Мейв Бинчи
Приятели (13)

Тринадесета глава

Скъпи мистър и мисис Хоган,

Много ви благодаря за прекрасната визита в Нокглен. И двамата бяхте безкрайно гостоприемни и аз се чувствах наистина добре дошла. Както ви казах, къщата ви е много красива. Нямате представа колко хубаво е да живееш в истинска къща в стил Джордж III. Бени е голяма късметлийка.

Бяхте изключително мили и ме поканихте да дойда и друг път. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Предайте моите поздрави и на Патси и й благодарете от мое име за вкусните закуски.

Искрено ваша,

Нан Мейхън

Еди Хоган каза на съпругата си, че е удоволствие да правиш дори най-дребни жестове за някои хора и приятелката на Бени, Нан, била сред тях.

Анабел бе напълно съгласна. Никога досега не бяха виждали по-чаровно създание. Преди да си тръгне, бе дала на Бени половин крона. Истинска дама.

 

 

Скъпа Кит,

Колкото повече мисля, толкова повече си давам сметка колко смехотворно бе от моя страна да предполагам, че мога да се върна просто така и да продължа, сякаш нищо не се е случило и всички тези години не съществуват. Като се има предвид как се отнесох към теб и колко малко дадох на вас с Франк през всички тези години, ти имаше пълно право да ме отблъснеш.

Но ти се държа изключително спокойно и разумно и аз ще ти бъда вечно признателен за това.

Искам да знаеш, че още от самото начало направих застраховка на твое име, в случай че с мен стане нещо; така двамата с нашия син щяхте да имате и нещо хубаво, с което да ме помните. Желая ти щастие и късмет, които аз самият не успях да ти донеса.

С обич, Джо

Кит Хегърти сгъна писмото от мъжа, когото всички останали наричаха „Джо“. Тя самата винаги му беше казвала „Джоузеф“. Срещата с него бе протекла по съвсем различен начин, отколкото си представяше. Беше възнамерявала да се нахвърли отгоре му с обиди, ако някога го види. Но в крайна сметка го прие като далечен приятел, на когото късметът бе изневерил. Той не й остави никакъв адрес. Не можеше даже да го уведоми, че е получила писмото му.

 

 

Скъпа майко Франсис,

Благодаря най-искрено за поканата да прекарам коледните празници с вас и монахините в манастира „Сейнт Мери“. Благодаря също така, че уредихте връщането ми в Дъблин с колата на вашата приятелка мис Пайн. Тя е прям човек и добра християнка, но носи тежък кръст в лицето на своята племенница.

Беше ми много приятно да видя, че Ив Малоун се е настанила в своята къща и започва да се отплаща за всичко, което нашият орден е вложил в нейното обучение. Много се зарадвах, като гледах как заляга над учението.

Ваша сестра в Христа,

майка Мери Клеър

Майка Франсис се усмихна мрачно, докато четеше писмото, особено онази негова част, където се говореше как я „поканили“. Прекрасно бе, че успя да предупреди Ив за намерението на майка Клеър да я посети в жилището й. Моси Руни бе дошъл тихомълком с една количка и бе изнесъл всички бутилки и кутии, а вратите и прозорците бяха отворени широко и миризмата на пушек от предишната нощ се бе разсеяла в студения зимен въздух.

За огромно свое неудоволствие майка Клеър бе заварила Ив над учебниците и не откри това, което очакваше да се види след всяко парти и което наистина щеше да завари, ако не беше майка Франсис.

 

 

Скъпи Шон,

Както ме подкани да направя, с това писмо потвърждавам намерението си да те направя мой съдружник. Ще уредя мистър Джералд Грийн от „Грийн и Майър“ да дойде в Нокглен, за да уреди формалностите още в началото на новата година.

Очаквам 1958 година да се превърне в година на нашето успешно партньорство.

Искрено твой,

Едуард Джеймс Хоган

Мисис Хили прочете внимателно писмото, дума по дума, и кимна одобрително на Шон Уолш.

— Никога не вреди да притежаваш всичко това в писмена форма — рече тя. — Дори да обещават с най-добри намерения, понякога хората се отказват от тях.

Не изрече нито дума срещу Еди Хоган, но все пак беше време някой да признае стойността на Шон Уолш.

