Джон Лескроарт
Ловецът (25)

25

В 8:45 в неделя сутрин Уайът Хънт бе седнал на ниското канапе във фоайето на хотел „Мариот“ на летището в Индианаполис, пиеше черно кафе от картонена чашка и потропваше нервно с крак, вперил очи към улицата отпред в очакване да зърне фургона на FedEx.

Пирожката с крем, която бе погълнал на закуска, седеше като оловна топка в стомаха му, а кафето имаше вкус на карболова киселина, но той се нуждаеше от него. За последен път бе спал преди трийсет и един часа, а и тогава тричасовото безсъзнателно състояние в Минеаполис, от което го бе извадило обаждането на Тамара, трудно можеше да се нарече сън. След като трескавото вълнение от откриването на местонахождението на баща му се поуталожи, той се прибра в хотела рано, за да навакса с почивката си, знаейки, че следващият ден ще бъде дълъг и изморителен.

Но в крайна сметка нощта се оказа просто повторение на следобеда, с единствената разлика, че беше много по-дълга. Безсънието не идваше от някаква конкретна тревога; през голяма част от времето той просто лежеше неподвижно върху леглото, изпитвайки тъпа тежест някъде под клепачите, неспособен да изключи растящото нервно напрежение, което циркулираше в него като отделна телесна течност, наравно с кръвта и лимфата. Някъде към полунощ стана, лисна двете шишенца водка от минибара в една чаша с малко лед и ги изпи. Час по-късно стори същото и с двете шишенца джин.

Никакъв ефект.

Глождеха го и други, по-тривиални размисли. След разговора с Тамара му хрумна, че не е напълно сигурен дали FedEx изобщо извършва доставки в неделя сутрин. Макар че ако възникнеше проблем, тя несъмнено бе достатъчно отговорна, за да звънне и да му каже. Или пък да изпрати паспорта му по друга куриерска фирма — UPS, или която и да е. Имаше поне дузина.

Ами ако баща му беше мъртъв? Или ако беше жив, но той не успееше да го открие? Или пък Кевин не пожелаеше да говори с него? Ако го отхвърлеше отново още щом го види? Ако не успееше да стигне навреме до него? (Навреме за какво?) Ако така и не разбереше кой му изпраща съобщенията? Ако имаше и други убийства, на които още не се бе натъкнал? Какво щеше да стане, ако Иван не се беше обадил на Лайънел Спенсър? Или ако той, Уайът, откриеше нужната информация, но полицията откажеше да поеме наново случая?

Ако, ако, ако…

Когато светлината най-после започна да се процежда между плътните завеси в стаята му — оттогава вече бяха минали два или три часа — той отметна завивките, напъха тоалетните си принадлежности в багажа и слезе в закусвалнята. Тук прочете „Индианаполис Стар“ от кора до кора, след което се премести на поста си във фоайето.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака пристигането на паспорта си.

Едно такси влезе в паркинга и описа кръг, спирайки пред входа. Хънт му хвърли бегъл поглед — все пак не беше кола на FedEx — и допи остатъка от кафето. Стана и отиде до рецепцията, за да хвърли чашката в кошчето за боклук. На връщане отново мярна таксито. Шофьорът тъкмо вадеше куфара от багажника, когато задната врата се отвори и отвътре излезе жена.

* * *

След като се разплати с шофьора, Тамара взе багажа си и се обърна към хотела. Там, точно пред входа, с невярващо, но безспорно доволно изражение на лицето, стоеше Уайът. Само един поглед й беше достатъчен, за да се увери, че идването й е било наложително. Измършавял и брадясал, с дълбоки морави торбички под очите и сплъстена, разрошена коса, Уайът приличаше на бродяга.

Тя застана неподвижно и плахо му помаха с ръка.

— Здрасти.

— Здрасти и на теб.

— Реших, че ще е добре да дойда.

— Така и предположих.

— Нося ти паспорта. А също и моя.

— Нямаш доверие на FedEx? — попита той с подобие на усмивка.

— Те не извършват доставки в неделя. Нито която и да е друга куриерска фирма. — Тя помълча, после срещна погледа му. — Трябваше да бъда с теб.

— Не мога да повярвам, че стоя тук и те гледам. — Хънт изпусна дълбока въздишка на облекчение. — Толкова се радвам, че дойде. — Той пристъпи към нея, а тя също приближи и се озова в прегръдките му.

