Франсоа Мориак
Мърльо (2)

II

На другия ден рано следобед тя облече една мушама, обу груби обуща на краката си, нахлупи над очите някаква барета и отиде в селото. Дъждът по лицето й заличаваше, мислеше си тя, следите от самотната й оргия. Никаква възбуда не я поддържаше, а само волята й. Друга жена би подбрала как да се облече, както подобава за такава постъпка. Във всеки случай би се постарала да изглежда колкото се може по-хубава. Дори през ум не мина на госпожа Галеас да напудри лицето си, нито пък да поприкрие тъмния мъх, който покриваше устните и страните й. Измита, косата й нямаше да изглежда толкова мазна. Би могла да допусне, че както повечето мъже непознатият учител има слабост към уханията… Но не: без да се тъкми повече от всеки друг път, небрежна както винаги, тя отиваше да опита последните си изгледи за успех.

 

 

Мъжът, учителят, седеше срещу жена си в кухнята и разговаряше, като чушкаше боб. Беше четвъртък, ден благословен между всичките дни. Училището се издигаше край пътя, както всички къщи в окаяното селце Сернес. Ковачницата, месарницата, кръчмата, пощата не образуваха живописна група около камбанарията. Само черквата се открояваше, притиснала към себе си гробовете на един рид, който се издига над долината на Сирон. Сернес имаше само една улица, която беше именно окръжният път. Училището се издигаше малко настрани. Децата влизаха вътре през главната врата, ала кухнята на учителя беше вдясно, на тясната пътека, която водеше към училищния двор. Отвъд се простираше зеленчуковата градина. Робер и Леон Борда още обсъждаха странното посещение, което им бе направено миналата вечер, без и да подозират какво се приближаваше към техния дом.

— Каквото и да казваш — настояваше жената, — сто и петдесет, може би двеста франка допълнително всеки месец, за да занимаваш хлапака от замъка, все пак са нещо. Заслужаваше си трудът да се помисли…

— Не сме опрели до тях. Липсва ли ни нещо? Сега получавам почти всички книги, които са ми нужни (той завеждаше хрониката на романите и поемите в „Учителски вестник“).

— Ти мислиш само за себе си, но ние имаме и Жан-Пиер…

— Жан-Пиер също няма нужда от нищо. Да не искаш все пак той да взема уроци?

Тя се усмихна самодоволно: не, разбира се, техният син нямаше нужда от уроци; той беше винаги пръв по всички предмети. Тринадесетгодишен, той вече беше постъпил в средното училище. Беше с две години напред и навярно щеше да се наложи да повтори първия клас, тъй като нямаше да му разрешат да продължи на тая възраст. В лицея го готвеха вече за бъдеща слава. Учителите му не се и съмняваха, че ще издържи наведнаж и двата конкурса за филологическия и за физико-математическия институт.

— Да, именно! Искам да взема частни уроци.

Леон не придружи това заявление с никакъв поглед, с никакво движение, което да изразява колебание или молба. Тая слаба жена с бледи страни, с малко „червеникави коси“, чиито нежни черти си оставаха прелестни, макар че тя бе повехнала, имаше рязък, пронизителен глас, свикнала да вика, за да овладява класа.

— Трябва да взема уроци по езда.

Робер Борда продължи да отбира боба и като се престори, че взема думите й за шега, каза:

— Но да, разбира се! И уроци по танц, щом като настояваш!

Смехът смаляваше още повече неговите продълговати, но малко притворени очи. Макар че не бе бръснат и че яката му беше разкопчана, този мъж, който наближаваше четиридесетте, имаше още младежка прелест. Не беше трудно да си представи човек как е изглеждал като дете. Той стана и обиколи масата, като си помагаше с бастун с гумен връх, но накуцваше много леко. Дългият му гръб на мършава котка беше гъвкав като на юноша. Той запали цигара и каза:

— Ето още една, която иска революцията, а мечтае синът й да има конюшня за езда!

Тя дигна рамене.

