Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (4) (Романъ-гротеска въ седемь невѣроятни приключения)

Приключение четвърто

въ което банка „Хароу и Ко, Ситроенъ и Коти“ подържатъ едно весело настроение. За сребърнитѣ сватби въ Кентуки и за кръвожаднитѣ якобинци. Рубенсъ, единъ розовъ пеликанъ и майката на Незнайния воинъ играятъ хоро. Чудесното пѫтуване съ Кораба на сънищата.

Експресътъ фучи изъ равнинитѣ на Франция. Въ дрезгавината на утрото чезнатъ сънни станции, далечни градчета съ камбанарии, широки тъмно зелени ливади. Слънцето изплува надъ хълмистия хоризонтъ и запалва жълти пламъчета по кристалнитѣ стъкла на влака. Една завеса на спалния вагонъ се дига, едни трѣскаво-разширени очи гледатъ навънъ. Асфалтено шосе бѣга край линията, и единъ автомобилъ изчезва на завоя. Голѣми цвѣтни реклами „Benedictine“ и „Chocolat Menier“ прелитатъ срѣдъ изкласилитѣ нивя. Влакътъ съ писъкъ лети презъ малки станции, безъ да спира. На перонитѣ пѫтници чакатъ други влакове: Sens… Melun… Corleil…

Изведнажъ, вагонитѣ потъватъ въ нѣкаква сива грамада, която тича насреща като растящъ приливъ. Слънцето изчезва, машината непрекѫснато пищи, трещи между безкрайни редици товарни вагони, навлиза въ дрипави улици на предградията, гърми по мостове и стрелки. Въ далечината израстватъ кумини, високи сгради, площади съ отворени кафенета, единъ трамвай звъни, една рѣка лъсва, съ ремаркьоръ, който влачи шлепове. На стената на единъ виадукъ — голѣма червена стрела Paris à 3 klm, сетне друга стрела — Paris à 2 klm, най-после трета — Paris à 1 klm. Влакътъ забавя хода си и спира подъ стъкления куполъ на Лионската гара.

Отъ едно първокласно купе на блѣстящия вагонъ съ надписъ „Istamboul-Paris-Calais“, слиза високъ, бледенъ момъкъ, съ мѣтнато на лѣва рѫка пардесю и съ куфарче въ дѣсната. Очитѣ му тревожно бѣгатъ наоколо, устнитѣ му сѫ сухи и свити, но той успѣва да си придаде дръзко-самоувѣренъ видъ. Той тръгва следъ другитѣ пѫтници, излиза предъ широкия павиранъ дворъ на гарата и за мигъ спира на тротоара, между навалицата. Хиляди блѣсъци и шумове го грабватъ и завъртатъ въ нѣкакъвъ шеметъ, който запушва гърлото му. Отъ прозорцитѣ на срещнитѣ многоетажни домове, отъ тезгяхитѣ и масичкитѣ на кафенетата, блеснали въ това чисто утро, слънцето се смѣе и приветствува неговото първо пристигане въ Парижъ. Валерианъ Пламеновъ, най-после въ Парижъ! Безбройнитѣ клаксони на автомобилитѣ, трѣсъка на товарнитѣ кола, бодрия шумъ на огромния градъ, който се събужда, всичко се е приготвило да му се представи така, както той го е виждалъ въ най-хубавитѣ свои мечтания. Да, точно така бѣ виждалъ той своето първо пристигане въ тоя бълнуванъ градъ. Но защо сега той не усѣща нито възторгъ, нито дори радостьта на удовлетворения купнежъ? Защо въ съзнанието му не расте жаждата, която го изгаряше по-рано, а само нѣкакъвъ увѣхналъ трепетъ на пробудено любопитство?…

— Circulez, s’il vous plait! — Единъ стражарь стои до него и му сочи изхода.

Нашиятъ герой се сепва, качва се въ първото такси и казва:

— Rivoli, Отель-де-з-Америкенъ.

Колата завива покрай кея. Поетътъ се обляга удобно, запушва, и постепенно спокойствието му се връща. Той извива очи и почва да разглежда града. Успоредно съ таксито върви трамвай, съ голѣмъ оранжевъ номеръ 19. Той се вглежда въ надписитѣ: Гаръ дьо Лионъ… Шамбръ де Депюте… Пласъ дьо ла Конкордъ… Авеню Анри Мартенъ…

Така, значи, това е то — Парижъ, Камарата, Площада на Съгласието, до които се отива съ тоя старъ, раздрънканъ трамвай… Хе, хе — а какъ се фантазира за тия нѣща отдалечъ! Трамваятъ остава назадъ, и вдѣсно се открива рѣката, букиниститѣ, и отвѫдъ тѣхъ — посивѣлата грамада на Нотръ Дамъ.

Следъ десетина минути, въ бюрото на хотела, директорътъ държи въ рѫка паспорта на новия гостъ, кланя се и повтаря:

— M-r Plamenoff — oui, oui, monsieur! Nous sommes avertis! On vous attendait! Но мистеръ Блякъ вчера замина. Вашиятъ апартаментъ е готовъ. Oui, oui, monsieur!

