Включено в книгата
Оригинално заглавие
Circle of Friends, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Мейв Бинчи

Заглавие: Приятели

Преводач: Красимира Матева

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК Емас"; ИК Глобус

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Балкан прес“ АД

Художник: Борис Драголов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8530

  1. — Добавяне

Първа глава

Бени остави училищната си чанта и връхлетя в кухнята, привлечена от уханието на току-що изпечените сладки.

— Още не съм заляла тортата с глазурата — посрещна я с усмивка Патси. — Ще го направи господарката.

— Какво ще напишете върху нея?

— Как какво „Честит рожден ден, Бени!“ — изненада се Патси.

— Може да напишете „Бени Хоган, 10 г.“. А желето готово ли е?

— Да, в килера е, но не го пипай — ще оставиш отпечатъци от пръстите си и ще ни се скарат и на двете.

— Не мога да повярвам, че ставам на десет години — въздъхна Бени, видимо очарована от себе си. — Ти какво прави, когато стана на десет години?

— Нали съм ти разказвала — за мен всички дни бяха еднакви и не се различаваха един от друг.

Бени обичаше да слуша истории за сиропиталището. Според нея те бяха несравнимо по-интересни от книгите, които четеше. Представяше си ясно стаята с дванайсетте железни кревата, добрите момичета, ужасните момичета, случая, когато им открили въшки и се наложило да им избръснат главите.

— Но все пак сте празнували рождени дни — настоя тя.

— Аз не си ги спомням — безпомощно разпери ръце Патси. — Имаше една мила монахиня, която казваше, че съм била родена в сряда, а на родените в сряда все им се случвали беди. Така поне научих кога съм родена… А, ето я майка ти. Сега ме остави да си върша работата.

Анабел Хоган влезе, натоварена с три големи торби. Изненада се, като видя дъщеря си в кухнята.

— О, днес си се прибрала от училище много рано! Чакай да кача тези неща горе.

Щом чу тежките стъпки на майка си по стълбището, Бени се обърна шепнешком към Патси.

— Мислиш ли, че го е взела?

— Не питай мен, Бени; аз не знам нищо.

— Моля те, кажи ми. В Дъблин ли е ходила?

— Не, не отсъства дълго… Значи е била само из града.

Момичето облиза замислено лъжицата.

— Сурово е по-вкусно. Когато стана на осемнайсет и мога да правя каквото си искам, ще си ям кексовете неизпечени — неочаквано заяви тя.

— Тогава ще мислиш само как да отслабнеш и изобщо няма да поглеждаш кексове.

— Винаги ще ги ям.

— Казваш го сега. Почакай, докато поискаш някой младеж да те пожелае.

— Ти искаш ли някой да те пожелае?

— Разбира се, че искам; какво друго остава в този живот?

— И кой е той? Ужасно би било, ако ни напуснеш.

— Аз няма да си намеря никого, аз съм никоя. Кой почтен мъж би могъл да говори за мен, да разкаже откъде съм…

— Но ти си имала страхотен живот — с нескрита завист изрече момичето.

Нямаше кога да обсъждат повече този въпрос. Майката на Бени се върна в кухнята и се зае с глазурата.

— Днес ходила ли си в Дъблин, мамо?

— Не, детето ми, имах толкова работа… Празненствата не се подготвят сами.

Думите й прозвучаха остро, но тонът беше мил. Бени знаеше, че тя също очаква с радост партито.

— Татко дали ще се прибере за тортата?

— Да, разбира се. Поканихме гостите за три и половина, те ще дойдат към четири, така че няма да седнем на чай преди пет и половина.

Бащата на Бени управляваше голямото шивашко ателие за мъжко облекло в центъра на Нокглен. Често най-усилената дейност там кипеше в събота. Тогава идваха фермерите или пък работещите до обяд мъже пристигаха със съпругите си, за да им бъде направена проба от мистър Хоган или от стария Майк, шивача. Той работеше тук от незапомнени времена, още от времето, когато младият мистър Хоган бе купил ателието.