— Тогава защо искаш да правиш Жан-Пиер ездач? — настоя той. — За да стане либурнски драгун със сган мръсници, които ще странят от сина на учителя?

— Не се разпалвай, пази гласа си за публичното събрание на 11 ноември…

Тя прочете по лицето му, че много е прекалила, изсипа в една паница боба от пълната си престилка и целуна мъжа си:

— Слушай, Робер…

Неговите желания бяха и нейни, той знаеше добре това. Тя го следваше сляпо, с пълно доверие. Тя не разбираше много от политика и не й беше кой знае колко ясно какво ще представлява светът, когато стане революцията. Но все пак някакви избраници щяха да водят страната, тя беше уверена в това: най-умните, най-образованите, но също и ония, които носят в себе си достойнства на водачи.

— Да, така е! И аз искам Жан-Пиер да умее да язди и най-вече да придобие ловкост, смелост, дързост, които малко му липсват. Има всички други качества, освен тези…

Робер Борда следеше зареяния поглед на жена си: тя не го виждаше; в този миг сърцето й беше далеч от него.

— Висшият педагогически институт възпитава елит от преподаватели за университета — забеляза той малко рязко. — Той е създаден именно за това.

— Ами! Та поогледай се малко — всички министри, всички големи писатели, всички водачи на партии са излезли оттам. Първо Жорес и Леон Блум!…

Той я прекъсна:

— А аз ще бъда много горд, ако Жан-Пиер защити добре тезата си и преподава един ден във филологическия факултет. Не му пожелавам нищо повече… Или може би в Сорбоната… или кой знае? Може пък в Колеж дьо Франс… Това ще бъде наистина хубаво!

Тя се засмя кисело:

— О-хо-хо! Сега е мой ред да се възхитя от такъв прословут революционер като тебе! Та ти си въобразяваш, че всички тия вехтории ще останат?

— Разбира се! Университетът ще бъде преобразен, обновен, но висшето образование във Франция ще си остане винаги висше образование… Ти не знаеш какво говориш…

Той млъкна: някаква жена изникна в мъглата през стъклената врата.

— Коя ли е пък тая?

— Някоя майка, която идва да ни дотяга и да се оплаква, че сме били несправедливи към момиченцето й.

Преди да влезе, Пол стърга дълго обущата си, за да ги изчисти от калта. Те не я познаха. Не знаеха коя е тая странна жена, нахлупила баретата до черните си и окръжени със сенки очи, с пламнало лице, покрито с мъх като на момче. Тя не се представи. Каза на Робер, че е майката на детето, за което баронеса дьо Сернес е идвала да му говори снощи. Мина известно време, докато той разбере за кого ставаше дума, но Леон беше отгатнала вече.

Тя въведе госпожа Галеас в една ледена стая и дигна капаците на прозорците. Всичко светеше: подът, бюфетът и масата, стил Левитан. Завеса от кремава дантела забулваше прозореца. Грамадни хортензии хвърляха огромна сянка на тавана. Тапетите бяха тъмновинени.

— Ще ви оставя с моя мъж…

Пол възрази, че няма да му съобщи нищо тайно: трябва да разсее едно недоразумение, нищо повече. Приливът на кръв, който обагри страните на Робер Борда, беше недъг, който му бе останал от младини. Ушите му пламнаха. Дали тая дама със зъл поглед щеше да го принуди да се обяснява заради снощната си шега? Но да! Тя имаше нахалството да говори за това и без никакво стеснение. Бояла се, казва тя, да не би свекърва й да е разбрала зле някоя съвсем невинна мисъл и да си е тръгнала сърдита. Тя нямала никакво намерение да принуждава господин Борда да повтаря отказа си; но щяла да бъде огорчена, ако тази неприятност създадяла в селото нов враг на беззащитната жена, която представлявала тя — той именно бил единственият, от когото тя с право можела да очаква да я разбере по-добре.