 

 

Еди Хоган умря в събота по обяд. След като изпи чаша чай и довърши парчето торта, той се изправи с намерението да се върне в магазина.

— Ако стане, както иска Шон, вече няма да затваряме за обяд… — започна той, но така и не успя да довърши изречението си. Седна тежко на дивана, притиснал длан към гърдите си. Беше пребледнял. Затвори очи, като дишаше по странен начин.

Доктор Джонсън веднага дотича по риза. Поиска малка чашка бренди.

— Той не пие твърд алкохол, Морис, знаеш добре! — Анабел бе затиснала гърлото си с ръка. — Какво е? Някакъв пристъп?

Доктор Джонсън я настани на близкия стол. И й подаде брендито.

— Изпий го бавно, Анабел.

Патси стоеше с палто, сякаш се канеше да хукне за отец Рос.

— Било е напълно безболезнено. Не е разбрал изобщо нищо. — Лекарят повика с жест Патси. — Преди да тръгнеш за свещеника, Патси, къде е Бени?

— В Дъблин, сър. Ще се срещне с Ив Малоун. Каза, че щели да ходят на някаква специална лекция.

— Предай на Ив Малоун да я върне — нареди доктор Джонсън.

Беше метнал одеяло върху тялото и лицето на Еди Хоган, който лежеше на дивана така, сякаш подремваше, преди да се върне в магазина. Анабел се полюляваше напред-назад в стола си и стенеше невярващо.

Доктор Джонсън последва прислужницата до вратата.

— Не е нужно да разпространяваш още случилото се.

— Да, сър.

Лекарят не харесваше Шон Уолш. Струваше му се, че вижда как младият мъж избира най-хубавата черна вратовръзка от склада на магазина и сресва грижливо рядката си косица. Представяше си как изобразява на лицето си нужната страдалческа физиономия, преди да изкаже своите съболезнования на вдовицата и нейната дъщеря.

Ако успееха да я открият.

 

 

Бени и Джак се разхождаха, хванати за ръце. Беше студен зимен следобед. Свечеряваше се и в подножието Дън Леър вече проблясваха светлинки.

Щяха да се срещнат с Ейдан и Ив по-късно, в къщата на Кит Хегърти. Кит беше обещала да ги нагости с наденички и чипс, преди да хванат влака за кръжока по история и литература. Тази вечер щеше да се говори за спорта и Джак бе отправил заплахата, че възнамерява да вземе думата.

След големия бал преди Коледа Бени за първи път имаше възможност да прекара една нощ в Дъблин. Джак ставаше все по-нетърпелив.

— Какво ще правя, когато от моето момиче ме делят вечно десетки мили; все едно че си имам приятел, с когото само си кореспондираме.

— Нали се виждаме през деня — промълви девойката, но гърлото й се бе свило от страх.

Беше успяла да се измъкне тази събота под предлог, че има лекция. Имаше и още едно притеснение — Джак настояваше да прекарат заедно някой уикенд в Уелс. Неговият отбор щял да играе приятелски мач. Щяха да ходят доста хора. И той искаше много и тя да дойде.

— Това не е нормално — възмущаваше се той. — Всички други могат да дойдат — Розмари, Шийла, Нан. Семействата им си дават сметка, че щом са достатъчно големи, за да следват, значи са достатъчно големи и да заминат на едно обикновено пътуване с кораб за два дена.

Как да му обясни, че нейното семейство не беше нормално? Мразеше родителите си, задето не я пускаха.

Скоро се стъмни напълно. Заслизаха по мекия торф, като се взираха в залива Килини, за който казваха, че бил красив като Неаполитанския.

— Иска ми се да отида в Неапол — промълви тя.

— Може би ще те пуснат, когато наближиш деветдесетака — изръмжа Джак.

Бени се засмя, макар да не й беше никак весело.

— Ще те изпреваря до ъгъла — извика тя.

Двамата затичаха със смях надолу към железопътната линия, откъдето хванаха влака за Дън Леър.

 

 

Още щом Кевин Хики им отвори вратата, Бени разбра, че нещо не е наред.

— В кухнята са — рече той, като отбягваше погледа й.

Зад гърба му видя Кит, Ив и Ейдан. Все едно че всичко спря. Звуците от уличното движение навън, тиктакането на часовника, крясъците на чайките.

