Франсоа Мориак
Мърльо (3)

III

Майка му бързо го тътреше по пътя, набразден от пълни с вода коловози. Те срещаха деца от училището, които се прибираха вкъщи мълчаливи и навъсени. Невидимите чанти, които те носеха на гръб, издуваха пелерините им. Мрачните или ясни очи на тия малки гръбльовци блестяха в дъното на качулките им. Гийу си мислеше, че те щяха да станат негови палачи, ако трябваше да учи и да играе с тях. Но той щеше да бъде предаден сам на учителя, който щеше да се занимава само с него, да съсредоточи върху него страшната сила на възрастните, за да смаже малкия Гийом с въпросите си, за да го измъчва с обяснения и доводи. Тая сила нямаше да се излива върху цял един клас. Гийу трябваше сам да устоява на това чудовище на науката, възмутено и озлобено срещу едно дете, което дори няма да знае смисъла на думите, с които ще го зашеметяват.

Той отиваше на училище в часа, когато другите момчета се връщаха оттам. Това го потресе: той сякаш почувствува, че е различен от тях, почувствува самотата си. Сухата и топла ръка, която стискаше неговата, я притисна още по-силно. Равнодушна, ако ли не вражеска сила, го мъкнеше. Затворена в някакъв непознат свят на страсти и мисли, майка му не му продума нито веднаж. Ето вече първите къщи в здрача, който те забулват и изпълват с дъха на своя дим, сиянието на лампите и огньовете зад мътните стъкла и още по-ярката светлина на странноприемницата „Дюпюи“. Две каруци бяха спрели; широките гърбове на биволарите мърдаха пред тезгяха. Още миг — тая светлина, там беше… Той си спомни грубия глас, с който маминка му разказваше за Палечко: „Ето къщата на човекоядеца!“ Той разпознаваше вече през стъклената врата жената на човекоядеца, която навярно дебнеше жертвата си.

— Защо трепериш, глупчо? Господин Борда няма да те изяде!

— Може да му е студено.

Тя дигна рамене и каза с досада:

— Не, от нерви е. Прихваща го, не се знае от какво. На година и половина имаше гърчове.

Зъбите на Гийу тракаха. Чуваше се само това тракане и махалото на големия часовник.

— Леон, свали му обувките — каза човекоядецът. — Сложи му вълнените чорапи на Жан-Пиер.

— Моля ви — възрази Пол. — Не си правете този труд.

Но Леон вече се връщаше с чифт чорапи. Тя взе Гийу на скута си, свали му пелерината и се приближи до огъня.

— Такова голямо момче! — каза майка му. — Не те ли е срам? Не донесох нито книги, нито тетрадка — добави тя.

Човекоядецът я увери, че нямало нужда: тая вечер щели да си поговорят, да се опознаят.

— Ще мина след два ча̀са — каза Пол.

Гийу не чу думите, които майка му и учителят си размениха шепнешком на прага. Той разбра, че тя си бе отишла, защото не му беше вече студено. Вратата бе затворена.

— Ще ни помогнеш ли да почушкаме боб? — запита Леон. — Или не знаеш да чушкаш боб?

Той се засмя и каза, че помагал винаги на фройлайн. Успокои се, като му заговориха за боб. После се осмели да добави:

— У нас го прибраха отдавна.

— О, този е късен! — обясни учителката. — Има много изгнил, трябва да се отбере.

Гийу се приближи до масата и се залови за работа. Кухнята на Борда беше като всички кухни, с голямо огнище, където висеше гърне, окачено на веригата, с дълга маса, с медни менци на една полица, с гърнета със спържа на друга и с два свински бута, окачени на гредите, покрити с торби… И въпреки това Гийу бе попаднал в чуден и прелестен свят. Дали не беше уханието на лулата, която господин Борда и угаснала почти не вадеше от устата си? Но най-главното — навсякъде имаше книги, а на бюфета и върху една масичка, която беше под ръка на учителя, лежаха купчини вестници. Прострял крака, той разрязваше едно списание с бели корици и с червено заглавие, без да обръща никакво внимание на Гийу.

