Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (5) (Романъ-гротеска въ седемь невѣроятни приключения)

Приключение пето

въ което читательтъ се отбива въ кафене „Мадагаскаръ“ и присѫтствува хладнокръвно при мѫчителната екзекуция на двамата автори и на тѣхния герой. За китаритѣ и мандолинитѣ на доброто старо време, за маймунскитѣ танци на новото поколение и за диалектическия материализъмъ на Бетховеновата музика. Литературниятъ Разпутинъ и неговата вълшебна чанта.

Въ тоя душенъ слънчевъ следобѣдъ, когато изъ улицитѣ се срѣщатъ наредко минувачи и градътъ изглежда почти запустѣлъ, въ литературното кафене „Мадагаскаръ“ кипи необикновено оживление и голѣмиятъ вентилаторъ надъ единъ отъ прозорцитѣ бръмчи като аеропланенъ моторъ.

Всички маси въ залата сѫ заети, свободна е само масата въ ѫгъла до вратата, и ти, читателю, можешъ да седнешъ край нея и да изпиешъ едно кафе, докато настѫпи вечерния часъ за твоята всѣкидневна разходка по булеварда.

Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаешь скоро, какво става задъ картоненитѣ стени на нашия непристѫпенъ литературенъ островъ.

* * *

— Научихте ли новината?

— Каква новина?

— Минковъ и Константиновъ написали колективенъ романъ.

— Кой Минковъ?

— Светославъ Минковъ, подражательтъ на Хофманъ и Майринкъ.

— Ахъ, тъй. Значи, пакъ страхотии и фантастични измислици.

— Да, да. А Константиновъ сантименталничи навѣрно по старъ навикъ и ни поднася отново нѣкоя отъ своитѣ вѣчни любовни историйки.

— Хубава литературна попара, нѣма що да се каже.

— Че азъ, доколкото зная, Константиновъ не цени никакъ работитѣ на Минковъ, нито пъкъ Минковъ се отнася много ласкаво за творчеството на Константиновъ. Какъ ли сѫ се събрали двамата да пишатъ романъ?

— Защо се чудишъ? У насъ всичко е възможно.

— Вижте какво, господа, — обади се единъ бѣловласъ литературенъ критикъ, като дигна успокоително рѫка и цѣлата компания около масата онемѣ въ мигъ. — Колективниятъ романъ съвсемъ не е нѣщо ново. Въ Франция, тоя видъ литературно творчество, какъвто е, напримѣръ, „Романътъ на четиримата“, сѫществува твърде отдавна, ала и до днесъ още не може да се наложи на вниманието на читателската публика. Та и допустимо ли е, единъ сериозенъ читатель да си губи времето въ четене на колективни романи, когато всѣки день въ свѣтовната литературна съкровищница никнатъ толкова ценни книги, които той бездруго трѣбва да прочете? Единъ романъ, написанъ отъ двама, отъ трима, или отъ четирима автори, не може да има най-напредъ опредѣлена физиономия, следъ това не може да не страда отъ липсата на органична връзка между отдѣлнитѣ части, и най-сетне такъвъ единъ романъ нанася страшенъ ударъ върху самочувствието на всѣки едного отъ авторитѣ, тъй като нито единъ отъ тѣхъ не може да каже, че е единствения баща на своето, все пакъ, собствено дете.

Критикътъ сръбна нѣколко глътки кафе и продължи съ сѫщия съкрушителенъ тонъ:

— После тукъ има нѣщо друго. Представете си, че азъ, като литературенъ критикъ, пожелая да нападна Минковъ за тая, или оная страница отъ романа. Той ще се нахвърли веднага върху менъ и ще се развика: „Слушай, приятелю, искамъ публично опровержение за нападкитѣ, които сипешъ по мой адресъ. Ако нѣщо не ти харесва въ романа, върви се разправяй съ Константиновъ. Азъ изпълнихъ достойно задачата си и не мога да отговарямъ за чужди грѣхове“. Или, да кажемъ наругая по сѫщия поводъ Константиновъ. Тогава пъкъ той ще ме дръпне за ухото: „Кой ти дава правото, господине, да плещишъ глупости, когато не знаешъ, какъ стои работата? Минковъ е виновенъ за посоченитѣ отъ тебъ недостатъци, а не азъ“. Разбирате ли, по такъвъ начинъ двамата автори ще се изплъзватъ като жива риба изъ везнитѣ на строгата литературна преценка, а критицитѣ ще бѫдатъ обвинявани въ недобросъвестность. Но вие ще ми възразитѣ: я вземи, че нарѣжи и двамата. А, вижте, съ това не съмъ съгласенъ. Може би азъ имамъ известни съображения, за да не мога да сложа и двамата автори подъ единъ знаменатель. Да-а-а, — въздъхна тежко и многозначително критикътъ, и като се отпусна върху облегалото на стола си, замръзна въ позата на Далай-Лама.