Момичето тръгна бавно към своите приятели, за да чуе това, което имаха да й кажат.

 

 

Шеп непрекъснато се блъскаше в нечии крака. Той упорито търсеше Еди, но не успяваше да открие и следа от него. Струваше му се, че цялото население на Нокглен ту влизаше, ту излизаше от Лизбег, само господарят му не се виждаше никъде.

Най-накрая излезе навън и легна край курника на носачките; само те се държаха нормално.

Пеги Пайн подреди два големи подноса със сандвичи. Освен това помоли Фонси да донесе напитки от заведението на Шей.

— Мисля, че твоят човек ще вземе нещо от Хили.

— Е, тогава твоят човек ще закъснее много — отвърна Пеги, като вадеше десетлирови банкноти от портфейла си. — Ще платим в брой. Той няма какво да направи по този въпрос.

Двамата се спогледаха. Единственият светъл лъч в този мрачен ден беше мисълта, че по този начин щяха да наредят хубавичко и Шон Уолш, и мисис Хили.

До пет следобед целият град вече знаеше. И всички бяха шокирани. Еди не беше стар по никакви стандарти, разискваха те. Да беше най-много, ама най-много на петдесет и две. Може би нямаше дори петдесет. Съпругата му беше по-възрастна. Той не си падаше по пиенето, нито пък беше боледувал дори един ден. Нали наскоро двамата със съпругата му бяха започнали разходки за здраве. Всичко показваше, че каквото и да правиш, не можеш да отложиш предопределения ти час.

А какъв джентълмен беше само. Никой никога не го беше чул да изрича една груба дума. Не си падаше по бързите печалби и никога не вадеше душата на фермера, който не можеше да си плати веднага. Не вървеше в крак с модата; витрините на неговия магазин не се бяха променяли през времето, през което бе живял и работил в Нокглен.

Молитвите, отправени тази вечер за покоя на душата му, бяха искрени и изречени от сърце. Но той надали имаше нужда от тях. Човек като него със сигурност щеше да отиде в рая.

 

 

Всички са като герои в някаква пиеса, помисли си Бени. Цяла вечер хората ту се качваха, ту слизаха от сцената. Когато вдигна веднъж поглед, установи, че отец Рос слушаше, сбърчил чело, разказа на бедния мистър Флуд за поредните му видения.

Моси Руни стоеше в сервизното помещение до кухнята; не искаше да е част от плъпналото из цялата къща човешко множество, а да е на разположение на Патси, ако го помолеше за помощ.

Меър Каръл, която Бени не обичаше още от училище, мълчаливо беше приседнала на стълбите.

Анабел, в центъра на всичко това, приемаше съболезнованията и беше най-нереалната фигура. Носеше черна блуза, която дъщеря й виждаше за първи път. Най-вероятно я бе снабдила Пеги от магазина си. Очите й бяха зачервени, но се държеше по-спокойно, отколкото можеше да предположи Бени.

Бяха й казали, че тялото на баща й лежи на горния етаж. Джак я придружи до стаята за гости, където горяха свещи и всичко бе разчистено като по някакво чудо. Изобщо нямаше вид на стая за гости. Приличаше по-скоро на църква.

Баща й също не приличаше на себе си. До него седеше една от монахините от „Сейнт Мери“. Това бе едно от нещата, с които се занимаваха — ходеха из хорските къщи, когато някой умреше и бдяха над тялото му.

Джак стискаше здраво дланта й, когато коленичиха до леглото и произнесоха „Аве Мария“ три пъти. После излязоха от стаята.

— Не знам къде ще спиш — промълви тя.

— Какво?

— Тази нощ. Мислех, че ще останеш в стаята за гости. Забравих.

— Скъпа, трябва да се върна. Първо, трябва да върна колата на баща ми…

— Разбира се, забравих.

Беше си мислила, че той ще остане при нея, за да преживеят заедно всичко.

— Ще се върна за погребението.

— Погребението. Да.

— Ще тръгвам скоро.

Бени нямаше представа колко е часът. Нито от колко време си беше вкъщи. Нещо сякаш й заповяда да се съвземе и да му благодари за всичко, което беше направил. Недопустимо беше да се прояви като неблагодарница.

Изпрати го до колата. Подухваше студен вятър, тъмните облаци препускаха и ту закриваха, ту откриваха луната.

