Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (2) (Романъ-гротеска въ седемь невѣроятни приключения)

Приключение второ

въ което участвуватъ едно заклано прасе, единъ кавалерийски офицеръ, една диплома, една румба и едни зелени очи. Луната, славеитѣ, люлякътъ и други пролѣтни реквизити въ заговоръ срещу героя.

Най-често, когато нѣкое фатално събитие разкѫса спокойната броеница на човѣшкитѣ дни, всичко изведнажъ и непоправимо се обърква: зърната се изнизватъ, разпиляватъ и размѣсватъ, и човѣкъ застава безпомощенъ срѣдъ тѣхъ, неспособенъ да въдвори наново редъ въ тоя хаосъ, връхлѣтѣлъ внезапно отгоре му. Така би било и сега въ историята, която ни занимава, ако тя бѣше история като всички други. Но, ако тя бѣше история като всички други — какъвъ интересъ би представяла, и каква нужда би имало да се разказва?… Работата е тамъ, че необикновеностьта на случая, който вече узнахме отъ началото на романа, се заключава не само въ голия фактъ на събитието, но и въ всички разнообразни последици отъ него, въ които логиката, обикновенитѣ предвиждания и допустимитѣ възможности изведнажъ отстѫпватъ предъ страннитѣ прищѣвки на една потайна, насмѣшлива и всемогѫща воля.

Така, понѣкога сѫдбата отпуска невидимата нишка, съ която ни държи, за да даде малка почивка на вѣчния плѣнникъ. Той се почувствува за мигъ свободенъ, забравя предупрежденията и заплахата, която виси надъ него, радва се като дете, танцува и пѣе, докато едно ново дръпване стѣгне още по-силно примката около шията му.

Прочее, затова, навѣрно, когато нашиятъ герой отново излѣзе отъ кѫщи, странното произшествие отъ зараньта бѣ съвсемъ изчезнало отъ паметьта му, сякашъ нѣкой го бѣ заличилъ съ гѫба. Съньтъ и хапчетата бѣха извършили своята цѣлебна работа. Той усѣщаше нѣкаква особено приятна, въздушна лекота, като че бѣше цвѣтно балонче, което се носи безъ цель изъ златистия въздухъ. Минавайки изъ двора, той направи две-три движения по Мюлера, помириса пѫтьомъ напѫпилитѣ цвѣтя и затананика пѣсничката на М-сье Трике отъ Онѣгинъ: „Вы ро-за… вы ро-за…“ После запали цигара и тръгна съ широка крачка къмъ улицитѣ на центра.

Майскиятъ день догаряше въ разточително великолепие. Наблизо поливаха градина и водния прахъ проектираше въ небето малка нѣжна дѫга. Лъхаше на люлякъ и на мокра пръсть. Отъ единъ разтворенъ прозорецъ се премятаха разглобени тактове на рамона. Далечъ, прозорцитѣ на Агрономическия факултетъ пламтѣха като кристаленъ дворецъ.

Младиятъ човѣкъ дишаше дълбоко привечерната хладина и мислѣше: каква чудесна рамка за една дълбока и сгѫстена поема! Какъвъ хармониченъ миръ, потопилъ цѣлата вселенна, въ който невидимитѣ струи на вдъхновението се сплитатъ около всѣко човѣшко сърдце!… Защо само неговото сърдце остава безответно — като че го нѣма?

И въ сѫщия мигъ, рѣзлива болка прониза съзнанието му. Рѫката му напипа въ джоба хапчетата на лѣкаря… Нима — наистина?…

Силенъ трѣсъкъ и ревъ на автомобилна сирена го стреснаха и той едва можа да отскочи предъ грамаденъ камионъ, който отмина въ облаци прахъ.

Момъкътъ се качи на тротоара и продължи пѫтя си. Неочаквано, познатъ гласъ му се обади:

— Ха, история, де — поетътъ подъ колелетата на камиона… Премазанъ отъ жестокия камионъ на живота. Върви после съчинявай некролози и надгробни слова…

Бѣше Бояровъ, белетристътъ, който прекосваше улицата, запѫтенъ къмъ редакцията на единъ литературенъ седмичникъ.

Пламеновъ се спрѣ, усмихна се смутено, и тръгна несъзнателно съ него. Презъ цѣлия този день той не бѣ размѣнилъ дума, освенъ съ доктора, и сега му се искаше да поговори съ нѣкого.

