Алфред Рамбо
Хиподрумът в Константинопол (4)

III

Константинополският хиподрум подобно на циркус максимус в Рим, подобно на всичките хиподруми от гръцко-римската древност се е състоял главно от голямо изравнено пространство, затворено от едната страна с права линия, а от другата с амфитеатър, като от двете страни е бил ограден също с прави линии. Върху амфитеатъра или върху двете странични линии се издигали стъпала, по които сядала тълпата. Точно срещу амфитеатъра се издигали постройки, ложи за висшите сановници, конюшни, отделения за колесниците и за впрягане. По оста на хиподрума е имало една дълга, тясна и доста висока тераса, която на двата си края завършвала с троен граничен знак. Тази граница се наричала спина, гръбнакът на хиподрума, и разделяла арената на два терена за надбягване — десен, по който колесниците преминавали на излизане, и ляв, по който препускали, след като обикаляли спината, връщайки се към точката на тръгването. Такова е било общото разположение на всички хиподруми. Нека прибавим, за да свършим с цялата тази геометрия, че Константинополският хиподрум е бил дълъг около 300 м и широк около 60–80 м. Нека сега пристъпим към описание на различните части на големия паметник, който току-що скицирахме.

Константинополският хиподрум е бил основан от император Септимий Север. Този монарх почти изцяло разрушил древния град на Византия, за да го накаже за някакъв бунт. После, поразен от изгодите на неговото местоположение, построен на две морета, между два континента, той се заел да го построи отново вече в много по-големи размери. Сто двадесет и четири години преди Константин Септимий Север създал Константинопол. Разбира се, през това време на панем ет цирцензес той е почнал от хиподрума. Императорът, сякаш за да накара византийците да забравят неговата жестокост, вложил в основаването на града толкова много великолепие, че този хиподрум, предназначен за един малък тракийски град, бил достоен за Константинопол, когато той станал наследник на Римската империя, столица на цивилизования свят, Рим на Изтока. Може да се каже, че Септимий Север е започнал строежа във вечния град. Понеже не успял да намери голяма равнинна местност, за да построи там хиподрума, той създал специална почва. Там, където земята имала наклони, издигали стълбове с грамадни сводове и нощем под тия дълбочини се спускали студени води. Над тях, както висящите градини на Семирамида, хиподрумът простирал своята пясъчна площ дълга 370 метра, чудните амфитеатри с 30–40 стъпала и над неразрушимите сводове се издигали портиките и гранитните обелиски.

Постройките, издигнати на праволинейния край на хиподрума, обемали едновременно карцерите и императорската трибуна. Карцерите са представлявали нещо като ложи, където жокеите, изправени на своите колесници с камшици в уста, очаквали сигнала за старт, като с мъка удържали юздите на четирите си коня, от чиито уста излизала пяна. Тези ложи били затворени с прегради или с решетъчни врати, които един пазач отварял по даден сигнал и които били украсени със статуи или с кариатиди. Императорската трибуна пък била истински дворец, свързан с големия императорски палат, тъй като влизал в неговата ограда. Знае се, че големият императорски дворец се е състоял от много църкви и палати и в същото време е бил и крепост. Назъбените стени позволявали да се виждат отдалеч не само позлатените църкви, блестящите куполи на петнадесет-двадесет светилища, не само водоскоците с мраморни басейни, дърветата в парка и сладостните кътчета от храсти, но също така и масивните кули, в които варвари, облечени в златни ризници, стояли на стража с двуостра брадва на рамо. Един монарх, който се е пазел, така много в своя дворец, не е могъл да отива без предохранителни мерки между народа, си, най-вече на хиподрума, където вълнението често се израждало в бунт. Затова императорът така преустроил трибуната си, че да може да присъствува на игрите, без да излиза от къщи. От своя златен триклиниум с мозаечен под и стени, покрити с икони и портрети на неговите прадеди, „ромейският автократ“ е отивал до своята трибуна, katizma, като е минавал през цяла редица затворени градини, вътрешни дворове, покрити с мрамор, галерии и извити стълби. Трибуната е била нещо като укрепление на големия дворец, издадена напред, издигната няколко етажа над арената. По този начин императорът се е намирал всред народа, но не е бил изложен на неговото благоволение. Императорската ложа, построена върху високи колони, е стояла над народните вълнения и бури; откъм хиподрума е било невъзможно някой да се качи на нея. Предпазливият архитект не предвидил никакви стълби от тази страна. Когато разбунтуваният народ започвал да хвърля камъни, монархът се прибирал в голямата крепост и народната ярост се разбивала по назъбените стени и железните врати.