Джак я придърпа към гърдите си; по-скоро беше приятелска прегръдка, отколкото целувка на влюбени. Може би смяташе, че така е по-подходящо при дадената ситуация.

— Ще се видим в понеделник — прошепна той.

А тя си мислеше, че той ще остане тук за уикенда.

 

 

Денят й се стори безкраен, дори след пристигането на Ив и Ейдан. Струваше й се, че никога няма да се отърве от натрапчивото главоболие. Трябваше да изтърпи толкова изтощителни срещи.

С мисис Хили например.

Тя искаше да разбере дали е обидила по някакъв начин семейството.

— Не, така ли? Е, радвам се да го чуя. Бях готова да доставя нужните напитки, но ми отговориха, че не е необходимо.

После трябваше да се справи със стария Майк от магазина. Носели се слухове, че мистър Еди бил казал някакви си думи, но нямал предвид това, което мистър Уолш мислел, че е имал предвид. А мистър Уолш направо заявил на Майк, че не било подходящо да се обръща с малкото име към един съдружник, макар самият Майк да бе главен шивач още по времето, когато Шон Уолш ходел едва в първи клас.

После забиха църковните камбани. Толкова пъти ги бяха чували в Лизбег, което означаваше, че започва поредната служба или са откарали в църквата покойник.

Бени сложи черната си дантелена пелерина и тръгна до майка си след ковчега нагоре по улицата. Хората бяха наизлезли покрай портите на къщите си в студения неделен следобед.

Когато минаха покрай техния магазин, сърцето й натежа още повече. Отсега нататък тук щеше да е магазинът на Шон. Или на мистър Уолш, както очевидно желаеше да го наричат.

Искаше й се да поприказва с баща си за стария Майк и да го попита какво да правят с него. Процесията спря за момент пред магазина. А после продължи нататък. Никога повече нямаше да може да разговаря с баща си — нито за магазина, нито за каквото и да е.

 

 

Ейдан Линч беше представен на майка Франсис.

— Назначих се сам за пазител на морала на Ив, докато следва — заяви тържествено той.

— Много ви благодаря — отговори официално монахинята.

— Чувал съм само най-хубави неща за начина, по който сте я отгледали. Вече съжалявам, че и аз не съм израснал в манастир.

Усмивката му беше заразителна.

— С вас сигурно щяхме да имаме повече проблеми — засмя се майка Франсис.

Тя смяташе, че е напълно разумно младежът да прекара нощта в къщата на Ив, а момичето да преспи в манастира. На всички монахини щеше да им бъде приятно да я приютят отново под своя покрив.

Ив му показа как да почисти печката.

— Смятам, като се оженим, да си вземем нещо по-съвременно — изсумтя той.

— Е, с тези осем деца определено ще ни бъде по-лесно. Представяш ли си, те ще се катерят дори отвътре по комина, за да го почистват.

— Не ме приемаш сериозно.

— Напротив. Просто смятам, че децата трябва да бъдат карани да работят здраво, това е всичко.

 

 

Заупокойната служба започна в десет часа. Бени, Анабел и Патси отидоха в църквата с черната кола, осигурена от погребалното бюро.

Докато стоеше пред първата редица пейки в църквата и стискаше ръката на майка си, девойката осъзнаваше като през мъгла, че се приближаваха разни хора, за да изразят своите съболезнования.

Тук беше Джак, толкова висок, че вероятно всички присъстващи в църквата го бяха видели. Беше с черна вратовръзка и се обърна, за да я види, когато мина с майка си. Беше почти като на сватба; хората се обръщаха, сякаш да видят булката… Тази мисъл си отиде така, както бе дошла.

Бил Дън също беше тук и това бе много мило от негова страна. Розмари Райън стоеше до Ив и Ейдан, чиито лица изразяваха безкрайна симпатия.

Нан също беше тук, в черен блейзър и светлосива пола. Носеше ръкавици и малка черна чанта. Пелерината й изглеждаше така, сякаш бе създадена от някой прочут дизайнер специално да подчертава цвета на косите й. Всички останали бяха или с пелерина, която приличаше на торба, или със забрадка. Клода обаче носеше шапка. Голяма черна сламена шапка — единствената й отстъпка пред траурния цвят. Дрехите й бяха издържани в червено на бели линии, а полата й бе много по-къса, отколкото се нравеше на жителите в Нокглен.

