Франсоа Мориак
Мърльо (4)

IV

Писмото, донесено от някакъв хлапак, накара майка му и маминка да слязат от стаята си много по-рано, отколкото обикновено. Те имаха ужасния вид на старци, които са се събудили и не са се измили още и сивите им зъби, забити в розови венци, са натопени в чаша до възглавницата им. Черепът на маминка лъщеше сред пожълтелите къдри, а страните й бяха хлътнали от беззъбата уста. Говореха и двете едновременно. Галеас, седнал на масата между двете си хрътки, чиито муцуни тракаха, когато им хвърлят залък, пиеше кафето си сякаш насила. Сякаш всяка глътка минаваше с мъка. Гийом си мислеше, че грамадната адамова ябълка на неговия баща му пречеше да преглъща. Той приковаваше мисълта си върху баща си. Не искаше да разбере какво означаваха ругатните, които майка му и маминка си разменяха по повод на писмото. Но той знаеше, че няма да влезе никога вече в стаята на Жан-Пиер.

— Разберете, че това никак не ме засяга! Тоя нищожен учител комунист! — крещеше маминка. — На вас е писал: обидата е за вас, дъще.

— Защо обида? Той ми дава урок и има право да ми го даде и аз го приемам, без да се срамувам. Класовата борба? Та и аз вярвам в нея. Без да му желая зло, бях го подбудила да измени на своята класа…

— Какво говорите, клета дъще!

— Пред този мъж стои животът, той има правото да се надява на всичко, а аз се опитах да го изложа пред неговите другари и пред ръководителите му… И заради кого? Питам ви! Заради някакво си недоразвито дете, заради някакъв малък изрод…

— Аз съм тук, Пол.

Тя не разбра, а почувствува възмущението на Галеас, който не беше дигнал нос от купата с попара. Когато беше развълнуван, през дебелия му език се прецеждаше само каша от думи. Той добави по-високо:

— И Гийом е тук.

— Трябваше да чуем и това! — изкрещя фройлайн и изчезна в пералнята.

Но старата баронеса си поемаше дъх:

— Струва ми се, че Гийом е и ваш син!

Омразата увеличаваше старческите поклащания на тая почти оголяла глава, готова вече да се пресели в небитието. Пол й пошепна на ухото:

— Та погледнете и двамата! Не са ли като две капки вода! Погледнете ги! Това е ужасно!

Старата баронеса стана, хвърли високомерен поглед върху снаха си и без да отговори нищо, без да продума на Гийу, напусна кухнята. Нищо не можеше да се разгадае по посивялото личице на детето. Всъщност паднала беше гъста мъгла и понеже фройлайн не миеше никога стъклата на единствения прозорец, кухнята бе осветена само от пламналите съчки. Двете излегнали се кучета, опрели муцуна на лапите си, и зле издяланите крака на грамадната маса за миг сякаш пламнаха.

Никой не говореше вече. Пол бе прекалила, тя сама съзнаваше това: обидила бе рода, хилядите заспали деди. Галеас се изправи на дългите си крака, изтри устни с опакото на ръката си и попита детето къде му е пелерината. Сам я закопча на птичия врат и го хвана за ръка. Срита двете кучета, които скачаха по него и искаха да го последват. Фройлайн го попита къде отиват. Пол отвърна вместо него:

— На гробищата, разбира се!

Да, те отиваха на гробищата. Кървавото слънце се бореше с мъглата, която можеше да се дигне или пък да се обърне на дъжд. Гийу държеше ръката на баща си, но веднага я пусна, толкова влажна беше тя. Не размениха нито дума до черквата. Гробницата на Сернесовци се издигаше до стената на гробищата, която се извисява над долината на Сирон. Галеас отиде в сакристията да вземе лопата. Детето седна малко встрани, на един надгробен камък. То нахлупи качулката на главата си и не помръдна вече. Господин Борда не искаше да се занимава сега с него. Мъглата беше изпълнена със звуци: трополене на каруца, песен на петел, еднообразен мотор се открояваха от непрекъснатото тракане на воденицата на Сирон, от шума на бента, където момчетата се къпят лете голи. Червеношийка пееше съвсем близо до Гийом. Прелетните птици, които той обичаше, бяха отлетели. Господин Борда не искаше вече да се занимава с него. Той каза шепнешком:

