Мейв Бинчи
Приятели (7)

Седма глава

Бени реши да отслабне до четвъртък.

За тази цел, разбира се, не трябваше да яде нищо. А това не беше лесно, тъй като Патси всяка сутрин поставяше пред нея купа с овесена каша, каничка сметана и сребърна захарница. После идваше ред на черния хляб и мармалада, а от двете й страни стоеше по един родител, твърдо решен дъщеря му да започне добре деня.

Бени си даде сметка, че щеше да й е нужна огромна изобретателност, ако желаеше да отслабне дори с петдесет грама. Затова първо се престори, че вече не си пада по овесената каша. В действителност я обичаше много, удавена в сметана и поръсена с кафява захар. След това отложи до последния момент тръгването си и се провикна:

— Нима стана време? Ще взема хляб и масло за по пътя.

А после, когато никой не я виждаше, го хвърли в кокошарника на доктор Джонсън.

По-късно дойде ред на обяда. Според нея бе нечовешко да влиза в закусвалните, тъй като в някои от тях неустоимо миришеше на наденички и чипс, а в други — на бадемови кифлички.

Обясни на Нан и Ив, че се налага да работи, и прекара решително цялата обедна почивка в библиотеката. Следващото изпитание бе, когато трябваше да мине покрай някои сладкарници. Макар да знаеше, че пакетче бонбонки ще й даде нужната сила, за да стигне до автобусната спирка, не си взе нищо сладко. В Нокглен пък трябваше да се справи с вечерята.

— Днес се натъпках до носа с храна — заяви с извинителен тон тя.

— И защо, нали знаеш, че те чака хубава вечеря? — искрено се учуди майка й.

Следващата вечер мина с номера, че не й се яде, защото е много уморена. Това също не им хареса. Веднага решиха да се посъветват с доктор Джонсън. Какво би могло да накара едно нормално здраво момиче да се почувства уморено? Бени знаеше, че е безполезно да им казва истината. Щяха да й отвърнат, че изглежда чудесно, а всяко хранене — да се превърне в бойно поле. И без това трудно устояваше на изкушението да си вземе от плодовия сладкиш на Патси и да се задоволи само с едно парче от картофения огретен, когато копнееше да изяде половината тава. Бени знаеше, че пътят към красотата не е лесен. Сега обаче се запита мрачно дали е толкова мъчителен за всички.

Може би трябваше да носи корсет като мисис Хили от хотела, или нещо от по-съвременните варианти, които бе видяла да рекламират; те се разширяваха, ако се наведеш или извиеш, връщаха се с лекота в първоначалното си положение и не се набираха нагоре при сядане… Струваха почти една лира и като че ли обещаваха всичко, за което би могло да се мечтае. Само дето, разбира се, нямаше да помогнат нито за бузите, нито за шията.

Бени въздъхна тежко, за кой ли път през последните дни. Нямаше ли да бъде страхотно, ако беше дребна и стройна като Ив?

Или ако изглеждаше като Нан? Ако беше толкова неустоима, че всички да обръщат погледите си към нея.

Тогава Джак Фоули щеше да бъде безкрайно горд, че я е поканил.

Тъй като напоследък Бени не излизаше на обяд, Нан и Ив често отиваха заедно в някоя от закусвалните край университета. Ив наблюдаваше, едновременно кисело и развеселено, как момчетата се лепяха по тях, където и да се отбиеха.

Смяташе, че Нан прави великолепни изпълнения. Манипулираше опитно с чара си, но никога не прекаляваше с дозата. Ив не познаваше друг, който да играе подобна роля. Но дали наистина беше само роля? Тя изглеждаше напълно естествена и се държеше топло и мило с всеки, който се приближеше до тях. „Почти царствено“ — помисли си Ив. Сякаш знае, че където и да отиде, ще бъде посрещана с възхищение и бе свикнала да се справя с него.

Ив биваше неизменно включвана в разговорите и както бе споделила с Кит Хегърти, с която бе станала истинска приятелка, това бе възможно най-доброто запознанство с момчетата от университета.

— Те, разбира се, гледат на мен като на нейна бледа сянка — заяви мъдро девойката. — Така както луната отразява светлината на слънцето.

— Глупости — възмути се вярната Кит. — Изобщо не ти е в стила да си толкова смирена.

— Просто съм практична. Всяко поколение си има само една Нан.

— Тя нещо като колежанската красавица ли е?

— Така мисля, макар да не играе такава роля. Не е като Розмари, която постоянно си въобразява, че е на парти по цял ден. Лицето на Розмари не може да се види от грима, а изкуствените й ресници са дълги двайсет и пет сантиметра, няма да повярваш. Непрекъснато свежда поглед или поглежда нагоре, да не би някой да пропусне да ги види. Чудя се как още не е ослепяла.

— Но Нан не е такава, така ли?

Кит Хегърти все още не се бе виждала с нея.

— Не. Освен това тя е еднакво мила както с ужасните момчета, така и с готините. Разговаря безкрайно дълго с онези, които са покрити с пъпки и не могат да вържат две думи на кръст. И така влудява по-готините.

— А тя самата не е ли хвърлила око на някого? — полюбопитства Кит. Според нея Ив се виждаше прекалено често с изумителната Нан и недостатъчно — със старата си приятелка Бени Хоган.

— Очевидно не. Тя би могла да има всеки, когото пожелае, даже Джак Фоули, но очевидно не ги харесва. Струва ми се, че има още нещо, за което не знаем.

— Марсианци? — разсмя се Кит.

— Нищо не би ме изненадало.

— Как е Бени, между другото?

— О, не съм я виждала цяла седмица, освен на лекциите, но дори и тогава само си махваме.

Кит Хегърти бе достатъчно умна, за да не разпитва повече, но сърцето я заболя заради онова едро момиче с голяма усмивка, което бе приятелка на Ив в продължение на толкова години и което сега като че ли бе изоставено. За обикновените молци не беше лесно, когато на сцената се появеше пъстра пеперуда като Нан.

 

 

— Ив, ще ходиш ли в барчето?

Ейдан Линч като че ли беше навсякъде. Носеше жълтеникавокафяво палто от мъхест вълнен плат, което очевидно бе виждало и по-добри времена. Дългите къдрави коси падаха в очите му и върху очилата с тъмни кокалени рамки. Той казваше, че очилата са с обикновени стъкла, но ги носи заради интелектуалния вид.