Бени се зарадва, че баща й ще се прибере за тортата, може би тогава щяха да й поднесат подаръка. Беше сигурна, че са й купили кадифената рокля с дантелена якичка и подходящи обувки. Искаше я още от Коледа, когато ходиха на театър в Дъблин и тя бе видяла момичетата да танцуват на сцената с розови кадифени рокли като тази.

Бяха проучили и къде ги продават; магазинът се намираше само на няколко минути от автогарата, където спираше автобусът. Бени беше едра и четвъртита, но нямаше да изглежда така в кадифената рокля. Щеше да бъде досущ като красивите танцьорки.

Поканите за празненството бяха изпратени десет дни по-рано. Щяха да присъстват нейни съученички, предимно фермерски дъщери от околностите на Нокглен. Както и Меър Каръл, чиито родители притежаваха бакалията. Мистър Кенеди, аптекарят, имаше само момчета, затова не бяха включени, а децата на доктор Джонсън бяха много малки. Пеги Пайн, притежателката на магазина за елегантни тоалети, беше казала, че ще заведе малката си племенница. Бени обаче не желаеше да приема никого, когото не познава. Всички въздъхнаха с облекчение, когато се разбра, че въпросната племенница също не искала да гостува на непознати хора.

Майка й обаче настоя да поканят Ив Малоун — момичето, което живееше в манастира и знаеше всички тайни на монахините. В училище говореха, че била любимката на майка Франсис. Други пък твърдяха, че монахините я държали единствено от милосърдие и не я харесвали толкова, колкото другите момичета, чиито семейства допринасяха по един или друг начин за поддръжката на манастира „Сейнт Мери“.

Понякога Ив приличаше на самодива, очите й се стрелкаха насам-натам и тя като че ли беше непрестанно нащрек. Не можеше да се каже дали Бени я харесва или не. Завиждаше й, че е толкова пъргава и слаба и с лекота се катери по стените, че има собствена стая в манастира, зад завесата, където другите нямаха право да ходят. Казваха, че това е стаята с кръглия прозорец, която гледаше към града, така че Ив наблюдавала всичко и винаги знаела кой къде отива и с кого си говори.

Веднъж, когато ги изведоха на разходка, Ив посочи една къщичка и обясни, че е нейна. И добави, че когато порасне, ще живее в нея и тогава нямало да й се налага да пие прясно мляко и да използва закачалки за дрехи, а ще си оставя нещата на пода, тъй като всичко щяло да бъде нейно и можела да си прави, каквото й харесва.

Някои от момичетата се страхуваха от нея, тъй като никой не отрече историята, но и никой не й повярва. Изобщо Ив беше странно създание; понякога си измисляше разни небивалици и когато привлечеше интереса им, изведнъж заявяваше:

— Метнах ви.

Бени не я искаше на рождения си ден, но майка й остана непреклонна.

— Това дете няма дом. Нека поне ние да й създадем малко радост.

— Има си, целият манастир е неин.

— Бени, нека да не спорим повече по този въпрос.

В отговор на поканата Ив написа изискано писмо, при това без нито една грешка, за да съобщи, че приема поканата с удоволствие.

— Научили са я на добри обноски — обади се одобрително бащата на Бени, докато оглеждаше писъмцето на съученичката й.

— Твърдо са решили да я направят дама — съгласи се майка й.

— На рождения си ден тя получава само религиозни картини и шишенца със светена вода — докладва им Бени. — Изглежда монахините нямат нищо друго.

— Боже, това би накарало и мъртвец да се обърне в гроба — възкликна със съжаление баща й.

— Мамо, в кой ден съм родена аз?

— В понеделник. Понеделник, осемнайсети септември 1939 година — внезапно се оживи майка й. — В шест вечерта.

Родителите й се спогледаха, спомнили си колко дълго бяха чакали появата на своето първо и, както се оказа, единствено дете.

— Родените в понеделник са светли — заяви с гримаса Бени. — Макар че косата ми не е наистина светла, искам да кажа — не е руса.

— Ти имаш най-красивата коса, която съм виждала.

И Анабел Хоган погали дългите й кестеняви кичури.

— Наистина ли съм хубава?