Но на тях беше трудно да им угодиш. Те не одобряваха и палтото на Фонси — дълго, с огромна кадифена яка, а джобовете и маншетите — поръбени с тънки ивици леопардова кожа.

Слава богу, Шон Уолш не им натрапваше присъствието си. Изумен от отказа да се вземат напитките от хотел „Хили“, той бе станал по-предпазлив в натрапчивите си опити за сключване на мир. И сега не стоеше до тях. Бени трябваше да запази самообладание и да не му позволи да се качи на главите им.

Искаше й се да излее душата си по този повод пред някой, който би могъл да я разбере. Погледът й падна върху Джак Фоули; симпатията бе като изсечена върху лицето му. Знаеше обаче, че не трябва да го обременява с досадната борба за някакво си незначително провинциално магазинче. Никой не би досаждал на Джак Фоули с подобни дреболии.

Дори ако този някой го обичаше и той обичаше този някой.

 

 

Хората говореха с приглушени гласове пред църквата. Обсъждаха групичката младежи, пристигнали от Дъблин. Предполагаха, че са приятели на Бени.

— Много красива двойка са онова високо момче и русото момиче. Приличат на филмови звезди — заяви Бърда Мак.

Ив беше наблизо и неочаквано за самата себе си каза:

— Те не са двойка. Високото момче е Джак Фоули… приятелят на Бени. Те двамата с Бени са двойка.

Не знаеше защо го каза, нито пък защо Бърди Мак я изгледа така странно. Може би не беше редно да говори за Бени и нейния приятел в такъв момент. Стори й се обаче, че Бърди не й повярва.

 

 

По-късно, когато приятелите й от Дъблин си тръгнаха, Бени се извини пред останалите гости и обясни, че ще полегне за двайсетина минути.

Легна в притъмнялата стая, завря лице във възглавниците и зарида. Много от тези сълзи бяха егоистични, предизвикани от едно красиво момче, което бе заминало за Дъблин с групичка приятели, като се усмихваше и махаше през прозореца на колата. Плака за него толкова, колкото и за баща си, който лежеше в гробищата под купчини цветя.

Не чу влизането на Клода, която придърпа стол до леглото и седна до нея. Все така с онази нелепа шапка на главата, тя започна да я гали по раменете и да я успокоява точно с думите, които Бени копнееше да чуе.

— Всичко е наред. Нещата ще се оправят от само себе си. Той е луд по теб. Всички го видяха. Личи от начина, по който те гледа. По-добре, че се върна. Той те обича, разбира се, че те обича.

 

 

На сутринта след погребението Бени си облече палтото и отиде да се види с Шон Уолш в магазина.

Първото, което трябваше да направи, бе да избегне стария Майк, който се затътри към нея с очевидното намерение да завърши разговора, който бе започнал в дома й. Умишлено силно, за да я чуе Шон, тя отвърна, че двете с майка й ще бъдат щастливи да поговорят с него по-късно, но за момента се налагаше да я извини, тъй като трябва да уреди нещо с Шон.

— Е, добре казано, като истински бизнесмен.

Шон потри ръце така, сякаш имаше между дланите си нещо — навик, който винаги я вбесяваше.

— Благодаря за всичко през последния уикенд.

Гласът й прозвуча толкова неискрено, че се опита да вложи малко топлинка в него. Той бе останал часове наред, за да посреща и да благодари. Нямаше значение, че присъствието му не беше желано.

— Това бе най-малкото, което можех да направя — отговори младият мъж.

— Във всеки случай исках да знаеш, че двете с майка ми ценим жеста ти.

— Как е мисис Хоган?

— Засега е силно упоена. Но след няколко дни ще дойде на себе си и отново ще бъде в състояние да взема участие в бизнес делата.

Бени се питаше дали Шон оказваше подобно въздействие и върху другите хора. Говореше така, сякаш не беше тя самата.

— Добре, добре — закима мъдро с глава той.

Девойката си пое дълбоко въздух, следвайки един от съветите на Нан. Ако човек поемеше въздух толкова дълбоко, че да стигне до пръстите на краката му, и после го издишаше обратно, щеше да добие увереност.

