Алфред Рамбо
Хиподрумът в Константинопол (2)

I

Прочутите циркови партии са се хвалили със старинен произход, който се губи в мрака на митологическите времена. Смятали са, че магьосницата Цирцея е построила първия цирк, че Енумаус, цар на Пелопонес, е впрегнал първата колесница и че Ромул е дал на партиите техните традиционни цветове. Тия партии не само обичали, подобно на масонските ложи в наши времена, да търсят произхода си почти от създаването на света, но са искали да се предава символичен смисъл на всяка особеност на тяхната организация. Развитието на колесниците през течение на вековете се е смятало, че напомня обиколката на слънцето. Както навремето е имало четири елемента, така е имало и четири партии: зелени, които представлявали земята, сини — морето, червени — огъня, бели — въздуха. Затова през време на езичеството богове покровители са били Кибела, Нептун, Веста и Юпитер.

Със сигурност може да се каже, че докато е продължавала Римската република, не е ставало въпрос нито за зелени, нито за сини, нито за жокеи, нито за партии: римският народ е имал много други грижи. Едва с абсолютната власт на цезарите се появяват повърхностните и смутителни разпри на хиподрума. Когато форумът е бил „успокоен“, тогава циркът станал буреносен. Тогава лудият Калигула се пристрастява към партията на зелените и заповядва на своята гвардия да обстрелва народа, защото последният си позволил да ругае един от неговите жокеи; тогава виждаме Нерон да кара колесници на арената, облечен в дрехи на жокей от партията на зелените, а Вителиус в сини дрехи. Хелиогабал и Комод (недостойният син на Марк Аврелий) са били също така бесни гонители на зелената партия.

Когато Римската империя се пренесла от Рим в Константинопол със своя монарх, със своите патриции, народ, институции и традиции, а дори и с паметниците си, също така пренесени били от бреговете на Тибър и хиподрумските партии. Страстите и съперничествата, които тия партии са вдъхвали, се увеличили в страшни размери, подобно на растения, които, пренесени от родната почва върху по-девствена и по-плодородна земя, разцъфтяват веднага и се развиват така разкошно, че затъмняват своите сродници от майката отечество. Особено през VI и VII в., по време на царуването на Марций, Анастасий, Теодора, Юстиниан, Маврикий, Фока и Хераклиус, историята на цирковите партии се смесва с историята на империята. Зелените и сините при своите разпри предизвикват бунт и пожар в Константинопол, гражданска война в империята. Не минава нито една година без в града или в предградията да не избухне между развилнелите се партии някоя кървава схватка. Партизаните често се осмелявали да почват борба с властите, при която загивали хиляди хора. И когато бурята започвала в Константинопол, тя отеквала страшно в размирните градове Антиохия и Александрия.

Мнозина са се питали дали тези кървави борби в цирка не крият в себе си дълбоки политически разцепления и дали зад тия лекомислени поводи не лежат сериозни въпроси, разрешавани с оръжие. Това е малко вероятно, защото византийският народ се е вълнувал слабо от вътрешната и външната политика на империята. Достатъчно е било правителството да поддържа евтина цена на виното и зехтина, достатъчно е било да не се посяга на светите икони. И затова най-голям интерес народът проявявал към цирка. Той се интересувал много повече от това кой ще победи при бъдещите надбягвания — зелените или сините жокеи, отколкото от неуспехите или успехите на гръцката армия при Ефрат или на Дунава. Когато виждаме във византийската история някоя партия да се обявява срещу монарха, можем да бъдем уверени, че това не е, защото той е следвал лоша политика по отношение на арабите или защото е подписал неблагоприятен мир с маджарите; защото е обявил несправедливо война на българите; или защото е ограничил свободата; или отказал да направи някоя реформа, а само защото е показал известни симпатии към противната циркова партия. Когато един нов император за пръв път присъствувал на надбягване с колесници, целият народ чакал с тревога, той да покаже своите предпочитания. Ако се появял на императорската трибуна, облечен в знаците на сините, съдбата на неговото царуване е била изцяло предопределена. Сините се привързвали към него, а зелените го намразвали жестоко. И във всички бъдещи вълнения на града могат да се намерят следи от този пръв политически акт на императора. Народът не е искал от короната друга политическа програма, освен тази. Интересно е наистина, че тия царе, които при всеки бунт на партиите са рискували и корона, и живот, не са имали мъдростта да скриват своите симпатии и антипатии, вместо да излагат империята на опасност заради едно жокейско облекло. Уви, и византийският император е бил също така византиец! Не всички имали философското образование на един Марк Аврелий, който в своите „Мисли“, благодари на пастрока си, загдето го е възпитал така, че не е ставало нужда да покровителствува нито зелените, нито червените. Мнозина, напротив, били по-луди от народа си, по-встрастени в народните развлечения. Юстиниан наистина е бил велик строител, велик законодател, но все пак той е бил човек на своето време и на своята страна.