Горящите й очи сновяха от Робер към Леон. Малко увисналият крайчец на устата й правеше трагично това голямо, мъхнато лице, тая маска. Робер мънкаше, че му е много неприятно, че не е влагал никакъв лош умисъл в думите си. Пол го прекъсна рязко и се обърна към Леон:

— Никога не съм се съмнявала в това. Известно е, че и двамата познавате добре тоя край и клюките, които се пръскат.

Разбираха ли те намека? Знаеха ли мълвата, която се носеше: че учителят е бил ранен в тила, далеч от огнената линия? Някои подмятаха, че сам бил изпразнил така нескопосно пушката си… Те сякаш не се трогнаха. Пол не знаеше дали ги беше засегнала. Тя добави:

— Зная, госпожо, че вие принадлежите към стар род от Кадийяк…

Родителите на Леон действително бяха дребни селски собственици от стар корен, но на тях гледаха с много лошо око поради напредничавите им възгледи: дъщеря им не се беше венчала в черква; съмнително беше дали малкият Жан-Пиер беше кръстен. За да останат при близките си, Борда бяха отказали повишение, което щяло да стане бързо.

— Сернес — казваше Пол — има учител, когото не заслужава.

Юношеското лице пак поруменя. Тя настоя: но да! Известно й било, че само от Робер Борда зависело да стане народен представител. Той пак се изчерви, подигна рамене:

— Вие се подигравате с мене!

Леон се смееше:

— О, госпожо! Ще накарате моя беден Робер да се възгордее!

Усмивка смаляваше продълговатите очи на младия мъж.

— Не аз казвам това, а господин Лусто, нашият управител и ваш приятел, ако не се лъжа? Един роялист, който умее да бъде справедлив към противника си. Когато една жена има мъж като вашия, не бива да се бои да бъде честолюбива.

Тя добави шепнешком:

— Ех, да бях на вашето място!… — Тия думи бяха казани, както подобава. Намекът за жалкия й мъж едва се долавяше.

— Първият голям човек от нашия род ще бъде нашият син Жан-Пиер, нали, Леон? — засмя се учителят.

Малкият Жан-Пиер ли? Любезна усмивка отпусна лицето на дамата. Но да, славата му била стигнала и до нея, господин Лусто често й бил говорил за него. Колко щастливи и горди трябвало да бъдат те! Още една въздишка, още едно напомняне за собственото й нещастие. Но тоя път тя не се побоя да наблегне:

— Щом като споменах детето-чудо, трябва все пак да ви поговоря за своя нещастен син. Свекърва ми може да е преувеличила. Той е недоразвит, наистина! Разбирам, че това ви е уплашило!

Робер живо възрази, че единствената причина за отказа му били неговата заетост и страхът, че няма да може да се посвети на тая нова задача: секретарството в общината, неговите лични работи запълвали цялото му свободно време, което не отдавал на момчетата от селото.

— Да, зная, че работите много. Чувала съм дори, че някои статии без подпис в „Ла Франс дю Сюд-Уест“… — добави тя някак примамливо и съучастнически.

Страните и ушите на учителя пак пламнаха. За да сложи край на приказките й, той зададе няколко въпроса за малкия Гийом. Момчето пишело и четяло свободно? Случвало му се дори да чете за собствено удоволствие? Та тогава нищо не е загубено.

Пол стоеше нерешителна: трябваше да не го отчайва предварително и все пак той да бъде подготвен за слабоумието на своя бъдещ ученик. Да, наблегна тя, той четял и препрочитал две-три книги. Прелиствал непрестанно сборниците „Сен-Никола̀“ от 90-те години, но нищо не показвало, че е запомнил нещо от тях. О! И после той не бил много забавен, нито пък много приятен, нейният беден „мърльо“! Трябвало да бъдеш майка: самата тя понякога едва го понасяла… Учителят я съжали. Той предложи да приеме момчето, за да го опознае, вечерта, към пет часа, когато си отидат децата. Но не се обвързвал с нищо, преди да го види… Пол сграби двете му ръце. Гласът й беше задавен от донякъде престорено вълнение, когато тя добави:

— Мисля за сравнението, което неизбежно ще направите между моя нещастен син и Жан-Пиер.

