Алфред Рамбо
Хиподрумът в Константинопол (7)

VI

Ние видяхме хиподрума по време на неговото величие. Той започва да запада заедно с империята. След X в. неговото великолепие отслабва и изчезва. Едва са се събирали коне, за да се извършат осемте надбягвания през деня. Когато някой от тях се разболявал, налагало се другите да бягат по два пъти. Жокеите пак били облечени в сребърни и златни дрехи, но вече износени от много поколения. Някога, по време на римските цезари, а също така по времето на Юстиниан, победителите били богато възнаграждавани, „давали са им не награди, а цели състояния“. През X в. жокеят победител получавал три златни монети — около 45 сегашни франка. Освен това слагали на главата му венец от позлатен бронз, който след церемонията се прибирал, за да служи за награда на следващите победители.

Все пак хиподрумът не загубил много от монументалното си величие. Византийската империя приличала на благородник от добър род, който прави икономии, но не може да се реши да уволни своите кочияши и да продаде мебелировката, останала от миналото му благополучие. Великолепието на хиподрума все пак е покривало настъпилата бедност при тържествата. През 1204 г. латинците завладяват Константинопол. Между тия военни поклонници, които разграбили този християнски град, е бил и бедният амиенски благородник Робер де Клари. Подобно на Вилардуен и той ни е оставил на френски език едно описание на тази бляскава и жалка експедиция. Неговият ръкопис, намерен в една библиотека на Северна Франция, бе публикуван от граф Риан. Непознат досега, той заема достойно място до шампанския маршал. Тези двама са първите, които са написали история на французите на френски език. Вилардуен, зает изцяло с похода, за който носи отговорност, описва само в общи черти, като дава честната си маршалска дума, че Константинопол е най-великолепният град, който някога е виждал. Робер де Клари е бил прост рицар и си е позволил удоволствието да разгледа подробно завладяния град. Той обикалял Константинопол, разглеждал високите победни колони, по чиито върхове ексцентрични монаси си построили жилища; събирал сведения за барелефите от невежите гърци, които неизменно му отговаряли, че това са знаци за онова, което ще се случи един ден. Накрая случайните му скитания го завели на хиподрума и той не може да сдържи своето възхищение при вида на толкова бронзови и мраморни шедьоври на трибуните. „Множество кътчета, където благородниците, императорът и императрицата са седели по време на надбягванията“, а също така и „образите на мъже и жени на коне и волове, на камили и мечки, на лъвове и на много други животни, изработени от мед, така хубаво направени и така естествени, че едва ли има някой друг езически и християнски майстор, който би могъл да ги изработи така!“ Неговите събратя по оръжие след второто превземане на Константинопол съвсем не се спирали от подобни благородни възхищения. Те изгорили, разрушили, съборили и хвърлили в пещта множество статуи, направили монети от великолепната Елена, в която бил влюбен Никетас. Опозорен от нашествието и грабежите, хиподрумът престанал да бъде за гърците, дори след падането на Римската империя, арена за техните удоволствия и състезания. Изглежда, че те започнали да отбягват този паметник, който само им напомнял за гнусния триумф на еретиците и варварите.

Сто години преди превземането на Константинопол от османите, хиподрумът е бил вече в развалини: това се вижда от една литография от XIV в. На тази рисунка, неточна в подробностите, но твърде вярна в общото, ние виждаме, че още стоят изправени колоните на спината, също така и императорската трибуна, стъпалата на амфитеатъра и портиките са били вече отчасти разрушени; безформени развалини изпълвали арената и отвратителни малки къщи били изградени сред тия грандиозни остатъци. Все още живият и свободен Константинопол е чувствувал вече сянката на смъртта да се простира над него. Той се отказал от всичко онова, което го разхубавявало, радвало, пристрастявало, изоставил своята украса от статуи и триумфални колони, чувствувайки, че турците приближават, донесъл траур за самия себе си.

Още по-лошо станало през времето, когато френският пътешественик Ержил посетил столицата на Ориента през 1529 родина. Отоманите владеели вече от 76 години. Тия страшни врагове на изкуството, силните като Херкулес турци продължили свободно разрушителното дело. Под влияние на господарите си гърците, смазани от игото на цял век, се превърнали във варвари и започнали да забравят историята на прадедите си. Те дразнели любопитните, пътници с наивни обяснения за колоните и за бронзовите змии. Венецианците, богати и вандали като англичаните през 1826 г., купували съборените обелиски, за да украсяват своите църкви по Адриатика. Сантименталните археолози едва сдържали сълзите си. Те се наскърбявали не толкова от вида на разрушенията на хиподрума, колкото от това, че „развалините били обиждани“ — по земята били пръснати огромни колони, основите им хвърлени на една страна, а капителите на друга. Гражданите ги прерязвали по средата като дървени греди, правели плочи за постилане на бани и мраморни гранати за Сюлеймановата артилерия. Варварите преработвали по свой вкус древните капители и ги дълбаели, за да правят нощви! „Най-много ме измъчваше вида на един медал, който намерих. От едната страна бе изобразен Велизарий, празнуващ триумф на хиподрума над вандалския крал и Юстиниан, който посреща победителя; от другата страна бе даден образът на Велизарий с надпис: «Слава на ромеите!», чийто смисъл бе жестока ирония при вида на общата разруха.“

Днес на истанбулските площади се издигат два големи обелиска, които стоят там кой знае защо, издига се и един малък полуразрушен бронзов паметник. Почвата е безмилостно изравнена и човек се замисля за бронзовите Херкулесовци, за беломраморните Елени, чиито останки са може би заровени там. Това е всичко, което остава от големите борби на хиподрума, всичко, което остава от зелени и сини, от онова, което в продължение на шестстотин години е разпалвало до обезумяване страстите на най-голямото и най-цивилизованото общество през средните векове.