Джон Лескроарт
Ловецът (29)

29

Веднага щом включи телефона си на летището във Финикс късно вечерта, Хънт получи гласова поща от Кали, оставена два дни по-рано. В нея тя му казваше, че е проверила разговорите на Лайънел Спенсър от деня на убийството на Орлов. Сред тях фигурирало позвъняването на Иван до дома му, а след него, само две минути по-късно, имало изходящ разговор до друг стационарен номер, воден на името на Ланс Спенсър. Този разговор продължил близо четвърт час и бил последният, воден от Лайънел от този телефон преди смъртта му.

За Хънт това бе само поредното потвърждение, че случаят добива все по-ясни контури. Лайънел, по-слабият брат, бе получил обаждането от Орлов и незабавно бе потърсил другия брат, войника, за да го пита какво да прави.

Как да реагира на тази внезапна и неочаквана заплаха?

Разгръщайки мислено вероятния сценарий, Хънт реши, че Лайънел несъмнено вече е бил уговорил срещата с Иван в „Ориджинал Джо“. Разбирайки къде може да открие жертвата си, Ланс му е казал да задържи Иван в ресторанта, докато той самият успее да се появи пред входа с похитеното такси. (Хънт трябваше да провери чрез Кали дали Ланс не е получил обаждане от телефона на заведението. В него Лайънел трябваше да му е описал Орлов, а също така да е планирал и собственото си ловко оттегляне.) После, след хладнокръвната разправа с Иван, Ланс е имал един дълъг ден, през който да обмисли ситуацията. Накрая е отишъл в дома на брат си, бил е пуснат вътре като свой и е нагласил фалшивото самоубийство.

Хънт си даваше сметка, че всичко това са предимно, ако не и изцяло негови собствени спекулации. Доказателствата, които трябваше да предостави на Джул, за да има какъвто и да е шанс за арест, продължаваха влудяващо да му се изплъзват. Трябваше да признае, че няма нищо подозрително или зловещо в това човек да позвъни на брат си и двамата да разговарят петнайсет минути. Близостта във времето с обаждането на Орлов можеше да е чисто съвпадение.

Но той знаеше, че не е така.

Не му се искаше да буди Джул посред нощ с новата информация за телефонното обаждане на Лайънел до Ланс и неговата потенциална значимост. Затова изчака до сутринта и изпита немалко задоволство от смекчаването на позицията на приятеля си по случая. Както се оказа, Джул дори си бе направил труда да посети бившия шеф на полицията Ригби, Елинор Бърг и още едно пенсионирано ченге, Мартин Инголс, опитвайки се да впише брата на Лайънел в решаването на четирийсетгодишното уравнение. И се беше сдобил ако не с твърди факти, то поне с доста любопитни детайли.

Според разказа му Елинор Бърг почти бе подскочила при споменаването на името на Ланс Спенсър. Вярно, не бе чувала съпруга си да го свързва по някакъв начин с убийството на Марджи Карсън, но затова пък многократно коментирал присъствието му по публичните изяви на Джим Джоунс из града в началото на 70-те. Явно го намирал за нагъл досадник, считащ, че има привилегията да разиграва охраняващите полицаи както си ще. Общо взето, същата песен като при Мартин Инголс.

Затова, когато в 10:20 на следващата сутрин двамата с Тамара се приземиха над искрящия от слънцето залив на Международното летище Сан Франциско, той първо я откара у тях, после отиде до дома си да остави колата, да се изкъпе и преоблече, а след това се отправи пеша до съседната пряка, където с Джул имаха уговорка за обяд в гръцкия ресторант на Лу.

* * *

Специалитетът на Лу тази сряда откриваше нови хоризонти дори пред авантюристичния стил на това заведение, което редовно изненадваше клиентите с нови ястия от гръцко-китайски произход. Днешният шедьовър представляваше нещо като мусака от патладжан и октопод, наредени на пластове върху подложка от лепкав ориз, силно подправена с чесън и сладко-лютив сос и покрита със заливка от сирене и бешамел. Гордият съдържател казваше на всеки, прекрачил прага му, че подобен кулинарен хит се нуждае от популярно, лесно запомнящо се име, нещо от рода на „пиле по императорски“. За целта бе организирал състезание, а наградата бе доживотно безплатно ядене всеки път, когато това бе специалитетът на деня.