И двамата я увериха, че е красива, а тя разбра, че са й купили роклята. За известно време се беше притеснила, но сега вече беше сигурна.

 

 

На другия ден дори момичетата, които не бяха поканени, й честитиха рождения ден.

— Какво ще ти подарят — рокля?

— Не знам още, ще разбера на празненството.

— От Дъблин ли е?

— Изглежда.

— Може да е купена и тук — обади се внезапно Ив. — В магазина на мисис Пайн има интересни неща.

— Не мисля така — тръсна глава Бени.

Ив сви рамене.

— Окей.

Другите се разпръснаха и ги оставиха сами.

— Защо каза, че е купена от мисис Пайн?

— Казах „окей“.

— Ти имаш ли официална рокля?

— Да, но не е нова. Според мен някой я е върнал в магазина, тъй като е имала дефект.

Бени я изгледа с възхищение. И омекна.

— Е, аз също не знам. Но се надявам, че са ми купили онази чудесна кадифена рокля.

— Все пак е нещо ново.

— Да, наистина бих изглеждала страхотно. Всеки би изглеждал страхотно в нея.

В дванайсет и половина, когато звънецът удари, всички се изсипаха пред училищните врати. Всички, с изключение на Ив, която се запъти към манастирската кухня.

А Бени побърза да се прибере вкъщи.

 

 

— На куково лято ще видим деня, в който Шеп ще излае за нещо друго, освен за собствено забавление — заяви ядосано майка й. — Кажи, добре ли мина в училище?

— Да, майко.

— Днес следобед няма да те познаят, като те видят.

Сърцето на Бени политна към небесата.

— Преди празненството ли ще я облека?

— Ще сложа дрехите на леглото. Качи се да се измиеш и след това ще я облечем.

Майка й я очакваше пред нейната стая.

— Затвори си очите — каза тя.

Когато ги отвори отново, Бени видя дебела морскосиня пола и джемпър в морскосиньо и червено. До тях, все още в кутията, се мъдреха солидни обувки, край които бяха сгънати бели чорапи. От хартиената торба надничаше малка червена чанта за носене през рамо.

— Цял тоалет — възкликна Анабел Хоган. — Облечена си от глава до пети от Пеги Пайн…

И отстъпи крачка назад, за да види ефекта от подаръка.

Бени беше изгубила ума и дума. Край на кадифената рокля, на прекрасното меко кадифе, обшито по краищата с красива дантела. Само тези ужасни, груби дрехи, изтъкани като че ли от конски косъм. И вместо феерично розово, някакви разумни, най-обикновени цветове. Ами обувките! Къде бяха кокетните обувчици с елегантни носове?

— Е, какво мислиш? — Майка й сияеше от гордост. — Баща ти настоя да вземем и чантата, и обувките, за да се получи истински тоалет. Второто десетилетие от живота е събитие, което трябва да се отбележи. Ако знаеш от колко време убеждавам Пеги да ги поръча. Обясних й, че не искам боклуци, а нещо здраво, което издържа на напън. Пипни го само — подкани я Анабел.

Момичето нямаше подобно желание. Не знаеше още колко ще издържи, без да избухне в плач.

За щастие майка й се канеше да слиза долу, за да нагледа последните приготовления. В този момент телефонът иззвъня.

— Сигурно е баща ти — заяви тя и заслиза пъргаво по стълбите.

Бени се хвърли на леглото, опитвайки се да заглуши риданията си, но успя да чуе част от разговора.

— Много ги хареса, Еди. Знаеш ли, струва ми се, че не беше в състояние да възприеме какво точно става — толкова неща — и чанта, и обувки, и чорапи… Не, не още, сега се облича. Ще й стои прекрасно…

Бени се надигна бавно от леглото и се приближи до огледалото в гардероба. Без никаква причина се сети за Ив Малоун.

Може би тя е знаела през цялото време, може би е била в магазина, когато майка й е купувала… тези ужасни неща. Колко неприятно, че Ив бе научила преди нея самата. Но Ив не бе имала никога нищо ново и каквото и да облечеше днес, щеше да е изхвърлено от някой друг.

