Маги Стийвотър
Пророчеството на гарвана (48)

Четирийсет и седма глава

Ганзи си позволи само един объркан миг от видението — как пръстите му незнайно защо докосват лицето на Блу — след което се изтръгна от дървото, избутвайки от пътя си истинската Блу. Трябваше да види какво се е случило с Адам, въпреки че сърцето му бе изпълнено с грозно предчувствие — като че ли вече знаеше какво ще завари.

И наистина, Адам продължаваше да си стои преспокойно в центъра на пентаграма, здрав и читав, отпуснал ръце край тялото си. В една от тях се виждаше пистолета. Само на няколко крачки от него, извън кръга, на земята лежеше Уелк, начупен. В буквалния смисъл на думата. Тялото му беше покрито с листа и клонки, като че ли бе стояло там години наред, а не минути. Кръвта не беше чак толкова много, както би се очаквало при прегазване, но въпреки това видът му беше ужасяващ. Намачкан.

Адам просто стоеше и го съзерцаваше втренчено. Неравната му коса беше смачкана на тила и това беше единственият знак, че изобщо бе помръднал, откакто Ганзи го бе видял за последен път.

— Адам! — ахна Ганзи. — Как успя да докопаш пистолета?

— Дърветата — отговори Адам. В гласа му се долавяше смразяваща дистанцираност, вглъбеност, което означаваше, че момчето, което Ганзи бе познавал до този момент, бе потиснато някъде много дълбоко в него.

— Дърветата ли? Божичко! Да не би да си го застрелял?

— Разбира се, че не — отговори Адам и много внимателно постави пистолета на земята. — Използвах оръжието само за да му попреча да влезе вътре при мен.

В гърдите на Ганзи се надигна неизказан ужас.

— Оставил си го да го прегазят?

— Той уби Ноа — отговори безстрастно Адам. — Заслужаваше си го.

— О, не! — извика Ганзи и покри лицето си с ръце. Тук имаше едно тяло, тяло, и то доскоро бе живо! А те все още нямаха право да пият алкохол! Не би трябвало да имат и правото да решават кой да живее и кой да умре!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че е трябвало да пусна тук един убиец? — извиси глас Адам.

Ганзи не бе в състояние да намери думите, с които да му обясни мащабите на онова, което беше сторил. Единственото, което знаеше, бе, че ужасът изригваше някъде дълбоко в него, отново и отново, и всеки път с нова сила.

— Но той беше само един жив човек — промълви накрая безпомощно. — Миналата седмица ни преподаде четири неправилни глагола. А ти го уби!

— Престани да го повтаряш! Аз просто не го спасих. И престани да ме учиш кое е правилно и кое грешно! — изкрещя Адам, но по лицето му се изписа същата болка, която Ганзи усещаше в себе си. — Важното е, че лей линията вече е събудена и ние можем да намерим по-лесно Глендоуър и всичко ще стане така, както трябва да стане.

— Трябва да извикаме полицията. Трябва да…

— Не трябва да правим нищо! Просто оставяме Уелк да си чезне в гората така, както той е оставил Ноа!

Ганзи извърна отвратено глава и промърмори:

— Ами справедливостта?

— Точно това е справедливостта, Ганзи! Това е истинската справедливост! В тази гора всичко е такова, каквото трябва да бъде — истинско. Тук човек не може да бъде никакъв друг, освен напълно честен!

Но на Ганзи тези доводи му се струваха изначално погрешни — на пръв поглед звучаха като истина, но обърната с главата надолу. Колкото и да се опитваше да ги приеме, пак продължаваше да вижда пред себе си един мъртъв млад мъж, който приличаше кошмарно много на обезобразения скелет на Ноа. А от другата му страна беше Адам — на пръв поглед все същият, но не съвсем. В очите му имаше нещо ново. И в линията на устните му.

Ганзи усети как пред него се изправя призракът на непоносимата загуба.

В този момент Блу и Ронан също излязоха от дървото и Блу веднага покри уста при гледката на Уелк. Върху слепоочието на Ронан бе избила грозна подутина.

— Той е мъртъв — изрече простичко Ганзи.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук — каза Блу. — Земетресения, животни и… Нямам представа какъв ефект оказвам върху всичко това, но нещата като че ли…

— Да — кимна Ганзи. — Трябва да тръгваме. Ще помислим какво да правим с Уелк, когато напуснем гората.

Почакай!

Този път всички чуха гласа. Беше на английски. Никой от тях не помръдна, несъзнателно изпълнявайки безпрекословно молба на гласа.

Момче. Scimus quid quaeritis.

(Знаем какво търсиш.)

И въпреки че дърветата може и да имаха предвид всички момчета, Ганзи усещаше, че тези думи са насочени конкретно към него. И изрече високо:

— Какво е онова, което търся?

В отговор последва истинско словоизлияние на латински. Думите буквално се затъркаляха една след друга. Ганзи скръсти ръце пред гърди и сви юмруци. Всички обърнаха очи към Ронан в очакване на превода.