Джон Лескроарт
Ловецът (4)

4

— Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и вовеки веков. Амин! — Мъжът със свещеническо расо и якичка направи кръстния знак, а след това сключи длани пред гърдите си, сякаш се намираше в състояние на религиозен екстаз.

А може и наистина да беше така.

Наближаващ осемдесетте, добре охранен, с алени бузи и снежнобяла коса, божият служител застана пред прага на енорийското жилище към църквата „Света Богородица, Звезда на моретата“ с навлажнени от вълнение очи, протегнал ръка към приближаващия Хънт. Той я пое с думите:

— Здравейте, отец Бернард.

— Добре дошъл, добре дошъл — раздруса дланта му другият. — Нямаш представа откога чакам този ден.

— Кой ден по-точно?

— В който ще те видя отново. Ако изобщо бе писано да настъпи. — Свещеникът отстъпи крачка назад и се взря в лицето му. — Не знам дали бих те разпознал сред тълпата, но сега като те гледам, виждам майка ти толкова ясно, сякаш е в стаята с нас. Имаш същите очи като нея. — С известно усилие той откъсна поглед от него. — Но кажи как успя най-сетне да стигнеш до мен?

Хънт обясни, че името на отец Бернард е фигурирало в отчета на Службата, като лице за контакт при спешни случаи. Той се бе обадил в канцеларията на епархията, откъдето му бяха казали, че въпросният отец все още е жив, и му бяха дали адреса.

— И така, ето ме тук — завърши той.

— Кога се е случило всичко това?

— Тази сутрин. Някой ме наведе на мисълта да открия майка си и всичко изведнъж придоби голямо значение.

— И никога досега не си се опитвал да я намериш?

— Не. Имах своите родители — Боб и Шарлийн Хънт — и те ми бяха достатъчни. Повече от достатъчни.

— Разбирам. От пръв поглед си личи. Свършили са чудесна работа.

— Да, така е. — Хънт се помести от крак на крак. — Не се засягайте, отче, но да сте ми изпращали някакви съобщения напоследък?

Лицето на свещеника се забули от облак на недоумение.

— Какво да съм правил?

— Да сте ми изпращали съобщения. На мобилния телефон.

Облакът отстъпи място на слънчев смях.

— Та аз дори нямам такъв телефон. Цялата тази нова технология ми идва малко в повече. Значи хората вече си пращат и съобщения по тях? Че защо ще го правят, след като могат просто да се обадят и да говорят лично?

— Това е тема на друг разговор, но някои очевадно го предпочитат.

— Да разбирам ли, че някой ти е писал съобщения за майка ти?

— Да. Пита ме дали знам как е умряла. Това ме накара да се раздвижа.

— И всичко едва от вчера насам? Не ти е отнело много време.

— Аз съм частен детектив по професия — обясни Хънт. — По принцип бързо намирам хора, тръгна ли веднъж да ги търся.

— Частен детектив — каза отец Бернард. — Какъв удивителен свят. Но все още не знаеш кой се е свързал с теб?

— Не.

— Нито защо?

— И това също. Надявах се вие да успеете да ми помогнете.

— Трудно ми е да ти отговоря — рече свещеникът, — но пък мога да ти разкажа за родителите ти.

Хънт замълча за секунда, после попита:

— Наистина ли баща ми я е убил?

— Не, не я е убил той. Така и не успяха да го докажат, а на два пъти се мъчиха.

— Кои?

— Съдилищата. Законът. Имаше две дела за убийство, но нищо не постигнаха. Защото нямаше вина. Просто не го беше направил.

— А кой тогава?

Свещеникът въздъхна.

— Така и не се разбра. Никой не знае.

— Какво се е случило после с баща ми?

Отчето изпусна нова въздишка.

— Ако имаш време, защо не седнеш да ме изчакаш тук? Искам да взема някои неща. Ще се забавя само минутка.

* * *

В малката всекидневна на свещеника Хънт разглеждаше снимки на самия себе си като бебе и прохождащо дете, снимки на семейството, в което очевидно бе роден. На всяка от тях родителите му изглеждаха невероятно млади, невинни, щастливи. Ето го Уайът, тригодишен, на въртележката в Голдън Гейт Парк. Образът извика в съзнанието му спомен, от който космите на врата му настръхнаха. За миг мнемоничната сила на фотографията го накара да примигне.

Той я обърна така, че и свещеникът да я види.