Бени обясни, че ще уредят среща с адвокат в края на седмицата. Дотогава помоли Шон да се погрижи магазинът да действа безупречно, както го бе правил вече години наред, и да няма никакви, абсолютно никакви промени, от уважение към баща й. И наклони едва забележимо глава към задната стая, където старият Майк се бе оттеглил страхливо.

Шон я изгледа учудено.

— Не мисля, че си даваш напълно сметка…

Но тя не го остави да довърши.

— Абсолютно си прав. Не си давам сметка. — Усмихна се насреща му, сякаш бе съгласна с всичко, казано от него. — Аз не знам нищо за начина, по който е бил управляван магазинът, нито за промените, които са планирани и започнати… Точно това казах и на адвоката мистър Грийн.

— Какво каза мистър Грийн?

— Нищо, разбира се, беше в деня на погребението все пак. — Изгледа го осъдително. — След като поговорим с него, ще трябва да поговорим и с всички.

Поздрави се заради подходящо подбраните думи. По-късно той можеше да си повтори казаното от нея и сто пъти и пак нямаше да разбере дали е включен в разговора с адвоката. И нямаше да открие огромните пропуски в информацията, с която разполагаше Бени.

Тя не знаеше дали той вече е действително съдружник във фирмата или все още не е подписано. Като че ли баща й умря, преди да завърши този въпрос. Но друго, дори още по-силно чувство й нашепваше, че имаше моралното задължение да осъществи желанията на баща си.

Бени обаче знаеше, че ако иска да оцелее в мътните води, в които бе нагазила, не трябваше да позволи Шон Уолш да разбере за почтените й намерения към него. Въпреки че не го харесваше и почти го презираше, тя си даваше сметка за следния факт: Шон беше заслужил правото да наследи баща й във фирмата.

 

 

Бил Дън сподели, че почти е решил да покани Нан Мейхън на кино.

— И какво те спира? — ухили се Джони ОʼБрайън.

Онова, което го спираше, бе убедеността му, че тя ще му откаже. Но тя не излизаше с никого. Знаеха го със сигурност. Поне половината момчета в университета искаха да излизат с нея, но не смееха да я поканят.

Бил реши да рискува.

Нан отказа и обясни, че не обичала да ходи на кино. Изказа съжалението си, а Бил остана с впечатлението, че не е затворила напълно вратата.

— Има ли нещо друго, което би искала да правиш?

— Ами, има… но не знам все пак.

— И какво е то?

— Организират един елегантен коктейл в Ръсел. По-скоро нещо като предсватбено парти. Иска ми се да отида.

— Но ние не сме поканени — възкликна Бил.

— Знам.

Очите на Нан танцуваха от възбуда.

 

 

— Бил Дън и Нан ще ходят неканени на някакво парти — обяви Ейдан.

— Защо? — учуди се Ив.

— Може би заради вълнението — предположи той.

Щом разбра за какво парти става дума, на Ив й стана ясно какви са скритите намерения на Нан. И защо се нуждаеше от компанията на уважаван и солиден младеж като Бил Дън.

 

 

Джак Фоули реши, че идеята е прекрасна.

— Само защото няма да се налага да го правиш ти — изсумтя Бил.

— О, хайде де. Съвсем лесно е. Просто се усмихвай през цялото време.

— Може би, но не всички имаме твоята външност на идол от неделно матине. Като от реклама на паста за зъби например.

Джак се засмя.

— Съжалявам, че не помоли мен да я придружа. Голяма забава щеше да падне.

Бил не бе така уверен. Трябваше да се досети, че го чакат само неприятности, след като се бе осмелил да покани момиче с външността на Нан Мейхън. Нищо не идваше лесно в живота. А и всичко беше толкова загадъчно. Кой, за бога, би пожелал да отиде на такова нещо, където няма да познава никого.

Нан не му обясни нищо повече. Отговори само, че има нов тоалет и според нея това мероприятие щяло да се окаже много забавно.

Тя отказа на предложението му да я вземе от тях и каза, че ще се срещнат във фоайето на хотела.

 

 

Новият тоалет беше изумителен. Светлорозова права рокля с розови дантелени ръкави. Към нея имаше малка сребърна чанта, към която бе прикрепена изработена от коприна роза.

Нан дойде без палто.

— Така ще е по-добре, ако се наложи да се измъкваме бързо — изкиска се тя.