— Не мислех да ходя.

— Възможно ли е мисълта, че ще те придружа дотам и твърде голямата вероятност да ти купя кафе и торта, да промени намерението ти?

— О, с огромно удоволствие бих изяла парче торта — възкликна девойката. — Приготвих закуската за едни огромни, лакоми мъже и покрай нея забравих да се нахраня аз самата.

— Огромни, лакоми мъже? Да не живееш в мъжки харем?

— Не, в квартира с пълен пансион. Помагам в домакинството, за да заработвам собствената си квартира и храна.

Обясняваше му без капчица самосъжаление или хвалба. Този път дори Ейдан изгуби ума и дума.

— В такъв случай е не само удоволствие, а и мой дълг да те нахраня — заяви най-сетне той.

— Нан няма да дойде. Тя има упражнение.

По лицето му премина сянка на досада.

— Аз не искам да идва. Искам теб.

— Добре се справихте, мистър Линч — усмихна се тя.

— Има ли нещо по-жестоко в този живот от това да бъдеш оценен неправилно и да не разбират истинските ти мотиви? — попита той.

— Не знам. Има ли?

Ив харесваше високия студент по право. Главата му беше пълна с бомбастични приказки, но общо взето беше симпатичен.

Тръгнаха заедно по коридора към каменните стълби, които водеха към университетското барче. Пътьом минаха покрай дамската читалня. Ив зърна през вратата Бени.

— Ейдан, само минутка. Ще помоля Бени да дойде с нас.

— Не! Аз поканих теб — възпротиви се той.

— Е, Боже всемогъщи, барчето е отворено за всички. Не може да се каже, че си ме поканил на вечеря за двама на свещи — изгледа го девойката.

— Бих го направил, но не знам дали сервират толкова рано сутрин.

— Не се дръж като клоун. Изчакай ме за секунда.

Бени изглеждаше отнесена и потънала в мислите си. Ив я докосна по рамото.

— О, здравей — приветства я приятелката й.

— Е, добре, все пак признаваш, че ме познаваш. Да ти се представя. Казвам се Ив Малоун. Запознахме се преди няколко години в… къде беше… Нокглен… да, точно така!

— Недей, Ив.

— Какво има? Защо не играеш вече с мен?

— Не мога да ти кажа.

— Можеш да ми кажеш всичко.

Ив клекна до стола й. Ейдан Линч, който чакаше в коридора, се изкашля.

— Върви Ив, чакат те…

— Кажи ми.

— На диета съм — прошепна Бени.

Приятелката й отметна назад глава и избухна в смях. Погледите на всички в читалнята се насочиха към нея. Бени почервеня от срам.

— Виж какво направи — сопна се тя.

Ив я изгледа право в очите.

— Смея се от облекчение, глупачке такава. Това ли било? Не смятам, че има смисъл да го правиш. Така си страхотна, но ако все пак държиш на някаква диета, поне не бягай от приятелите си. Вече си мислех, че съм ти направила нещо ужасно.

— Разбира се, че не си.

— Е, хайде тогава, ела да изпиеш едно кафе с нас.

— Няма да понеса миризмата на храна — проплака жално Бени. — Единствената ми надежда е да стоя по-далеч…

— В такъв случай ще се разходим заедно в градината през обедната почивка — предложи Ив. — Там няма храна.

— Ако видя някой да храни патиците, ще грабна хляба от ръцете му и ще избягам — заяви Бени и направи нещастен опит да се усмихне.

— Ех, вече си по-добре. Среща в голямото фоайе в един.

— Не казвай на никого.

— О, Бени, наистина!

— Какво става? — попита Ейдан, доволен, че Ив се върна сама.

— Обясних на Бени къде отивам и я предупредих, ако не се върна до определен час, да извести полицията — отвърна девойката.

— Голяма майтапчийка си.

— Е, и ти самият не приемаш кой знае колко сериозно живота.

— Знаех, че си подхождаме, разбрах го още от първата минута, в която те видях. В леглото… — Ив завъртя очи към небето, не искаше да го насърчава, но събеседникът й вече се беше увлякъл. — Ще имаме какво да разказваме на внуците си един ден.

— Какво?

— „Кажи ми, дядо — заговори с детински гласец Ейдан — как се запознахте с баба?“ И аз ще му отговоря: „Ха-ха-ха, момчето ми, запознахме се, когато тя беше в леглото. Представиха й ме, както беше в леглото. Така беше през петдесетте години. Страхотни времена“.

— Голям си идиот — засмя се Ив.

— Знам. Както казах, подхождаме си — отвърна той и я хвана под ръка.

 

 

Бени извади огледалцето от дамската си чанта, постави го в разтворената книга и се вгледа в него. Пет дена почти без никаква храна и лицето й беше все така закръглено, брадичката си оставаше солидна, а от дългата лебедова шия нямаше и следа. Човек можеше направо да се откаже от вярата си в Господ.

 

 

— В университета мацките падат ли си по теб? — попита Ангъс.

— Не съм обръщал внимание.

— Ще разбереш, ако започнат да дишат тежко — обясни момчето.

Джак вдигна поглед от записките си.

— Така ли?

— Така съм чувал.

— И къде го чу?

— Ронан имитираше много смешно някакви хора в кола, като пъшкаше и охкаше. Каза, че момичетата ставали такива, когато ги обземела страст.

— И къде е виждал всичко това, та чак да го имитира? — попита Джак, леко разтревожен.

Брат му имаше напълно невинен вид.

— Не знам. Нали познаваш Ронан.

Джак наистина познаваше брат си Ронан и онази вечер, когато си вземаше довиждане с Шърли, остана с неприятното чувство, че някой стоеше наблизо. Шърли не беше като повечето момичета в Дъблинския университет. Беше живяла една година в Америка и бе много опитна. Беше предложила на Джак да го закара вкъщи в събота през нощта, след като си тръгнаха от „Фоур Кортс“, където бяха отишли със свои колеги. Тя имаше собствен автомобил и свой кодекс. Паркира точно пред дома му, под уличната лампа.

Когато Джак й предложи да отидат на някое по-тъмно място, Шърли заяви:

— Обичам да виждам какво целувам. Очевидно брат му също бе видял доста неща.

