Георги Коновски
Времена и хора (2)

2.

Вратата грееше в предупредително алено червено. Обикновена, плоска, здрава. С една табелка: „378“.

Отвори я и се озова на улицата. Зад него остана сградата — виждаха се два етажа, останалото потънало в мъглата на времето, беше недостъпно за хората тук.

Адрианопол. Голям град като за това време. Сгради, достигащи понякога дори три етажа, тесни улици, ограничени от водосточните канали отстрани, покрити с едри плочи, изтъркани от вековете. Понякога минаваха хора, често изтрополяваше каруца или дори колесница, роби разнасяха лектики — градът живееше своя си живот, макар вече да се носеха слуховете за наближаващите готи.

Познаваше града като петте си пръста. Та нали вчера цял ден „обикаляше“ по улиците му, възстановени от компютъра. Е, понякога се смайваше. Като например от гнездата по стрехите, чиито обитатели често изненадваха пешеходците в неподходящ момент. Но от няколкото си пътувания в древността знаеше — чистотата не е пръв фактор в живота. Затова само се поздрави с късмета, когато пред него пльокна нещо бяло. Дори не отскочи, макар да чу или по-скоро усети летящия снаряд. По-опасно беше да се озове по средата на улицата и да бъде отнесен от прелитаща колесница. Защото военните коли се увеличиха внезапно. Изгърмяха по плочите няколко, после се заредиха — успя да преброи до десет, следващите се носеха по двойки. Като че ли цяла центурия спешно се изнасяше от града.

Така се и оказа, когато стигна Източната порта. Стражата се беше свила до колоните и само наблюдаваше колесниците. А сетне тръгнаха пехотинците. Опитното му око прецени — поне легион. Лесно се разпознаваха наемниците — батавци, ланкарии и матиарии. Последните носеха на рамо огромни боздугани — страшно оръжие, но в ръцете на опитен човек. А тези… Знаеше изхода на битката и сега разбираше логиката му. Войниците се оглеждаха страхливо дори пред сами вратите на града.

Отпред се строяваха скутарии — известните кавалеристи с щитове, както и стрелците, пред които се въртеше на кон висок и слаб мъж в блестяща броня. По всяка вероятност ибериеца принц Бакурий, ако се вярва на летописите.

Тук някъде трябваше да е прословутият пълководец Себастиан, но не успя да различи къде е заради прашната мъгла, вдигната от армията. Император Валент сигурно в този момент даваше последни разпореждания в града, но скоро щеше да излезе и се настани в лагера при войниците.

Значи е началото на август… Може би 7-ми или още е 6-ми? На 9-ти лагерът ще е разтурен и римляните ще тръгнат към готите, които вече са направили свой лагер на 15 римски мили на север.

Предпочете да се отправи на юг. Покрай градските стени, прикриван от тълпите, опитващи се да се скрият в града, стигна до големия кръстопът. Пресече го, изкачи се на близкия хълм и тръгна направо през гората. Сега там беше по-сигурно от пътя, където понякога се мяркаха готски разезди, а и римляните спираха пътниците за проверка или просто грабеха.

Слънцето изкачи хоризонта. Време за обяд беше. Бъдещото ястие вече висеше на кръста му — в храстите неуспешно се криеше заек. При това доста едър. Улучи го с първото мятане на ножа. Одра го, изчисти го, уви го в собствената му кожа и понесе към предполагаемото място на огъня. Което трябваше да е още по-навътре — пътят се виждаше от тук, значи и от там можеха да зърнат пламъка.

И в този момент се появи къшлата. Ниска, приличаща по-скоро на баирчинка, с обрасъл в трева покрив, почти невидима между дърветата. От източната й страна имаше неголяма поляна, отдето се чуваха понякога проблейвания.

Що за храбрец беше оставил стадото си в тоя хаос?

Изглежда, рискуваше не само десетината овце, но и себе си. Но си беше безразсъден юнак, готов да излезе и срещу дявола. Защото внезапно се появи иззад големия бук, стиснал в ръце дебел кривак, разчитащ и на ножа си. По-скоро готска сабя — почти метър дълъг, широк като тракийска сатра.

— Стой там! — каза спокойно човекът. Не извика, не изръмжа, изрече думите като на разговор нейде на трапезата.

— Стоя — отпусна той ръце. Ножът му се виждаше в канията, другият беше вече спуснат по ръкава и дръжката лежеше удобно в лявата му ръка.

— Кой си?

— Йоан…

— Елин?

— Може да се каже. Майка ми беше от Епир, баща ми е трак…

— Нима? — Онзи явно се зачуди. — Трак… Малко са останали. В наше село имаше един Сатрок, ама замина нейде и не се върна…

— То и баща ми така…

— Християнин си май… — беше по-скоро утвърждение заради името, не въпрос.

— Християнин…

— Къде отиваш?

Легендата беше добре обмислена от специалистите в Института. Бил моряк, корабът се разбил в Троада, наложило се да мине през Константинопол, сега опитва по правата линия да се добере до Тесалоники, та там да се хване пак с морските си дела.

— А защо не намери кораб в Града? Константинопол е с много кораби, знам го аз, веднъж бях там — овчарят беше подозрителен.

На което имаше отговор веднага. Защо да се хваща моряк на чужд кораб, когато чичо му има пет? И веднага ще му даде единия — опитен капитан е, сега претърпя крушение не за друго, а от внезапен смерч. Още месец път му остава и всичко ще бъде наред…

— Аз съм Демотий — рече овчарят внезапно и отпусна тоягата. Даваше знак — приел е версията му, но все пак го наблюдава. Такова време е…

После го изгледа питащо:

— Ще си починеш ли или продължаваш?

Иван се почеса под рунтавия калпак. Не само като знак за размисъл, а и защото гадинките още в града го бяха налазили.

— Ще хапна, пък тогава…

— Аз имам хляб, малко гъби мога да сваря…

— Яденето е тук — свали кожата със заека от пояса си — ще го метнем вместо гъбите.