Досега на дъската зад гърба му бяха записани с тебешир три имена: Пулпо Диабло, Насладата на Лу и Октоджан. Според Хънт и трите бяха доста неудачни, най-вече последното.

— Откъде са го взели пък този Октоджан?

Джул сдъвка хапката си и преглътна.

— Явно от октопод и патладжан.

— Никой няма да се сети — поклати глава Хънт. — Изобщо не напомня на това, което ядем. По-скоро звучи като някакво азиатско оръжие. — Приятелят му сви безразлично рамене. — А също, какво ще стане, ако някой спечели състезанието, но не харесва тъкмо това ястие?

— Сигурен съм, че Лу ще измисли нещо. Сигурно ще му позволи да си избере специалитет по избор. — Самият Джул явно нямаше проблем с харесването на блюдото, защото го поглъщаше с нескрит ентусиазъм. — Освен това може да направи търг с правото си да яде безплатно до живот и да спечели куп пари. Но от друга страна, не виждам кой не би го харесал. Лу е прав, това е класически букет от вкусове.

— Знаеш ли, всъщност името не е лошо.

— Кое име?

— Класически букет. Единственият проблем е кой ще обере лаврите за него, ти или аз.

— Аз, естествено. — Джул пъхна поредната хапка в устата си. — Нали аз го казах пръв.

— Да, но пропусна да забележиш стойността му. Добре че бях аз, за да ти я посоча.

— Е, може да си разделим наградата.

— Но тогава как Лу ще знае на кого да сервира безплатно? Ще трябва да ни направи талонче, което да носим в портфейлите си и да си го разменяме, като ни дойде редът.

— Много сложно става — каза Джул. — Най-добре да забравим за цялата история и да оставим друг да спечели.

Точно в този момент собственикът мина покрай тях на път за кухнята и Хънт му махна с ръка, посочвайки към чинията си.

— Класически букет, Лу. Това е името. Класически букет.

Лу кимна одобрително.

— Хубаво звучи, ще го запиша на дъската.

— Двамата с Джул го измислихме, да знаеш.

Отрицателно поклащане на глава.

— Победителят може да е само един. Хвърляйте ези и тура, ако искате.

— Как изобщо се решава кой печели?

— Клиентите ще определят. Идната седмица ще проведа тайно гласуване.

— В кой ден? — попита Джул.

— А, това е тайна. Ако кажа отсега, всеки ще доведе приятелите си да натъпчат кутията с бюлетини. Тогава няма да е честно.

— Търговията с гласове може да е сериозен проблем — съгласи се Хънт.

— Затова и се мъча да я избягна — отвърна сериозно Лу. — Как беше името, още веднъж?

— Винаги си е било Уайът.

Съдържателят извъртя очи към тавана.

— Не твоето. Името на специалитета.

— А, Класически букет.

Лу сякаш прецени вкуса му върху небцето си.

— Допада ми. Ще го запиша при останалите.

* * *

— Не, още не съм говорил с Ланс — каза Джул, докато си пиеха кафето. — Четирийсет години никой не го е потърсил, не пречи да поизчака ден-два.

— Освен ако междувременно не извърши ново убийство.

— Да се надяваме, че няма да го стори. Не мисля, че рискуваме особено, защото с Лайънел, Орлов и таксиметровия шофьор кръгът се затваря. В момента той не се чувства застрашен нито от полицията, нито от когото и да било друг. Съображението ми е, че преди да отида да похлопам на вратата му, искам да разполагам със съществена тема за разговор. И под съществена разбирам такава, която да го свързва с поне едно от петте убийства. А нека ти напомня, че такава за момента липсва.

— Пет? Значи смяташ, че е убил и Бърг?

— Не е изключено. Почеркът е същият като при брат му. Видял е, че номерът минава, и…

Хънт забарабани с пръсти по масата.

— Добре. Знаем, че веднага след разговора с Орлов Лайънел му е позвънил от дома си. Ако имаме доказателство, че след това му се е обадил и от „Ориджинал Джо“…

— Да, но нямаме.

— Засега. На път съм да го получа.

— Но дори и тогава ще можем да посочим само, че единият брат е говорил на два пъти с другия. Няма как да излезеш с това пред съда, несериозно е.