Джак Фоули взе решение да зареже Шърли. Следващия път щеше да бъде с Розмари или с леденостудената Нан Мейхън. Нямаше желание да се разправя повече с побъркани жени.

 

 

Бени изяде една ябълка, докато се разхождаха в градинката „Сейнт Стивън“ през обедната почивка, и се почувства малко по-добре. Ив не спомена повече за диетата. Бени знаеше, че не е нужно да я предупреждава, за да не казва на Нан. Не че Нан нямаше да й помогне, напротив. Просто на нея никога нямаше да й се наложи подобно нещо. Тя си беше съвършена и така и това я поставяше в един съвсем друг свят.

Разговаряха за Ейдан Линч. Тази вечер щял да я вземе от Дън Леър, за да я заведе на кино. Беше се отнесъл с разбиране към факта, че трябва да я изчака първо да измие съдовете след вечерята. Щял да дойде с влака.

— Много ми липсваш, Ив — заяви внезапно Бени.

— И ти на мен. Защо не останеш някоя вечер?

— Знаеш защо.

Ив знаеше много добре, че подобно нещо щеше да коства на Бени безкрайни спорове и затова решиха да оставят преспиването й в Дъблин за времето, когато щеше да има среща с момче. А после двете с нея щяха да прекарат заедно остатъка от вечерта, както в старите времена.

— Иска ми се да дойдеш в Нокглен — рече Бени. — И съм сигурна, че майка Франсис също го иска.

— Ще си дойда — обеща приятелката й. — Но имам и задължения. Помощта ми е страшно нужна на Кит. Разтребвам всичко след съботния чай толкова бързо, че на момчетата им се завива свят. Казвам им, че непременно трябва да хванат влака в шест и трийсет, за да видят действието. Те не разбират какво имам предвид, но подсъзнателно се разбързват. В противен случай ще се мотаят цяла вечер.

Бени се изкиска.

— Голям тиранин си.

— Глупости. Отгледана съм от армейски генерал в „Сейнт Мери“, това е всичко. Майка Франсис би си проправила път през всякакви препятствия. За неделите пък си имаме следното правило — обилен обяд и по една чиния със салата за вечерта, без сервиране или каквито и да било церемонии.

— Сигурна съм, че тя е възхитена от теб.

— Просто й правя компания, това е всичко.

— Говори ли понякога за сина си?

— Почти не, но нощем съм я чувала, че плаче.

— Не е ли изключително това — хората могат да обичат децата си толкова много, че да живеят за тях?

— Твоите родителите са такива. И това е част от проблема, но е приятно да знаеш, че е така — отвърна Ив.

— И твоите щяха да го направят, ако бяха живи.

— И нормални — допълни сухо девойката.

 

 

В часовете по история Бени седеше до Розмари. Никога досега не бе разговаряла истински с нея. Искаше да огледа грима й и евентуално да научи нещо повече по този въпрос.

Разговаряха лениво, докато очакваха пристигането на лектора.

— Нокглен ли? — възкликна Розмари. — Днес чувам за втори път за него. Къде се намира?

Бени й обясни и отбеляза мрачно, че е прекалено далеч, за да се придвижваш дотам, когато си искаш, и прекалено близо, за да ти позволят да живееш в Дъблин.

— Кой говореше за Нокглен?

Розмари се замисли. Тя мажеше често по малко вазелин на ресниците си, за да стимулира растежа им. Правеше го открито пред Бени, тъй като в нейно лице не виждаше съперница, така че нямаше защо да крие своите тайни на красотата.

Бени я наблюдаваше с интерес. И тогава Розмари се сети.

— Спомних си. Джак. Джак Фоули. Каза, че един негов приятел си падал по някакво момиче от Нокглен. Да не би случайно да си ти?

— Не, не мисля.

Сърцето й като че ли се напълни с олово. Розмари бе очевидно много близка с Джак, а той си правеше шегички с Нокглен.

— Приятелят му Ейдан. Нали се сещаш, смахнатият Ейдан Линч. Всъщност е доста духовит и умен, и това компенсира всичко останало.

Бени усети, че бузите й пламват. Така ли говореха те? Хора като Джак, Розмари и може би Нан? Нима красивите живееха по някакви различни правила?

— А Джак одобрява ли момичето на Ейдан?

— О, да. Казва, че мястото било страхотно. Бил ходил там.

— Нима?

Бени помнеше всеки миг от престоя на Джак Фоули в нейния град, в нейния дом, в нейната компания. Можеше да опише всяка казана дума, както правеха в съда.

— Той просто не е от този свят — сподели Розмари. — Не само е звезда по ръгби, ами е и умен. Завършил е гимназия с пълно отличие. И е симпатяга.

Значи и Розмари бе научила биографията му!

— Ходиш ли с него? — попита я Бени.

— Още не, но може би ще стане; такъв е планът ми.

По време на цялата лекция за Ирландия под управлението на Тюдорите Бени хвърляше крадешком погледи към своята съседка. Ужасно несправедливо бе, че момиче като Розмари имаше в чантата си цял шоколад и въпреки това нямаше нито пъпки, нито двойна брадичка.

И къде бе водила всички тези разговори с Джак? Вероятно през вечерите. Или в ранните часове на вечерта, когато тя се друсаше като чувал с картофи в автобуса за Нокглен.

Съжали, че изяде ябълката. Може би организмът й се нуждаеше от пълен шок. Никаква храна, след като в продължение на осемнайсет години бе прекалявала редовно. Нищо чудно, ако ябълката забавеше процеса.

Погледна отново към Розмари, като си мислеше дали има някаква надежда планът й да се провали.

 

 

— Как върви работата, Нан?

Бил Дън смяташе, че се разбира чудесно с жените и това го изпълваше с гордост. Според него репутацията на Ейдан Линч бе напълно необоснована. Шегичките му все още минаваха в училище, където всички бяха несериозни. Но жените в университета бяха отишли там, защото бяха ученолюбиви. Човек не можеше да измисля разни ученически номерца и да направи добро впечатление на студентките. По-скоро трябваше да се преструва, че се отнася сериозно към учението им.

Нан Мейхън го озари с една от великолепните си усмивки.

— Предполагам, че е така за повечето от нас — отвърна тя. — Когато харесваш лекторите и предметът ти е приятен, всичко е наред. В противен случай е истински ад, а в края ще бъде още по-лошо.

Думите й не бяха нищо особено, но на Бил му хареса тонът. Беше топъл, сърдечен.