Единъ асансьоръ отнася m-r Пламеновъ съ куфарчето и пардесюто на третия етажъ, въ неговия апартаментъ отъ стая, кабинетъ и баня.

А следъ единъ часъ, m-r Пламеновъ, съ колата на хотела, пристига въ банка „Хароу и Ко“ — и тегли съ чекъ първитѣ петь хиляди франка по откритата си смѣтка. Когато голѣмитѣ бѣло-морави банкноти влизатъ въ портфейла му, Валерианъ Пламеновъ изведнажъ усѣща приливъ на сила, самоувѣреность и смѣлость. Той изправя приведената си снага и въ очитѣ му блесватъ пламъчета. Той вече не смутолевя чуждитѣ думи, а високо и натъртено казва на шофьора да се връщатъ въ хотела. Той окончателно увѣрява себе си, че знае и езика, и нравитѣ на тоя животъ, тъй добре, както туземцитѣ. Нима той не е челъ цѣлия Мопасанъ и дори Прустъ въ оригиналъ? Нима не бѣ превелъ антология френски стихове, и нима надъ неговитѣ собствени стихове не стоеше тукъ-тамъ мото отъ Рембо и Валери?… А сега напредъ! Той трѣбва и външно да се приобщи съ тая чужда култура. И най-първо, разбира се — тоалетътъ. Следъ това, ще се гмурнемъ въ Парижъ!

Вечерьта, въ хотела пристигатъ на името на г. В. Пламеновъ нѣколко грамадни пакета отъ кѫщата за мъжко облѣкло Вагкlау — съдържащи великолепенъ английски костюмъ, смокингъ, пардесю и всичко друго, необходимо за единъ клиентъ на Отель-де-з-Америкенъ. А на нощната масичка лежатъ две карти отъ Сервисъ Отокаръ: Paris en troi jours и Paris-nuit.

Облѣченъ въ копринена пижама, пъстра като паунова опашка, избръснатъ, подстриганъ, изкѫпанъ и манекюранъ, Валерианъ Пламеновъ угасва лампичката съ футуристиченъ абажуръ, усмихва се и заспива дълбокъ, безъ сънища сънь, подъ глухия тътнежъ на нощния градъ.

* * *

3 часа следъ обѣдъ. Градътъ се топи подъ огнения дъждъ на едно обезумѣло слънце. Грамаднитѣ домове, съ спуснати клепачи на своитѣ щори, пъшкатъ изнемощяли. Старитѣ платани, прашни и посърнали, разливатъ върху тротоаритѣ сини сѣнки. Далечината искри като разтрошено стъкло. Сегисъ-тогисъ, като лениви зелени бубулечки, пропълзяватъ автобуси, изреваватъ уморено на завоя, и изчезватъ. Мирише на асфалтъ и бензинъ.

Въ тоя часъ, когато по безлюднитѣ булеварди тече само горещото дихание на напеченитѣ здания, когато подъ пъстритѣ тенти на кафенетата, редкитѣ посетители бършатъ потни лица и смучатъ съ сламки ситронада съ парчета ледъ вѫтре, когато малкитѣ мидинетки, въ прозирни парцалчета, подъ които се чертаятъ крехкитѣ стъбла на тѣлата имъ, съ кутия въ едната рѫка и фунийка сладоледъ въ другата, бързатъ къмъ хладнитѣ дупки на метрото, въ тоя сѫщи часъ единъ блестящъ синъ автокаръ на Сервисъ Отокаръ дьо Пари се носи по Авеню дьо-л’Опера къмъ Портъ-Роайалъ, и после къмъ другия брѣгъ на Сена.

Седнали въ удобнитѣ кожени кресла на автокара и наредени като цвѣтни friandises въ бонбонера отъ Феликсъ Потенъ, тридесеть души шествуватъ безмълвно изъ улицитѣ и площадитѣ на Парижъ. Единъ стѣгнатъ, бръснатъ господинъ, съ галонирана фуражка, изправенъ до шофьора, но съ лице къмъ пѫтуващитѣ, държи голѣма картонена трѫба въ рѫка, и отъ време на време, срѣдъ грохота на кръстопѫтищата, единъ гѫстъ гласъ, излизащъ като отъ високоговоритель обяснява:

„Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Вижте тука тоя исторически паметникъ…“

Тогава, като по команда, главитѣ се извръщатъ, лорнети и бинокли се насочватъ нататъкъ, чуватъ се възклицания:

„О, yes!… Colossal… О, ja!…“

Това сѫ мѫченицитѣ на туризма, на „сухия режимъ“, на пѫтнитѣ приключения, на манията за колекционерство и на любителски снимки. Тѣ сѫ пропѫтували стотици, хиляди километри по сухо, преплували сѫ океани, за да пристигнатъ тукъ, препасани съ бинокли, съ кодаци, съ бедекери въ рѫце, съ стило въ външния джобъ на пѫтния костюмъ и съ кочанъ Traveleer Chec въ вѫтрешния. А тука, всевъзможнитѣ compagnies сѫ имъ приготвили богатъ изборъ на променади, атраксиони и мистерии: за най-заетитѣ — „Парижъ въ три дни“, за по-свободнитѣ — „Парижъ въ 5 дни“, за още по-охолнитѣ — „Парижъ въ 7 дни“. Вечерь, безшумни автокари — „Парижъ-нощемъ“ ги отнасятъ къмъ потайнитѣ ѫгълчета на мечтания градъ, дето хилядо и едно питиета ги потопяватъ въ единъ изгубенъ за страната на въздържанието рай, дето въ подземни вертепи, апаши съ каскети и жени съ червени кърпи на шията се мушатъ всѣка нощь истински — o’yes! — съ криви ножове, подъ звуцитѣ на луда хармоника, и на пронизителни изсвирвания съ пръсти.

Тѣ ще се разхождатъ така — безропотни жертви на „Томасъ Кукъ и синъ“ — съ замръзнала, усмихната гримаса на полу-идиоти, и ще отнесатъ въ коженитѣ си куфари сувенири отъ Айфелъ, гипсови химери, голи фаянсови хубавици отъ Фоли Бержеръ и пудри Убиганъ, като автентични доказателства за това паломничество, презъ което сѫ упознали напълно и Франция, и французитѣ, и Парижъ и парижанитѣ — o’yes! o’yes!…

Но ние се увлѣкохме въ това странично отстѫпление и съвсемъ забравихме за сѫщината на нашето повествувание. Нека, прочие, оставимъ приключенията на тия добри хора за плячка на романиститѣ отвѫдъ океана и да побързаме при нашия герой.

Ето го, седналъ въ дѣсния ѫгълъ на втория редъ отъ грамадния автокаръ, който въ тая минута завива по Авеню Виктория къмъ Площада на Отель дьо Виль. Първиятъ редъ на колата е заетъ отъ единъ младъ методистки пасторъ и отъ две съпружески двойки отъ Кентуки, които отпразднуватъ съ пѫтешествия въ стария свѣтъ своята сребърна сватба. До Валерианъ Пламеновъ седи една дребна мисисъ, окичена съ бисери, която развежда своя двадесеть годишенъ синъ Джими — розовъ като прасенце и едъръ като боксьоръ, който се смѣе и ломоти презъ зѫби на съседкитѣ си отъ лѣво, две машинописки отъ жамбонния тръстъ въ Чикаго, съ билидъвчета на челата. Дветѣ задни седалища сѫ заети отъ пъстра компания нѣмски екскурзианти, съ рогови жълти очила, а въ последния редъ се усмихва потайно, като загадъчна екзотична птица, бледното лице на дребенъ японецъ въ черъ костюмъ и ослѣпително бѣла яка. Четворица субекти отъ неизвестни националности, мургави и мустакати, завършватъ комплекса на отокара.

Колата се носи безшумно по напеченитѣ площади, спира, за минута тукъ и тамъ, трѫбата гъгне всѣки пѫть: „Ladies and gentlemen“…

Тѣ минаватъ така Нотръ Дамъ и Сите, завиватъ къмъ Бастилията, спускатъ се после презъ рѣката къмъ Джамията и спиратъ по-дълго при Жарденъ де Плантъ. Следъ нѣколко минути, зачервени и задъхани, нахълтватъ въ близкото кафе и се тръшватъ по маситѣ. Пукатъ бутилки шампанско за американцитѣ, нѣмцитѣ смучатъ бира и пишатъ въ бележницитѣ, малкиятъ японецъ гълта заледено кафе, а Валерианъ Пламеновъ порѫчва чаша оранжада. Но отвънъ се чува трѫбата, галонираниятъ господинъ съ часовникъ въ рѫка отваря вратитѣ на автокара, настанява всички, изправя се отново до шофьора и дава знакъ за тръгване.

* * *

Като неуловимъ фантомъ синята кола плува изъ горещия океанъ на безкрайния градъ. Мѣрва се при Пантеона, слиза край Люксембургъ, спира при гроба на Наполеона. Виждатъ я подъ аркитѣ на Айфелъ. Виждатъ я да слиза къмъ Трокадеро. Минава край гробищата на Паси, сетне се спуска край кея. Рѣката лъщи ослѣпително, замирисва на тиня, откъмъ лѣтнитѣ бани се чува глъчка и смѣхъ. Следъ нѣколко минути автокара спира предъ парадния входъ на Лувръ. Въ тихитѣ зали на огромното здание цари мека свѣтлина и хладъ. Рѣдкитѣ посетители въ тоя часъ седятъ по канапетата и мълчаливо съзерцаватъ. Изведнажъ, далечъ въ дъното се чува глухъ тропотъ, после по-ясенъ и нестроенъ, като екъ отъ нѣкакво внезапно нашествие. Паркетътъ пука подъ многобройнитѣ нозе, и бързо, като подкарано стадо, се задавать пѫтницитѣ отъ синята кола. Почти тичешкомъ тѣ преминуватъ отъ зала въ зала, безъ да спиратъ никѫде. Човѣкътъ съ трѫбата е на чело и пѫтьомъ непрекѫснато изрежда имена на картини и художници, сочейки отъ дветѣ страни грамаднитѣ табла по стенитѣ. Главитѣ се въртятъ ту въ лѣво, ту въ дѣсно, но погледитѣ следятъ повече устата на водача и търсятъ да доловятъ думитѣ му. Нѣкои пооставатъ назадъ, той се връща и ги прибира — и отминаватъ по-нататъкъ.