— Знаете ли, допреди час можех да се закълна, че изобщо ни помня родителите си. Но сега се сещам ясно за този ден. Беше топло и миришеше на пуканки. А аз се чувствах леко замаян от въртележката.

— Разбираемо е.

Хънт продължи да разгръща купчината.

— Виж, нея съм я забравил напълно. — Той гледаше образа на майка си, Марджи Карсън, държаща го в прегръдките си като малко бебе. Не беше сигурен каква точно прилика е видял отец Бернард между нейните очи и неговите, но после, без да е регистрирал някаква промяна в съзнателната си памет, нещо вътре в него се преобърна и мускулите на лицето му се стегнаха.

Той пъхна снимката най-отдолу и продължи:

— А също и него. — Баща му, Кевин Карсън, го бе качил на конче, а той се държеше за дългата му до раменете коса. Мъжът, облечен в бяла тениска, се усмихваше наперено под мустак, скръстил ръце върху гърдите си. Беше се опрял на кафява кола, която Хънт по някаква причина разпозна като „Форд Феърлейн 500“, стъпил с крак върху задната броня.

— Казвате, че на два пъти са го съдили за убийството на майка ми? Как е станало това? По закон не могат да те съдят повторно за същото престъпление.

— Просто журито в нито един от случаите не успя да стигне до решение. Окръжният прокурор реши да не опитва трети път.

— А къде съм бил аз през цялото това време?

— Когато арестуваха баща ти и му разрешиха едно обаждане, той звънна на мен. Службата за закрила на детето вече те беше прибрала, и тъй като родителите ти нямаха други роднини, аз…

— Чакайте малко. Как така не са имали никакви роднини?

— Ами те… как да ти кажа, бяха просто две самотни хлапета, намерили се помежду си. Когато майка ти била петнайсетина годишна, избягала от дома си, мисля в Индиана. Там явно изживяла някакъв тормоз, за който обаче не обичаше да говори. Впрочем не не обичаше, а отказваше да говори. Каквото и да е, беше го оставила зад гърба си и не желаеше повече да се връща към него. Баща ти пък изгубил и двамата си родители в автомобилна катастрофа няколко месеца преди да я срещне. Тъй че бяха само двамата, сами срещу останалия свят. Или поне така го възприемаха и човек трудно можеше да ги вини за това.

Хънт се облегна назад върху дивана, със снимките в скута си.

— А вие как се запознахте с тях?

Тъжна усмивка.

— Аз ги ожених. Най-скромната сватба в историята, ако не се лъжа. Само те и двамата им свидетели. Влязоха в църквата и извършихме церемонията посред вечерната литургия. Тя вече беше бременна с теб, някъде към четвъртия месец.

— И после, три години по-късно, баща ми като гръм от ясно небе ви се обажда, че е арестуван?

— Е, не точно като гръм от ясно небе. Дотогава ги бях опознал доста добре. — Той се поколеба. — Не всичко беше цветя и рози. Имаха си своите проблеми. — Нова пауза. — Истината е, че бяха започнали да се карат. Парите не достигаха и им идваше нагорно. Майка ти си стоеше вкъщи с теб, докато баща ти…

— Какво за него? — подкани го Хънт.

— Не печелеше много в сервиза, където работеше. А смяташе, че заслужава нещо по-добро и взе да опитва различни начини… Марджи смяташе, че може би двамата с общи усилия ще успеем да го вразумим.

— Какви начини? — попита Хънт.

Свещеникът най-сетне изплю камъчето.

— Продаваше марихуана, открадна една-две коли, хващаха го да кара пиян. Все дребни неща, но тръгнеш ли веднъж по наклонената плоскост… Имаха и няколко шумни скандала, наложи се да идва полиция.

— Знам. Прочетох за тях в собственото си досие. Службата също е викана да провери дали условията са подходящи за отглеждане на дете. Имаше един случай на застрашаване на безопасността ми — от страна на майка ми, не на баща ми, — но се беше отървала само с предупреждение, без обвинение. А също и три случая на домашно насилие.

Отец Бернард кимна с въздишка.

— Да, за съжаление всичко е вярно. И двамата изживяваха трудни моменти. Накратко казано, аз им станах нещо като семеен съветник. Помогнах на Кевин да си намери втора работа, вземах го през уикендите заедно с още един енориаш да се грижи за озеленяването тук, в църквата. А Марджи стана детегледачка, изкарваше и по нещо от шиене — оказа се, че има талант в тази област. — Бледосините очи на свещеника се замъглиха. — Те щяха да се справят. И двамата бяха добри по душа, просто много млади, бедни и неопитни. Но инак се обичаха. Сигурен съм в това, личеше си от пръв поглед. По един или друг начин щяха да изплуват. А после Кевин ми се обади от затвора… — Той прокара длан по бузата си.