— Какво ще кажеш, ако вечеряме някой ден? — предложи той.

Беше обмислил грижливо предложението си. Момиче като Нан несъмнено получаваше непрестанно покани за кръчми и партита. Искаше да се изкачи едно стъпало по-високо по стълбицата.

— Благодаря ти, Бил. — Усмивката й беше все така топла. — Не излизам много, а и съм доста безинтересна. Гледам да уча през седмицата, нали разбираш.

Той бе изненадан и разочарован. А си мислеше, че поканата за вечеря ще свърши работа.

— В такъв случай бихме могли да го направим през някой уикенд. Когато не си толкова заета.

— В събота обикновено ходя на дебатите, а оттам отиваме във „Фоур Кортс“. Превърнало се е в нещо като ритуал.

Усмихна се извинително.

Бил Дън нямаше намерение да се моли.

— В такъв случай ще се видим на някое от тези места — заяви високомерно той, за да не проличи обидата му.

 

 

Вкъщи Нан прекарваше по-голямата част от времето си в своята стая. Докато учеше, пиеше чая си с лимон, за да не му слага захар или мляко.

Понякога майка й идваше да поседи при нея.

— Колко е спокойно тук — въздишаше Емили. — А баща ти все още не може да свикне.

— Няма причина да е недоволен, Ем, аз винаги съм учтива с него. Той е този, който губи самоконтрол и употребява грозни думи.

— Ах, ако само можеше да разбереш.

— Разбирам. Разбирам, че той има две съвършено различни лица, но не виждам защо трябва да завися от неговите настроения. Затова няма да завися. Няма да стоя долу и да се чудя кога и в какво състояние ще се прибере. — Настъпи мълчание. — Ти също, Ем.

— Лесно ти е на теб. Ти си млада и красива, животът е пред теб.

— Ем, ти си само на четирийсет и две. И пред теб има още много живот.

— Не и като избягала съпруга.

— Но ти не искаш да избягаш.

— Искам ти да се махнеш оттук. Защо не излизаш с младежи? Никога не ходиш на срещи.

— Изчаквам.

— Какво?

— Принцът или който и да е там, за когото спомена, че ще дойде.

Емили изгледа притеснена дъщеря си.

— Знаеш какво имах предвид. Нещо много по-добро от нивото на „Мейпъл Гардънс“. Нали се срещаш с нови хора, със студентите по право, с младите инженери… с момчета, чиито бащи имат високи постове.

— При тях е същото, само дето градините и къщите са малко по-големи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм хранила толкова време тази мечта, за да попадна на друга „Мейпъл Гардънс“, Ем, с друг симпатяга, който в крайна сметка ще стане пияница като татко.

— Шшшт, не говори така.

— Ти ме попита, аз ти отговорих.

— Да, знам. Но какво се надяваш да получиш?

— Каквото ти ми каза — всичко, което желая.

Изглеждаше толкова горда и уверена. Емили усети как вярата, която бе хранила винаги в сърцето си, разцъфва отново.

— И затова няма смисъл да излизам с хора, сред които не желая да живея. Би било само загуба на време.

Емили трепна.

— Сред тях може да има и симпатични…

— Възможно е, но те не са това, което бихме искали ние с теб.

Погледът на Емили падна върху бюрото. Между учебниците и тетрадките видя списания и книги за етикета, взети от библиотеката. Нан Мейхън изучаваше много повече от нещата, които включваше обучението й през първата година по изкуство.

 

 

Мисис Хили следеше през дебелите мрежести пердета как Саймън Уестуард излиза от колата си. Беше с малката си сестра. Може би щеше да я заведе в заведението на хотела и да й купи лимонада. Мисис Хили отдавна се възхищаваше на младия благородник, както го наричаше. Той беше около трийсетгодишен, почти на нейната възраст.

Тя беше привлекателна, заможна вдовица с безупречна репутация. Не точно представителка на неговата класа, разбира се, при това не от такава религия, каквато трябва. Но беше практична жена. Знаеше, че когато човек беше разорен, какъвто изглежда беше случаят и със семейство Уестуард, много от старите стандарти вече не са така твърди.

Знаеше, че Саймън Уестуард е длъжник на Шей още от миналата Коледа за напитките, купени за новогодишното парти. Много пътници се отбиваха да пийнат по нещо в хотела и говореха недискретно, тъй като не допускаха, че високомерната собственичка изпитва какъвто и да е интерес към благородническите фамилии в съседство.

И в повечето случаи имаха право, с изключение на семейство Уестуард, тъй като мисис Хили винаги се беше интересувала от него. За нейно разочарование сега Уестуардови влязоха в шивачницата на Хоган от другата страна на улицата.

Какво ли търсеха там? Несъмнено купуваха дрехите си от най-престижните магазини в Дъблин.

 

 

Еди Хоган надничаше измежду топчетата плат в шивачницата и капаците на прозорците, които никога не се отваряха напълно. И забеляза, че Саймън Уестуард и малката му сестра се насочват насам. Съжали само, че няма време да пооправи.

— Никога не би се досетил… — обърна се той към Шон.

— Знам — отвърна му младият мъж.

— Много е тъмно — оплака се Хедър и присви очи, за да привикне със сумрачното помещение след ярката зимна светлина навън.

— Шшшт!

Брат й не искаше думите й да прозвучат грубо.

— Това е чест за нас — посрещна ги с усмивка Еди Хоган.

— Добро утро, мистър… Хоган, нали така?

— Разбира се, че е Хоган — намеси се момиченцето. — Написано е отвън.

Брат й я погледна с досада и тя се разкая веднага.

— Съжалявам — прошепна Хедър, свела очи към пода.

— Действително съм Едуард Хоган и съм на вашите услуги, а това е моят помощник Шон Уолш.

— Приятно ми е, мистър Уолш.

— Мистър Уестуард.

Шон се поклони леко.

— Страхувам се, че става дума за нещо дребно. Хедър иска да купи подарък за дядо си. Днес е неговият рожден ден. Нещо символично.

— Мога ли да предложа няколко ленени носни кърпи?

Еди Хоган започна да вади кутия след кутия и отвори чекмеджето, където бяха подредени отделни бройки.

— Има толкова носни кърпи, че не знае какво да прави с тях — обясни момичето. — А и без това не си пада по духането на носа.

— В такъв случай шалче, може би?