Тя извърна леко глава, сякаш за да прикрие срама си. Колко вдъхновена беше тоя ден! Двамата учители, привикнали на враждебна атмосфера, подозрителни за селяните, както и за собствениците, смятани от духовенството за народни врагове, никога не биха си представили, че можеше да им се случи такова нещо: някой от замъка да има нужда от тяхното благоволение, да дойде като просител и не само да се възхищава от тях, но да им завижда. С какво смирение тая жена беше намекнала за своя мъж, за своя недоразвит син! Насърчен малко от случката и като си спомни, че тая барета и мушамата прикриваха истинска баронеса, Робер подхвърли добродушно:

— Чудя се, госпожо, че вие не се боите от моето влияние над малкия… Знаете ли, че аз имам неправилни идеи.

Смях сбърчи слепите й очи; виждаше се само блясъкът на присвитите й очи.

— Вие не ме познавате — каза сериозно Пол, — не знаете каква съм.

Не биха й повярвали, ако започнеше да ги уверява, че тя желаеше нейният нещастен син да може да се поддаде на това влияние.

— Тъй като аз съм също така чужда като вас на възгледите на своята среда… Някой ден ще ви разкажа…

Така тя подготвяше бъдещи откровения. Трябваше да не добавя нищо, да не проваля нищо. Тя се сбогува вече с домакините, смаяни от това, което тя току-що им беше казала за своите възгледи. Уговориха се, че ще доведе Гийом на другия ден, след четири часа. И изведнаж тя заговори като знатна дама, подражавайки на свекърва си и на зълва си Арби:

— Много съм ви благодарна. Не знаете каква услуга ми направихте! Да, да, разбира се! Не можете и да знаете!

 

 

— Явно, че й харесваш — забеляза Леон. Тя разчисти масата и взе да поправя с въздишка куп упражнения.

— Не я намирам толкова неприятна.

— Такава ли била работата? Тя се държи с тебе почтително, но искаш ли да ти кажа? Пази се от нея.

— Мисля, че е малко луда… Във всеки случай е разпалена.

— Луда, която знае какво иска. Спомни си какво разправят хората… Историята й със свещеника! Бъди нащрек!

Той стана, разкърши дългите си ръце и каза:

— Нямам слабост към брадати жени.

— Тя нямаше да бъде толкова грозна — забеляза Леон, — ако се докарваше повечко.

— Сега си спомням какво ми разказваше Лусто — тя не била истинска благородница. Дъщеря е или племенница на Мьолиер, бившия кмет на Бордо… Защо се смееш?

— Защото изглеждаш разочарован, че не е истинска благородница…

Той сякаш се ядоса, подигна рамене, застана на прага, опря се на стената и задуха в лулата си.

 

 

Докато майка му уреждаше да го предаде на червения учител, малкото зайче, измъкнато от леговището му, беше отчаяно, че още се гуши там; то мигаше на ослепителната светлина на възрастните. Докато майка му я нямаше, бе избухнал спор между трите благосклонни божества: татко, маминка и фройлайн. Истината е, че баба и фройлайн често се счепкваха почти винаги за нищо. Австрийката си позволяваше понякога някои приказки — вечно почтителната употреба на трето лице правеше грубостта им още по-странна. Но тоя път Гийом смътно долавяше, че самата фройлайн желаеше той да бъде даден на учителя:

— Защо да не стане образован господин? Мисля, че не е по-лош от другите!

И като се обърна към Гийом, му каза:

— Иди да си поиграеш вън, иди, пиленцето ми, иди, душичката ми…

Той излезе, после пак се вмъкна в кухнята: нали беше прието, че дори да чува всичко, той всъщност не разбира нищо?