Погрешно е да се мисли, че цирковите партии по време на Византийската империя са имали религиозна окраска и че по зеления и по синия цвят са си оспорвали първенството между православните и еретиците, католиците и манихеите, иконопоклонниците и иконоборците! Ако понякога разсърдените партии са наричали императора еретическо куче, последните им отвръщали със същите банални епитети, нещо като ругатни на разположение на всички партии, които са съставлявали същността на речника, от византийски хули. Достатъчно, е да отбележим, че през времената, когато е имало най-много размирици, ролята на всичките партии се е засенчвала и че в градските партии на Ориента качеството на евреин не е било причина за изключване.

Какво представлявали всъщност тези партии? — Общества, съставени от стотици членове, които са имали за цел да гледат коне, колесници, жокеи, да се конкурират помежду си върху арената на хиподрума и да даряват на народа, и на императора забава със своите конни борби. Това са били дружества за конни надбягвания. Такъв е и у нас интересът към надбягванията в Дерби или в Лоншан — остатък от древното съперничество, пренесено на мирна почва у двете нации по бреговете на Ламанш. В Източната Римска империя не може да става въпрос за международни надбягвания. Според византийските идеи всъщност е имало само един народ, избран от Бога и небето, а именно гръцкият народ. Вън от него всички са били само варвари, а Византийската империя единствена съставлявала населената земя — останалото било пустиня. Затова, за да има някакъв интерес в тия надбягвания с колесници, трябвало е самият народ да се раздели на съпернически, почти неприятелски групи, да постъпи в тази или онази партия, а това е означавало да се посвети изцяло на удоволствието от играта. У нас зрителите при надбягванията се интересуват най-много от залозите, които правят, от вложените лири стерлинги или банкноти. В Константинопол беднякът плебей, босфорският лодкар, хамалинът от Златния рог са нямали пари да ги рискуват — те са залагали себе си и своето честолюбие. Веднъж седнали по стъпалата на хиподрума и запасали големия пояс, разгромът на сините е бил тържество на зелените, а тяхната победа — тежка мъка. Когато тяхната партия бивала победена, когато техните жокеи падали в момента, когато достигали целта, мъката и унижението им били безгранични. Как биха посмели те да минат през своя квартал покрай дюкяна на съседите си, да се приберат вкъщи, облечени в дрехите на опозорения цвят? Зелената лента, която вдъхвала почит дори и на самия император, е рискувала да ги изложи на подигравки, на хули от страна на всички слуги и размирници в Константинопол. Напротив, когато любимият жокей спечелвал палмата, багдадският халиф не е могъл да излезе срещу византиеца, а победите на великия езичник Александър не са имали стойност в техните очи. Последните бедняци са се разхождали победоносно по широките улици, облечени в дрехи на победните цветове, с изправени глави, сред ласкателния шепот на тълпата.

Както днес всеки отива да прегледа списъка на конете, преди да заложи на конните надбягвания, така и византиецът, който се е готвел да постъпи може би за цял живот под знамето на една партия, е изучавал грижливо шансовете за победа, осведомявал се е за хората и за материала, за качествата на конете и за сръчността на жокеите, за симпатиите на всемогъщия император. Поради тая причина, според благоприятните или неблагоприятните условия, някои партии са били по-многобройни от други. През VII в. партията на зелените е имала 1500 члена, а на сините — само 900. Като си представим какви са били надеждите, тревогите, радостите и мъките, които са вълнували сърцето не само на отделния гражданин, но и на грамадното мнозинство, можем да заключим, каква е била византийската публика на хиподрума. Всички зрители от една и съща партия, са седели на една и съща страна в хиподрума, облечени в едни и същи дрехи и са следели с наведено напред тяло, задъхани, увлечени между страха, надеждата и колебанията в надбягванията. Интензивността на всяко чувство се засилвала с увеличаване броя на тези, които го споделяли. Всеки отделен човек изпитвал интерес, страст, надежда, разочарование, а тълпата общо е чувствала бяс, унес, необикновено отчаяние.