Еди Хоган изгаряше от желание да се хареса.

— Дядо не излиза, знаете ли. Той е много, много стар.

— Е, задачата наистина се оказва сложна.

— Няма чак такова значение какво ще вземем — авторитетно се намеси Саймън. — Дядо ни всъщност е в такова положение, че не би могъл да оцени подаръка, какъвто и да е той, но… все пак.

Посочи с глава към сестра си, която оглеждаше с интерес магазина. Сега вече Еди Хоган осъзна наистина проблема.

— Мога ли да предложа нещо, мис Уестуард? Ако желаете да доставите удоволствие на дядо си и да му покажете, че не сте забравили рождения му ден, по-добре се насочете към сладкишите, а не към дрехите.

— Да…

Очевидно Хедър не бе съвсем убедена.

— Знам, че по този начин отклонявам клиентите си, но искам всички да са доволни. Може би кутия желирани бонбони… Бърди Мак ще я опакова красиво и отгоре ще сложите картичка.

Саймън го изгледа с интерес.

— Да, може би е по-разумно. Колко глупаво от наша страна, че не се сетихме. Съжалявам, че ви притеснихме, мистър Хоган.

— За мен беше чест, мистър Уестуард — заяви глуповато той. — И може би сега, след като вече сте идвали в нашия магазин, ще дойдете пак.

— О, несъмнено.

Саймън отвори вратата пред сестра си и побърза да я последва.

— Беше много умно от ваша страна, мистър Хоган — обади се одобрително Шон Уолш. — Сега той вече ще има специално отношение към нас.

— Просто им предложих нещо по-подходящо, което момиченцето да подари на дядо си — въздъхна с облекчение Еди Хоган.

 

 

Дойде четвъртък. Бени се огледа в огледалото в банята. Беше си измила косата предишната вечер, така че днес изглеждаше лъскава и хубава. Полата, за която Пеги Пайн каза, че може да се смачка, наистина се беше смачкала. Изглеждаше ужасно. Но имаше прекрасен син цвят, за разлика от останалите й дрехи в разумен морскосин и кафяв нюанс. Подобни цветове не привличаха вниманието. Блузата също изглеждаше малко парцалива, нямаше нищо общо с тежките блузи, които слагаше обикновено. Но беше къде-къде по-женствена.

Джак Фоули, седнал срещу нея, щеше да я вижда само от кръста нагоре. Трябваше да облече нещо по-интересно, а не сухо и прозаично като някоя гувернантка.

На няколко пъти, докато се приготвяше, сърцето й преливаше от щастие. Той се беше държал толкова приятно и естествено, докато й гостуваше в Нокглен. В университета обаче положението бе по-различно. Там говореха за него като за някакъв гръцки бог. Дори Деви Мариите в групата им се произнасяха така по негов адрес. С това прозвище наричаха момичетата с права коса, очила и износени жилетки, които работеха по-здраво от монахините и като че ли нямаха време за момчета. Но дори и те знаеха за Джак Фоули.

И ето че днес той я канеше на среща. Колко й се искаше да каже на Розмари и да види изражението й. Щеше да изпита щастие, ако можеше да влезе в магазина на Каръл, да отвори вратата с ритник и да обясни на ужасната Меър Каръл, която я беше наричала с всевъзможни обидни имена в училище, колко добре се развиваха нещата за нея. Меър не получи стипендия за полувисше обучение, както се надяваше, и сега работеше начумерено в магазина на своите родители, докато Бени щеше да обядва с Джак Фоули в Дъблин.

Девойката сгъна внимателно тънката блузка и я постави в чантата си. Беше седем и трийсет и пет. След шест часа щеше да седи срещу него. Дано Господ й помогнеше да не бъбри прекалено много и да не произнесе някои глупости, за които по-късно да съжалява.

Изпита чувство на вина, задето не беше споделила с Ив за предстоящия обяд. За първи път в живота си имаше тайна от нея, но се страхуваше да не би приятелката й да каже на Нан. А Нан щеше да се държи великолепно и да й наеме за случая някоя хубава дамска чантичка или чифт обеци, подходящи за тоалета й. Бени обаче не искаше подобно изкуствено нагласяване. Желанието й бе да се справи сама.

Усмихна се в огледалото. Не можеше да се каже, че момичето, което след шест часа щеше да влезе в „Долфин“, щеше да бъде истинската тя. По-скоро щеше да бъде една изгладняла до смърт, прекалено излъскана Бени, която през последните десет дни не се беше сетила нито веднъж за лекциите си.

— Кажи ми какво не й е наред на овесената каша, Бени.

Патси беше сама в кухнята.

— Нищо, Патси, кълна се.

— Просто, ако някога се омъжа, бих искала да поднеса на мъжа си и майка му нещо прилично за закуска.

— Майка му ли? Хареса ли си някого, Патси?

— Дяволски трудна работа ще бъде и за двете ни, ако хлътнем по някого. Аз нямам пукнат грош, а ти пък ще трябва да търсиш някой от твоя калибър, едър като вол — отвърна бодро прислужницата.

 

 

Сутринта мина криво-ляво. Бени пропусна обедната лекция. Не искаше да тича през градинката „Сейнт Стивън“ и по „Драфтън стрийт“, за да пристигне зачервена и задъхана в „Долфин“. Предпочиташе да върви бавно и спокойно, в последния момент да се преоблече в тоалетната на някое от близките заведения, да си сложи още пудра и да си измие зъбите. Така щеше да изглежда невъзмутима и уверена.

Изпитваше съжаление към хората, с които се разминаваше по улиците; имаха сив и изтерзан вид. Бяха свели глави срещу неприятния вятър, вместо да ги държат гордо изправени като нея. Всички те щяха да правят скучни, обикновено неща на обяд. Или щяха да се приберат по домовете си или да чакат на опашка в някоя претъпкана закусвалня.

Огледа крайния резултат от усилията си в огледалото и реши, че е достигнала това, което желаеше. Разбира се, трябваше да започне диетата много по-рано, например преди три години. Но нямаше никакъв смисъл да плаче над разлятото вече мляко.

Тя бе едра и дебела, когато се бяха видели в Нокглен само преди две седмици. И това не му бе попречило да я покани. Огледа невярващо „Долфин“. Джак не беше споменал закъде точно ставаше дума. Вече знаеше наизуст писъмцето му. Сигурно имаше предвид голямата зала.