— Девин! Този човек е виновен.

Джул отпи от кафето си и кимна.

— Допускам, че е така. Нещо повече, съгласен съм, че е така. Но тъжната истина е, че не разполагаме с улики срещу него. Поне за момента. А навярно си забелязал, че съм сериозно затруднен да ги събирам, защото както партньорката, така и шефът ми са убедени, че случаят е затворена книга.

— Изобщо не е така. За какво иначе разговаряме?

— Добре, кажи ми поне един въпрос, който да е останал без отговор.

— Веднага. Откъде Ланс е получил парите си?

— Да речем, че от Джоунс. Внесъл ги е контрабандно от Гвиана преди сто години. И какво? Всяка догадка по негов адрес важи със същата сила и за Лайънел. Други въпроси?

— Нека помисля.

— Не се напрягай, имаме време.

Погледът на Хънт се зарея към отсрещния край на ресторанта.

— Мога да отида при него, да го притисна, да го стресна, да го изкарам от равновесие, да го накарам да изплюе нещо.

— По какъв начин?

— Не знам. Ще импровизирам. Ще му кажа, че съм синът на Марджи, тръгнал да дири отмъщение. Че знам как го е извършил, а също и за другите убийства.

— И какво смяташ, че ще ти донесе това? — Търпението на Джул явно започна да се изчерпва. — Най-много да се обгради с адвокати, а теб да те арестуват и да ти отнемат лиценза. Великолепен план, няма що.

— Какво предлагаш тогава?

Събеседникът му обмисли въпроса за няколко секунди и накрая попита:

— Няма ли нещо ново около онези есемеси, които получаваше?

— Не, не ми е изпращала повече.

Джул го изгледа любопитно.

— Защо говориш в женски род?

— Защото изпращачът е жена.

— Откъде си толкова сигурен? Да не би да знаеш коя е?

— В общи линии, да.

— И откога така?

— От няколко дни насам.

— Е, коя е?

— Не се сърди, но не мога да ти кажа.

Възмущението на Джул се прояви бурно и незабавно. Той се приведе над масата с изпепеляващ взор.

— Глупости, Уайът. Не само че можеш, но и си длъжен да ми кажеш.

— Изключено. Не и докато първо не поговоря с нея. Трябва да се уверя, че е тя.

— И после?

— После ще разбера какво знае, откъде е тръгнала цялата история.

Възмутен от дъното на душата си, Джул се облегна назад и скръсти ръце.

— И на кой точно етап ще благоволиш да включиш полицията, ако смея да попитам?

— Веднага щом разполагам с информация, която можете да използвате.

— И смяташ, че сме неспособни да преценим това сами?

Хънт въздъхна с досада.

— Не ме разбирай погрешно, Девин, но изхождам от убеждението, че още от самото начало сделката ни с нея е да не бъде замесена. Нека първо събера уликите, а след това ще ви ги предам, за да можете да го арестувате.

— Нямаше да има проблем, ако говорехме само за смъртта на майка ти преди четирийсет години, Уайът. Но през миналата седмица имахме още две, а може би и три убийства. Ако тази жена знае нещо, каквото и да е то, решението дали ще се замесва вече не е нейно, а наше. Надявам се, си наясно с това?

— Оценявам позицията ти — отвърна с равен глас Хънт, — но ще се наложи да действам по своите правила. Задължен съм й.

— Моля? И за какво?

— Тя запълни историята на целия ми живот, Девин. Може да ти звучи маловажно, но за мен значи много. И условието е да не я закачаме.

— Да не сте подписали договор помежду си?

— Имаме разбирателство.

— Така ли? Чуй тогава моето разбирателство. Ако намерим начин да се докопаме до онзи тип и се окаже, че си укрил информация, която е могла да доведе до по-ранното му задържане, или не дай си боже той убие още някого, в това число и тайнствената ти кореспондентка…

Хънт вдигна ръка, за да го спре.

— Ще ви държа в течение на всичко, което знам, Девин. Просто не мога да ви издам източника.

Джул остана да седи с каменно лице над половин минута. Накрая отмести рязко стола си и се изправи.

— Е, ще се видим, когато имаш какво да ми кажеш. Обядът е от теб.