Спомни си как й каза:

— Е, все пак са ти взели нещо ново.

 

 

Баща й се появи в последния момент, силно притеснен, че е закъснял.

— Хареса ли ти? Първият ти цял тоалет? — извика той.

— Прекрасен е, татко, прекрасен.

Другите деца в Нокглен скришом се подхилваха, когато я чуеха да казва „татко“. Те самите се обръщаха към своите бащи с „тате“, но вече бяха свикнали с обноските в нейното семейство. Бени единствена сред тях нямаше братя и сестри; повечето от останалите поделяха майка си и баща си с още петима-шестима. Единствено дете беше голяма рядкост. Всъщност не познаваха друго като нея. И Ив Малоун, разбира се. Но при нея работата беше по-различна. Тя просто нямаше никакво семейство.

— Представяш ли си, всичко е за теб — прошепна й със страхопочитание Ив, когато внесоха тортата.

Роклята й беше с няколко номера по-голяма. Сестра Имелда, единствената монахиня в манастира, която се справяше с шиенето, беше болна, така че скъсяването на подгъва бе направено изключително лошо. Единственото хубаво, което можеше да се каже за нея, бе, че е червена и очевидно — нова. Човек нямаше как и при най-добро желание да й се възхити или да я похвали, но Ив Малоун явно се беше издигнала над това. Нещо в начина, по който носеше голямата грубовата дреха, сякаш придаде смелост на Бени. Нейният ужасен тоалет поне й беше точен и макар да не беше подходящ за празненство и да нямаше нищо общо с мечтаната от нея рокля, все пак изглеждаше сносно.

Бени отпусна рамене и изведнъж се усмихна на дребната си съученичка.

— Ще ти дам от тортата за вкъщи, ако изобщо остане нещо — рече тя.

— Благодаря ти. Майка Франсис обича да си похапва.

И ето, всички свещички бяха запалени, последваха ръкопляскания и когато дръпнаха завесите отново, Бени видя непознатия младеж, изправен до баща й. Беше прекалено стар за празненството. Изглежда го бяха поканили заедно с другите възрастни, които щяха да дойдат по-късно. Беше слаб и блед, а погледът му — студен и непреклонен.

— Кой е той? — попита я Ив в понеделник.

— Новият помощник на баща ми в магазина.

— Ужасен е, нали?

Двете вече се бяха сприятелили и сега, по време на междучасието, седяха върху еднометровата стена на училището.

— Нещо с очите му не е наред — кой знае защо прошепна Бени.

— Как се казва?

— Шон. Шон Уолш. Ще живее в шивашката работилница.

— Уф! У вас ли ще се храни?

— Не, мама му предложи да идва в неделя на обяд, но той изнесе цяла лекция, от която стана ясно, че изглежда няма да се храни у нас.

— Добре — въздъхна с облекчение приятелката й.

— Мама казва… — започна неуверено Бени. — Ако искаш да идваш понякога… ще бъде… би било добре.

Бени говореше грубичко, сякаш се страхуваше да не й откажат.

— О, много би ми било приятно.

— Например за чая в делнични дни и за обяд в събота или в неделя.

— Бих предпочела в неделя. Тук е доста тихо в неделя; много се молят, нали разбираш. Обаче има нещо друго.

Напрегнатото изражение на Ив разтревожи приятелката й.

— Аз няма да мога да те каня на свой ред. Те се хранят зад завесата, аз — също, нали разбираш.

— Няма никакво значение.

Бени изпита огромно облекчение, че това е единствената пречка.

— Разбира се, когато порасна и си имам моя къща, ще те каня там — заяви сериозно Ив.

— Наистина ли е твоя онази къща?

— Казах го ясно на всички — отвърна войнствено момичето.

— Помислих, че е само наужким — заяви с извинителен тон Бени.

— Как така наужким? Била е на майка ми и баща ми. И двамата са мъртви и сега тя е моя.

— Защо не отидеш в нея още сега?

— Казват, че съм много малка, за да живея сама.

