Георги Коновски
Времена и хора (6)

6.

Иван застана пред алената врата и впери поглед в надписа. 1256. Натисна дръжката и излезе.

Този път се озова пред невисока къща, до сами гората. Пред нея се беше ширнало полето, в далечината се забелязваше очертанието на път, извиващ покрай неголяма река. Тишина и спокойствие.

Облеклото почти не беше променено. Здрави ботуши, дебели гащи, риза, отгоре елек, на рамото ямурлук. Тежичък, но предназначен следващите три нощи да служи му като постеля и завивка.

Е, тази нощ нямаше да е — смяташе да спре в селото, което се виждаше в далечината. Да пренощува, да се разговори с хората, да запише някои интересни за изследователите неща. Защото не само датите на сражения и властвания, а и вижданията на хората за времето бяха важни. Особено напоследък, когато учените се отвързаха от стягащите ги вериги на официозността и започнаха да изследват живота. Живота в определена епоха, живота на нормалните хора, живота на създаващите се и рушащи общества.

Пак носеше парчето хляб със записващия апарат. Въпросът беше само — как невинно да го измъкне и използва, като при това го опази от нечия бърза лакома ръка. Плесента си е плесен, но в тия времена никой не обръщаше внимание на подобни подробности. Наскоро, както му обясниха изпращачите, по тоя път беше минала византийска част, изпратена в помощ на царица Ирина, та селяните не се гнусяха дори от плесен или леш…

Спусна се по наклонената ливада и видя човек. Висок, малко над рамото му — което си беше солиден ръст в тая епоха, в хубави, здрави, че дори чисти дрехи. Поздравиха се.

Спътникът му се оказа словоохотлив. При това ценен източник на информация — бил слуга в двореца, а преди седмица решил да се маха, че става напечено.

— Виждаш ли — каза Продан, както се представи веднага след „Помози Бог!“, — не беше лесно при цар Иван Асеня. Особено, когато се ожени трети път, за византийката. Уууу, змия… Млада хубава, на вид една кошута съща… И проклета! То всичките са проклети — моята каква пепелянка беше, упокой, Господи, жилавата й душа… Ама тая… Направо омая царя. Хубава, нежна, кротка… Ние си приказвахме разни работи в кухнята, ама смееш ли да кажеш… Човек добиче си вземе, но гледа да е от сой. А царят — жена си хареса, дъщеря на ромей! И то на кръвен враг…

Продан спря, сложи ръка над очите, вгледа се в далечината. Иван също взе да се озърта.

— Пфу! — плю търновецът. — Видя ми се пепеляк там нейде, над оня баир, помислих да не са пак царски войски…

— А кои са царски? — полюбопитства Иван. По версията сега беше търговец от Боруй, отиващ да си прибере семейството, щото пак се задаваше война.

— Не знам, братче… Носят се на бесни коне, бият с камшици и път искат, ако са гладни — грабят ти яденето, ако си с жена…

— Ама те нали са наши?

— Наши няма! Такова е времето… Всички срещу всички… Докато разбереш свой ли е, враг ли е, с кои боляри е… Ей го — казват Калиман Втория избягал от Търнов града. Като видял, че иде армията на руския княз, като се озърнал и разбрал, че останал сам… И той побягнал… Де го — никой не знае… Да не ни вземат за него, щото…

Иван трепна. Само тая остава — да го оприличат на избягалия цар… Щяха да им резнат главите, пък после да уточняват на Калиман ли е тая кървава топка или не… Страшно нещо е превратът, особено неуспелият…

— Аз съм от Боруй, нали ти казах…

— Бе, аз знам — успокои го Продан. — В двореца новия цар го виждах много пъти за тоя месец, няма да те сбъркам с него. Ама тия, дето го гонят — дали знаят кого търсят… Че и мен може да нарекат за цар…

Иван приседна на тревата до пътя. Информацията искаше време за обмисляне.

— Аз Калимана го знам — висок, як, малко простичък изглежда. Не е като Иван Асеня, Боже, помилуй душата му! Оня си личеше, че е цар. Тоя… Абе, като мен и теб… Но син на Александра деспота, царевия брат. И двамата служеха на Иван Асеня. После, като умря Асеновеца, Александър служеше на първия Калиман, сина на унгарката. Но времето си иска своето. Умря и Александър. А Ирина май отрови тогава царчето…

Продан се озърна. Как можа! Добре се беше научил в двореца — мълчание и кротост. Не виждаш, не чуваш. А сега…

— Ама аз тия работи не ги знам… — почна да замазва той. Замислен за тактиката си натам, Иван махна с ръка:

— Не те чух какво рече…

Продан въздъхна. Тоя човек може и свестен да излезе, не мязаше на царски слухтар.

Надигнаха се и пак тръгнаха. Селото вече се виждаше — ей го, на два разкрача е.

— А после какво стана? — попита Иван.

— Какво… Не си ли чул?

— Бе, ние в Боруй сме хептен на коня на опашката. Каквото стигне до нас — или мирише вече, или няма защо да го поглеждаш…

Продан се засмя. После, видял в спътника си слушател, необременен от столичните вести, започна словоохотливо да разказва:

— Ирина взема да управлява тогава. Синчето й малко, нали… Ама го ожениха за дъщерята на руския княз. И решиха, че вече завинаги е седнал на престола. Седеше, като кукличка седеше. А Ирина разпореждаше. Всичко в ръцете й. И подписаха договор с никееца, българските земи му дадоха. Ей така — дариха ги. Щото тя ромейката… Бе, соят си казва думата…

— А Калиман?

— Тогава Калиман удари. И царчето убиха, и Търнов му се закле… Щото нашите в столицата са такива — който е на престола, той е велик. Падне ли… Подритват го, всичките почват да разправят колко лош бил… Нали ти казах — месец не издеяни. Хем побърза да се ожени за дъщерята на руския княз — оня, Ростислав. Баща й обаче се обяви сам за цар и обсади столнината. Избяга Калиман. Убили го някъде — никой не разбра къде и как, ама говореха хората, че го убили…

— Е, как без цар…

— Тая държава без хора може да остане, ама без царе и слуги — никогиш! Болярите обявиха зетя на Иван Асеня, Мицо беше май, за нов цар. И сега си е пак нашенска работата — хаос, бъркотия, кой може, лапа, кой не успее да се скрие…