На входа стояха трима мъже. И тримата бяха значително по-възрастни. В този момент установи шокирана, че единият от тях беше Саймън Уестуард.

— О, здравей — рече Бени, забравила, че всъщност не се познаваше със Саймън и цялата й информация за него идваше от Ив.

— Здравей — отвърна учтиво той, макар видимо да бе озадачен.

— Аз съм Бени Хоган, от шивашката работилница в Нокглен.

Младият мъж се усмихна топло.

— Вчера бях в магазина на баща ти.

— Той ми каза. Ходили сте с малката си сестричка.

— Да. Баща ти е много любезен човек. А помощникът му…

— О, да — възкликна без ентусиазъм девойката.

— Не е ли същият тип човек?

— Ни най-малко, но баща ми го смята за прекрасна личност.

— Няма ли момчета в семейството, които да му помагат в бизнеса?

— Не, само аз съм.

— И живееш в Дъблин?

— Иска ми се да живеех. За съжаление всяка вечер се прибирам.

— Навярно е изтощително. Шофираш ли?

„Саймън живее в друг свят“ — реши Бени, смаяна от лекотата, с която й задаваше подобни въпроси.

— Пътувам с автобус — отвърна тя.

— Все пак положението е добро, след като си в състояние да се храниш в подобни заведения…

— За първи път идвам тук. Имам среща. Мислиш ли, че трябва да чакам във фоайето?

— В бара по-скоро — каза Саймън и посочи натам.

Бени му благодари и влезе. Беше претъпкано, но го видя веднага. Седеше в един ъгъл и й махаше оттам.

— Ето я! — извика Джак. — Сега вече се събрахме всички.

Беше станал и й се усмихваше. На масата седяха общо седмина. Очевидно не ставаше дума за среща, а за парти. Щяха да бъдат осем души. В същия миг забеляза и усмивката на Розмари Райън.

 

 

Бени не си спомняше почти нищо от престоя им в бара, преди да влязат в ресторанта. Чувстваше се замаяна от току-що преживения шок. Огледа се трескаво, за да види какво пиеха другите. В чашите на някои от момичетата видя портокалов сок, но не беше изключено да е джин с портокалов сок. Момчетата бяха на бира.

— Бих искала едно от това — успя да произнесе тя и посочи към една от бирените чаши.

— Добрата стара Бени, едно от момчетата — засмя се Бил Дън.

До този момент той й харесваше. Сега обаче й се прииска да вдигне тежката чаша и да го налага с нея по главата, докато се убеди, че го е умъртвила.

Всички бъбреха щастливо и непринудено. Бени огледа другите момичета. Както обикновено, Розмари изглеждаше така, сякаш излизаше от фризьорския салон. Усмихваше се с възхищение на всички. Кармел беше дребна и хубавка. Излизаше с приятеля си Шон, откакто бяха на шестнайсет, може би дори — на петнайсет години. Бяха известни като „съвършения любовен романс на университета“. Шон я съзерцаваше с обожание, а тя слушаше всяка негова дума, сякаш бе прорицание. Кармел не представляваше заплаха. Тя не виждаше никой друг, освен своя Шон.

Ейдан Линч, високият слаб младеж, който бе завел Ив на кино, също седеше на масата. Бени произнесе наум благодарствена молитва, че не сподели с никой собствените си представи за срещата с Джак. Колко глупава щеше да се чувства, ако историята се разчуеше. Но, разбира се, Ейдан щеше да каже на Ив, че приятелката й е била на партито в „Долфин“, и Ив щеше да се учуди с пълно право защо не й е споменала нищо. Бени се чувстваше ядосана, объркана и наранена.

Другото момиче се казваше Шийла. Следваше право. Беше доста безлична, с безинтересни черти, но затова пък беше дребна. Господи, беше дребна. Трябваше да вдига поглед, за да види лицето на Джак Фоули, не да го свежда, както правеше Бени. В този момент се сети за думите на Патси, че трябва да си търси мъж едър като вол. С мъка удържа да не бликнат сълзите й.

Стана ясно, че никой от тях не беше идвал тук досега. Това бил великият план на Джак, така казаха… Според него в „Долфин“ трябвало да ги опознаят добре и да започнат да ги уважават, докато станело време да се дипломират. Мястото бе обичайно за срещи на адвокати и преуспели бизнесмени, интересуващи се от конен спорт. Добре би било, ако свикнеха да ги виждат редовно.

Буквите на менюто плуваха пред погледа на Бени. Щеше да се нахрани истински за първи път от десет дни.

Тя седеше между Ейдан Линч и безмълвния Шон. Джак Фоули — между Розмари и Шийла от отсрещната страна на масата. Имаше момчешки, доволен вид, очарован от идеята си четирите момчета да платят за обяда в едно толкова елегантно място.

— Трябва да подчертая, че си избрал най-готините първокурсници за този обяд — заяви екстравагантният Ейдан.

„Невярна свиня“ — помисли си Бени, която знаеше за клетвата му във вечна преданост, която бе направил на Ив Малоун в началото на седмицата. Посегна към маслото, но в последния момент се отказа. За огромно нейно неудоволствие Бил Дън я забеляза.

— О, Бени, хапни си, не се отказвай — рече той и придърпа масленицата по-близо до нея.

— Да знаете само какви чудесии сервират у Бени за следобедния чай — намеси се Джак в желанието си да каже нещо хубаво за нея. — Ходих там неотдавна; никога не сте виждали такъв стил. Кифлички, торти, кексчета и какви ли не още вкуснотии, а това бе просто един обичаен ден.

— Така живеят в провинцията. Обичат да си хапват, не са като нас, бедните изгладнели столични мишки — произнесе се Ейдан.

Бени се огледа. Тънката блузка с воланите и синята пола не бяха добър избор. Тя не беше от типа момичета, които изпълваха момчетата с възхищение и желание да ги защитават, като например Розмари Райън, дребната прелестна Кармел и бледата, но интересна Шийла от факултета по право. Бени беше поканена само за да осигурява повод за шеги във връзка с доброто похапване и провинциалните привички.

Усмихна се смело.

— Така е, Ейдан. Ела в Нокглен и ще те нахраним. Ще заприличаш на гъските, които угояват, за да използват по-късно дробчетата им за пастет.

— Бени, моля те.