Над огнището бе окачен портретът на едър брадат мъж със скръстени ръце. Отдолу бе напечатана някаква дума, която детето се мъчеше да прочете шепнешком от мястото си:

— Жо… Жор…

— Жорес — каза внезапно човекоядецът. — Ти знаеш ли кой е Жорес?

Гийу поклати отрицателно глава. Леон се намеси:

— Да не започнеш да му говориш за Жорес?

— Той ми говори за него — отвърна Борда.

Той се смееше. Гийу хареса тия присвити от смеха очи. Искаше му се да узнае кой беше Жорес. Не му дотягаше да отбира боба. Беше направил купчина от развален боб. Оставили го бяха на мира. Можеше да си мисли, за каквото си иска, да разглежда човекоядеца, човекоядката и дома им.

— Дотегна ли ти вече? — попита внезапно господин Борда.

Учителят не четеше списанието; той преглеждаше съдържанието, спираше се на подписите, приближаваше брошурата до лицето си, душеше я жадно. Списанието идваше от Париж… Той мислеше за необикновеното щастие на ония, които сътрудничеха в него. Представяше си техните лица, редакцията, където те се срещаха, за да разменят мнения: ония хора, които знаят всичко, „които са изучили идеите…“ Леон не знаеше, че той бе изпратил в списанието една статия за Ромен Ролан. Получил беше много учтив отговор, но отказ. Статията имала строго подчертан политически характер. Дъждът се стичаше вече по керемидите, препълваше капчуците. Човек има да живее само един живот. Робер Борда никога няма да опознае живота в Париж. Господин Лусто казваше, че той, Борда, би могъл да създаде произведение за живота, който водеше в Сернес… Посъветвал го беше да напише дневника си. Но той не се интересуваше от себе си. Другите също почти не го интересуваха. Би му било приятно да ги убеждава, да им наложи възгледите си, но тяхната своеобразност не привличаше вниманието му… Той имаше дар-слово, умееше да пише бързо статии. Господин Лусто намираше неговите дописки в „Ла Франс дю Сюд-Уест“ по-хубави от всичко, което се печаташе в Париж, с изключение на материалите в „Аксион Франсез“. Според Лусто в „Юманите“ нямало равен на него. Париж… Той бе обещал на Леон, че никога няма да напусне Сернес, дори когато Жан-Пиер влезе в Екол Нормал… Дори по-късно, когато „издигналият се“ син заемеше най-голяма служба. Не бива да се притеснява, да му се пречи. „Всеки да си знае мястото“ — казваше Леон.

Робер бе прилепил чело о стъклото на вратата, обърна се и видя устремени в него нежните, влажни очи на Гийу, които той извърна веднага. Сети се, че детето обичало да чете.

— Дотегна ли ти да чушкаш боб, момчето ми? Искаш ли да ти дам някоя книжка с картинки?

Гийу отвърна, че му е все едно дали ще бъде с картинки.

— Покажи му библиотеката на Жан-Пиер — предложи Леон, — ще може да си избере.

Детето мина след учителя, който носеше малка лампа в ръка, през стаята на домакините. Тя му се видя великолепна. На грамадното легло с резба се разстилаше пух с черешов цвят, сякаш сироп от френско грозде бе разлян върху покривката. Увеличени снимки бяха окачени високо към тавана. После господин Борда го въведе в по-малка стая, където лъхаше на застоял въздух. Учителят дигна гордо лампата и Гийу се възхити от стаята на сина.

