Маги Стийвотър
Пророчеството на гарвана (1)

Пролог

Блу Сарджънт вече не помнеше колко пъти й бяха повтаряли, че ще убие голямата си любов.

Семейството й се прехранваше с гадания и предсказания. Но, предсказанията им клоняха към по-общи неща. Неща от рода на: Днес ще ти се случи нещо ужасно, което може и да включва числото шест. Или: Предстои ти да получиш пари. Отвори си ръцете за тях! Или: Налага ти се да вземеш важно решение, което няма да се вземе само!

Хората, които идваха в кокетната синя къщичка на Фокс Уей №300, за да им гледат, нямаха нищо против не особено конкретния характер на предсказанията. Беше нещо като игра или по-скоро предизвикателство да уловиш точния момент, когато пророчествата се сбъдват. Когато два часа след посещението при гадателките в колата на клиента се врежеше микробус с шестима пътници, той вече имаше основание да кимне с чувство на завършеност и освобождение. Когато съседката на клиентката, надяваща се на някакви допълнителни пари, й предложеше да купи старата й косачка, тя имаше възможността да си спомни предсказанието за предстоящи пари и да продаде косачката си с чувството, че тази сделка й е била предсказана, че гадателката е познала. Или когато трети клиент чуеше съпругата си да казва: „Налага се да вземеш решение по този въпрос!“, той разполагаше с предимството да си спомни, че съвсем същото му е казала и Маура Сарджънт, докато му редеше карти таро, и да предприеме решителни действия.

Ала неточната природа на гаданията като че ли отнемаше част от мощта им. Така предсказанията ставаха податливи на отхвърляне с лесна ръка като обикновени съвпадения или предчувствия. Или се превръщаха в повод за подметната шега между приятели, сблъскали се на паркинга пред „Уолмарт“, точно както врачките са им обещали. В потръпване, когато в сметката за електричество се появеше числото седемнайсет. В осъзнаване, че макар и да си узнал предварително бъдещето си, това в никакъв случай не е променило настоящето. Да, предсказанията бяха истина, но не цялата истина.

— Трябва да ви предупредя още в началото — обичаше да казва Маура на новите си клиенти, — че това, което видя, ще бъде вярно, но не конкретно.

Така беше далеч по-лесно.

Но не така бяха подходили към Блу. Вече не помнеше колко пъти я бяха карали да разтваря длан, за да й гледат, колко пъти разни приятелки на майка й бяха вадили специалните си карти с кадифени ръбове и колко пъти ги бяха редили върху меките килими в гостните си стаи. Колко пъти бяха притискали палец към мистичното, невидимо трето око, за което се смяташе, че се намира между веждите на всеки човек. Колко пъти бяха хвърляли руни в нейна чест, колко сънища й бяха тълкували, колко чаени листенца в дъното на чашите й бяха оглеждали, колко спиритически сеанса бяха провеждали.

И всички жени неизменно стигаха до едно и също заключение, болезнено откровено и необяснимо конкретно. Онова, в което всички бяха напълно единодушни, макар и изразено на различни ясновидски езици, гласеше:

Ако Блу целуне голямата си любов, той ще умре!

И години наред Блу бе живяла в напрежение, не особено сигурна как да тълкува всичко това. Да, предупреждението беше повече от конкретно, но в известен смисъл звучеше като приказка. Не уточняваше как точно ще умре голямата й любов. Не казваше колко време след целувката той ще живее. А целувката по устните ли трябва да бъде? Дали едно непорочно поставяне на устни върху ръката му би имало същият смъртоносен ефект?

Докато не навърши единайсет, Блу бе убедена, че неусетно ще се сдобие с някаква заразна болест. Така само едно докосване с устни на хипотетичната й сродна душа щеше бъде достатъчно, за да го хвърли в битка със смъртта, която съвременната медицина не бе в състояние да спечели. Когато стана на тринайсет, Блу реши, че по-скоро ще го убият от ревност — в мига на първата целувка ще се появи някой неин стар приятел с пистолет и ще го простреля в сърцето.

Когато чукна петнайсет, Блу стигна до заключението, че тестето таро на майка й съдържа просто карти за игра и че виденията на майка й и на другите ясновидки са подклаждани по-скоро от разни напитки, отколкото от прозрения за други светове, следователно предсказанията им нямаха никакво значение.

Но въпреки вътрешната си съпротива Блу знаеше, че макар и не особено точни, пророчествата, които се редяха зад стените на къщичката на Фокс Уей №300, са неоспоримо верни. Майка й беше видяла насън, че през първия си учебен ден Блу ще си счупи китката. Леля й Джими беше предсказала на майка й сумата, която ще й върне държавата от данъци с разлика от десетина долара. Броени минути, след като по-голямата й братовчедка Орла започваше да тананика любимата си песен, пускаха песента по радиото.

Така никой в тяхната къща нито за миг не би се усъмнил, че на Блу й е писано да убие истинската си любов с целувка. Но това беше заплаха, която бе известна толкова отдавна, че вече бе позагубила от силата си. Представата за шестгодишната Блу като влюбена бе толкова далечна, че граничеше с въображаема.

А към шестнайсетата си година Блу бе решила, че така и така никога няма да се влюби, значи предсказанието нямаше никакво значение.

Но всичко се промени, когато в малкия им градец Хенриета се появи полусестрата на майка й, Нийви. Нийви бе станала много известна, правейки публично и шумно онова, което майката на Блу вършеше тихо и незабележимо. Маура гадаеше в предната стая на къщата си и го правеше предимно за жителите на Хенриета и околността. Нийви от своя страна гадаеше по телевизията в пет часа сутринта. Имаше си дори личен уебсайт със снимка, нарочно обработена с ефект „сепия“, за да изглежда като стара, на която тя се взираше директно във фотоапарата. Четири книги за свръхестественото носеха името й на кориците си.

До този момент Блу никога не бе виждала лично леля си Нийви — знаеше за нея по-скоро от повърхностния преглед на сайта й, отколкото от личен опит. Блу не беше много сигурна защо Нийви им идва на гости точно сега, но знаеше едно — че бъдещото й пристигане бе отключило порой от разговори, провеждани шепнешком между Маура и двете й най-добри приятелки Персефона и Кала. От онези разговори, които увисваха във въздуха и се превръщаха в отливане на кафе и почукване с химикалки по масата, когато Блу се появеше в стаята. Но самото момиче не се впечатляваше особено от предстоящото гостуване на Нийви — какво значение имаше още една жена в къща, пълна до тавана с жени?!

Накрая Нийви се появи в една пролетна вечер, когато и без това дългите сенки на планините от запад изглеждаха още по-дълги от обикновено. Когато Блу отвори вратата, за миг реши, че Нийви е някаква непозната старица, но после, когато очите й привикнаха към издължената кървавочервена светлина, бликаща между дърветата, тя установи, че Нийви е не много по-голяма от майка й, което означаваше, че изобщо не е стара.

Някъде в далечината се чуваха хрътки. Блу познаваше отлично гласовете им — есенно време членовете на ловния клуб на „Алионби“ излизаха с конете и хрътките си почти всеки уикенд, така че момичето бе наясно какво означава точно този вой на кучетата — означаваше, че са надушили следа.

— Ти си дъщерята на Маура — заяви без предисловия Нийви и преди Блу да успее да отговори каквото и да било, добави: — Това е годината, в която ще се влюбиш!