Баронесата не благоволи да отговори на фройлайн, а хокаше сина си, седнал на любимото си сламено кресло край огнището в кухнята: зиме той прекарваше там дъждовните следобеди, като си увиваше книжки или лъскаше, пушките на баща си, с които никога не си беше служил.

— Прояви се един път през живота си като мъж, Галеас! — умоляваше го старата жена. — Трябва да кажеш само една дума: не и не! Не искам да дам сина си на тоя комунист… — после остави бурята да отмине.

Но фройлайн недоволствуваше:

— Не слушай госпожа баронесата (тя говореше на „ти“ на Галеас, когото беше кърмила). Защо Гийу да не бъде образован като децата на Арби?

— Оставете Арби на мира, фройлайн. Те нямат нищо общо в случая. Не искам моят внук да приеме възгледите на тоя човек: в това се състои цялата работа.

— Миличкото ми! Като че ли ще го занимават с политика!…

— Не става дума за политика… Ами религията? Какво ще кажете за религията? Той и така е толкова слаб по катехизис…

Гийом наблюдаваше баща си — неподвижен, впил поглед в пламналите съчки, той не показваше с нищо, че клони към тая или към оная страна. Зяпнал, Гийу се мъчеше да разбере.

— Госпожа баронесата всъщност не дава пукната пара, че той ще живее по-късно като селянин… Кой знае дали тя не желае това в края на краищата!

— Няма какво да се застъпвате пред мене за моя внук! Това е все пак прекалено! — подчерта баронесата с престорено възмущение, което издаваше някакво смущение.

— Да, да, госпожа баронесата обича много Гийу, доволна е, че той е тук, при нея; но тя разчита на други, когато мисли за бъдещето на рода…

Баронесата нарече фройлайн „бъбрива сврака“. Ала кресливият глас на австрийката лесно заглушаваше гласа на господарката й:

— Доказателството е, че след смъртта на Жорж се реши големият син на Арби, Станислас, да прибави името Сернес към името Арби, като че не е останал никакъв Сернес на тоя свят, като че Гийу не се нарича Гийом дьо Сернес!

— Детето слуша — каза внезапно Галеас. И пак занемя. Фройлайн хвана детето за раменете и нежно го избута навън. Но то остана в килера, откъдето чу фройлайн да крещи:

— Ето едно дете, което не би могло да се нарече Дезире^[1], когато се е родило! Госпожа баронесата помни какво ми каза: че навярно рядко някой болен прави дете на своята болногледачка…

— Не съм ви казвала нищо подобно, фройлайн. Галеас се чувствуваше много добре… Нямам навика да бъда толкова груба.

— Все пак госпожа баронесата навярно си спомня, че детето не беше предвидено. Аз познавах своя Галеас, знаех, че не е по-сакат от кой да е друг, както сама се уверихте…

Подозрителен пламък блесна между розовите клепки без ресници на австрийката. „Вашите свински очи…“ — й беше казала веднаж госпожа Галеас.

Засегната, баронесата й обърна гръб.

Опрял нос на стъклото на килера, Гийу гледаше как се пръскаха дъждовните капки, всяка от които приличаше на малко танцуващо човече. Възрастните се занимаваха непрестанно с него и се бяха разединили заради него. Не би могло да го нарекат Дезире. Той искаше да си спомни пак ония приказки, които си разказваше сам, които само той знаеше, но този път беше невъзможно да се отърве от бедата, освен ако учителят потвърдеше отказа си. Тогава Гийу щеше да бъде много щастлив и не би дал и пукната пара, че не е бил желан. Той искаше само да не го събират с други деца, които щяха да го измъчват, да няма работа с учители, които говорят високо, които се ядосват, които изговарят грубо думи без никакъв смисъл.

Маминка не го беше желала, нито майка му, разбира се! Знаели ли са те предварително, че той няма да бъде като другите? Ами бедният татко? Във всеки случай той нямаше да го избави от учителя, баронесата непрестанно му повтаряше:

— Трябва да кажеш само „не“… Та това не е трудно! Повтарям ти, че трябва да кажеш само „не“… Щом трябва, ще кажеш само „не“…

Но той клатеше, без да продума, голямата си сива, къдрава глава. Накрая каза:

— Нямам право…

— Какво значи това, Галеас? Бащата има всички права, щом става дума за образованието на децата.