Розмари запърха с мигли, сякаш всеки миг щеше да й прилошее. Това привлече интереса на Бил Дън.

— Да, нищо чудно тогава да видим в менюто черния дроб на Линч.

Джак също навлезе в темата.

— Нокгленски специалитет. Угоен на петдесет мили от Дъблин — обяви той.

— Ще се скрия някъде. Всички те искат смъртта ми. Божичко, Бени, какви планове кроиш за мен.

— Помисли само какъв деликатес ще бъдеш — настоя тя. Бузите й бяха поруменели. „Угоен на петдесет мили от Дъблин.“ Нима Джак наистина бе казал такова нещо? Може би шегичка по неин адрес? Най-важното бе да не показва, че е обидена.

— Според мен е направо ужасно да се говори за това как се отглеждат бедни беззащитни животни, за да бъдат изядени след това — заяви Розмари; изглеждаше толкова деликатна и крехка.

Бени съжали, че не е обърнала внимание на поръчката на Розмари. Но Джак очевидно помнеше.

— Хайде, хайде, това е лицемерие — обади се той. — Ти си поръча телешки пържоли. Нали не смяташ, че на телетата им е приятно да ги превръщат в пържоли?

Усмихна й се от другата страна на масата. Рицарят, който се бе притекъл, за да й помогне.

Розмари се цупи известно време, но тъй като никой не й обърна внимание, реши, че няма смисъл да продължава.

По време на целия обяд Розмари и Шийла се състезаваха за вниманието на Джак. Кармел пък се интересуваше единствено от мнението на нейния Шон. Всеки опитваше от чинията на другия. Бени забавляваше Бил Дън и Ейдан Линч, сякаш бе наета кабаретна артистка. Усети как по челото й избиха капки пот от старание. Но беше възнаградена с тяхното внимание и смеха им. Виждаше опитите на Джак да се присъединява към техния разговор, но биваше отклоняван непрекъснато от воюващите жени от двете му страни.

Колкото по-малко се опитваше да привлече вниманието му, толкова повече той се включваше в техния разговор. Очевидно харесваше компанията й, но само защото бе много забавна. Макар да бе усмихната до уши, Бени си даваше сметка, че той просто обичаше да бъде там, където се смеят и си прекарват добре. Но никога дори не би си помислил да покани насаме момиче като нея.

Саймън Уестуард мина покрай масата.

— Ще се видим някой път в Нокглен — обърна се към Бени той.

— Кой е той? — поинтересува се незабавно Розмари. — Изглежда великолепно.

Очевидно тя започваше да губи по точки от Шийла, която имаше предимството, че можеше да сравнява с Джак записките си от лекциите. И очевидно бе решила да опита друга тактика — да го накара да ревнува.

— Той е един от тези, които не успяхме да угоим както трябва в Нокглен — отвърна Бени.

Всички останали се разсмяха на думите й, с изключение на Джак.

— Не се захващай с Нокглен — промълви той.

Беше й го казвал и преди, но този път като че ли влагаше друг смисъл в думите си.

 

 

Моси Руни работеше на покрива на къщата над каменоломната. Силният вятър бе отнесъл единайсет от каменните плочи. Вероятно сега лежаха в подножието на каменоломната.

Майка Франсис го помоли да дойде колкото се може по-скоро, за да оправи нанесените вреди. Докато той работеше, монахинята се взираше тревожно в къщата и се опитваше да реши какво още трябваше да се направи.

— Няма да струва скъпо, нали, Моси?

— Не и за теб, майко Франсис.

Той не намекна нито веднъж защо манастирът поддържа неизползваната от никого къщурка. Не беше от хората, които биха се замислили над такова нещо. И без това умът му бе прекалено зает. Имаше си свои грижи.

Може би трябваше да запознае Патси с майка си. Но първо искаше да събере повече информация. Така нямаше опасност да се набърка в нещо, от което по-късно да се чуди как да се измъкне.

 

 

— Саймън, ще дойдеш ли да ме видиш в училище?

— Какво?

Той се взираше в някаква счетоводна книга.

— Казваш „какво“ само за да си дадеш време да помислиш.

— Не мога, Хедър. Имам много работа.

— Нямаш — измърмори тя. — Вечно ходиш в Дъблин. Дори в Англия. Защо не се спреш поне за един ден и не дойдеш да ме видиш? Ужасно е. Нямаш представа. Прилича на затвор.

— Нищо подобно. Всички училища са скучни. Положението става по-добро, като пораснеш.

— С теб така ли беше?

— Слушай, ваканцията ще дойде, без да усетиш. Ще се прибереш за Коледа, преди да си разбрала какво става.

Усмивката му стигна до ушите.

— Нямаме ли някакви други роднини? Там пускат само роднини.

— Тук нямаме, знаеш го много добре.

Имаха братовчеди в Англия и в Северна Ирландия. Саймън, сестра му и дядо им бяха единствените все още живи членове на семейство Уестуард, които обитаваха голямото имение в Уестландс.

 

 

— Вчера видях приятелката ти Бени; предполагам, че ти е казала — рече Ейдан Линч, докато чакаше търпеливо в кухнята Ив да приключи с миенето, за да излязат.

— Вземи една кърпа за бърсане на чинии, Айнщайн; така ще свършим по-бързо.

— Значи не ти е казала?

— Учудващо, но не ми е казвала. Може да ти е трудно да повярваш, но се случи така, че един ден тъпанът не разгласи за действията ти.

— Мислех, че ти е споменала. Все пак човек не ходи всеки ден в „Долфин“.

— Бени е била в „Долфин“?

— Аз също, не забравяй за мен.

Ив бе изгубила интерес към бръщолевенията на Ейдан. Много повече й се искаше да разбере какво бе правила там приятелката й.

— Яде ли нещо? — попита тя.

— Като кон. Омете всичко пред себе си.

 

 

— Нямах представа, че се познаваш с Джак Фоули — рече на следващия ден Розмари.

— Не много добре.

— Е, достатъчно, за да дойде у вас в Нокглен за следобедния чай.

— О, просто минаваше оттам. Баща му трябваше да се срещне с някого.

Отговорът й очевидно не задоволи Розмари.

— Семейни приятели ли са ви?

— Не. Беше приятен обяд, нали?

— Да, приятен, но Ейдан Линч е ужасен глупак…

— Според мен е симпатичен. Понякога ходи на кино с моята приятелка. Тя казва, че е забавен.