Валерианъ Пламеновъ върви между другитѣ, замаянъ и мълчаливъ. Той вече не чува нищо, не разбира нищо. Всичко се люшка и смѣсва предъ очитѣ му — статуи, медальони, картини — въ нѣкакъвъ розовъ облакъ. Той се движи като автоматъ. Изведнъжъ, предъ нѣкакъвъ портретъ, който се мѣрва вдѣсно, той спира вцепененъ. Стадото отминува съ тропотъ напредъ, потъва въ друга зала — но той стои. Той не може да откѫсне очи отъ това лице, което го гледа отсреща надъ широката дантелена яка и отъ тия прекръстосани, цъфнали като лилии, изумителни рѫце. Задъханъ, той приближава до пазача и пита. Старецътъ поглажда увисналитѣ мустаци и спокойно му отговаря:

— Портретътъ на Анна Австрийска отъ Рубенсъ.

Анна Австрийска!…

Та той познава тоя нѣженъ, яйцевиденъ овалъ, тия дълги миндалови очи, това сѫ очитѣ отъ златната рамка на неговата маса! Господи Боже! Халюцинира ли той, или е обезумялъ! Анна Австрийска!…

Ала въ това време човѣкътъ съ трѫбата се появява въ дъното, прави кисела физиономия, и Валерианъ Пламеновъ, съвсемъ обърканъ, отърчава да настигне другитѣ.

* * *

Сега синята кола е на Вандомския площадъ. Спира тукъ по разписанието — три минути! — и водачътъ обяснява: „… Единъ отъ най-монументалнитѣ и най-аристократични площади на Парижъ… Тамъ отсреща сѫ голѣмитѣ магазини на парфюмерийнитѣ кѫщи — Герленъ, Шанелъ, Коти… Въ срѣдата на Вандомската колона, построена отъ 1200 пленени орѫдия въ честь на Великата армия, на върха е статуята на Императора…“

Главитѣ се извръщатъ съ насочени нагоре бинокли, кодацитѣ щракватъ, а малката машинописка въ края на редицата възторжено виква на другарката си:

— О, Модъ, гледай, гледай — тамъ, на върха на колоната, това е статуята на мистъръ Коти — императора на парфюмитѣ…

И изважда отъ чантичката си карминения крайонъ за устни. Колата се спуска къмъ Обелиска на Конкордъ. Огромнитѣ фонтани шуртятъ и грѣятъ подъ полегатитѣ лѫчи на слънцето, съ блѣсъка на хиляди брилянти. Отсрѣща горятъ златнитѣ коне на моста Александъръ III. Едно равно бръмчене се носи изъ грамадния площадъ: две несвършващи редици автомобили беззвучно се плъзгатъ отъ дветѣ страни на Обелиска.

— „Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Това е знаменития Обелискъ отъ Луксоръ, изровенъ отъ пустинитѣ на Египетъ и пренесенъ въ сърдцето на Франция… Забележете иероглифитѣ по него, издълбани преди три хиляди години“…

Тритонитѣ и нимфитѣ излизатъ отъ басейнитѣ, мокри и лъскави и се усмихватъ на задъханитѣ отъ него хора.

Нѣмцитѣ записватъ въ бележницитѣ, пасторътъ, кротко усмихнатъ, клати глава при всѣка фраза, а въ това време розовия Джими скача отъ колата, изважда отъ джоба си металически метъръ и почва да мѣри основата на паметника. Мѣри, записва, мѣри, записва, кимва ухиленъ, и пакъ се качва. Спѫтницитѣ го гледатъ любопитно. Той се обръща къмъ дветѣ машинописки и тържествено заявява:

— Ще видите, мисъ, следъ месецъ въ Чарлестонъ, щатъ Виргиния, азъ ще издигна сѫщо такъвъ обелискъ отъ бетонъ. Нима само Парижъ ще има подобни паметници?…

Момичетата възторжено рѫкоплѣскатъ, а майката любовно слага рѫка върху колѣното на засмѣния великанъ:

— О, май бой, май бой!…

Колата върви вече по Елисейскитѣ полета. Напредъ, отзадъ, наоколо, отсреща фучатъ безумно устремени таксита, автобуси, луксозни коли, почти съединени въ две неспирно бѣгащи една срещу друга ленти на чудовищна, огромна машина. Слънцето залѣзва и на кървавото небе Арката издига въ дъното своята тъмна и грандиозна маса. Подъ широкия сводъ е полутъмно. Отъ една дупка, точно въ срѣдата между плочитѣ на земята, излизатъ езици на пламъкъ, разклатени и бързи като живи огнени цвѣтя, поникнали изъ дълбоката земна утроба. Нѣколко прѣсни китки и нѣколко полуувѣхнали венци съ ленти ограждать вѣчното кандило на Незнайния воинъ. Единъ стражаръ се е прислонилъ до стената. Една възрастна дама въ трауръ слага букетъ цвѣтя и се изправя мълчаливо.