* * *

По време на полета до Ел Пасо Уайът, който седеше до прозореца, най-сетне изпадна в неспокоен сън, склонил глава върху рамото на Тамара. Тя през цялото време държеше ръката му и леко я стискаше, когато той трепваше, простенваше или, както на два пъти се случи, извикваше „Не!“. Тогава той се сгушваше отново и потъваше в състояние, близко до вцепенение.

* * *

Щом кацнаха на летището, Хънт заяви, че не е гладен, но тя му нареди да изяде едно голямо бурито и да изпие бутилка лимонада. След като похапна, той отскочи до тоалетната, а на връщане, вече леко живнал, рече с усмивка:

— Докато бях вътре, се погледнах в огледалото. Имам такъв вид, сякаш са ме били с тояги.

— Не се притеснявай. На никой не му пречи да походи два-три дни грозен. Дори укрепва духа.

— Ти пък откъде знаеш? Не помня да съм те виждал грозна.

— Това ли е най-добрият комплимент, който успя да измислиш? — изгледа го с престорена обида Тамара.

Хънт се пресегна и хвана ръката й.

— Извинявай. Не исках да…

— Млъкни, не ща да те слушам. — Тя се доближи и го дари с ослепителна усмивка. — Целуни ме, грозник такъв.

И той го направи.

* * *

Още в самото начало на полета до Оахака Уайът заспа отново, вече не така трескаво.

Тамара довърши книгата на Стиг Ларшон, после бръкна в куфара на Уайът и извади оттам няколко разпечатани страници относно крайната цел на пътуването им. Очевидно Кевин Карсън се бе установил в малко градче, наречено Теотитлан дел Вале, около двайсет и пет километра южно от Оахака. Справката от LexisNexis бе доста оскъдна — само име на лицето, рождена дата и последен известен адрес. Имаше и друга извадка, вече от интернет, в подкрепа на идеята на Уайът, че баща му е жив — тук той фигурираше в гилдията на тъкачите на Теотитлан, като англоезичната му фамилия изпъкваше сред други от рода на Батиста, Лазаро и Мендоса. Четейки нататък, тя узна, че мястото се слави със своите тъкани черги, или „лаади“ на местния запотекски език, все още широко употребяван в региона.

* * *

През последните два часа от пътуването Хънт се разсъни и изложи пред Тамара повече или по-малко подробно описание на откритията си от последните дни. Каза й, че за него последният и неочакван есемес е безспорно достоверен и че очаква да стигнат до истината в дъното на разследването си съвсем скоро, след като поговорят с баща му.

— И как се чувстваш, знаейки, че предстои да го видиш? — попита тя. — В случай че действително е баща ти.

— Той е. Сигурен съм. — Той й хвърли кос поглед. — Що се отнася до това как се чувствам… не знам, зависи как ще реагира тялото ми. Това е изцяло извън мой контрол, просто ме връхлита, като вирус. Нали не възразяваш, че ти споделям тези неща?

Тя стисна ръката му.

— Аз сама те попитах, ако случайно си забравил.

— Вярно — кимна той. — Истината е, че нямам представа. Ето, онзи ден мислех, че съм подготвен за срещата с баба си. И когато се случи, всичко мина добре. Леко емоционално наистина, но иначе нормално. И после, щом се върнах в хотела, цялата тази реалност изведнъж се стовари отгоре ми. Чудя се дали изобщо щях да заспя, ако не се беше появила ти. За което благодаря на Бога. — Той доближи ръката й до устните си и я целуна. — И благодаря на теб, ако още не съм го казал.

— Само към стотина пъти.

— Дори и сега, при мисълта, че ще видя баща си…

— Можем да спрем, ако искаш.

— Не, не искам да спирам. Но когато се замисля, че е дошъл чак тук, че вероятно е бил тук през по-голямата част от живота ми… част от мен се пита как е могъл да го стори, да зареже единственото си дете… И миналата нощ, докато лежах буден и прехвърлях това в главата си отново и отново… у мен се надигаше ярост, просто смразяваща ярост.

— Заради нещата, които не ти е дал? Но ти всъщност си ги получил, имал си всичко със семейство Хънт, нали?

— Да. Така е, знам. Казах ти, това е ирационално, глупаво чувство.

— Не е глупаво. Просто такава е реалността.

— Най-добре е просто да го потисна.

Тамара си позволи кратко да се изсмее.

