Алфред Рамбо
Хиподрумът в Константинопол (6)

V

Когато приближавал денят за някое тържество на хиподрума, целият Константинопол се вълнувал. Партиите попълвали редовете си, преглеждали своя материал. Чужденците се стичали към столицата. В навечерието на великия ден императорски пратеник песарарий отивал на хиподрума и заповядвал „да спуснат велума“ над императорската трибуна — това е било начин за съобщаване, че ще има тържество. Щастливият пратеник бивал поздравяван с акламации от тълпата, която вече изпълвала цирка и се готвела да прекара там нощта, за да има по-хубаво място на другия ден. Целият персонал на хиподрума е на крак. Правели се изпитания дали преградите са достатъчно здрави, за да спират конете докато се даде сигналът, изваждали конете с позлатените хамути, преглеждали лекостта и здравината на колесниците. Подготвяли урните за теглене на жребий от страна на клиентите и определяли кому ще се падне честта да държи въжето, т.е. да стои по-близо до спината; подравнявали арената и я посипвали с жълт пясък, примесен с миришещи на кедър стърготини. На следния ден върху нея хвърляли цветя. Най-после нощта преминавала и желаният ден настъпвал.

Целият Константинопол се събирал на хиподрума: планина от хора покривала от горе до долу стъпалата. Работилници, магазини, всичко се затваряло, никой не работел на тоя ден. И най-бедният занаятчия обличал бяла туника. Погледнете този народ: ще видите до каква степен смесването с чужда славянска, турска, татарска, арабска кръв е вече променило тази голяма космополитна столица и чистотата на първичния гръцки и римски тип. До столичаните е имало място и за провинциалистите. Славяно-гръцкият селянин от Тракия, смазан от тежка работа и от непоносими данъци, отивал да види как византиецът гълта потта на провинциалистите. Смелите родопски планинци, които плащали данък само когато им скимне, отивали там въоръжени; дръзките, с остри профили пирати от архипелага излагали там лукса, спечелен чрез ненаказуеми грабежи. На почетни места са стояли посланиците на чуждите нации, като почнем от мисидоминиците на Карл Велики до пратениците на Харун-ал-Рашид. Търговците от чуждите страни, които имали търговски договори с империята и които са били „наравно с най-облагодетелствуваната нация“, се ползували също така с привилегии. Унгарците с широки калпаци и със златни звънчета на своите мантии; варягите от Русия, които към лукса на северните кожи примесвали лукса на южните копринени платове; току-що покръстените българи със своите обръснати по татарски глави, с дрехи от кожа и с масивни медни вериги около тялото; франки от Запада, които дошли от Рейн на Босфора, карайки своите кервани покрай Дунава, въоръжени с копия в ръце; египетските, сирийските или сицилийските араби, облечени във веещи се от вятъра туники; хазари, хървати, арменци — всички ония варвари, които Старият Рим би завел да работят ангария за възстановяване на Капитолия, Византия е била принудена да посреща и да се отнася към тях като към лични гости. Най-близките до арената стъпала били заети от членовете на партиите, облечени в бели туники, бродирани с широки пурпурни ивици и опасани с ленти в съответен за партията цвят, в ръка с тояжка, на върха на която имало полумесец. Големият копринен велум плувал над това море от човешки глави, подухван от босфорския вятър или зефира откъм азиатския бряг. От двете страни на спината славяни надували музикални инструменти. Внезапно силно вълнение се надигало откъм императорската трибуна. Гвардейци с позлатени брони, със знамена и щандарти, с лабари и викториоли слизали при пи — π; зад галериите на „Св. Стефан“ се чувствувало присъствието на императрицата, ложите отдясно и отляво на трона се изпълвали с пълководци, сенатори и патриции. Императорът се явявал на трибуната със скиптър в ръка и с корона на главата, и с края на своята императорска мантия, която един евнух вдигал до ръката му, той благославял народа. Започвали аплодисменти, химни и песни от членовете на партиите. Очаквал се сигналът.

Ето, и той е даден. Веднага от подножието при императорската трибуна се отваряли четири врати, четири прегради се спускали и четири колесници, впрегнати в четири бързи коня, се спускали по арената. Отличавали се ясно зелените, сините, червените и белите дрехи на жокеите, изправени на предната част на своите колесници и наведени над конете. Жокеите подкарвали конете с жест и сигнал, надпреварвали се, догонвали, се, а зад тях летели облаци прах, пясък и бризги от пяна. Сто хиляди гърди се задъхвали от вълнение и когато колесниците заобикаляли границата — опасния склон на спината, — настъпвало такова мълчание, че в огромната арена се чувал само конският галоп. Но скоро еквали викове и песни за насърчаване на ездачите и на любимите жокеи:

„О, Боже, запази императора, запази магистратите! — Запази нашите господари, запази нашите императрици, — запази техните порфирогенетни деца, запази управителя на града. — Запази Олимпиос, запази Анателон! — Всемогъщи кръсте, дай победата на венетите! — Божа майко, нека те бъдат победители, нека техният триумф изпълни с радост империята! — Направи така, че ние да танцуваме триумфален танц! — Наш покровител е Исус. — Победа за сините! — Когато тази партия е победителка, императорът начело на своята армия жъне победи, плодородието е изобилно в града на византийците. — Нека Бог дава винаги триумф и слава на сините! — Нека тържествува съдбата на автократора, на августата, нека тържествува съдбата на империята и на венетите!“.