Изглеждаше силно възбудена. Сякаш знаеше нещо, което бе неизвестно на останалите.

Бил Дън се чувстваше толкова неловко, докато изкачваше стълбите, че започна да му става горещо; затова разхлаби нервно яката си. Баща му щеше да побеснее, ако възникнеха неприятности.

Но не се случи нищо неприятно. Близките на булката ги мислеха за приятели на младоженеца, а роднините на младоженеца решиха, че са поканени от булката. Съобщиха истинските си имена. Усмихваха се и махаха с ръка и тъй като без никакво съмнение Нан бе най-привлекателното момиче в стаята, не след дълго я наобиколи групичка мъже.

Бил забеляза, че тя не говореше много. Смееше се, усмихваше се и се съгласяваше, изглеждаше заинтригувана. Дори когато й зададяха директен въпрос, тя успяваше да се измъкне, без да отговори нищо конкретно. Той самият разговаряше неловко с някакво скучно момиче, което поглеждаше тъжно към Нан.

— Не знаех, че е предвидено да бъдем суперофициални — рече то.

— А. Е, да.

Бил се опитваше да имитира подхода на Нан и да не казва почти нищо.

— На нас ни казаха, че ще е по-семпло — сподели момичето. — Заради всичко, нали се досещате.

— А, да, всичко — измънка отчаяно Бил.

— Е, очевидно е, нали? Защо иначе да не изчакат пролетта?

— Пролетта. Наистина.

Бил погледна към Нан. Някакъв дребен тъмнокос мъж разговаряше с нея. Двамата като че ли бяха стари познати и разговаряха оживено, без да забелязват празничната шумотевица около тях.

 

 

Лили Фоули се погледна в огледалото. Трудно й беше да повярва, че тези бръчки няма да изчезнат. Беше свикнала с тях, когато бе уморена или напрегната. Но те неизменно се заглаждаха, след като си починеше.

Лили Фоули внимаваше какво яде от деня, в който погледът й бе попаднал за първи път върху Джон Фоули. Грижеше се не по-малко за облеклото си и дори внимаваше какво говори. Човек можеше да получи наградата и да я запази само ако живееше според определени правила.

Затова сърцето й се късаше от мъка при мисълта, че онова прекалено пораснало момиченце Бени Хоган може би се надяваше, че има някакви шансове с Джак. Той бе толкова мил с нея, притежаваше маниерите и чара на баща си. Но едва ли имаше сериозни намерения.

Беше я закарал до Нокглен, беше отишъл на погребението от любезност и съчувствие. Щеше да е тъжно, ако на онова дете му дойдеха разни идеи в главата.

Лили искрено се изненада, когато чу Ейдан да говори за Джак и Бени като за двойка. Бени поне бе достатъчно разумна, за да не му се обажда непрекъснато, както правеха другите момичета.

 

 

Бени седеше пред кухненската маса, оградена от счетоводни документи и книги. Възнамеряваше да се ориентира напълно в бизнеса, преди да разговаря с Шон и мистър Грийн в края на седмицата. Нямаше да търси помощ и съвет от стария Майк в магазина; майка й явно също не можеше да й бъде от помощ.

Нямаше представа какво точно търси. Просто искаше да си изясни защо бизнесът вървеше толкова зле. Знаеше, че според сезоните в него се наблюдаваше временно раздвижване или замиране. След събирането и продажбата на реколтата фермерите идваха и си купуваха нови костюми.

Не търсеше несъответствия или фалшификации.

Затова се изненада, че съдържанието на двете тетрадки не беше еднакво. Ако приходите за дадена седмица бяха еди-колко си, точно толкова трябваше да бъдат депозирани и в банката, като се изключат дребните разходи, отбелязани на гърбовете на лотарийните билети, които бяха съвсем незначителни.

Докато оглеждаше и събираше прилежно сумите, тя установи различия между това, което постъпваше и онова, което се депозираше всяка седмица. Понякога разликата достигаше цели десет лири. Колкото и да не харесваше Шон Уолш, колкото и да й се щеше да изчезне от Нокглен и никога повече да не се появява в него, тя не допускаше нито за миг, че младият мъж е присвоявал пари от бащиния й бизнес.

Първо, наистина беше невероятно. Той бе твърде уважавана личност.