— Все ми е едно… — И повтори, сякаш заплашваше невидим враг. — Все ми е едно…

Какъв шум дигаше бентът! Вярно, че дотам нямаше и километър по птичи полет. Врабче излетя от дупката на счупения черковен прозорец. „Дядо господ го няма там…“ — такива работи разказваше маминка: „Откраднаха дядо господ…“ Той не е другаде, а само на небето. Умрелите деца стават като ангели, а лицето им е чисто и свети. Маминка казва, че сълзите на Гийу цапат. Колкото повече плаче, толкова по-мръсно става лицето му заради пълните му с пръст ръце, с които се маца. Когато се прибере, майка му ще му го каже… Маминка ще му го каже… Фройлайн ще му го каже…

Господин Борда не иска вече да се занимава с него. Той няма да влезе вече никога в стаята на Жан-Пиер. Жан-Пиер. Жан-Пиер Борда. Смешно е да обичаш момче, което никога не си виждал, с което никога няма да се запознаеш. „А ако ме видеше, той щеше да каже, че съм грозен, мръсен и глупав.“ Майка му всеки ден му повтаря това: „Ти си грозен, мръсен и глупав.“ Жан-Пиер никога нямаше да узнае, че Гийом дьо Сернес беше грозен, мръсен и глупав: мърльо. И какво беше още? Какво беше казала майка му преди малко: оная дума, която прободе татко като нож в гърдите? Той помисли и си спомни само „род“. Беше дума, която приличаше на „род“.

Тая вечер той щеше да заспи, но не веднага. Трябваше да чака съня, да чака съня през нощ, прилична на снощната, когато тръпнеше от щастие; той беше заспал с мисълта, че като се събуди, ще види пак господин Борда, че вечерта ще започне да чете „Без дом“ в стаята на Жан-Пиер… Ах! И като си помисли, че тая вечер всичко наоколо му ще бъде същото!… Той стана, заобиколи гробницата на Сернесовци, прекрачи оградата и тръгна по една стръмна пътечка, която се спускаше към Сирон.

Галеас извърна глава и видя, че детето го нямаше вече там. Приближи се до оградата: малката качулка се движеше между лозята, отдалечаваше се. Галеас захвърли лопатата и пое по същата пътечка. Когато беше вече само на няколко крачки от детето, тръгна по-бавно. Гийу беше свалил качулката. Той беше без барета. Сред големите му щръкнали уши остриганата глава изглеждаше съвсем малка. Краката му бяха две пръчки, които завършваха с грамадни обуща. Пилешкият му врат се подаваше от пелерината. Галеас гледаше жадно това малко същество, което ситнеше, тая избягала от капан ранена полска мишка, която кървеше; пред сина му, който приличаше на него, стоеше животът, а вече беше страдал от години. Но мъката едва започваше. Палачите щяха да се сменят: през детството са едни, през юношеството други. И трети щяха да се явят през зрялата възраст. Щеше ли да успее да претръпне, да загрубее? Нима цял живот щеше да се брани от жената, от вечно присъствуващата жена, от лицето на горгона, опръскано със злъч? Омразата го задушаваше, но тя беше по-слаба от срама, защото той беше бичът на тази жена. Той я беше обладал само един път, един-единствен път; тя беше като затворена кучка не само за няколко дни, а през цялата си младост и й предстоеше още години наред да вие по изчезналия мъжкар. А той, Галеас, с какви видения, придружени с какви движения, залъгваше своя глад! Всяка вечер, да, всяка вечер… И сутринта… Такава щеше да бъде съдбата на това недоносче, родено от тяхната едничка прегръдка, което ситнеше и бързаше — накъде? Знаеше ли то? Макар че детето нито за миг не извърна глава, навярно беше усетило, че баща му върви след него. Галеас изведнаж се убеди в това: „Той знае, че съм по петите му. Не се опитва нито да се скрие, нито да заличи дирите си. Той е водач, който ме извежда там, където иска да отида заедно с него.“ Галеас не вдига очи към изхода, към който се стремят двамата последни Сернесовци. Потръпващи елхи показваха, че реката е наблизо. Горският цар не следва вече сина си в последна езда, а самото дете влече развенчания си и огорчен баща към заспалата вода на бента, където момчетата се къпят лете голи. Ето че стигат вече влажните брегове на царството, където майката, където съпругата няма да ги измъчва вече. Те ще се избавят от горгоната, ще заспят.