— О, да. Вече знаем колко добре ти се отразява. Отречи нещо и то ще престане да съществува, нали? Само че то не престава, Уайът. Просто отива по-надълбоко. Единственият начин да го победиш, е да се изправиш лице в лице с него, да го приемеш, да го пуснеш в себе си.

— Имаш предвид болката?

— Да.

— Не съм сигурен, че искам да го правя. Дори не ми се занимава с тези психологически неща, Там. Случило се е преди милион години и тогава съм се справил някак. А и както сама казваш, бил съм отгледан далеч по-добре при семейство Хънт. Дори не знам защо сега ми се отразява толкова силно.

Тя се обърна към него и тихо каза:

— Отразява ти се, Уайът, защото някой е убил майка ти. Това е тежко събитие, вероятно дори най-тежкото, което може да се случи на човек. Някой е откраднал сигурността ти, детството ти. Трябва да приемеш това. Бил си лишен от вярата в ангажираността, затова винаги си с единия крак навън, за да можеш да си тръгнеш, преди да те изоставят, да не понесеш отново тази болка. Но всъщност ти имаш правото да я изпитваш, както и яростта и обидата. Дори трябва да изпиташ тези неща, ако искаш някога да се отървеш от тях и отново да бъдеш цял.

— Ами ако просто не желая?

— О, напротив — отвърна тя. — Желаеш, и още как.

* * *

Полетът беше дълъг и докато наемат кола на летището и стигнат до хотел „Холидей Ин“ в Оахака, стана почти полунощ.

Хънт отключи вратата на стаята, затвори я след себе си и когато се обърна, Тамара стоеше пред него. Тя пристъпи напред и обгърна врата му с ръце, а той я прихвана през талията. Останаха дълго време притиснати така, докато накрая Тамара се отдръпна и го целуна. Отиде до леглото, седна и събу обувките си. После вдигна очи към него и каза:

— Какво ще кажеш направо да си легнем и да приключваме?

— Няма нищо по-хубаво от една пряма жена. — Уайът се облегна на стената и скръсти ръце. — Ами ако не го приемам като нещо, с което трябва да се приключва?

— Имах предвид само първия път.

— Дори първия път. Мислех си, че ще предпочетеш, ако първо взема душ и се пооправя.

— Не ме притеснява — отвърна тя. — Харесва ми как изглеждаш. Харесва ми как миришеш. Достатъчно време го отлагахме. — Тамара рязко се изправи, изхлузи блузата през главата си и я пусна на пода. Черният й сутиен се закопчаваше отпред и тя без никакъв труд се освободи и от него с едно тръсване на раменете. — Побързай, вече доста те изпреварих.

Неспособен да откъсне очи от нея, Уайът се пресегна към горното копче на ризата си.

— Няма да е задълго — каза.

* * *

— Е, това беше. — Тя лежеше настрани, притисната до него, положила глава върху рамото му. Ръката й почиваше на гърдите му, а чаршафът наполовина прикриваше тялото й. — Първият път.

— Не че искам да съм придирчив — отбеляза Уайът, — но си бяха първите два пъти. Но иначе си права. И аз се радвам, че го оставихме зад гърба си. Започваше леко да ме разсейва.

— Мен ако питаш, още се чувствам разсеяна.

— Аз също. Можеш леко да придърпаш този чаршаф.

— Той ли те разсейва?

— Мъничко.

— Е, тогава мисля, че ще го оставя така. Разсейването невинаги е лошо нещо.

— Така е. — Хънт прокара ръка по рамото й, надолу към ханша, после обърна главата й към себе си и я целуна по челото и по бузата. Тя зарови лице в шията му.

— Това ми заприлича на целувка за лека нощ. Да не се каниш да заспиваш?

— Мина ми такава мисъл.

— Но на сутринта пак ще си тук, нали?

— И още много сутрини занапред.

— Добре. Нямам нищо против. — Тя се пресегна и дръпна завивката върху двамата. — Знаеш ли — промърмори вече в полусън, — като за стар човек още се държиш.

— Благодаря — засмя се тихо той. — И щом ще си правим комплименти, споменах ли, че изобщо не си грозна?

— Вече втори път.

— Защото си е вярно. — Хънт я целуна леко.

— Хубаво тогава. — Тя се обърна с гръб към него. — Значи, отново мир?

— Мир.

— Не спирай да ме прегръщаш.

— Няма.

— Уайът?

— Мм?

— Толкова се радвам, че съм тук.

— И аз също, Там — прошепна той. — И аз също.