Пѫтницитѣ отъ синия автокаръ влизатъ подъ свода, гологлави и благовейни. Пасторътъ е начело. Той отваря малка книжка, прочита бързо една молитва, после се обръща къмъ дветѣ съпружески двойки отъ Кентуки и, като посочва съ очи дамата въ трауръ, съобщава имъ повѣрително:

— Това е сигурно майката на Незнайния воинъ. Нека й отдадемъ нуждната почить.

И петимата приближаватъ до жената, стискатъ й рѫката и изказватъ съчувствия и утѣшения: все пакъ, тя трѣбва да се гордѣе, че е родила синъ, който почива на такова знаменито мѣсто — O, yes! — подъ тая Арка, построена отъ римскитѣ цезари…

И доволни отъ себе си, съ тържествени лица, тѣ сѣдатъ отново въ колата, която бавно завива срѣдъ лудия въртопъ на вечерния кръстопѫть при Етоалъ.

* * *

Нима тоя день нѣма да има край? Валерианъ Пламеновъ обръща глава и вижда приведения гарсонъ, който за втори пѫть му казва:

— Викатъ ви, господине.

Задъ прислужника стои другъ човѣкъ съ галонирана фуражка, който се кланя усмихнатъ.

— Готовъ ли е господинътъ? Тръгваме.

Поетътъ още не може да проумѣе. Той току-що довърши вечерята си, гѫстия куантро щипе приятно езика му, сладка умора го натиска въ коженото кресло, той мечтае да се намѣри изведнажъ въ леглото си. Безъ да мисли, той става отъ масичката, запалва нова цигара, тръгва подиръ човѣка и едва при вратата на хотела се сѣща. Предъ входа стои черенъ автокаръ съ малъкъ надписъ: „Парижъ-нощемъ“. Всички сѫ вѫтре и чакатъ. Той въздъхва покорно и се качва. Колата веднага тръгва.

Нощниятъ хладъ разпъжда умората и освежава челото му. Улицитѣ бучатъ по-глухо, и въ мрака високо надъ лъсналитѣ асфалтови ивици блесватъ, гаснатъ, отново пламватъ, гонятъ се и се въртятъ хиляди пъстри огньове на надписи и реклами.

Колата безшумно върви по широки свѣтли булеварди, после затъва въ мрака на сѣнчести алеи, прекосява безлюдни улички и отново излиза на шумни крѫстопѫтища. Слизатъ въ „Луна Паркъ“, качватъ се на „Рускитѣ планини“ и „Гѫсеницата“, припадать отъ смѣхъ предъ кривитѣ огледала, спускатъ се въ „Водопада“. После тръгватъ за Монмартръ. Минаватъ презъ Клиши край „Черната котка“ и „Дветѣ магарета“, спиратъ за мигъ предъ рубиненитѣ крила на „Муленъ Ружъ“, предъ блѣсъка на Пигалъ и рускитѣ кабарета съ изправени предъ портитѣ казаци. Отбивать се въ схлупената кръчма на „Mère Cathértine“ съ завески отъ бѣли и червени квадрати, дето цѣлата публика ги посрѣща съ викове, пѣсни и кани, пълни съ вино отъ френско грозде. После бавно възлизатъ до Сакре-Кьоръ.

Неусѣтно, всичкия шумъ, свѣтлини и врѣва изчезватъ, удавени въ гѫстия мракъ, който ги заобикаля. Високо надъ тѣхъ свѣти челото на бѣлата черква, като звезда въ тъмното небе. А долу, сякашъ въ безкраенъ портъ, блещукатъ свѣтлинитѣ на огромния градъ, и една глуха мълва тътне въ неподвижния въздухъ. Далечъ, почти въ края на хоризонта, кулата на Айфелъ свѣтва и изгасва равномѣрно като фаръ, изрѣзвайки въ черната нощь огнения надписъ: Сит-ро-енъ… Сит-ро-енъ…

Когато слизатъ долу, наближава полунощь.