Трибуната се е състояла от триклиниум, където императорът канил понякога на обяд своите близки достойници през време на антрактите, и от кобикулум, където далеч от чужди погледи, подпомаган само от евнусите, той се преобличал постоянно, както предписвал сложният византийски церемониал. На трибуната е била и същинската ложа, където той стоял на трон, както някога са стояли на своите столове римските консули и едили. Обграждали го изправени множество евнуси, едни с ветрило в ръка, други с позлатени мечове. Отдясно и отляво в други ложи стояли висшите достойници на империята. От тези ложи се слизало до една издадена тераса, която имала формата и носела името на гръцката буква π — пи. Там са стояли императорските гвардейци с полковите си знамена. Византийският автократор приемал в своята трибуна комплименти, коленопреклонения от своите сановници, въвеждани от главния церемониалмайстор според техния благороднически чин, а императрицата посрещала гости съвсем на друго място. Нейните приближени са били изключително жени, защото свенливостта на православните византийци не е позволявала среща между двата пола, които са създали такава галантна слава на дворците на Франциск I и на Луи XIV. По строгостта на своя етикет и церемониал дворът на константинополския император приличал на Версай, но Версай турски, Версай без жени. Императрицата е седяла върху златен трон, облечена в бродирани със злато дрехи, опънати, направени сякаш от метал, окичена с нещо подобно на църковно наметало, което напомняло патрахил. На главата си тя носела богато окичена със скъпоценни камъни, корона, с обици, които висели от двете страни на бузите й, спускали се под гърдите и се съединявали под брадата, като обграждали ръцете, обкичени със злато и диаманти. Тя стояла неподвижна, мълчалива и безстрастна, украсена и отрупана със злато, приличаща на индустански идол и на византийска мадона. До нея допускали, поне през време на церемониите, само жени, съпруги на висшите имперски чиновници. В този странен женски двор, нещо като християнски харем, евнусите са следили поведението на младите жени. Но в тази тържествена свенливост имало много лицемерие. Всъщност дяволът не загубил много от това, и когато византийските летописци са пожелавали да се отклонят от своята суха и досадна сдържаност, те ни загатват за интриги, които не стоят по-долу от разказите в „Декамерон“. Все пак този почти монашески церемониал е правел впечатление на простолюдието и принуждавал самата августа да се държи добре в обществото. Тази мярка не е била съвсем безполезна — много от императриците не са произхождали от висшето гръцко общество. Обикновено революциите са довеждали на трона ту някой селянин като Юстин I, ту някой груб центурион като Фока, ту коняр като Михаил I или Василий Велики, което от своя страна е поставяло и странни императрици начело на женската аристокрация във Византия. Жената на Юстин I е била като първата Екатерина в Русия — кръчмарка, а на Лъв I — месарка. Жената на Юстиниан — Теодора е била актриса, а на Роман II — дъщеря на кръчмар. Понякога съюзните и брачните договори с чуждите народи са давали за съпруга на „господаря на света“ някоя хазарка със сплескан нос и дръпнати очи, някоя франка или българка, които влизали във вечния град, облечени в зле ощавени кожи, седнали в някоя тежка и примитивна кола. Но тези кръчмарки, актриси и варварки били завеждани в двореца, бивали обличани в свещени дрехи, на главите им поставяли диадеми, украсени с реликви и скъпоценни камъни, слагали ги да седнат на златния трон, запазен между съкровищата на великия Константин, обграждали ги с матрони и евнуси и ги задължавали да спазват строгия церемониал, пазен религиозно от сто поколения императрици. И по този начин създавали една августа, свещена жена, пред която се прекланяли челата на всички.

Според византийските схващания било позволено на жените да присъстват на игрите в хиподрума. Те се пристрастявали повече от мъжете към сините или към зелените. Императрица Теодора, жена на законодателя Юстиниан, в младежките си години е била актриса в цирка на баща си — мечкаря Акациус. Любовта и омразата зад театралните кулиси тя пренесла и в императорския двор — омразата й към зелените стигала до жестокост. Макар че не са могли да откажат това развлечение на императрицата, все пак необходимо е било тя да присъства нелегално на надбягванията. Матроните на византийския Рим при засилващото се ориенталско влияние не са имали свободата на западните римски матрони. Гинекеят на Стара Гърция е бил по-затворен от къщата на латинския патер фамилиас и се приближавал повече по своята същност до азиатския харем. Между големия императорски дворец и трибуната имало една църква, чиито катехумени са гледали към хиподрума. Това е била църквата „Св. Стефан“, построена от император Константин. Галериите и прозорците на храма са служили на императрицата за ложи и по тоя начин църквата станала част от театъра^[3].