Навлязоха под свода борове — близо до реката, те бяха станали грамадни. Неувехналата още папрат беше висока почти колкото Гийу — Галеас виждаше остриганата му глава, която едва се подаваше сред червеникавите й вълни; и пак изчезваше при някой завой на песъчливия път. Можеха да срещнат някой дървар, мулетаря на воденицата, ловец на бекаси. Но всички тия случайни минувачи се бяха оттеглили от това кътче на земята, за да се сбъдне най-после делото, което те двамата трябваше да извършат — дали единият повлече другия, или го блъсна насила? Кой ще узнае някога това? Единствени свидетели бяха гигантските борове, притиснати край бента. Те изгоряха следващия август. Не ги бяха отсекли навреме. Те простираха дълго овъглените си клони над заспалата вода. Дълго още извисяваха към небето черните си върхове.

Приеха, че Галеас се е хвърлил във водата, за да спаси сина си, че момчето се е вкопчило в него и го е повлякло. Смътните слухове, които се носеха в началото, отстъпиха бързо пред трогателния образ на бащата, в когото синът му се вкопчва и го повлича в бездната. Дори и хората, които поклащаха глава и казваха: „Аз мисля, че не е било така…“, не успяваха да си представят какво се беше случило. И наистина! Как да се съмнява човек в един баща, който обичаше много момченцето си и го водеше всеки ден със себе си на гробищата?… „Господин Галеас беше малко глупавичък, но умът му си беше на място и нямаше по-кротък човек от него.“

Никой не оспорва на фройлайн пелерината на Гийу, която тя свали още вир-вода от малкото му телце. Старата баронеса се радваше, че нейните деца Арби щяха да наследят Сернес; и после Пол щеше да изчезне от нейния живот. Мьолиер я бяха прибрали. Пак им беше легнала на плещите, както казваха те. Но тя имаше „злокачествен“ тумор. На белосаните стени, в задушния въздух на клиниката (където сестрата влиза с подлогата и да имаш, и да нямаш нужда, и дори ако нямаш вече сили да си отвориш очите, и този морфин, който действуваше зле на черния й дроб, и посещенията на леля й, натъжена от грамадните излишни разходи, тъй като болестта положително щеше да се повтори), върху тия белосани стени понякога й се явяваше като на екран къдравата глава на Галеас, а Мърльо дигаше над някоя скъсана книга или над някоя изпоцапана с мастило тетрадка мърлявото си и разтревожено личице. Може би тя си представяше какво се беше случило? Детето се е било приближило колкото се може по-близо до брега: треперало е, бояло се е не от смъртта, а от студа. Баща му се е приближил крадешком… Тук тя се колебаеше: блъснал ли го е, или се е хвърлил след него? Или пък е прегърнал детето и му е казал: „Дръж се здраво за мене, не си обръщай главата…“ Пол не знаеше, никога нямаше да узнае. Тя беше доволна, че смъртта й е толкова близка. Тя повтаряше на сестрата, че морфинът й действува зле, че черният й дроб не понася никакви инжекции, искаше да изпие до дъно горчивата чаша — не, разбира се, защото вярваше, че съществува оня невидим свят, където нашите жертви са отишли преди нас, където ще можем да паднем в нозете на ония, които са ни били поверени и са загинали по наша вина. Тя не си представяше, че може да бъде съдена. Тя се подчиняваше само на съвестта си. Оправдаваше се, че е ненавиждала своя син, живо отражение на бащата. Повърнала беше тия Сернесовци, защото човек не може да се овладее, когато му се повдига. Но от нея зависеше да не споделя ложето на тоя хилав урод. Прегръдката, на която се беше съгласила, ето това беше според нея непоправимото престъпление.

Понякога болката ставаше толкова остра, че Пол отстъпваше на изкушението да й бият морфин. Тогава, през мигновеното облекчение, тя мислеше за другите начини на живот, които би могла да си устрои. Тя се виждаше жена на Робер Борда; заобикаляха я здрави момченца, чиито устни не бяха увиснали, и които не се лигавеха. Мъжът я вземаше всяка вечер в прегръдките си. Тя спеше на гърдите му. Мечтаеше за мъжествеността му, за неговия дъх. Не знаеше колко е часът, ден ли беше, или нощ. Болката вече хлопаше на вратата, проникваше в нея, загнездваше се, започваше бавно да я разяжда.