— Какъвъ е сюжетътъ на тоя романъ? — попита съ иронична усмивка единъ младъ писатель, окураженъ отъ жестокото и все пакъ твърде приятно обезглавяване на авторитѣ на колективния романъ.

— Сюжетътъ не зная, — отвърна едно дребно човѣче, което подскачаше непрекѫснато на стола си, убождано сякашъ отъ гвоздей, и чиято професия бѣ да разпространява литературнитѣ сензации, за да се радва на всеобщо благоволение и да бѫде въ интимни връзки съ всѣки едного отъ така нареченитѣ хора на перото. — Сюжетътъ не зная, — повтори човѣчето, — но затова пъкъ заглавието на романа ми е много добре известно:

„Сърдцето въ картонената кутия“.

По лицата на колегитѣ се изписаха най-разнообразни гримаси. После зачести бързъ картеченъ огънь:

— Сърдцето въ картонената кутия!

— Какво глупаво заглавие!

— Че не можаха ли да измислятъ нѣщо по-хубаво!

— Да бѣше поне „Сърдцето въ кутията отъ картонъ“.

— Защо? Можеше да се каже само „Сърдце“. Много по-просто и по-изразително.

— Чакайте, чакайте, тукъ има плагиатство! Такова заглавие съмъ срѣщалъ нѣкѫде.

— Въ единъ руски романъ, нали?

— Отъ Пилнякъ?

— Отъ Еренбургъ?

— Отъ Бунинъ?

— Не, въ единъ английски романъ. Дяволъ да го вземе, забравихъ името на автора.

— Да, да, и азъ си спомнямъ. На времето четохъ рецензия за него.

— И на менъ ми разправяше единъ приятель за тоя романъ. Действието се развивало въ Лондонъ.

— Не, въ Манчестеръ. Нали и азъ бѣхъ съ тебъ, когато ставаше дума за тая книга!

— Тоя случай трѣбва да се изнесе веднага въ печата.

— На всѣка цена! Иначе, би значило да поощряваме литературнитѣ кражби.

— За плагиатството трѣбва да има специаленъ законъ.

— Така е, просто да му отнемешъ правото на такъвъ да пише.

Малкото човѣче следѣше съ тържествуващо задоволство въздействието на думитѣ си. Когато разговорътъ започна да се прелива въ цвѣтоветѣ на небесната дѫга и да дава явни признаци, че ще премине на друга тема, човѣчето сложи нова лента въ картечницата и възвести:

— И все пакъ, вие не знаете най-интересното. Не знаете, кой е героятъ на колективниятъ романъ.

— Кой? Кой?

— Кажи.

— Героятъ на тоя романъ, — рече тайнствено човѣчето, като се озърна наоколо, — е Валерианъ Пламеновъ. Нашиятъ Валерианъ Пламеновъ.

— Валерианъ Пламеновъ! — екнаха въ хоръ всички присѫтствуващи и отъ очитѣ имъ потече сякашъ сиропъ.

Въ тоя мигъ една муха, зашеметена отъ литературната атмосфера на кафенето, се пъхна по погрѣшка въ отворената уста на нѣкакъвъ загадъченъ и твърде мълчаливъ господинъ съ алабросъ, който я глътна, преди да се опомни, и следъ това почна да плюе ожесточено по пода.

* * *

— За Парижъ ли?

— Командировали го отъ министерството на просвѣтата.

— Та него ли намѣриха да изпратятъ? Мигаръ нѣма други, много по-заслужили писатели?

— Нищо, нищо. Нека се поразходи изъ Европа, дано стане по-продуктивенъ.

— Не, той заминалъ на свои срѣдства. Сключилъ контрактъ съ нѣкакъвъ американецъ.

— Контрактъ ли? Какъвъ контрактъ?

— Да напише сценарио за филмъ.

— Добре се е наредилъ тогава.

— А, не му завиждамъ никакъ. Най-лесното е да кажешъ сбогомъ на поезията и да почнешъ да пишешъ за пари.

— Че той нѣма никакъвъ усѣтъ къмъ филма.

— Ама ти мислишъ, че ще напише нѣщо? Нищо нѣма да напише. Ще прогуляе паритѣ на американеца и туй-то.