— Разбира се в замъка трябва да е по-хубаво… но все пак — добави самодоволно учителят — тук не е лошо…

Детето не вярваше на очите си. За пръв път малкият обитател на замъка си помисли за дупката, в която спеше. В нея се носеше дъхът на госпожица Адриен, която кърпеше бельото на замъка и прекарваше там следобедите. Един манекен, който не служеше за нищо, стоеше до шевната машина. На едно сгъваемо легло, покрито с одеяло, спеше фройлайн, когато Гийу боледуваше. Той си представи изведнаж изтърканото килимче, върху което толкова често беше разливал гърнето си. А тая стая, бялото легло със сини рисунки, библиотеката със стъкла, пълна с книги, принадлежаха само на Жан-Пиер Борда.

— Почти всички са награди — забеляза господин Борда. — Той винаги вземаше всички награди в своя клас.

Гийу докосваше с ръка всеки том.

— Избери, която искаш.

— О! „Тайнственият остров“… Чели ли сте я? — попита детето, вдигнало светналите си очи към господин Борда.

— Да — каза учителят, — когато бях на твоите години… Но представи си, че съм я забравил… Беше някаква робинзоновска история, ако не се лъжа, нали?

— О! Тя е много по-хубава от „Робинзон“! — възкликна ревностно Гийу.

— Защо е по-хубава?

Неочакваният въпрос накара детето да се свие в черупката си. То придоби отново разсеяния си, почти тъп вид.

— Мисля, че беше някакво продължение — добави след кратко мълчание господин Борда.

— Да, трябва да си чел „Двадесет хиляди левги под водата“ и „Децата на капитан Грант“. Не съм чел „Двадесет хиляди левги под водата“… Но въпреки това разбирам всичко! Само когато Сайрес Смит прави разни неща, динамит например… Винаги прескачам тия страници…

— Нямаше ли някакъв изоставен човек, когото другарите на инженера откриват на един съседен остров?

— Да, да, Ейртон, спомняте ли си? Колко е хубаво, когато Сайрес Смит му казва: „Ти пак си човек, щом плачеш…“

Без да погледне детето, господин Борда взе голямата червена книга и му я подаде.

— Вземи, потърси мястото… Струва ми се, че имаше някаква картина.

— Тя е на края на петнадесета глава — каза Гийу.

— Хайде, прочети ми цялата страница… Ще си спомня за своето детство.

Господин Борда запали една газена лампа и накара Гийу да седне на масата, която Жан-Пиер беше изцапал с мастило. Детето започна да чете със сподавен глас. Учителят долови отначало само няколко думи. Той беше седнал малко настрани, в тъмното, и почти сдържаше дъха си, сякаш се боеше да не уплаши някое диво птиче. След малко четецът се разпали… Навярно беше забравил, че го слушат:

— „Като стигнаха там, където растяха първите хубави горски дървета, чиито клонки вятърът леко поклащаше, непознатият сякаш вдъхна опиянен приятното ухание, с което бе напоен въздухът, и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Преселниците стояха зад него, готови да го задържат, ако се опита да побегне! И наистина той за малко щеше да се хвърли в реката, която го отделяше от гората, краката му се обтегнаха като пружина… но почти веднага се овладя, отпусна се на земята и едра сълза се отрони от очите му: «Ах! — извика радостен Сайрес Смит. — Ти пак си човек, щом плачеш!»“

— Колко е хубаво! — каза господин Борда. — Сега си спомням… Островът не беше ли нападнат от каторжници?

— Да, Ейртон разпознава пръв черния флаг… Искате ли да ви прочета?

Учителят отдръпна малко стола си. Той би могъл, той би трябвало да се учуди, като чуеше възторжения глас на детето, което минаваше за тъпоумно. Той би могъл, той би трябвало да се радва на задачата, която му се възлагаше, на силите, които имаше в себе си, да спаси това малко, разтреперано същество. Но той чувствуваше детето само през своето собствено вълнение. Той беше четиридесетгодишен мъж, изпълнен с желания и с мечти, и никога нямаше да напусне това училище край пустия път. Той разбираше, той преценяваше всичко, което бе отпечатано в списанието, чийто дъх на лепило и на мастило поглъщаше жадно. Всички подигнати там спорове му бяха близки, макар че той можеше да разговаря за тях само с господин Лусто. Леон би могла да разбере много неща, но тя предпочиташе работата. Физическата й дееспособност се увеличаваше с нарастването на умствената й леност. За нея беше гордост да бъде толкова уморена вечер, че да не може да си отвори очите. Тя жалеше понякога мъжа си, тъй като беше достатъчно умна, за да разбере, че той страдаше, но Жан-Пиер щеше да бъде тяхната отплата. Тя мислеше, че един мъж на възрастта на нейния съпруг на драго сърце би оставил сина да осъществи несбъднатите му мечти… Така мислеше тя!