Бояровъ мѣтна тренчкота си на рамо, пусна кълбо димъ, после изгледа една девойка, която минаваше, и отново разсѣяно запита:

— Та продумай де, мирова скръбь! Какво има?… Любовни трагедии?… Или стихове скандирашъ изъ улицата?…

Поетътъ преглътна и отвърна тихо:

— Знаешъ, Марине, нѣщо става съ мене… Не мога да разбера какво… Останалъ съмъ сякашъ безъ сърдце…

— Де, де, де, — присви насмѣшливо очи белетристътъ, — остарѣ вече тоя символизъмъ, любезний. Закѫснѣлъ си съ четвъртъ вѣкъ… Не можешъ слиса никого съ това. Днесъ — а ти ужъ си отъ младитѣ — нѣщо ново, реалистично, динамично, да…

— Ахъ, остави, моля ти се — отвърна Пламеновъ — не става дума за литература… Никакъвъ символизъмъ — говоря ти съвсемъ човѣшки…

Бояровъ очудено го изгледа.

— Е, та?… Тогава пъкъ — толкозъ по-добре!… Защо ти е сърдце въ тия години?…

Пламеновъ изведнажъ спрѣ и махна съ рѫка:

— Хайде, довиждане! — и тръгна отново самъ. Защо ли му заговори?… Нима тая суха реалистична душа можеше да го проумѣе?

Белетристътъ се обърна, кимна съ недоумение подире му, понечи да каже нѣщо и сви рамене:

— Нека си върви!… Кога ли съ тия занесени хора можешъ да се разберешъ? Все едни и сѫщи пози, декламации и иносказания… Пфю!

И двамата колеги понесоха, всѣки изъ своя пѫть, гримасата на една горчива, полупрезрителна усмивка.

Въ тоя привечеренъ часъ улицитѣ добиваха единъ другъ образъ. Синкавата далечина поглъщаше свѣтлитѣ фигури на минувачитѣ, женитѣ изглеждаха непознати и по-хубави, небето — далечно и нѣжно, като огроменъ опаловъ куполъ. Старитѣ кестени по тротоаритѣ приготвяха вече своитѣ бледожълти свѣщици, и единъ неуловимъ ароматъ падаше заедно съ дрезгавината.

Валерианъ Пламеновъ вървѣше бавно, съ чувството на човѣкъ току-що пробуденъ отъ тежъкъ сънь. Внезапниятъ смутъ отпреди малко отново неусѣтно се успокояваше. Той оглеждаше всичко наоколо си, сякашъ никога до сега не бѣ го виждалъ. За пръвъ пѫть той имаше ясно усѣщане на своето физическо сѫществувание, на своитѣ млади и здрави мускули, нѣкаква несъзнавана до днесъ, но бликаща наслада въ всѣка частица на собственото си тѣло. Цѣлиятъ този дълъгъ и мѫчителенъ день — вълненията, досадата, тревогитѣ — всичко се топѣше сега въ едно, повече съзнание, отколкото чувство, на първично и пълно доволство. Свѣтътъ се бѣ преобразилъ магически и мигновенно, и въ тоя новъ свѣтъ поетътъ Валерианъ Пламеновъ шествуваше съ спокойна и самоувѣрена стѫпка.

Две момичета минаха край него. Погледитѣ имъ закачливо пробѣгнаха по неговата тънка и малко устремена напредъ фигура. Той се позапрѣ, и за първи пѫть очитѣ му спрѣха дързко по бюстоветѣ и бедрата на минуващитѣ жени. Лекъ и пъргавъ, той продължи пѫтя си.

На близкия ѫгълъ, предъ вратата на месарницата си, единъ месарь колѣше мъничко прасенце. Слугинчето, което чакаше, бѣ извърнало ужасено лице… Животното отчаяно квичеше въ рѫцетѣ на човѣка съ кървавата престилка, а ножътъ стържеше обраслата съ нѣжни космици шия. Поетътъ спрѣ отсреща, прикованъ внезапно отъ зрелището. Никога до днесъ той не си бѣ позволявалъ да гледа нѣщо подобно. Кръвьта извикваше винаги въ цѣлото му сѫщество непреодолима мѫка, отвращение и ужасъ — и той потръпваше дори, когато убиваше нѣкоя дървеница. А напоследъкъ той сериозно възнамѣряваше да стане вегетарианецъ — отъ идейни съображения. Но сега (той самъ много отчетливо анализираше въ тоя мигъ усѣщанията си) искаше да види, съ едно спокойно, почти иронично любопитство. И когато кръвьта шурна изъ пробития най-после вратъ въ водосточния каналъ и хъркащето животно потръпна въ последни спазми, Пламеновъ тръгна, усмихна се вѫтрешно, като си представи припечената кожица на розовото прасенце въ фурната и преглътна. И сега изведнажъ разбра, че е страшно гладенъ. Стръвенъ, неудържимъ гладъ, като че години не бѣ си дояждалъ.