Сега колата поема къмъ лѣвия брѣгъ, къмъ потайнитѣ свърталища на апашитѣ и къмъ знаменитата кръчма на Робеспиеръ, при кея на Латинския кварталъ. Улицитѣ сѫ затихнали и лъщятъ като черни огледала. Колата минава край спящитѣ магазини на Прентанъ, съ заключени въ витринитѣ експресионистични восъчни кукли, спуска се край Операта, потънала въ мистичното сияние на моравитѣ завеси, и следъ нѣколко минути, завивайки отъ площадъ Сенъ Мишелъ по тѣсната уличка Сенъ Северенъ, излиза предъ мѫтно освѣтена кръчма. Вѫтре ридае хармоника, единъ човѣкъ по риза и съ засукани рѫкави се показва на вратата и кани:

— Влѣзте, господа, влѣзте! Това е историческата кръчма на якобинцитѣ. Ще видите кървавитѣ петна по стенитѣ и дръвника, на който сѫ клали жирондинцитѣ…

Човѣкътъ съ трѫбата събира групата и всички влизатъ. Само Валерианъ Пламеновъ остава вънъ. Той усѣща смъртна умора, главата му се върти, никаква кръвь и никакви якобинци не го съблазняватъ. Той се качва въ първото такси и се връща въ хотела, полумъртавъ за сънь.

* * *

Часътъ минава 11. Блякъ и тая вечерь не дойде. Седналъ на терасата до входа на „Ротондата“, Валерианъ Пламеновъ се вглежда въ лицата на минуващитѣ мѫже. Какво става съ Магнитния човѣкъ? Поетътъ усѣща лека, неприятна тръпка, като че изведнажъ се вижда изоставенъ и застрашенъ отъ хиляди неизвестни опасности. Три вечери наредъ той чака тукъ, споредъ указанията на човѣка отъ „Будното око“ — но високия червенъ американецъ не идва. Тълпата шуми, весела, пъстра, космополитна. Отсреща Куполътъ и Домътъ грѣятъ въ оранжево-сини блѣсъци. Какво прави срѣдъ тоя океанъ отъ чужди и непознати хора Валерианъ Пламеновъ, въ тоя огроменъ, потаенъ и лукавъ градъ — самъ съ тая праздна чаша предъ себе си? Какво става съ непознатия крадецъ, по чиито дири го подмами Томи Блякъ? Или може би, всичко това му се е присънило, и той е едновременно пленникъ и действуваще лице въ нѣкаква странна фата-моргана?…

Но той напипва въ джоба си паспорта, чековата книжка, вижда манекюранитѣ нокти на рѫцетѣ си, кутийката цигари „Turmac“ — и разбира, че всичко това не е никакъвъ сънь и че наоколо му е кипналия нощенъ Парижъ. Въ сѫщность, защо толкова му е притрѣбвалъ чудноватия детективъ и цѣлата тая история, въ която той го повлече? Какво го интересува и тоя мистериозенъ крадецъ и това глупаво сърдце, чиято липса той вече не чувствува? Та мигаръ има нѣщо по-сладостно и по-пълно отъ това, да си младъ, свободенъ и охоленъ въ тоя единственъ градъ, чиито тайни прелести очакватъ само твоето желание?

Той порѫчва четвърта чаша касисъ съ ледъ и се заглежда къмъ залата. Огледалата отразяватъ хиляди глави, една дама съ деколтиранъ до кръста гръбъ се качва къмъ дансинга на втория етажъ. Минаватъ продавачи на захаросани фурми и орѣхи. Отсреща нѣкакъвъ бледенъ, дългокосъ момъкъ рисува профила на нашия герой, и следъ петь минути му го поднася. Валерианъ Пламеновъ небрѣжно му хвърля 50 франка и изследва съ присвити очи скицата. Въ сѫщия мигъ, той усѣща мека и топла гръдь, която докосва продължително рамото му. Облакъ остъръ парфюмъ го обвива и единъ напѣвенъ гласъ прозвучава до ухото му:

— Свободенъ ли е другия столъ на масата, monsieur?

Поетътъ дига очи и преди да съобрази, отговаря:

— Не, азъ чакамъ нѣкого, madame.

И веднага съжалява. Другъ господинъ на съседната маса услужва на дамата и тя сѣда. Сега Валерианъ Пламеновъ вижда едно мургаво, напудрено съ окрова пудра лице, високо чело съ отмѣтнати назадъ смолисти коси, две черни очи, съ лукави пламъчета, една перверсна и неотразимо привличаща уста, цъфнала като тъмночервенъ карамфилъ, и една гола рѫка, която трака цигара върху масичката. Очитѣ, извити къмъ него, гледатъ насмѣшливо и дръзко, той се извръща ядосано, иска смѣтката и става. Гореща тръпка пропълзява по снагата му. Улицата, тераситѣ, залитѣ звънятъ отъ смѣхове, закачки и любовь. Отъ изхода на метрото излизатъ прегърнати двойки, по ѫглитѣ се цѣлуватъ. Отгоре се спускатъ спирали лѣнива и чувствена музика. Нощьта кипи въ пароксизма на млада, пъргава и сладка плъть. Жени, жени, жени, прекрасни и достѫпни. Въ тая лѣтна парижка нощь, единственъ той е самъ.