Той забеляза, че детето бе прочело главата докрай и беше млъкнало.

— Да продължа ли?

— Не — каза господин Борда, — почини си. Ти четеш много добре. Искаш ли да ти дам някоя книга на Жан-Пиер?

Детето стана бързо и пак започна да разглежда всички книги една по една, като разчиташе шепнешком заглавията.

— „Без дом“, хубава ли е?

— Жан-Пиер я харесваше много. Сега чете по-сериозни книги.

— Мислите ли, че ще я разбера?

— Разбира се, че ще я разбереш! С моите ученици аз нямам много време да чета… Но ти ще ми я разказваш всеки ден: това ще ме развлича.

— Ами! Зная много добре, че се шегувате…

Гийу се беше приближил до камината. Той разглеждаше някаква снимка, опряна на огледалото: гимназисти, наредени около двама учители с пенснета, чиито големи колене опъваха панталоните им. Той попита дали Жан-Пиер е между тях.

— Да, на първата редица, вдясно от учителя.

Гийу си помисли, че щеше да го познае, дори да не бяха му го показали. Неговото лице изпъкваше между толкова незначителни физиономии. Дали то се дължеше на всичко онова, което му бяха разказвали за Жан-Пиер? За пръв път детето разпознаваше едно човешко лице. Дотогава то можеше да разглежда дълго някоя картина, без да се вгледа в чертите на въображаемия герой. То си помисли изведнаж, че това момче с широко чело и малки къдрици и с бръчка между веждите беше същото, което четеше тия книги, което работеше на тая маса, което спеше в това легло.

— Само негова ли е тая стая? Никой ли не влиза тук, без той да пожелае?

А то беше сам-само в нужника… Дъждът се лееше по покрива. Колко приятно трябва да е да живееш тук, сред книгите, на сигурно място… отделен от другите хора. Но Жан-Пиер нямаше никаква нужда от закрила: той беше пръв в класа си по всички предмети. Взел дори наградата по гимнастика, казваше господин Борда. Леон открехна вратата.

— Майка ти е тук, момчето ми.

Той тръгна пак след учителя, който носеше лампата, и прекоси спалнята. Пол дьо Сернес грееше край огъня изкаляните си обуща. По стар навик навярно се беше скитала из затънтените пътеки.

— Нищо не можахте да изкопчите от него, разбира се, нали?

Учителят възрази, че заниманието не е минало никак лошо. Детето беше навело глава; Леон му закопчаваше пелерината.

— Ако обичате да ме изпратите малко — предложи Пол, — не вали вече, ще ми кажете впечатлението си.

Господин Борда откачи мушамата си. Жена му го последва в стаята: нима ще тръгне да кръстосва нощем пътищата с тая луда? Ще започнат да го сочат с пръст. Но той я нахока. Пол, която беше отгатнала причината за тяхната тиха кавга, се престори, че не е чула нищо и продължи да отрупва на прага Леон с любезности и благодарности. Най-после! Тя пристъпваше до учителя във влажната нощ. Каза на Гийу:

— Върви пред нас! Не ни се въвирай в краката!