По улицитѣ пламваха първитѣ лампи. Той погледна часовника си: 7½. Часътъ за кафенето, дето всѣка вечерь духовния елитъ на страната се събираше около маситѣ на чаша кафе и литературни разговори. Тамъ, дето се кръстосваха амбиции и идеи, дето се раждаха инициативи, дето се повѣряваха отъ ухо на ухо сензационни новини, дето се правѣха констатации и издаваха присѫди…

Не, само тая вечерь не. Той пакъ си спомни Боярова, и сега тая срѣда му се стори съвсемъ чужда. По-добре да отиде да вечеря. Нали и лѣкаря му каза, че сега трѣбва особено да следи за здравето си, за да укрѣпне повече?

Той ускори крачкитѣ си и се запѫти къмъ гостилницата.

При вратата на заведението фароветѣ на скѫпа кола, блеснаха насреща му и го ослѣпиха за мигъ. Шумна компания, слѣзла отъ автомобила, запречваше входа. Изведнажъ едно гръмливо възклицание го спрѣ:

— О-о! Здравей бе, Фирка, здравей бе, братле!

Нашиятъ герой изкриви кисело физиономия и се стѫписа. Години вече никой не бѣ го наричалъ съ това интимно, глупаво, забравено име. Вгледа се въ лицето на едрия мургавъ и бръснатъ мѫжъ предъ него, и безъ да ще веднага се усмихна:

— О-о! Здравей бе, Дамяне!

Бѣше нѣкогашенъ неговъ състудентъ, близъкъ другаръ отъ университета, съ когото години не бѣха се срѣщали.

— Я гледай, я гледай! На вечеря ли и ти? — хвана го подъ рѫка ухиления юначага и го повлече къмъ градината, въ дъното.

— Самъ си, нали? Хайде, ще ядешъ при насъ и ще се видимъ по-длъжко. Тю брей, Фирка съсъ Фирка! Колко години, бе братле — петь ли, шесть ли станаха… Слушамъ сегизъ-тогизъ за тебе, питамъ, кога идвамъ тука, и все не се случва да се видимъ…

Другитѣ бѣха заели вече маса, и стариятъ другарь представи поетътъ на компанията:

— Запознавайте се, господа, мой приятель отъ старо време, юристъ и писатель, вие сте го чували — поетътъ Пламеновъ.

Рѫкуваха се, насѣдаха, порѫчаха. Освенъ Пламеновъ и другарьтъ му, бѣха още троица: единъ черноокъ замѣстникъ-прокуроръ съ дебели сключени вежди и хитлеровски мустачки, единъ пъленъ женоподобенъ младежъ съ рогови очила, и единъ кавалерийски подполковникъ, съвсемъ плешивъ и безъ никаква растителность по лицето, отъ което изглеждаше, че изобщо нѣма лице.

— Е, казвай сега, Фирка, какво правишъ — какъ си се наредилъ — сѫдия, адвокатъ, търговия нѣщо, а? Господа, видите ли го — цѣла година въ една стая сме живѣли съ него. Заедно учихме юриспруденцията — само че той свърши, а пъкъ азъ зарѣзахъ още на четвъртия семестъръ. Та, кѫде кайшъ, работишъ?

Пламеновъ се усмихна виновато и отвърна:

— Никѫде… Така… Пиша стихове, книги издавамъ…

— Разбирамъ бе, братле, книги… Книгитѣ сѫ си книги, ами работа, работа нѣкаква нѣмашъ ли?…

— Господинъ Пламеновъ е артистъ, Дамяне, — обади се замѣстникъ-прокурора и веждитѣ заключиха въ скоби половината му лице.

— Бре, Фирка, значи все сѫщия си останалъ? Ами дипломата? Диплома съ отличие, моля ви се!… Язъкъ!… Затуй си все такъвъ тъничекъ — изгледа го той и поклати състрадателно глава — съ амброзия и нектаръ, а, така ли бѣше? Я момче, — обърна се той къмъ прислужника, кажи вънъ на шофьора да влѣзе да се навечеря. — А пъкъ азъ братле, видишъ ли, станахъ фабрикантъ — фабрика за цигли имамъ въ Хасково, оженихъ се, работимъ съ тъста… Дивѣемъ въ провинцията, хе-хе, и сегисъ-тогисъ прескачамъ въ София съ колата…