Той нервно разкършва плещи и тръгва безъ посока, безъ цель, решенъ да се изостави на милосърдния случай. На единъ тъменъ ѫгълъ слѣпецъ съ куче дреме въ сѣнката на голѣмъ домъ. Той пуска въ снетия каскетъ 2 франка и отминава. На срещния ѫгълъ, нѣкакъвъ субектъ съ бомбе приближава до него да запали цигара и го запитва:

— Вие сте чужденецъ?

— Да…

— Може-би, това ви интересува? — и той показва подъ палтото си купъ неприлични снимки, разтворени като вѣтрило. Пламеновъ поклаща глава и иска да отмине.

Но човѣкътъ продължава:

— Или — мистериитѣ на Парижъ? Една нощь у Месалина? Или детската градина на Астарта? Или, може би, Корабътъ на сънищата?

— Корабътъ на сънищата?…

— Какъ, вие не сте чувалъ дори? О, mon cher monsieur, това е най-субтилното блаженство, приобщаването на човѣка съ Бога, мечтата, която става реалность! Спомнете си „Изкуствения Рай“ на Бодлера!… О, моля ви, моля ви, suivez-moi, monsieur!…

Може-би, нашиятъ герой би отминалъ равнодушно и тоя пѫть, както неведнажъ до сега, непредвиденото, което Провидението изпречваше на пѫтя му. Може-би, ако той би продължилъ да върви самъ, случаятъ, тая невѣрна чудесна птица съ пъстроцвѣтни, мѣнливи пера, би му поднесълъ друга изненада, по-интересна и по-значителна, която би могла да стане завой въ неговата жизнена линия. Но — пѫтищата на сѫдбата сѫ неизповѣдими, както е прието да се казва въ подобни случаи. Затова и нашия поетъ, чувайки името на Бодлера, въ тоя кѫсенъ парижки часъ, внезапно рѣшава, че това е едно предзнамение. И той тръгва следъ непознатия мѫжъ, който го води мълчаливо изъ безкрайни, тѣсни и тъмни улички, къмъ неизвестностьта.

* * *

Единъ дребенъ човѣкъ въ кимоно, съ пергаментово лице и тѣсни цепнати очи отваря предъ него врата въ дъното на коридора и го въвежда. Стаята е просторна, тапицирана въ тъмно, съ тежки завеси, постлана съ дебелъ пъстъръ килимъ и задимена отъ пушекъ. Едно невидимо освѣтление рѫси дискретенъ полузракъ надъ нѣколко отоманки и грамадни английски кресла, наредени край стенитѣ. На ниска масичка срѣдъ стаята гори като алхимиченъ огънь синьо пламъче на малка лампичка. Двама души лежатъ върху отоманки, трети се е изтегналъ въ едно кресло, отмѣтналъ глава назадъ, съ изцъклени, полуотворени очи. Глуха тишина обвива нѣщата и хората. Никакъвъ шумъ не прониква отвънъ. Отвреме на време единъ продължителенъ, сподавенъ звукъ, повече стенание, отколкото въздишка, иде откъмъ мълчаливитѣ хора. Сетне отново гѫста тишина.

Човѣкътъ въ кимоното, безшуменъ и гъвкавъ, посочва едно празно кресло на Пламеновъ, отваря едно черно ковчеже съ инкрустирани арабески, и набожда отвѫтре съ голѣма игла кѫсче тъмно вещество. После взема отъ масичката дълга лула и поднася надъ пламъка на лампичката набоденото парче. Леко пръщене се разнася изъ стаята. Човѣкътъ сваля кѫсчето отъ иглата, смачква го съ пръсти въ малко, като грахово зърно, топче, пъха го въ лулата и я запалва. И, приведенъ съ своето полуусмихнато лице на идолъ, подава я на новия гостъ й казва:

— V’la, missi…

Валерианъ Пламеновъ смуква надълбоко първата лула въ Корабътъ на сънищата. Едно кълбо пушекъ повисва въ въздуха, бавно се уголѣмява, като го обвива цѣлъ, въ своя тръпчивъ и плътенъ мирись. Пушекътъ се застоява, закрива всичко наоколо му въ сива, полупрозрачна завеса. Постепенно кълбата се умножаватъ, миризмата става по-силна, нѣкаква тяжесть притиска гърдитѣ на младия човѣкъ, стомахътъ му се свива въ леки спазми — ала изведнажъ, всичко минава, и предъ неговитѣ очи предметитѣ, стенитѣ, стаята безшумно се отдалечаватъ, чезнатъ и най-после се изгубватъ въ мѫтно-синкава далечина. Въ сѫщия мигъ отъ четиритѣ страни на хоризонта се задавать въ лекъ ритмиченъ хороводъ нѣкакви странни талази, поръсени съ милиони сребърни искрици, всѣка отъ които звучи неизразимо тихо и нѣжно, като заглушена детска хармоничка. Тѣ се приближаватъ, съединяватъ, свивать се, изпълватъ пространството и се люшкатъ все така отмѣрено и леко, като звънтящи вълни отъ нѣкакъвъ въздушенъ океанъ, който е потопилъ вселената. Облегналъ глава въ ѫгъла на креслото, Валерианъ Пламеновъ усѣща съ всѣка пора на тѣлото си тоя вълшебенъ блѣсъкъ, който звучи и въ самия него. Тѣлото му става безплътно и се отпуска, понесено отъ невидими криле. Той е самъ въ тоя новъ, чудесенъ свѣтъ, който сѫществува само за него, и изпитва безпредѣлно и неизразимо блаженство. Изведнажъ, едно ново сияние преобразява всичко. Сега той се носи въ мелодичната прозрачность на едно невиждано свѣтло-зелено небе. Огромни портокалени, сини, виолетови и алени облаци плуватъ наоколо, минаватъ презъ него, звучатъ, отминуватъ, отново се връщатъ, разпукватъ се като исполински цвѣтя и се топятъ въ млѣчно седефени вълни. Лѫчезарната музика, все така неуловимо далечна, се точи по невидими нишки изъ тия вълни, родена и трептяща ведно съ вълшебнитѣ багри. Ала постепенно блѣсъка и нѣжнитѣ звънтящи звукове гаснатъ, замиратъ и се удавятъ въ мъглявъ и жълтеникавъ полузракъ. Изъ дрезгавината бавно изплуватъ съннитѣ очъртания на нѣкаква тъмна, смѫтно позната улица, съ мокри стени и тротоари. На единъ ѫгълъ се мѣрка за мигъ нѣжна фигура на момиче, което гледа къмъ него съ своитѣ прекрасни, единствени въ свѣта очи. Ръми ситенъ дъждъ и въ влажната привечерь върху блѣдото лице на девойката, дългитѣ спокойни очи се изрѣзватъ още по-живи. О, образътъ на девойката отъ позлатената рамка — и тѣхната първа, фатална среща въ оная далечна есенна вечерь! Горчивина и бурна радость бликватъ едновременно въ гърдитѣ му, той простенва и протѣга рѫце да задържи видението, което изчезва отново, стопено въ жълтата бездънна мъгла наоколо. Човѣкътъ съ кимоното слага втора лула въ протѣгнатитѣ рѫце на момъка.

* * *

Когато Валерианъ Пламеновъ дига глава отъ облегалото на креслото, въ стаята нѣма никой. Презъ завеситѣ се цеди утренна дрезгавина. Страшна умора смазва цѣлото му тѣло. Челото е стегнато въ обръчи, нозетѣ му се подгъватъ като чужди. Таксито се носи изъ празнитѣ улици въ тоя раненъ часъ. Край бордюритѣ шуртятъ вади, въ първитѣ кафенета свѣтятъ още лампи, работници съ вързопи подъ мишница бързатъ къмъ дупкитѣ на метрото.

Коридоритѣ на голѣмия хотелъ сѫ полутъмни и тихи. Той едва успѣва да се съблѣче, тръшва се въ леглото и затваря очи. Но не може да заспи. Изведнажъ, предъ него израства Нотръ-Дамъ, а върху нея, между дветѣ кули, се катери, и най-после се качва отгоре й Джамията. Тѣ почватъ да се въртятъ бавно, покланятъ му се, изчезватъ, пакъ се явяватъ и внезапно се превръщатъ въ Наполеоновата гробница. Отъ дветѣ страни на входа сѫ изправени безброй криви огледала отъ всевъзможни форми и вѫтре се блещятъ хиляди уродливи лица. Насрѣдъ широкитѣ стѫпала единъ розовъ пеликанъ отъ Жарденъ де Плантъ трака съ клюнъ и крещи: Анна Австрийска!… Анна Австрийска!… А въ това време, изправена на три крака, съ човѣшко ухилено лице и съ дълга лула въ устата, минава въ бързъ смѣшенъ танцъ Айфеловата кула, минава, връща се, минава, връща се и стреля въ небето огнени залпове: Сит-ро-енъ… Сит-ро-енъ…

После мигновено, всичко се проваля въ дънъ земя, и остава само гѫстъ мракъ, въ който угасватъ и звукове и свѣтлини.

Късно привечерь прислужникътъ събужда младия човѣкъ съ една радиограма:

„Чакайте 29 юний Венеция Лидо хотелъ Екселзиоръ

Блякъ“.

* * *

Нѣколко дни нашиятъ герой отново чака тайнствения представитель на американската кѫща за издирвания. Разхожда се изъ каналитѣ, лежа по пѣсъка на плажа, между кралетѣ на консервени кутии и киноартиститѣ, дошли отвѫдъ океана, снима се на площада „Санъ-Марко“ срѣдъ гълѫбитѣ, и яде спагети съ пармезанъ. На четвъртия день пристигна втора радиограма:

„Следитѣ отново загубени. Точка. Чакайте въ София. Точка.

Блякъ“.