Розмари Райън не изглеждаше убедена.

— На човек може да му се повдигне от Шон и Кармел с глупашкото им държание, нали?

— Струва ми се, че двамата си подхождат…

Очите на Бени танцуваха развеселено. Знаеше, че следващата атака ще е по адрес на Шийла.

— Познаваше ли преди това Шийла, онази от факултета по право?

— Не — отвърна невинно Бени. — Явно тя се справя много добре с учението. И всички я обичат.

Розмари се върна отвратена към записките си. Бени забеляза, че от време на време вадеше от чантата си голям шоколад и хапваше от него. Типичен случай да се утешаваш, като си хапваш. На Бени й беше познато до болка.

 

 

В петък вечерта Брайън Мейхън се прибра пиян. Нан чу само част от изпълненията му. Заключи вратата на стаята си и включи радиото, за да не го чува. Знаеше много добре, че майка й не е уличница, знаеха го и Пол, и Нейзи. Знаеше го и баща им, когато беше трезв. Но напиеше ли се, най-голямото му желание като че ли ставаше да заяви с пълни гърди, че съпругата му е не само уличница, ами при това — и фригидна, и колкото по-скоро го разберели хората, толкова по-добре.

Нан знаеше също така, че майка й никога нямаше да напусне дома си, в който все по-често беше подлагана на подобни унижения.

 

 

— За теб е, Ив — съобщи един от студентите при Кит Хегърти и й подаде телефонната слушалка.

Беше събота сутринта и тя се надяваше, че е Бени. Може би в такъв случай Ив щеше да вземе обедния автобус за Нокглен. Оказа се обаче, че е Нан.

— Мога ли да те изкуша с една разходка?

— Да, би било хубаво. Какво ще кажеш да те взема от вас и да се запозная с тази част на града?

— Не! — отвърна остро Нан. Но тонът й омекна веднага. — От твоята страна е по-приятно. Бихме могли да се разходим по кея. Аз ще мина да те взема.

— Разбира се — съгласи се Ив, макар че предпочиташе да се бе обадила Бени.

Бени се обади само след пет минути. Но вече беше прекалено късно.

— Не можеш ли да позвъниш на Нан и да й кажеш, че се прибираш вкъщи?

— Не мога. Нямам телефонния й номер. Ти имаш ли го?

— Не.

Бени също се надяваше, че приятелката й ще си дойде в Нокглен.

— Не си ми казвала, че си ходила в „Долфин“ — започна предизвикателно Ив.

— Как да ти разкажа, след като не сме се виждали.

— И не само това, ами си заплашила да направиш на пастет черния дроб на Ейдан.

— Нали трябваше да кажа нещо.

— Защо?

— Другите го очакваха от мен.

— Със сигурност не са очаквали да кажеш точно това. Но очевидно им е доставило удоволствие. Започна ли да се храниш?

— О, да. Патси точно прави сладкиш със стафиди. Сигурно подушваш оттам.

 

 

Нан беше с бяла плисирана пола и тъмнозелено сако. Момчетата от квартирата я заоглеждаха с интерес.

Кит Хегърти също я наблюдаваше. Нан наистина беше поразителна и очевидно притежаваше учудващ самоконтрол. Говореше с тих, ясен глас, сякаш очакваше другите да я слушат.

Двете влязоха в стаята на Ив; Кит чуваше премерените й възклицания отвътре.

— О, и гледка към морето. Боже, истинска късметлийка си, Ив.

А обяснението на Ив засили още повече чувството на загуба, което не я напускаше нито за миг:

— Това е стаята на Франк Хегърти. Исках да запазя някои от неговите неща, но Кит се възпротиви.

— Какво ще облечеш?

— Защо? Нали само ще се разхождаме по кея? — учуди се Ив.

— За да изглеждаш добре, ето защо.

Кит Хегърти чу въздишката на Ив, а след това затварянето на вратата, докато обличаше червения си блейзър и карираната пола, които наистина отиваха на мургавата й кожа и тъмните й коси.

В сърцето си Кит бе съгласна с Ив. Ставаше дума само за разходка. Всъщност може би Нан винаги постъпваше така, независимо къде отиваше.

 

 

Разговаряха приятелски, докато се движеха сред оживения кей.

— Виж тези деца — заяви внезапно Нан и посочи към групичката ученички, съпровождани от две учителки.

— Какво да им гледам? — учуди се Ив.

— Едно от тях ти маха.

— Коя е тя?

— Нямам представа.

Ив бе объркана. Детето беше с ученическа барета и кръгло личице, чипо носле и лунички. И тогава забеляза двете плитки, стърчащи като дръжки на чаша.

Беше Хедър Уестуард.

— О, здравей — рече без особен ентусиазъм девойката.

— Наблизо ли живееш? — попита момиченцето.

— Защо?

Ив застана нащрек.

— Чудех се дали би могла да дойдеш някой път и да ме изведеш. Само за малко?

— Да те изведа ли? — Ив я изгледа като ударена от гръм. — Къде? За какво?

— Където и да е. Няма да създавам неприятности.

— Защо аз?

— Можем да излизаме само с роднини. Ти си ми братовчедка. Моля ти се.

— Не мога. Не е възможно.

— Възможно е. Ако се обадиш в училище и обясниш, че си ми братовчедка.

— Ами брат ти?

— Той никога не идва. Вечно е зает. Опитва се да организира разни неща.

— А другите ти роднини?

— Нямам други роднини.

Редичката от ученички, които наблюдаваха с интерес големия кораб, пуснал котва в пристанището, тръгна отново.

— Моля те — провикна се Хедър Уестуард.

Ив остана известно време неподвижно на мястото си, загледана в отдалечаващите се деца.

— Е? — попита я Нан.

— Изглежда ще трябва да го направя. Тя е още дете. Не можеш да разочароваш едно дете.

— И би било глупаво. От друга страна, това ще ти донесе много точки.

— Точки ли?

— Ами, ще те поканят в голямата къща, след като си приятелка на Хедър. И ще ти бъдат задължени. Не забравяй това. Няма да ходиш с шапка в ръка, за да искаш милостиня от тях.

— Аз така или иначе няма да ходя повече там…

— Напротив, ще ходиш — заяви твърдо Нан Мейхън. — Нещо повече, ще заведеш и мен.