Ние вече видяхме привилегированите места, където са сядали сановниците на империята: императорът и императрицата, членовете на църковната йерархия, чиновниците и славянските, турските, българските, хазарските, арабските и персийските пълководци, които са съставлявали новогръцката аристокрация. Нека преминем сега към местата, които заемала онази космополитна тълпа, която все пак продължавала да се нарича „римски народ“. Понеже и той е обичал красотата, стъпалата, по които е сядал, са били от бял мрамор. През време на упадъка и разрушението на хиподрума грамадната каменна маса на тия стъпала се превърнала в кариера, от която отоманските архитекти си вземали мраморни блокове за построяване на сараи и джамии. Извитата част, полукръгът на хиподрума срещу императорската трибуна, се е наричала с твърде живописното име потир. От стъпалата се излизало на арената през специални коридори, но те завършвали накрая с решетъчни врати. Наистина не е могло да се позволява на такива впечатлителни и нервни зрители, като тия ориенталски южняци, да слизат свободно на арената. Един бесен партизанин на зелените е бил способен на всичко само за да попречи на някой син жокей да пристигне пръв. Отначало край тия изходи е имало широк канал, пълен с вода, нещо като малка река, течаща около хиподрума, която се наричала Еврипа и която според идеите на езическия Рим е била посветена на бог Океан. И наистина подобно на океана, тя напълно заобикаляла сухата земя. Тази река служела да предпазва зрителите от скоковете на дивите животни, които са били излагани понякога на арената, а също така да пази мястото за надбягване от нахлуването на тълпата; от време на време там се показвали крокодили, хипопотами и тюлени. Когато империята обедняла и нямала възможност да докарва африкански лъвове и египетски земноводни, Еврипа изчезнала. Само името останало и то е служило за означаване на най-близката до стъпалата част от арената, там, където стояли с тояга в ръка курсорите, полицаи, които не позволявали на зрителите да нахлуват в арената. Над стъпалата имало обширен коридор, украсен с портики, под които били наредени много статуи. Там отивали преди играта любопитните византийци, за да се радват на общия вид на хиподрума или пък да гледат панорамата на столицата. Трябва да добавим, че цяла една точно определена част от хиподрума със своите стъпала, коридори, портики и статуи е принадлежала изключително на сините, а техните противници са сядали или се разхождали на противната страна.

Нека спрем поглед сега по средата на хиподрума, на спината, около която се надбягвали колесниците. На всеки край на тази платформа се е намирал граничен знак, съставен от три колони или от три съединени конуса; всеки един е образувал нещо като нос и за неговата обиколка е била нужна голяма сръчност от страна на жокея. Нещастия се случвали често и затова при един от тия гранични стълбове е имало мраморен басейн, чиято вода е спасявала не един изгубил съзнание или наранен от падане жокей. Най-близкият до императорската трибуна стълб се наричал мета на сините, другият е принадлежал на зелените. Всяка партия поставяла на своя граничен стълб оркестър, чиито оркестранти свирели на сребърни музикални инструменти и акомпанирали нейните песни и акламации.

В самия център на цирка, в средата на спината, се е издигал и се издига и днес един гранитен обелиск, донесен от Теодосий Велики от Горен Египет за украса на столицата. При основата на този обелиск са били издялани византийски барелефи. Едни са изобразявали императора, седнал на трон, присъстващ на игрите в хиподрума или раздаващ правосъдие; други обяснявали, подобно на рисунките, издялани на нашия Луксорски обелиск, по какъв начин големият гранитен стълб е бил донесен от пустинята, натоварен на византийски кораби и издигнат върху спината. На едно място били изобразени работници, които въртели голям винт за завиване на кабели, а на друго място — грамадна машина за издигане на тежести, която сякаш пъшкала под тежестта на паметника, който издигала от земята. Най-много любопитството на византийците се изостряло от йероглифите, издялани върху гранита, от странните фигури на животни, богове и звездни знаци. Понеже били неспособни да ги разгадаят, те смятали, че това са кабалистични знаци и безсрамни магьосници четели леко по тях най-необикновени предсказания. На същия ред, по на юг от египетския обелиск, имало нещо като пирамида или зидан обелиск. Някога той е бил облепен с бронзови плочки с надпис, който съобщавал, че император Константин VII Багренородни построил това „чудо, равно на Родоския колос“. Надписите и плочките от позлатен бронз са изчезнали. Навярно франките от Четвъртия кръстоносен поход, приятелите на Дандоло и Вилардуен, основателите на Латинската империя, са ги взели, за да правят златни слитъци. Постройката е доста развалена и всички пътешественици предсказват скорошно събаряне, а според израза на един византиец от по-ново време, патриарх Константиниос, „това е само гол и немощен скелет“.