Бени не знаеше какво да й отговори. Ив за първи път говореше за своя живот. Обикновено отвръщаше нещо от рода на „Гледай си работата!“.

— Иска ми се някой път да отидем с теб и да погледнем през прозореца — предложи тя.

Ив понечи да отговори, но в този момент се приближи Меър Каръл.

— Хубаво парти се получи, Бени — ухили се тя.

— Благодаря.

— Но не знаех, че е задължително да се издокараме в нещо смешно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, Ив беше облечена смешно, нали, Ив? Имам предвид онова голямо червено нещо, което…

Лицето на Ив се изпъна в безизразната маска, с която обикновено приемаше подмятанията по неин адрес. На Бени също й стана неприятно.

— На мен тя ми се стори страшно смешна — превиваше се от смях Меър. — И другите казаха така, след като си тръгнахме от вас.

Бени се огледа напрегнато. Майка Франсис беше с гръб към нея, чак в другия край на двора. И с цялата си сила Бени Хоган се спусна от училищната стена върху Меър Каръл. Меър падна, останала без дъх.

— Добре ли си, Меър? — попита я с привидна симпатия Бени.

Майка Франсис вече тичаше към тях, дългата й роба се развяваше зад нея.

— Какво стана, дете?

— Бени ме блъсна…

— Майко, съжалявам, толкова съм непохватна; исках да сляза от стената, но не прецених, че…

— Добре, добре, няма нищо счупено, но се старай да бъдеш по-внимателна. Не се хвърляй така рязко. Хайде, Меър, стига си хленчила. Бени ти се извини. Знаеш, че е станало случайно. А сега ела и бъди послушно момиче.

— Никога не бих искала да бъда толкова едро момиче като Бени Хоган. Никой не иска.

Сега вече и майка Франсис се ядоса.

— Достатъчно, Меър Каръл, прекаляваш. Вземи столчето, влез в класната стая и стой там, докато те извикам.

Монахинята се отдалечи и удари звънеца, който сложи край на междучасието.

Ив погледна към Бени. За момент не каза нищо, само преглътна така, сякаш в гърлото й беше заседнала буца. Приятелката й също не знаеше какво да прави, само вдигна рамене и разпери безпомощно ръце.

Внезапно Ив я сграбчи.

— Един ден, когато стана голяма и силна, ще съборя някого заради теб — заяви тя. — Сериозно говоря, напълно сериозно.

 

 

— Разкажете ми за родителите на Ив — попита същата вечер Бени.

— А-а, оттогава мина доста време — отвърна баща й. — Няма смисъл да възкресяваме старите събития.

— Тя ми е приятелка. Искам да знам повече за нея.

— Доскоро не ти беше приятелка. Едвам се съгласи да я поканиш на рождения си ден — напомни й майка й.

Сега Бени наистина не можеше да повярва, че се е държала по този начин.

— Радвам се, че детето ще обядва с нас в неделя — сподели Еди Хоган. — Жалко, че не успях да убедя и онзи кльощав младок от ателието, но той е твърдо решен да не злоупотребява с добротата ни, както се изрази.

— Как са умрели родителите на Ив?

— Майката й умря, като я раждаше. А не след дълго бедният й баща, дано Господ се смили над него, излязъл една вечер и се хвърлил от скалата над каменоломните.

— Ужас! — ококори се Бени.

— Да, тъжна история.

— Но тук се крие нещо повече… някаква тайна.

— Не съвсем. — Погледът на баща й беше открит. — Майка й беше много богата, от семейство Уестуард, а баща й — момче за всичко, което помагаше в манастира и работеше в имението Уестландс. Навремето любовната им връзка предизвика доста приказки.

— Но не е тайна или скандал, или каквото и да било от този род. — Анабел Хоган бе смръщила предупредително лице. — Двамата се ожениха по всички правила в католическата църква.

Бени усети спускането на кепенците. Знаеше кога да се оттегли. По-късно обаче попита и Патси за тази странна история.

— Не ми задавай въпроси зад гърба на родителите си.

— Не е зад гърба им. Аз питах и тях и те ми отговориха. Просто си помислих, че може би знаеш нещо повече.