И второ, след като щеше да става съдружник, защо да краде от собствения си бизнес?

И най-важното — ако кражбите продължаваха месеци и може би години, защо Шон Уолш носеше изтъркани костюми и обитаваше онази мизерна стаичка два етажа над магазина? Разкритието толкова я зашемети, че за малко не чу телефона.

— Как си? — Тонът на Джак беше разтревожен. — Как вървят нещата? Ще ми се да дойда.

Тонът му бе изпълнен със съжаление, сякаш се готвеше да добави, че въпреки желанието си няма да може да го направи. Пък и тя не искаше присъствието му тук.

— Не, за бога, не. Моля те.

Джак усети настоятелността й. И като че ли се ободри.

— А кога ще се върнеш при мен?

Обясни му, че до другата седмица би трябвало да изясни нещата, свързани с магазина. Може би щяха да се видят в университетското барче в понеделник. Липсата на настойчивост от нейна страна даваше плодове. Той сякаш искрено съжаляваше, че няма възможност да я види.

— Дотогава има толкова много време. Липсваш ми…

— И ти на мен. Всички вие бяхте чудесни, благодаря ви, че дойдохте за погребението.

Веднага щом затвори телефона, той изчезна от съзнанието й. Нямаше с кого да се консултира във връзка с документацията на фирмата. Знаеше, че Пеги, Клода, Фонси и Марио щяха да я разберат и да й помогнат, но не искаше да изобличава баща си като некомпетентен некадърник, нито да споменава за своите подозрения, преди да се увери, че са верни.

 

 

— Защо не ми позволиш да те закарам до вас? — попита я Саймън, след като приключиха с вечерята.

Нан го погледна и отвърна искрено:

— Аз не каня никого вкъщи.

Тонът й не беше извинителен или предизвикателен. Просто съобщаваше определен факт.

— И каква е причината?

— Това, което виждаш сега, съм аз самата, така както се виждам аз. И какво чувствам, и как ще се чувствам винаги. Но ако някой, който и да е той, дойде с мен вкъщи, положението ще се промени.

Не беше характерно за нея да произнася толкова дълги речи за собствената си особа. Саймън я изгледа с възхищение.

Беше подразбрал, че живее някъде в северната част на Дъблин, че баща й работи в строителството. Предполагаше, че обитават някоя голяма къща на новозабогателите. Очевидно имаха пари. Дрехите й бяха безупречни, тя посещаваше неизменно най-хубавите места. Той бе готов да защити желанието й да запази своя дом единствено за себе си.

Каза й мило, че е малко глупаче.

Той не се срамуваше от своя дом, от разпадащата се голяма къща в Нокглен, където живееше с вдетинения си дядо и лудата си сестра. Въпреки това я бе поканил там след Коледа.

Нищо обаче не беше в състояние да трогне Нан. Не й беше приятно да води приятелите си у дома. Ако той продължаваше да настоява, по-добре беше да не се виждат повече.

Както и предполагаше, Саймън веднага отстъпи.

 

 

Тъй като Хедър навършваше дванайсет години, училищната управа й позволи да прекара вечерта с роднини, стига да се прибере към осем.

В къщата на Кит бяха направили торта в нейна чест и всички ръкопляскаха, когато духна наведнъж свещичките. После обсъдиха заедно часовете по ръкоделие и колко несправедливо било, че момчетата никога не ги учели на кръстосан бод.

— Е, вие поне не шиете големи зелени пликчета, както правехме ние в училище — заяви бодро Ив.

— Защо трябваше да ги шиете?

Разказите за манастира винаги очароваха момичето.

Ив обаче не можа да си спомни. Беше ядосана на Саймън, че не дойде да види сестра си на рождения й ден, а само й изпрати някаква странна картичка с облечена в кринолин дама. Но най-вече се тревожеше за Бени. Очевидно тя имаше проблеми с магазина на баща си.

— Саймън си има нова приятелка — обяви Хедър. Знаеше, че Ив винаги се интересуваше от подобни теми.

— Така ли? Какво стана с дамата от Хампшир?

— Струва ми се, че тя живее прекалено далеч. Тази обаче е от Дъблин, така ми каза Бий Мур.

„А — помисли си Ив — една точка за нашата приятелка Нан Мейхън и нейните разбирания за живота.“