После запита настойчиво:

— Не крийте нищо от мене. Колкото и тежка да е вашата преценка за една майка…

Той тръгна по-бавно. Как да не се съгласи с Леон? Не биваше да минава през снопа светлина пред вратата на странноприемницата „Дюпюи“. Но дори и да беше уверен, че няма да го видят, той би се държал в отбранително положение. Нали винаги бе постъпвал така с жените още от юношеските си години? Те все го търсеха, а той се измъкваше, но не за да тичат подире му. Наближаваха странноприемницата и той се спря.

— Ще поговорим по-добре у дома, утре по обед. Излизам от общината малко преди дванадесет.

Тя знаеше защо той нямаше да пристъпи нито крачка повече. Зарадва се на това, което приличаше на начало на съучастничество.

— Да, да — пошепна му тя, — така ще бъде по-добре.

— До утре вечер, мой малък Гийом. Ще ми почетеш „Без дом“.

Господин Борда докосна само с пръст баретата си. Пол не го виждаше вече, но продължаваше да чува тракането на бастуна му о камъните. Детето също застана за миг неподвижно сред пътя, загледано в светлината, която озаряваше къщата на Жан-Пиер Борда.

Майка му го хвана за ръка. Тя не му задаваше никакъв въпрос: нямаше какво да се изкопчи от него. Всъщност беше й все едно! Утре щеше да се състои първата среща, първият разговор насаме. Тя стискаше много силно ръчичката на Гийу и от време на време чувствуваше, че краката й леденеят от дъжда.

 

 

— Приближи се до огъня! — каза фройлайн. — Целият си вир-вода.

Очите на всички бяха устремени към него. Трябваше да отговаря на въпросите им.

— Е, нали не те лапна учителят?

Той поклати глава.

— Какво прави тия два часа?

Той не знаеше какво да отговори. Какво беше правил всъщност? Майка му го ощипа по ръката:

— Не чуваш ли? Какво прави тия два часа?

— Чушках боб…

Баронесата дигна старческите си ръце.

— Накарали са те да чушкаш боб! Ха, прекрасно! — повтаряше тя, като подражаваше неволно на внуците си Арби. — Чувате ли, Пол? Учителят и неговата жена смятат за своя заслуга, че са накарали моя внук да им чушка боб. Докъде стигнахме! Не те ли помолиха да им пометеш кухнята?

— Не, маминко; само чушках боб… имаше много развален, трябваше да го отделям.

— Веднага са видели за какво те бива! — каза Пол.

Фройлайн възрази:

— Мисля, че не са искали да го изплашат още първия ден.

Но баронесата знаеше какво може да се очаква от „такива хора“, когато човек попадне в ръцете им.

— Тия хора са много щастливи, че ни изиграха така. Но ако си мислят, че ще ме обидят, лъжат се. Не се чувствувам ни най-малко засегната…

— Уверена съм, че ако се отнасяха зле с Гийу — прекъсна я кисело фройлайн, — госпожа баронесата нямаше да го понесе… Или той може би не е неин внук?

Тогава Гийу извика:

— Учителят не е лош!

— Защото те е накарал да чушкаш боб ли? Ти обичаш работата на слугите, на тия, които не ги бива за нищо… Но той ще те кара също да четеш, и да пишеш, и да смяташ… И с него — добави Пол — няма шега. Разбра ли! Няма шега с учителя!

Гийу повтори с тих, разтреперан глас:

— Той не е лош, той ме накара вече да чета, каза, че чета добре…

Но майка му, маминка и фройлайн пак се скараха и не го чуха. Толкова по-зле! Толкова по-добре! Той щеше да запази тайната си. Учителят го беше накарал да чете на глас „Тайнственият остров“. Утре щеше да започне „Без дом“. Всяка вечер той щеше да ходи при господин Борда. Щеше да гледа, колкото си иска снимката на Жан-Пиер. Той обичаше лудо Жан-Пиер. Щеше да му стане приятел през лятната ваканция. Щеше да прелисти една по една всички книги на Жан-Пиер: книгите, които ръцете на Жан-Пиер бяха докосвали. Не на господин Борда, а на това непознато момче Гийу дължеше щастието, което го изпълваше и което продължи цялата вечер, през безкрайната вечеря, когато разгневените богове бяха разделени от безконечно мълчание и Гийу слушаше как Галеас дъвче и гълта. Това щастие продължи и докато той се събличаше почти пипнешком между манекена и шевната машина, докато зъзнеше под мръсните си завивки, докато започваше пак молитвата си, защото не беше обърнал внимание на смисъла на думите, докато се бореше срещу желанието да лежи по корем. Дълго след като заспа, усмивка озаряваше това състарено детско лице с увиснала и лигава устна, усмивка, която може би щеше да учуди майка му, ако тя идваше да подгъне завивката му и да благослови заспалото си момченце.

 

 

По същото време Леон крещеше на мъжа си, който продължаваше да чете:

— Погледни какво е направил с книгата на Жан-Пиер тоя малък мърльо! Цялата е с петна от пръсти. И дори от сополи! Отде ни дойде на ум да му даваме книгите на Жан-Пиер?

— Те не са светини… Ти не си майка на месия…

Объркана, Леон още повече се развика:

— Първо, аз не искам да виждам повече тук тоя мърльо! Занимавай се с него в класната стая, в обора, където щеш, но не у дома!

Робер затвори книгата, стана и седна до жена си край огъня.

— Не си последователна — рече той. — Преди ме упрекваше, че съм отпратил старата баронеса, а сега ми се сърдиш, че съм приел много любезно снаха й… Признай, че брадатата жена те плаши. Горката брадата жена!

И двамата се засмяха.

— Няма да се подгордееш заради нея, нали! — каза Леон, като го целуна. — Заради дамата от замъка! Познавам те!

— Дори да искам, мисля, че не бих могъл.

— Да — съгласи се Леон. — Ти си ми обяснявал по какво се различават мъжете: някои могат винаги, а други не могат винаги…

— Да, и тия, които могат винаги, живеят само за това, защото, каквото и да се казва, то е най-приятното нещо на света…

— А тези, които не могат винаги… — подзе Леон (те си имаха стари, тайни приказки, които предъвкваха още от годежа си, с които завършваха леко споровете си). — Те се отдават на бога или на науката, или на литературата…

— Или на хомосексуалност — заключи Робер.

Тя се засмя и мина в банята, без да затвори вратата. Докато той се събличаше, й извика:

— Знаеш ли, забавно щеше да ми бъде да се занимавам с тоя мърльо!

Тя излезе от банята и пристъпи към него щастлива, със скромно сплетена коса, прелестна в бледорозовата си бархетна нощница.

— Значи, се отказваш?

— Не заради брадатата жена — каза той. — Но размислих: трябва да оправим тая работа. Сбърках, че приех. Не бива да имаме връзки със замъка. Класовата борба не е само празна приказка за ръководствата. Тя е залегнала в нашия всекидневен живот. Трябва да вдъхновява всичките ни постъпки.

Той млъкна: клекнала, тя си режеше ноктите на краката; решила беше да не го слуша. Не може да се разговаря с жените. Леглото изскърца под едрото му тяло. Тя се сгуши до него и духна свещта. Разнесе се мирис на лой, който те и двамата обичаха, защото беше предвестник на любовта, на съня.

— Не тая вечер, не — каза Леон.

Зашепнаха си.

— Не ми говори повече, ще спя.

— Искам да те попитам още нещо: какво да направим, за да се отървем от тоя мърльо?

— Ще пишеш само на брадатата жена и ще й обясниш случая с класовата борба. Тя ще те разбере… Нали е госпожица Мьолиер! Ще й изпратим утре сутринта писмото по някой хлапак… Виж колко е ясна нощта!

Обаждаха се петли. В килера за бельо в замъка, където фройлайн бе забравила да спусне завесите, луната осветяваше Гийу — малка сянка, кукнала върху гърнето си, а зад него стоеше без ръце и глава манекенът, който никой не използуваше.