Пламеновъ мълчаливо ядѣше, заливаше сититѣ госби съ силно вино, отговаряше съ по две-три думи и усѣщаше, какъ все повече го изпълва сѫщото ново чувство на приятно и пълно доволство. Странно нѣщо! Тия чужди хора, съ които довчера още, безъ досада и раздразнение той не би могълъ да седи петь минути, сега не му бѣха неприятни. Мѣрнаха се въ паметьта му студентскитѣ години. Първитѣ поетични опити, трепетитѣ на първото напечатано стихотворение, шумния успѣхъ… Призрачни спомени, като че отъ друго сѫществувание, сънни образи, отразени за мигъ, тѣ изчезваха, пропѫдени отъ шумътъ на гласоветѣ, чашитѣ и оркестра. Когато фабрикантътъ попита „Ами дипломата?“ — изведнажъ нѣщо го жилна. Наистина! За първи пѫть той се попита настойчиво, укорно — защо наистина не бѣ помислилъ сериозно за това? Ето, всички тия хора тукъ — магистрати, офицери, фабриканти — солидни, спокойни, охолни, съ какво бѣха по-лоши отъ него, съ какво той бѣ по-добъръ отъ тѣхъ? А не живѣеха ли тѣ по-добре и не бѣха ли по-умни отъ него? Защо той да бѫде встрани отъ тоя животъ, тъй удобенъ и приятенъ? Не е ли време вече да вземе това, на което и той имаше сѫщото право?…

Кавалеристътъ и замѣстникъ-прокурорътъ говорѣха за болшевизма и амнистиитѣ. Офицерътъ махаше яростно рѫка, като че сѣчеше съ сабя, и върху лицето му жестоко лъщѣха цѣлъ редъ златни зѫби. Прокурорътъ отново дигаше вежди съ очудено-оскърбенъ изразъ.

— Я слушай, Фирка. Тамамъ сме се видѣли, да свършимъ баремъ една работа, — викна фабрикантътъ. — Я да те взема азъ при насъ, да станешъ прокуристъ на фирмата, а? На̀, шуреятъ, — той кивна глава къмъ младежа съ очилата, — заминава за странство, работата расте, пъкъ мене ми трѣбва вѣренъ човѣкъ. Ха да те водя азъ съ себе си! Ще останешъ при насъ, ще свикнешъ скоро, ще ти намѣримъ и една булка… пъкъ стихчетата, ако ти се пишатъ — пакъ си ги пиши. А, какво ще речешъ? — И го тупна по рамото.

Поетътъ се усмихна и не отговори. Превъртѣ се като на филмъ хубава малка кѫща съ модерни мебели, усмихната, пълничка млада жена въ коприненъ пеньоаръ, двумѣстна силна кола, за която има бѣлъ гаражъ въ дъното на градината… Той притвори очи за мигъ, да задържи видението. А Дамянъ се наведе къмъ него и добави:

— Азъ съмъ още три-четири дни тукъ. Ти помисли и реши.

Компанията стана. Фабрикантътъ плати и изкомандува:

— Сега въ „Риунионе“!

Качиха се въ колата, и следъ две минути слизаха по стѫпалата на подземието. Заведението бѣ полупразно. Една двойка полуголи жени изпълняваха номеръ. Напудренитѣ тѣла розовѣеха въ крѫга на синия прожекторъ като матовъ атлазъ. На високитѣ столчета при тезгяха седѣха нѣколко баръ-дами. Въздухътъ бѣ тежъкъ и напоенъ съ женска плъть. Порѫчаха вина и коктайли. Пиха безъ жажда. Но въ зеницитѣ лъщѣха остри пламъчета. Пламеновъ за пръвъ пѫть оставаше по-дълго тукъ. Бѣше само надничалъ по-рано. Сега тоя блѣсъкъ и тая топла, тръпчиво-люта атмосфера смути кръвьта му. На масата имъ седнаха жени. Една малка маджарка съ зелени очи и съ луничка на устната се прилепи до него. Той се вгледа въ очитѣ й, и нѣкакво далечно-далечно отражение изплува до това лице: лицето на момичето отъ златната рамка… Но това не бѣ нито страшно, нито мѫчително. Оная, другата, отъ портрета — тя бѣше смѫтенъ образъ, сънуванъ отдавна, долетѣлъ и угасналъ въ другъ свѣтъ. Тая тукъ бѣ жива, близка, съ малка, бѣла и мека гръдь, съ дълбоки и змийски очи. Може би, тя бѣше истинската, защото се усмихваше до лицето му, а бедрото й топлѣше неговото бедро.

Той мълчеше и я гледаше. Незнаеше, какво да й каже, не бѣ свикналъ още.