Но той продължаваше да клати упорито глава, като повтаряше:

— Нямам право…

В този миг Гийом се върна разплакан и се хвърли в скута на фройлайн:

— Мама иде! Смее се самичка. Сигурно учителят се е съгласил.

— Какво от това? Той няма да те изяде, хапльо. Избършете му носа, фройлайн! Това дете е отвратително!

Той изчезна в пералнята, когато майка му прекрачваше тържествуваща прага на кухнята.

— Всичко е наред — заяви тя. — Ще му заведа Гийом утре в четири часа.

— Ако мъжът ви се съгласи.

— Разбира се, майко. Но той е съгласен, в това няма никакво съмнение, нали, Галеас?

— Във всеки случай, дъще, малкият ще ви отвори работа, уверявам ви.

— Къде е той всъщност? — запита Пол. — Струва ми се, че го чух да подсмърча.

Тогава от пералнята излезе Гийом в най-окаяния си вид, с омацано със слюнки, сополи и сълзи лице.

— Няма да отида! — простена той, без да погледне майка си. — Няма да отида при учителя!

Пол винаги се беше срамувала от него; но тоя ден зад малкото, начумерено същество изникваше бащата в креслото си; зиналата уста на детето беше отражение на една друга, лигава и студена уста. Със сдържан гняв, с почти тих глас Пол каза:

— Не мога да те замъкна насила. Тогава не остава нищо друго, освен да те дам пансионер в лицея.

Баронесата дигна рамене:

— Знаете много добре, че няма да държат там горкото дете.

— Тогава единствено разрешение остава някой изправителен дом…

Толкова често бяха плашили Гийу с изправителни домове, че той имаше някаква смътна и ужасна представа за тях. Разтрепера се и застена:

— Не, мамо! Не, не… — хвърли се у фройлайн и скри лицето си в меката й гръд.

— Не й вярвай, миличкото ми… Допускаш ли, че ще й позволя?…

— Фройлайн няма думата в случая. И тоя път не говоря на шега, събрах вече сведения, имам адреси — добави Пол с някакво весело раздразнение.

Но най-силно потресе детето високият смях на маминка:

— Защо не го сложите в чувал, дъще? Защо не го хвърлите в реката като коте?

Обезумяло от ужас, то триеше лицето си с мръсната си кърпа:

— Не, маминко, не, не в чувал!

То нямаше никакво чувство за ирония и вземаше всичко буквално.

— Малък глупчо! — каза баронесата и го притегли към себе си. Но после го отблъсна леко:

— Не знае човек как да го хване. Какъв мърльо! Изведете го, фройлайн. Иди да се измиеш, иди…

Той тракаше със зъби:

— Ще отида при учителя, мамо, ще бъда послушен!

— А! Поумня ли най-сетне!

Фройлайн му миеше лицето на чешмата в пералнята.

— Плашат те, пиленцето ми, не им вярвай, не им обръщай внимание!

Тогава Галеас стана и без да погледне никого, каза:

— Грее слънце. Ще дойдеш ли с мен на гробищата, момчето ми?

Гийу се боеше много от разходките с баща си, но този път на драго сърце се остави той да го хване за ръка и тръгна след него, като продължаваше да подсмърча.

 

 

Дъждът беше престанал. Мократа трева блестеше на хладното слънце. Пътят извиваше край селото, през ливадите. Обикновено Гийом се плашеше от кравите, които повдигаха глава и го следваха продължително с поглед, сякаш се канят да бодат. Бащата му стискаше ръката и не продумваше нито дума. Те можеха да вървят с часове, без да си проговорят. Гийу не знаеше, че това мълчание тежеше на клетия човечец, че той напразно се мъчеше да измисли нещо; но какво можеше да каже на едно малко момче? Влязоха в гробищата през една дупка, обрасла с коприва, зад гърба на черквата.