— И вие сте ме преместили от Службата за закрила на детето в Католическата благотворителна организация.

— Да. В онези дни връзките на католическата общност бяха много силни. Реших, че така ще е най-добре за теб.

— Но защо баща ми… Защо не е уредил някой да се грижи за мен по време на делото — приемно семейство или нещо подобно? Какво е смятал да прави, след като го пуснат?

— Не мисли, че не му е минавало през ума. — Отец Бернард приседна неспокойно на ръба на стола си. — Но първо не беше сигурен, че изобщо ще излезе, че ще пребори обвиненията. Второ, дори да го оправдаеха, знаеше, че процесът ще трае най-малко година. Всъщност както се оказа, двете дела се проточиха близо четири години. Но основното му съображение, за което дълго спорехме, беше, че според него нямаше да е добър родител, да бъде бащата, който заслужаваш. Намираше се в затвора, не знаеше какво го очаква, а не искаше ти да израснеш с подобно клеймо. Предпочиташе да получиш нов старт, при почтено семейство. Да не си лишен от нищо.

— И заради това ме е зарязал?

— Да, разбирам те. И според мен не беше прав. Но той така виждаше нещата. Приемаше го като саможертва за твое добро.

Хънт потърка чело.

— Добре, отче, нека ви попитам още нещо. Защо вие самият не поддържахте връзка с мен?

— О, за това не можеше да става и дума. След като веднъж те приемеха, независимо какво щяха да правят с теб по-нататък, аз оставах напълно извън играта.

— В смисъл?

— Просто така стояха нещата тогава. Влезеше ли детето в системата, се полагаха всички усилия то завинаги да бъде отделено от истинските си родители.

— Същото ми казаха снощи майка ми и баща ми.

— И е самата истина. — Свещеникът разпери ръце. — Разбирам, че в наши дни не е необичайно на рождените майки да се съобщава кой осиновява децата им или пък приемните родители да имат начин за контакт с биологичните. Но тогава това бе напълно изключено. Смяташе се, че за всички страни е най-добре, ако разривът е пълен и окончателен.

Хънт вдигна очи към разпятието, висящо на стената над стола на отец Бернард.

— Значи, в крайна сметка делата са приключили. И после какво?

Свещеникът премлясна горчиво с уста, а погледът му потъмня.

— После той изчезна. Дойде тук и ми каза, че щял да се махне от щата, преди да са решили отново да го арестуват и съдят за нещо. Опитах да го разубедя. Предложих да му помогна пак да си намери работа, дори да постъпи в колеж, но той не щеше и да чуе. Не пожела да разговаряме по темата. Беше дошъл само да се сбогува и да остави тези неща… в случай че някога те видя отново. — Отецът посочи големия кафяв плик, от който бе измъкнал снимките и който сега лежеше на масичката за кафе помежду им. Той го взе, тръсна го и отвътре изпадна още един продълговат, запечатан плик. На него, с молив и печатни букви, избледнели почти до неузнаваемост, бе изписано името Уайът, но без никакъв адрес. — Това също е за теб.

Хънт се пресегна, взе го и го подържа известно време в ръце, преди да го разпечата. Той съдържаше лист от тетрадка с начертани редове, сгънат на три, изписан също с молив и печатни букви. Дата нямаше.

Уайът — започваше писмото — ако четеш това, значи си се срещнал с отец Бернард и знаеш, че ченгетата и всички останали смятат, че съм убил майка ти, но аз ти се заклевам, че не е така. Когато ме пуснаха, се опитах да открия кой го е сторил, но бяха изминали четири години и всички възможни следи бяха изстинали. Междувременно се намериха добри хора, които ме съжалиха след съдебните дела и ми предложиха работа в Тексас, както и малко пари за из път. По-добро предложение надали щях да получа и затова реших да приема. Може би трябваше да остана, но не виждам каква полза щеше има от това. Дори ако откриех кой е отговорен за смъртта на майка ти, ченгетата никога нямаше да ми повярват.

Затова най-добрият ми избор е да се махна и да започна всичко отначало. Съжалявам, задето съм толкова лош баща, но исках да знаеш истината за майка си и мен.

Аз не съм я убил.

С обич, татко.

Беше се подписал официално, с пълното си име: „Кевин М. Карсън“.