Джазътъ залюлѣ танго. После кубинска румба. Нѣколко двойки преплитаха възбудени тѣла. Женитѣ се отмѣтаха назадъ, мѫжетѣ — съ изострени очи и съ разширени ноздри, хищно се скланяха надъ отпустнатитѣ въ рѫцетѣ имъ тѣла.

Поетътъ се огледа: бѣ останалъ самъ на масата. Всички танцуваха. Малката маджарка се превиваше въ рѫцетѣ на кавалериста. Вълна отъ злоба и зависть залѣ нашия герой. Новъ, по-страшенъ отъ другия гладъ ревѣше въ него. Гладъ за тая достѫпна, пъргава, розова плъть, гладъ за всичкитѣ наслади, които даваше тя, гладъ, неизпитванъ никога до сега, и той самъ се уплаши отъ силата му. Той не смѣеше и не можеше да вземе своя дѣлъ тукъ, той бѣше чуждъ на тоя новъ свѣтъ, който сега откриваше предъ него всичкитѣ свои непознати блаженства. Той бѣше несрѫченъ, беденъ, той дори не знаеше да танцува! До днесъ той бѣ презиралъ тия удоволствия и наслади като недостойни и пошли. Поетътъ Валерианъ Пламеновъ танцува румба! Можеше ли нѣкой да допусне за мигъ тая нелепость! Той не си бѣ забранявалъ нищо — просто, липсваше му вкусъ за всичко това! А ето, че вкусътъ е билъ у него — дълбоко внедренъ, и сега се пробуждаше потаенъ, остъръ и стихиенъ. И всички тия недостойни и пошли нѣкога нѣща, бѣха въ сѫщность отдавна желана, неизразима наслада, за която сега той се гърчеше отъ мѫка.

Той скочи отъ масата, излѣзе безъ да се обади нѣкому, и се намѣри на улицата. Градътъ спѣше. Далечъ по булеварда автомобилна метачка бучеше и дигаше прахъ. Нощьта бѣше хладна. Той тръгна бавно къмъ двореца. Небето бѣше чисто, синьо, съ луненъ сърпъ надъ Витоша, прилично на оперна декора. Единъ часовникъ прозвъни.

Спомни си за предложението на фабриканта и веднага реши, че трѣбва да го приеме. Нѣма време вече за губене!

После тръгна успокоенъ за въ кѫщи. Стѫпкитѣ му кънтѣха по паважа, отмѣрени, звучни, като отсѣчени рими. Когато минаваше край градината, цъфналия люлякъ го потопи въ тревожно-сладъкъ миризъ. Отъ дворцовия паркъ се обади славей. Другъ въ градската градина се отзова. Въ бистрата нощь тия небесни рулади се лѣеха като струи отъ нѣкаква далечна, нѣжно звучаща рѣка, която бѣ опасала заспалата земя и напомняше за другъ, пречистенъ и прекрасенъ животъ. Пламеновъ се вслуша смутенъ и дигна очи къмъ небето. После бързо зави нагоре. Булеварда лъщѣше, безлюденъ и полутъменъ. Само витринитѣ на книжарницитѣ свѣтѣха. Тѣхниятъ блѣсъкъ хипнотизира очитѣ на Валерианъ Пламеновъ, който се устреми като изгубена пеперуда къмъ свѣтналитѣ имъ стъкла.

Въ една отъ витринитѣ, обиколенъ съ нови спретнати томчета, гледаше портретътъ на младъ човѣкъ: нова литературна звезда. Наблизо, на окаченъ картонъ, се четѣше:

Младиятъ човѣкъ спрѣ за мигъ предъ освѣтенитѣ стъкла и изведнажъ се олюлѣ. Огнена мѫка го обзе, всичко се завъртѣ предъ очитѣ му. Господи! Обезумѣлъ ли е той, или нѣкой играе зла шега съ него! Какъ може той, макаръ за мигъ, да повѣрва, че поетътъ Валерианъ Пламеновъ може да се превърне въ нищожно и тѫпо безличие?… Възможно ли е новата книга на Валерианъ Пламеновъ да остане само едно обявено и неизпълнено обещание? Какъвъ другъ смисълъ може да има неговия животъ? И коя е тая злодейска рѫка, която може да го лиши отъ едничката радость на неговото сѫществуване?

Не, милионъ пѫти не! Той не ще се даде, той ще се бори до сетня капка кръвь, но ще успѣе да си възвърне отново своето пламенно, вдъхновено и пѣещо сърдце!

И трѣскаво устременъ, злочестиятъ поетъ се втурна изъ заспалитѣ улици, стигна запъхтѣнъ въ кѫщи, седна на писалищната маса, и натопи перото си.