— Не сѫ хубави тия работи, господа. Ние, българитѣ, се излагаме страшно много предъ външния свѣтъ съ ей такива мошеничества. И после искаме да се интересуватъ хората отъ нашето изкуство и да ни превеждатъ на чужди езици…

Надъ мраморнитѣ маси въ кафенето се размаха черна широкопола шапка и подъ нея израстна кѫсата набита фигура на известния професоръ Тарамбуковъ, който бѣше дошелъ да вземе следобѣдния си аперитивъ отъ две три пресни клюки, намазани върху филийка отъ най-добросъвестно възмущение. Професорътъ се яви, както винаги, неочаквано, обсебенъ отъ нѣкаква въображаема тревога, съ плувнало въ поть лице, съ разчорлени коси, брада и мустаци, разсѣянъ по задължение, авторитетенъ по професия, забавенъ съ хитрата си невинность като лисицата отъ баснята за киселото грозде. Отъ него лъхаше нѣщо явно разпутиновско, примѣсено съ 40 процента божествена кротость и съ 7 процента минезенгерско вдъхновение.

— Какво има, какво има? — смутолеви сякашъ на себе си професорътъ, като се залепи до компанията отъ пишущи братя и сложи върху масата натъпканата си до пръсване чанта. (А компанията се увеличаваше всѣка минута, ферментираше и растѣше застрашително като легендарната японска гѫба, която преди нѣколко години бѣше на голѣма почить у насъ, заради универсалнитѣ си цѣлебни свойства).

— Какво има? — повтори професоръ Тарамбуковъ и мушна чорлавата си глава между раменетѣ на двама свои близки приятели, въ знакъ на непобедимо любопитство.

— Не знаешъ ли? Валерианъ Пламеновъ заминалъ за Парижъ. Сключилъ контрактъ съ единъ американецъ да напише сценарио за филмъ.

— Още преди двайсеть години, пардонъ, още преди седемь години писахъ, че отъ тоя човѣкъ нѣма да излѣзе нищо! — избъбри на единъ дъхъ професоръ Тарамбуковъ, видимо удовлетворенъ отъ сбѫдването на своитѣ оракулски предсказания.

— Да, такова е днешното младо поколение, — забеляза съ театрална скръбь единъ попрестарѣлъ вече писатель, авторъ на десетина човѣчни книги, между впрочемъ твърде нечовѣчно написани. — Помните ли нашето славно време, когато ходѣхме по цѣли дни гладни и все пакъ не продавахме вдъхновението си за пари?

— „Вдохновенье не продается, но рукописи можно продать“, е казалъ Пушкинъ! — чу се гласъ въ далечината.

— Помните ли оня чистъ възторгъ, който разпалваше сърдцата ни и ни караше да служимъ всеотдайно на изкуството, безъ да търсимъ нѣкакво възмездие за нашия безпримѣренъ героизъмъ? — продължаваше съ неврастениченъ патосъ авторътъ на човѣчнитѣ книги. — Помните ли луннитѣ нощи и серенадитѣ съ китари и мандолини подъ прозорцитѣ на нашитѣ вдъхновителки? А днесъ, какво е? Днешнитѣ млади писатели ругаятъ налѣво и надѣсно, отричатъ всички културни ценности на миналото, пищятъ постоянно за хонорари и за командировки, танцуватъ разни маймунски танци и се обясняватъ въ любовь на всѣка срещната жена. Модерни хора, а? Не, това сѫ чисто и просто хулигани, които носятъ гибель за литературата ни. И после се чудимъ, защо никой не чете българската книга. Разбира се, че никой нѣма да я чете, щомъ като нейнитѣ творци сѫ стигнали до положението да пишатъ едновременно и стихотворения и сценарии за филми. Та туй сериозно отнасяне ли е къмъ изкуството, кажете за Бога?

— Ами я да обърнемъ другата страна на медала, — извика единъ младъ романистъ, който не можеше да слуша хладнокръвно ругатнитѣ по адресъ на своето поколение. — Вие, старитѣ вълци, съ китаритѣ и мандолинитѣ, не ми разправяйте какво е било едно време, а ми кажете, какво е сега. Ти, напримѣръ, който се правишъ на светецъ, не снемаше ли до земята шапка на журитѣ отъ комисията по раздаване на литературни премии, а после, когато романа ти остана ненаграденъ, не само, че престана да поздравлявашъ сѫщитѣ тия хора, но започна дори да ги псувашъ като хамалинъ?

— Това е вече съвсемъ друго! — озѫби се човѣчниятъ писатель. — Менъ не ми е за паритѣ. Плюя имъ на премията! Азъ, приятелю, работя отъ двадесеть години и заслужавамъ поне едно морално удоволетворение, разбирашъ ли? Ето, кое ме възмущава. Ако искашъ да знаешъ, за менъ дори е унизително да бѫда награждаванъ заедно съ такива хлапаци като тебъ, които отъ вчера сѫ прописали.

— Не се вълнувайте, господа! — намѣси се нѣкакъвъ тежъкъ арбитраженъ гласъ, тъй като въ наелектризираната атмосфера на кафенето започна да се чувства озонния миризъ на приближаващъ скандалъ.