Между двата обелиска се издига прочутата змиевидна колона, образувана от три змии, които сплитат заедно опашките си и след това отделят трите си глави, за да крепят един триножник. Днес вече не съществуват глави върху колоната, но горната част от тях според думите на Албер Дюмон се намирала запазена в музея „Св. Ирина“ в Истанбул. След работата, предприета за изчистването на бронзовия паметник (той е висок 5,55 м), имаше възможност да се провери един факт, по отношение на който древните писатели бяха оставили някои съмнения, а именно — че пред очите ни стои най-ценният исторически паметник от гръцката древност — знаменитият „Дракон“, който лакедемонецът Павзаний, гръцки главнокомандващ, посветил в делфийския храм на Аполон в памет на бележитата победа при Платея заедно с плячката от армията на Ксеркс. И досега се чете върху спиралата на тройната змия един древен надпис, който изрежда имената на тридесет и шестте гръцки народи, които са дали войници за голямото сражение — като се започне от малкия град Никени, който могъл да даде само 80 тежковъоръжени войници, и се стигне до могъщата Спарта, която, изпратила 40 000 воини. Гордият Павзаний заповядал да напишат името му на колоната, но с декрет Лакедемонският сенат заменил името му с имената на 36-те героични града. С течение на времето Византия наследила Делфи и славният трофей преминал от сянката на светилището, където Пития правила своите предсказания, върху спината на хиподрума и драконът продължавал да крепи с тройната си глава триножника. Днес не съществуват нито триножникът, нито главите. Разрушенията са станали отдавна — византийското суеверие предшества франкското хищничество и отоманския фанатизъм. Очевидно този дракон е имал необикновена връзка с демоните, свалените богове и прокълнатите герои. Напразно този сътрапезник на питийския Аполон, този съвременник на Павзаний и Темистокъл, триумфирал при Платея, е бил в услуга във всяко едно отношение. Напразно през време на византийските тържества благодарение на една отлично измислена хидравлична система от тройните бронзови уста на паметника течало мляко и питие от мед и вода. Все пак хората продължавали да мислят, че в основата на този паметник има някаква дяволия. По време на император Теофил Константинополският патриарх, който смятал, че разбира от магия, намерил сигурно средство, за да спаси господаря си от трима страшни неприятели. В полунощ той отишъл на хиподрума с трима въоръжени с чукове хора и всеки ударил по веднъж една от главите на дракона. Патриархът произнесъл няколко кабалистични думи, ръцете на въоръжените хора се отпуснали, но само две от главите били строшени. Автократорът бил спасен само от двамата си неприятели! По-късно един друг суеверен акт в обратен смисъл станал причина да се поправи това разрушение. Един турски султан — Мохамед II, Мурад IV или Сюлейман Великолепни — не се знае кой точно, навярно случката се е повторила няколко пъти — не успял да сдържи своето религиозно усърдие при вида на този паметник на идолопоклонниците и с един удар строшил едната глава на змията. Историците разказват, че станало нещо странно. Тази бронзова змия, подобно на змията на Мойсей, имала способност да отстранява всички змии от Константинопол. Когато я разбили, змиите започнали да се появяват отново в града. След суеверниците се намесили и крадците, и те довели трофея от медическите войни до положението, в което го виждаме днес. Дори и до наши дни, разказва Византиос, турците страдат от манията, когато видят за първи път нещастната змия да хвърлят камъни по нея.

Хиподрумът на Източния християнски Рим е бил построен по подобие на циркус максимус и по подобие на всички хиподруми от древността под влиянието на известни езически идеи. Затова в него е имало два обелиска, посветени единият на луната, другият на слънцето. Във Византия, както и в Рим, е имало еврипа, посветена първоначално на Нептун. До IX в. върху спината е имало паметник на Дофините, а също така са били изобразени и яйцата на Диоскурите, които напомняли за Кастор и Полукс, богове на гимнастиците и спортистите. Тези паметници паднали не поради анатемите на гръцката църква, а при едно земетресение. Никой не се загрижил да ги вдигне. Съществуването на този езически символизъм е предизвикало много повече проклятия срещу театрите и цирковете, произнесени от църковните отци, отколкото лекомислието на цирковите игри.