Гробовете още бяха покрити с повехнали цветя от задушница. Галеас пусна ръката на сина си и взе една количка. Гийом го гледаше как се отдалечава. Кафявата кърпена фланелка, дъното на панталона, което изглеждаше празно, голямата четина под малката барета — това беше баща му. Той остана, седнал на един надгробен, почти хлътнал камък, който късното есенно слънце едва бе затоплило. Но му беше студено. Мина му през ума, че може да се разболее, че може на следния ден да не бъде в състояние да излезе. Смъртта… Да стане като тези, които се мъчеше да си представи в тая мазна земя: мъртвите, тия човешки къртици, чието присъствие издават само малките могилки.

Отвъд стената той виждаше полето, вече безлюдно поради наближаващата зима, зъзнещите лози, сякаш мазната, лепкава земя — нечовешка стихия, където е също такова безумие да се впуснеш, както и по морските вълни. В полите на хълма един ручей, придошъл от дъждовете, течеше към реката Сирон, разстилаха се тайнствени блата, преплетени гъсталаци. Гийу беше чувал, че понякога там дигали по някой бекас. И прогоненото от своята дупка дете трепереше от страх и студ сред враждебния живот, сред неприязнената природа. На склона на хълмовете блестеше червеният цвят на новите фабрични керемиди, но погледът му неволно търсеше потъмнелите от дъжда розови, кръгли керемиди. Съвсем близо до него пукнатини оскверняваха гърба на черквата; едно стъкло беше пукнато. Той знаеше, че „дядо господ го нямаше там“, че господин свещеникът не искаше да остави там дядо господ, тъй като се боеше от богохулство. Дядо господ не беше и в параклиса на замъка, където фройлайн трупаше метли, сандъци, счупени столове. Къде се намираше богът на тоя жесток свят? Къде ли беше оставил някаква следа от себе си?

Гийу почувствува студ. Коприва опари прасеца му. Той стана и пристъпи до пирамидата на паметника на покойниците, който бе осветен миналата година. Тринадесет имена в това селце: Сернес Жорж, Лаклот Жан, Лапер Жозеф, Лапер Ернест, Лартиг Рьоне… Гийом виждаше кафявата фланела на баща си да се навежда между гробовете, да се изправя, чуваше как скърца колелото на количката. Утре щяха да го предадат на червения учител. Учителят можеше да умре ненадейно тая нощ. Можеше да стане нещо: циклон, земетресение… Но не, нищо никога не би могло да заглуши ужасния глас на майка му, нищо не би угасило злите, приковани върху него очи, които го караха да чувствува едновременно своята хилавост, мръсните си колене и смъкнатите си чорапи; тогава Гийом преглъщаше слюнката си и за да обезоръжи своя враг, затваряше уста… Но ожесточеният глас гърмеше и той сякаш го чуваше и тук, в тия малки гробища, където зъзнеше: „Върви, където щеш, но да не те виждам вече.“

 

 

В същия този час Пол бе запалила огъня в стаята си и си мислеше. Човек не може да накара да го обичат, когато пожелае, не може да наложи да го харесват, но никаква земна, нито небесна сила не е в състояние да попречи на една жена да избере някой мъж и да го провъзгласи за бог. Него лично това не го засяга, тъй като не му искат в замяна нищо. Тя е решила да направи тоя кумир смисъл на живота си. Оставаше й само да издигне олтар в своята пустиня и да го обрече на това къдрокосо божество.

Другите започват винаги да умоляват в края на краищата своя бог, но тя бе решила да не очаква нищо от него. Щеше да му открадне само това, което може да се вземе незабелязано. О, чудотворна мощ на прикрития погледи на мисълта, която не подлежи на надзор! Някой ден може би щеше да й се отдаде да си позволи някакъв порив, може би този бог щеше да я остави да опре устни о ръката му…