„Не бива да се допуска една майка да се срамува от своя син и от своя внук“ — мислеше фройлайн. Тя не прощаваше на господарката си, че плака толкова малко за Галеас и за Гийу, че е била може би доволна от смъртта им. Но госпожа баронесата скъпо щеше да заплати за това. Арби няма да я оставят да си умре спокойно в Сернес.

— Да повторя ли на госпожа баронесата какво казваше шофьорът им вечерта след погребението? Градинар, помощник-градинар, двама слуги — не било разумно да имате такава прислуга на вашата възраст. Научих, че е питала за цените в приюта във Вердле, при монахините от ордена „Въведение Богородично“.

Баронесата поклати хищната си плешива глава върху възглавниците. Тя няма да отиде при монахините от „Въведение Богородично“.

— Ако Арби са решили, госпожа баронесата ще отиде и аз ще отида заедно с нея. Госпожа баронесата никога не е могла да откаже на Арби: тя се бои от тях, а и аз се боя от тях.

Днес, четвъртък, децата няма да дойдат. Но учителят има работа в общината. Той прокара бързо ръка по подутото си от сън лице. Защо да се бръсне, и за кого? Той не слага обувки: при такова време късите вълнени чорапи държат топло на краката и с дървените обуща няма опасност да ги намокри. Леон е в месарницата. Той слушаше дъжда по керемидите: една локва нараства от единия до другия коловоз на пътя. Леон ще се прибере и ще го попита: „Какво си се замислил?“ Той ще отговори: „Нищо.“ Говориха за Гийу само в деня, когато извадиха труповете изпод воденичното колело. Тоя ден той каза само веднаж: „Малкият се е удавил сам или пък баща му…“, а Леон дигна рамене: „Мислиш ли?“ И после никога вече не споменаха името на детето. Но Леон знае, че малкият скелет с пелерината и с качулката ден и нощ броди сред училищните стени и се вмъква в училищния двор, без да се намесва в игрите. Тя е в месарницата. Робер Борда влиза в стаята на Жап-Пиер, взема „Тайнственият остров“; книгата се отваря сама на същата страница: „… Той за малко щеше да се хвърли в реката, която го отделяше от гората, краката му се обтегнаха за миг като пружина… но почти веднага се овладя, отпусна се на земята и едра сълза се отрони от очите му. «Ах! — извика радостен Сайрес Смит. — Ти пак си човек, щом плачеш!»“ Господин Борда седна на леглото на Жан-Пиер и остави голямата книга с червена и златна корица разтворена върху коленете си. Гийу… ах, колко хубаво щеше да бъде, ако беше помогнал да бликне умът, който се криеше в тая болнава плът! Може би за това бе дошъл Робер Борда на тоя свят. В Екол Нормал един от преподавателите им ги учеше за произхода на думите: „учител“ от „уча“, този, който учи, който установява, който насажда човешкото в човека! Каква прекрасна дума! Други Гийу щяха да се изпречат може би на пътя му. Той нямаше да откаже нищо на тези, които щяха да пристъпят към него, заради детето, което бе оставил да умре. Но никой от тях нямаше да бъде онова момченце, което умря, защото господин Борда го прибра една вечер, а после го захвърли като ония загубени кученца, които стопляме само за миг. Той го бе върнал на мрака, който щеше да го задържи завинаги. Но мрак ли беше това? Погледът му търси отвъд предметите, отвъд стените и покъщнината и керемидите на покрива, отвъд млечната нощ и зимните съзвездия, търси, търси онова царство на духовете, откъдето може би вечно живото дете вижда тоя мъж и сълзата, която той е забравил да изтрие на черната си небръсната страна.

Пролетната трева покри сернеските гробища. Тръните задушиха запустелите гробове, а мъхът заличи напълно надгробните надписи. Откакто господин Галеас улови за ръка малкото си момченце и пожела да сподели съня на мъртвите, в Сернес нямаше вече кой да се грижи за тях.