— Случило се е, преди да дойда тук, но съм чувала разни работи от Бий Мур… сестрата на Паси, тя работи в Уестландс.

— И какво си чувала?

— Че бащата на Ив направил нещо ужасно на погребението, проклинал и крещял…

— В църквата е проклинал и крещял…

— Не в нашата, в протестантската, но и така е било достатъчно лошо. Майката на Ив била от Уестландс, от голямата богаташка къща. А бедният Джак настоявал, че всички те са се отнесли зле с нея…

— Продължавай.

— Това е всичко, което знам. И не разпитвай горкото дете, само ще го разстроиш. Хората без родители не обичат да им задават нескончаеми въпроси.

Бени прие думите й като съвет не само относно Ив, а и за самата Патси.

 

 

Макар двете с Ив да бяха прекарали целия си живот в едно и също градче, те бяха удивени от нещата, които не знаеха за Нокглен.

Бени например не знаеше, че тримата свещеници, които живееха в свещеническата къща, всяка вечер играели на една игра с анаграми и понякога звънели в манастира на майка Франсис, за да я питат как се пише една или друга особено трудна дума.

Ив пък не беше чувала, че мистър Бърнс от железарския магазин си падал по пийването, а доктор Джонсън бил много избухлив и го чували да изразява на доста висок глас несъгласието си с твърдението, според което Господ не създавал хора, които не може да храни. Доктор Джонсън казваше, че имало прекалено много семейства с по тринайсет деца, които Господ забравял да храни.

Бени не знаеше, че Пеги Пайн е стара приятелка на майка Франсис от моминските години и когато сега тя се отбивала в манастира, я наричала „Бънти“.

Ив нямаше представа, че Бърди Мак, която управляваше сладкарничката, имала ухажор от съседно градче вече от петнайсет години, но не искала да остави сама старата си майка, а ухажорът й пък не искал да дойде в Нокглен.

Сега двете бяха притиснали носове в прозореца на хотела. Не харесваха мисис Хили. Тя беше прекалено високомерна, движеше се наперена като кралица и като че ли винаги гледаше отвисоко на децата.

Бени чу от Патси, че семейство Хили ходили в Дъблин, за да си осиновят дете, но не им разрешили, тъй като мистър Хили имал слаби дробове.

— И по-добре — заяви без капчица симпатия Ив. — Те биха били ужасни родители.

Мистър Хили беше по-възрастен от своята съпруга, която пък изглеждаше стогодишна, но очевидно беше на двайсет и седем. Беше се омъжила на седемнайсетгодишна възраст и хвърляше всичките си усилия в хотела, тъй като нямаше деца.

Заедно двете момичетата изследваха места, където никога не ходеха сами. Като например в касапницата на Флуд, с надеждата, че ще видят как убиват животните. Мистър Флуд обаче не ги пусна да се приближат, така че не се наложи да решават дали да останат или да избягат в последния момент.

Понякога отиваха при майстора на хамути. Един ден при него пристигна някакъв непознат човек на кон и попита за поръчаната юзда, но се оказа, че още не е готова.

Деко Мур беше братовчед на Паси от обущарницата. Той се извини смутено и изобщо имаше такъв вид, сякаш заслужаваше да бъде обесен заради забавянето.

Посетителят обърна коня си.

— Добре. Тогава ще я донесете утре у нас — извика той.

— Да, сър, разбира се. Благодаря, сър. Много съжалявам, наистина, сър.

Деко Мур се държеше като разобличен негодник.

— Боже, кой беше този?

— Мистър Саймън Уестуард — обясни той и избърса с облекчение потта от челото си.

— Така си и знаех — промълви мрачно Ив.

Скоро всички в Нокглен вече мислеха за тях като за неразделни приятелки. Набитата фигура на Бени Хоган в стабилни обувки и закопчаното догоре палто и Ив в неизменно големите и широки дрехи. Двете заедно наблюдаваха подготовката и отварянето на първия магазин за риба и чипс в градчето, станаха свидетели на постепенното влошаване на здравословното състояние на мистър Хили от хотела и видяха как го откараха в санаториума.