Михаил Лермонтов
Демон (32) (Източна повест)

XVI

В пространството на синевата

где светли ангели летят,

душата грешна от света

един от ангели крилати

понесъл бе по своя път.

С най-сладка реч и упование

тешеше нейните тъги,

следи от грях и от страдания

измиваше ги със сълзи.

Мелодии от рая вече

се носеха към тях — но в миг,

минавайки по пътя вечен,

от бездна дух се появи.

Могъщ и силен, вихър същи,

тъй както мълния блестя,

и горд в безумието дръзко:

„Тя моя е!“ — издигна глас.

До ангелската гръд се сгуши

Тамара с грешната душа,

с молитви да убий страха —

какво в съдбата ще се случи,

пред нея пак стоеше той,

но, кой ще го познае, кой?

Какъв ужасен, поглед злобен,

докрай изпълнен с смъртен огън,

с вражда, незнаеща предел, —

и лъхаше на гроб отворен

от неподвижното лице.

„Изчезвай дух, на мрака вечен! —

му отговори ангел тих: —

достатъчно се весели;

настана час да се реши

и Бога своето изрече!

Съмненията издържа;

разкри се земната лъжа

и сринаха се зли окови.

Познай! Ний чакахме готови!

Душата й от тези бе,

животът им — за миг орисан,

с мъченията неописан,

за тях утеха не дойде:

Създателят добър небесен

сам живи струни им е дал,

че този свят за тях е тесен,

и те във него нямат дял!

С цена жестока тя изкупи

съмнения и се смири…

Обичаше и в скърби люти

тя рая в любовта откри!“

И взря се Ангел в сатаната

със поглед строг, сърдит,

размаха радостно крилата

в небесна светлина се скри.

И прокълна самият Демон

несбъднатата си мечта,

и горд остана той, надменен,

пак сам във цялата вселена

без блян, без любовта!…

* * *

Високо в каменни скали,

над Койшауарската долѝна

и днес са там развалини

със остри зъбери старинни.

Предания се носят днес,

най-страшни те са за децата…

Че призрак, паметник злочест,

свидетел бил е на делата.

Между дърветата чернее.

А долу се белей аул.

Цъфти земята, зеленее;

и гласове в нестроен шум

изчезват там, а каравани

вървят, звънейки отдалеч,

и през мъглите край поляни

реката пенеста тече.

И вечна младост пак живее,

прохлада, пролет, слънце грее,

природни са това шеги,

тъй както детските игри.

 

Но замъкът, в тъга прослужил

години отреден живот,

е сякаш старец, веч ненужен,

останал сам без своя род.

И призраци там само бродят,

очакват изгрев на луна:

Това е празникът им волен!

Скрибуцат в тъмната стена.

Сив паяк, нов отшелник тук е,

заплита мрежата си чудна;

семейство гущери със смях

по покрива се забавляват;

и бавно плавната змия

от тъмен процеп изпълзява,

на плоча пред дома стои,

на пръстени се свива три

или опъва тяло в зноя,

блести като старинен меч,

в поле забравен в бранна сеч,

ненужен вече на героя!…

И диво всичко; без следи

на времето: ръка изтри

грижовно, нищо не остави

пред никой, даже не се спря,

че тук живял Гудал във слава,

че имал мила дъщеря!

 

Но църквата сред върховете,

где костите лежат до днес,

опазени от свят отец,

през облаците още свети.

И до вратата й стоят

на стража черните гранити,

със снежни плащове покрити

и вместо брони на гръдта

там вечни ледове пламтят.

Рушат се снежните грамади

и падат, сякаш водопади,

обхванати от студ и мраз,

висят намръщени без глас.

Виелицата патрулира,

в стените духа снежен прах,

ту глас проточено извива,

ту се провиква към пазач.

Дочули вестите с вълнение,

за храма чуден в този кът

от изток облаци летят,

забързали на поклонение;

но над семейния им гроб

не се разнася скръбен зов.

А на Казбек скалата няма

над жертвите грижовно бди,

и ропотът човешки няма

покоя им да възмути.