— Не, не е така! — обясняваше представительтъ на старото поколение. — У насъ нѣма никаква литературна традиция, никаква почить къмъ дѣлото на единъ завършенъ писатель. Достатъчно е да надраскашъ едно стихотворение, за да сложишь подъ сѣнката си ония, които иматъ задъ гърба си многотомна литературна дейность!

— Времето е най-добрия ценитель! — съобщи тържествено, като на американско наддаване, професоръ Тарамбуковъ, и човѣчниятъ писатель се успокои веднага, виждайки мислено въ бѫдащето, срѣдъ нѣкакъвъ голѣмъ площадъ, собствения си паметникъ, украсенъ съ гирлянди отъ току-що цъфнали хризантеми.

Единъ гладкообръснатъ теноръ съ твърде масивно тѣлосложение, който бѣше попадналъ съвсемъ случайно въ нашата компания, се изкашли предупредително и безъ всѣкакъвъ разуменъ поводъ изплакна гърлото си съ нѣколко такта отъ арията на Каварадоси изъ „Тоска“.

* * *

Загадъчниятъ господинъ съ алаброса се премѣсти на друга маса, кѫдето седѣха трима представители на пролетарското изкуство. И тримата бѣха съ превързани глави, съгласно закона за защита на държавата, който пазѣше девственостьта на естетиката отъ фанатизъма на партийната тенденция.

— Какво има на отвѫдния лагеръ? — попита единъ отъ тримата другари, като се усмихна презрително.

Следъ петь минути, човѣкътъ съ алаброса отговори апокалиптично:

— Фашисткото изкуство залѣзва.

Шъпотътъ около маситѣ ставаше все по-плътенъ, сгъстяваше се и пълзѣше като грамадно стоного чудовище, изъ чиято уста течеше пѣна и изригваха отровни пламъци. Въ задимения въздухъ на кафенето лъщеха зловещитѣ маски на литературнитѣ палачи, всѣки отъ които чакаше съ нетърпение своя редъ, за да обезглави публично избраната си жертва. Извратеностьта на кървавата наслада стигаше до тамъ, че нѣкои отъ палачитѣ започваха екзекуцията ужъ на шега, съ едно почти ангелско състрадание къмъ осѫдения, когото веднага следъ това умъртвяваха съвсемъ неочаквано съ най-острия ножъ на злоезичието.

— Бездарникъ!

— Маниякъ!

— На годината пише по едно стихотворение.

— Нашиятъ приятель Синчецовъ яде кисело млѣко съ критика Листопадовъ.

— Социалната революция ще сложи всѣкиго на мѣстото му.

— Въ едно изречение петь граматични грѣшки.

— Напиши, напиши ти тая статия за диалектическия материализъмъ на Бетховеновата музика.

— На шесть месеца ходи веднажъ на баня. Страхъ го е да не настине.

— Отруденитѣ маси не искатъ пѣсни за луната, а манифести за хлѣбъ.

— Вманиячилъ жена си. И тя започнала да пише стихове.

— Темпо! Темпо! Аеропланизъмъ въ литературата!

— Та ти не знаешъ ли, че той е членъ на теософското общество? Всѣка вечерь разиграва масичка и лъже хората, че билъ медиумъ.

Изведнажъ въ срѣдата на голѣмата компания избухна тревога. Чу се женски писъкъ и звънъ отъ счупена чаша. Успокойте се, нѣма нищо особено. Професоръ Тарамбуковъ носѣше още отъ сутриньта въ чантата си една жива кокошка, която най-сетне бѣ снесла яйце между рѫкописитѣ и бѣ изкудкудякала въ знакъ на протестъ, че я сравняватъ съ нѣкаква поетеса. Разбира се, русокосата келнерка не знаеше тая подробность и затова, когато таласъмската чанта подскочи къмъ протѣгнатата й надъ масата рѫка, нещастната девойка изписка обезумѣла отъ ужасъ и изтърва тенекения подносъ на земята.

* * *

Виждашъ ли, читателю, какви чудни нѣща ставатъ въ литературното кафене „Мадагаскаръ“? Я по-добре си вземи ти шапката и бѣгай навънъ, защото не се знае, какво може да стане по-нататъкъ.

Ха, каква щастлива случайность. Ето, тъкмо сега по отсрещния тротоаръ минава и злочестиятъ поетъ Валерианъ Пламеновъ, заедно съ своя нѣкогашенъ състудентъ, за когото, ако не се лъжемъ, бѣхме загатнали още въ второто приключение на нашия романъ. Побързай да ги настигнешъ и да чуешъ, какво приказватъ, защото отъ тѣхния разговоръ, именно, зависи развитието на по-нататъшното ни повествувание.