Никога франкските кръстоносци не са се молели така горещо, за да им даде Бог сила да завладеят Христовия гроб, никога последователите на Мохамед не са пращали към небето по-горещи молитви, за да им помогне то да разпространят исляма, както византийците са се молели, за да имат успех на хиподрума.

Когато надбягването приключвало и победителят бивал провъзгласен, арената се изравнявала и надбягванията започвали отново до четири пъти. По тоя начин завършвала първата част от програмата. Настъпвал моментът на интермедиите: показвали се интересни животни, демонстрирали се упражнения. Един гръцки историк си спомня, че видял веднъж как един от тия гимнастици стигнал до върха на големия обелиск, но там му се завило свят и той паднал от такава височина, че умрял, докосвайки се до земята, където потънал дълбоко под пясъка. Тия смели артисти не жалели живота си. Разказва се историята на една група акробати, която ходела от град на град, но преди да пристигне в Константинопол, половината от тях загинали по време на опасните игри. Един италиански авантюрист показвал в Константинопол някакво дресирано куче, което византийците смятали за магьосник. Наистина това чудно животно умеело да посочи сред събраните граждани най-големия скъперник, а също така най-щедрия и най-порочния; то нареждало поред медалите на императора, занасяло пръстените на техните господари и пр. През същото това време комедианти играели пантомими, клоуни гримасничели, ездачи прескачали по два или повече коня^[5].

След надбягването с колесници следвало надбягване пеш. Понякога, за да се направи играта по-интересна, бегачите слагали юзда в устата си, а други държали поводите и пляскали с камшици. Изглежда, че тези шеги се харесвали много на византийската публика, защото авторът на „Книгата на церемониите“ ги записал за голямо удоволствие на следващите поколения. Понякога самият народ е бил актьор в известни празници, в памет на старите латински веселби или на свещените игри, които са се извършвали при елевзинските мистерии. Водачите на партиите, участвували в борбите, се обсипвали с ругатни, с груби подигравки, въобще обземала ги карнавална разюзданост.

Разбира се, за да се подготви за продължението на надбягванията, което ставало винаги следобед, публиката трябвало и да обядва. Императорът се оттеглял заедно с висшите сановници в триклиниума, императрицата със своите дами — в един салон до църквата, а народът нареждал провизиите си — сушено месо, солена риба, варен боб, дини, портокали лимони, пъпеши — и целият този огромен кошер създавал невъобразим шум. Често монархът раздавал храна на народа. При подножието на спината били нареждани купища зарзават и плодове. Народът слизал по стъпалата, и разграбвал храната. След това пристигал, разтоварен на голяма кола, кораб, пълен със суха риба и стоката се раздавала на арената. Тази скромна гощавка далеч не напомняла баснословните угощения, които Цезар след победите си е давал на римския плебс, насядал край четиридесет хиляди маси с наредени по тях най-изтънчени ястия за народа господар, комуто било раздавано гръцко и сицилианско вино в изобилие. Византийците не са били лакоми и сладострастни като римляните. Тяхната православна сдържаност хармонирала с бедността на новата империя. Техен идеал е бил не лакомника Вителиус, а патриархът Йоан, наречен Постника. Остатъците от скъпо месо, които някога се хвърляли в Тибър на другия ден след оргиите, устройвани от цезарите за народа, са могли да стигнат за разкошни гощавки на византийските трезви консуматори.

Пък и никой не отивал на хиподрума само за да яде, затова народът, след като приключвал набързо с обяда си, започвал да се ядосва, че много дълго се застояват на трапезата в императорския триклиниум. Започвали да се пеят все по-непочтителни песни и настъпвало времето, когато императорът трябвало да даде знак за продължаване на надбягванията. Грубият Фока имал обичай да дразни народа господар с продължителния си престой на трапезата. Веднъж членовете на партиите започнали със следните, отначало почтителни подвиквания: „Стани о, имперско слънце, стани яви се!“. Последният съвсем не се трогнал от тази подкана. Тогава зелените изгубили търпение и започнали да викат: „Ето, ти пак отдаваш прекалена чест на пиенето и ето че погледът ти се размъти!“. Разяреният тиранин заповядал на гвардията си да стреля срещу народа и палачите започнали да режат глави, носове и уши, да вкарват непокорните в кожени чували и да ги хвърлят в морето. Разбира се, не след дълго същият народ имал утехата да види Фока, изгорен жив на бронзовия бик от победителя Хераклиус.

Такъв е бил хиподрумът във Византия. Ето кое бе заместило за средновековните гърци Есхил и Софокъл, смъртта на Аякс и жертвата на Ифигения. Ето кое е правило невъзможно съществуването по това време на каквато и да било драматична литература^[6]. Ако Теренций имаше възможност да се върне от Елисейските полета, той щеше да види, че новите римляни му обръщат гръб, за да гледат жокеите, както някога републиканските римляни са се наслаждавали от боя с мечки.