Маги Стийвотър
Пророчеството на гарвана (43)

Четирийсет и втора глава

Ганзи се събуди внезапно от луната, блеснала в очите му.

Но после, когато повторно отвори очи и вече окончателно дойде на себе си, установи, че няма никаква луна — само няколко светлинки от Хенриета, отразени в мръснолилаво от ниските облаци, надвиснали над града, и от прозорците, изпръскани от дъждовни капки.

Наистина нямаше луна, но все пак беше сигурен, че бе събуден от нещо като светлина. Неочаквано, в далечината, долови гласа на Ноа. Косъмчетата по ръцете му бавно настръхнаха.

— Съжалявам, но не те разбирам — прошепна Ганзи. — Би ли могъл да говориш по-високо, Ноа?

В този момент се изправиха и косъмчетата по тила му. Облаче от дъха му увисна във внезапно вледенилия се въздух пред устата му.

Гласът на Ноа прошепна:

— Адам.

Ганзи се изправи несигурно от леглото си и се насочи към стаята на Ноа. Но беше твърде късно. Адам вече не беше там. Наоколо се виждаха само част от вещите му, разхвърляни. Беше си събрал багажа и бе напуснал. Не, не беше напуснал — дрехите му бяха тук. Значи не си бе тръгнал завинаги.

— Ронан, ставай веднага! — извика Ганзи, бутвайки безцеремонно вратата на Ронан. Без да чака отговор, той излезе на стълбите и през счупения прозорец на площадката огледа внимателно паркинга. Отвън се сипеше ситен дъждец, подобен на мъгла — фин спрей, обгръщащ с ореоли лампите на далечните къщи и улици. И макар вече да знаеше какво ще открие, сблъсъкът с реалността пак се оказа стресиращ — камарото липсваше от паркинга пред Манифактура Монмът. Логично. То беше по-лесно за запалване без ключ, отколкото беемвето на Ронан. Най-вероятно го бе събудил именно ревът на двигателя и светлините на фаровете, а лунната светлина е била просто спомен от последното рязко събуждане през нощта.

— Ганзи, какво става бе, човече? — чу гласа на Ронан. Той стоеше на прага на апартамента им и почесваше сънено тила на голата си глава.

Ганзи не искаше да го изрича. Ако го кажеше на глас, щеше да стане реално, щеше да се е случило наистина, Адам щеше вече да го е направил. Нямаше да го заболи толкова, ако го бе направил Ронан, защото подобни действия бяха напълно в стила му. Но това бе Адам. Адам, за бога! Логичният и здравомислещ Адам!

Казах му съвсем ясно, нали? Казах му недвусмислено, че трябва да изчакаме! Не е като да не ме е разбрал!

Ганзи се опита да погледне на ситуацията от няколко различни ъгъла, но не откри нито един способ, с който да я направи по-малко болезнена. Нещо дълбоко в него започна да се руши.

— Какво става? — попита пак Ронан, този път вече със съвсем променен тон.

Не оставаше нищо друго, освен да му каже истината.