Алфред Рамбо
Хиподрумът в Константинопол (3)

II

Нашите дружества за надбягване имат за цел подобряването на конската порода. Нашите конни специалисти се стремят да изтъкнат от всички страни бързината, енергията, издръжливостта на всеки кон, определен да бъде бележит родоначалник и създател на раса победители. Изглежда, че във Византия не са имали тази грижа. Без съмнение средновековните гърци са търсели на Изток най-хубавите конски породи. Техните офицери са обикаляли арменските, българските и сирийските пазари. Египетските султани и багдадските халифи са изпращали на императора най-хубавите си коне с огнен поглед и със стоманени нозе. Но най-много похвали четем за лукса на императорските конюшни и конезаводи. Богатите патриции и хипоманите императори полагали най-деликатни грижи за конете. В Рим конят на Калигула Инцитасос дори бил провъзгласен за консул. Хелиогабъл давал на конете си да ядат сухо грозде, а Комод — смокини и фъстъци. Този император носел върху царските си дрехи нарисуван образа на Волукрис — неговия любим кон, така както в наши дни любителите на коне носят на вратовръзката си игли с изображения на конска глава. В неговите конюшни от бял мрамор благородните животни били гиздени с бисерни огърлици, позлатявали копитата им като награда за техните победи или носели легени, пълни със златни монети. Когато искали да ги подготвят за предстоящо надбягване, ги тренирали под звуковете на тръби, при пеене на песни и при светлината, на факли. Дори и мъдрият император Адриан не е бил чужд на тази лудост. Когато неговият добър кон Бористен умирал, той заповядал да му издигнат великолепен паметник с похвален надпис, достоен за някой маратонски борец. Самата Древна Гърция е имала обичай да издига мавзолеи за великите победители при олимпийските игри. Византийската империя е следвала двойната римска и гръцка традиция в нейните най-необикновени проявления. Между най-прочутите любители се сочи името на един патриарх, оглавявал световната православна църква, велик първосвещеник на Изтока — Теофилакт, човек от императорски род, който живял през X в. и който по отношение на разврат и скандален живот не е отстъпвал на римските папи от същата епоха — Йоан XI и Йоан XII. Този първосвещеник, забравяйки скромните традиции на своите предшественици, които са яздели на магарета в памет на слизането в Йерусалим на сина Давидов, е отглеждал повече от хиляда коня; конюшните му били истински дворци; в позлатените ясли не поставяли овес или сено, а жито, фъстъци, фурми, смокини и сухо грозде. Конете се пояли и къпели в най-скъпи вина, парфюмирали ги с шафран и канела. Веднъж, когато той служел в олтара на „Св. София“ в присъствието на императора и целия царски двор, на патриарсите от Изток, на митрополити и епископи на духовенството и на голямо множество хора, дошли от всички околни градове, му съобщили, че неговата любима кобила родила. Веднага той побързал да ускори величествената и безкрайна литургия на православната църква, напуснал всички князе, първосвещеници и калугери и отишъл бързо в конюшнята си. Един друг негов съвременник, император Михаил III, имал също така подобни ексцентрични постъпки. Той слизал сам на арената и карал колесници, облечен в дрехите на свой жокей. Веднъж прекъснали надбягването и му съобщили, че е получено зловещо известие: огньове, запалени от планина на планина, като се започне от дъното на Азия и се стигне до вратите на Константинопол, съобщавали, че византийските армии са разбити при Ефрат. Той заповядал да изгасят досадните огньове и продължил да се бори за спечелване на наградата. Народът одобрил неговите действия. Какво са значели разгромите по границата, когато човек можел да извоюва победа в цирка? И наистина, и патриархът, и императорът получили смърт, достойна за тях: единият умрял от падане от кон, а другият бил убит на хиподрума и за саван му послужило едно конско покривало.

Но колкото и голяма да е била страстта на византийците към конете, все пак те стояли на второ място в техните сърца. У нас наградата се дава на коня, жокеят само се насърчава и тия насърчения все пак той трябва да споделя с треньора. В Константинопол, напротив, са обожавали жокея, него са чествували, нему са давали наградите. Такава, висша служба като ездач на цирка, хеникус, не се получавала лесно. И между жокеите имало цяла йерархия със степени, с отличителни класове. Лично императорът е раздавал тази висока длъжност и заповядвал на своите шамбелани да предават отличителните знаци на кандидата. Връчвали му диплома, подписана с червено императорско мастило, около кръста му опасвали пояс и слагали на главата му калпаче, бродирано със сребро. Императорските едикти давали на жокеите много привилегии. Освобождавали ги от известни данъци, от бой с камшик и от всички други телесни наказания. Както у нас живописта запазва за поколенията хубавите форми на Монарх, на Дъщерята на въздуха, на Гладиатора, така и статуи, издигнати в хиподрума, са обезсмъртявали чертите на най-знаменитите ездачи. Увлечението стигнало дотам, че Теодосиевият кодекс забранил да се издигат по обществените площади статуи на жокеи до статуите на императорите. Статуите в хиподрума са имали по пиедесталите си надписи в стихове, в които византийските поети се надпреварвали да измислят различни ласкателства. Никога в наше време нито една бележита певица, нито една прочута актриса не е била галена от публиката така, както са били галени жокеите във Византия: Карноповци, Ураниусовци, Кариевци, Антилоновци, Олимпиевци, Епафродитовци. „Анхис е бил любовник на Венера, Ендимион — мил на Диана, а Порфириус — любимец на богинята Нике!“

Ето едно четиристишие, на което би завидял Бенсарат: „Когато природата най-после роди Порфириус, тя даде клетва, и със своите устни, които не знаят да лъжат, каза: Свършено е, не ще раждам повече; цялата грация, която притежавах, дадох я на Порфириус“.

Можеше ли поклонението на народа, и на императора да не забърка главите на тия хора? За да спечелят победата, която им давала такава голяма известност, те смятали, че всички средства са позволени. Те били готови да направят договор и с дявола. Мнозина били обвинени, че се занимават с магьосничество^[2]. Жокеят Иларион бил осъден на смърт, защото дал сина си на един заклинател на духове, „който щял да го научи на тайнственото изкуство, забранено от законите, да призовава в своя помощ лошите духове“. Всеки победен жокей, разбира се, имал естествената склонност да подозира щастливия съперник в магьосничество. Преди надбягването винаги са претърсвали състезателите, както през време на нашите средновековни турнири са претърсвали рицарите, за да видят дали не носят в себе си талисмани. Размирната група на цирковите жокеи поради подозрения от този род достигала понякога дори до смъртни борби с нож. Нещастният конкурент чакал своя победител на ъгъла на някоя улица. Теодосиевият кодекс предвиждал наказание за това: „Всеки, който убие някой от своите съперници, дори и ако е убеден, че той се занимава с магьосничество, ще бъде наказан със смърт“.

По принцип жокеите били хора, които се бояли от Бога. Тяхната кариера на хиподрума е била така плодовита откъм „корабокрушения“, както и живота на моряка. Хората от хиподрума са обичали дори да употребяват много думи от аргото на моряците. Те са били набожни като тях. След всяко надбягване отивали в най-близката църква, където ги призовавал не камбанният звън, но съгласно православния обичай — клепалото.