Страстите са се разпалвали най-вече от това, че срещу себе си от другата страна на хиподрума всеки е виждал противната партия. На страха на едните е отговаряла надеждата на другите, на неуспеха — тържеството, а всяко разочарование е било засилено от обидите. В такива моменти тълпата не се е въздържала, и от едната до другата страна на цирка са се сипели предизвикателства, дразнели са се с поглед, подигравки, а най-разпалените са се изправяли върху стъпалата на театъра, бясно размахвали ръце и своите дълги веещи се ръкави. С течение на времето, тъй като се виждали често, членовете на противните партии започнали да се ненавиждат, започнали да мислят само за кървави борби, за пожари, за гражданска война. Става ли ясно сега, защо византийците с техните партии и надбягвания с колесници не съжаляваха за борбите с гладиаторите и на дивите животни, и за морските сражения в изкуствените морета? Кръвта, която някога се е проливала на арената, сега потичала по време на антрактите и след свършване на игрите. Сега вече самият зрител, достигнал крайния предел на своя гняв, изтегляше често късия, скрит под мантията меч, хвърляше се към стъпалата, където стоеше противната партия, поемайки върху себе си службата на гладиатор, ставаше изведнъж актьор в една кървава трагедия. Напразно гвардията на императора се е намесвала, за да разделя с меч в ръка, с камшици и тояги борещите се. Под ударите на войниците страстите на зелените и сините се разпалвали още повече. Коя гладиаторска борба в най-хубавите дни на Рим би могла да се сравни със страшното размирие през царуването на Юстиниан, когато 40 000 трупа покрили стъпалата на амфитеатъра и арената на цирка? Истински лов на диви зверове! Обаче синият, който дебнел с кама между зъбите в някоя тясна улица минаването на някой зелен, изпитвал по-голяма наслада, отколкото, когато виждал да гонят в цирка жирафи или антилопи.

Това са били истински сражения. Но имало и нещо друго — вечер често били виждани добри партизани от партията на венетите да хвърлят във вълните на Босфора някой прасин, здраво вързан в чувал от кожа.

Такива са били удоволствията, които тия партии са имали за цел да дават на византийския народ. Става ясно, че тия партии са били истински съдружия, конни клубове. Те са били четири, само че белите винаги вървели заедно със сините или венетите, а червените били само секция от зелените или прасините. Тия клубове били признати от държавата и затова всяко сдружение си имало председатели, достойници, чиновници, съкровища, конюшни, конезаводи, коне, колесници, мечкари и акробати, които през време на почивките забавлявали публиката. Всъщност партиите са били нещо като импресарио за всички удоволствия на народа. Всяка партия се състояла от три съвсем отделни части: 1) членове на клуба, записани на един регистър, които годишно плащали членски вноски и участвали в избора на достойници; 2) жокеи, които често били вземани за самата партия; 3) масата от византийски граждани, които, без да бъдат записани и без да плащат членски внос, без да се ползват от каквито и да било привилегии, все пак взимали страна към тази или онази група и се нареждали в хиподрума на определени места^[1].

По подобие на Константинопол и големите градове на империята са имали зелени и сини клубове, които кореспондирали с клубовете от столицата, давали са като тях представления по местните хиподруми и въставали веднага, след като разбирали, че техните събратя от Константинопол са грабнали оръжията. От единия до другия край на империята е имало нещо като венетско или прасинско франкмасонство, което насочвало всичките си усилия към една и съща цел. Оня император, който в Константинопол се обявявал за венетски, бивал веднага обожаван от сините и ненавиждан от зелените в Александрия, Антиохия, Никея, Тесалоник. Един исаврийски благородник смазал жестоко в град Тарс някакъв бунт на сините. Техните колеги от Константинопол поискали главата му от Юстиниан. Те не могли да я получат, защото го издебнали на излизане от двореца и го убили на място. Когато императорът успявал с крути мерки да потуши в столицата сблъскванията на партиите, „ужасът се разпространявал по всички градове на византийската империя“.

Могъществото на партиите било така силно само защото търпимостта на императорите им давала възможността да се организират в истински милиции. Те завладявали градската стража и това им позволявало да вършат безнаказано безредия. Енергичната съпротива, която те били способни да окажат в случай на бунт на обучените войници или на ветераните готи от императорската армия, не би могла да бъде обяснена, ако не допуснем, че тия немирници са разполагали и с нападателни, и с отбранителни оръжия. Подобно на нашите национални гвардейци в известни епохи и тях често са ги викали за почетна стража. Те са ескортирали императора при церемонии в града и когато е отивал на поклонение в светите църкви. Те образували шпалир при процесиите, когато монархът, заобиколен от придворните, от патриарха и епископите, сред факлоносци и хор от църковни песни отивал в „Св. София“ или в църквата на „Светите апостоли“, където става коронацията на византийските императори. Изглежда, че тези войници-граждани са имали твърде лош външен вид, защото павийският епископ, итало-германецът Луитпранд, войнствен, както цялото варварско духовенство от онова време, който бил посланик във Византия към средата на X в., не намира достатъчно думи, за да подиграе тази жалка милиция. Той обрисува тези стражи, образували шпалир, въоръжени с жалки малки копия, със строшени щитове, облечени в скъсани туники и „като връх на поуката“ — боси.

В края на краищата императорите успели да подчинят тези развилнели тълпи и ги превърнали в нещо като съвсем безобидна парадна милиция. Всеки път, когато императорът излизал между народа, отделения от зелени и сини, наредени по неговия път, били натоварени да го акламират и да му четат хвалебствени стихове. Когато императорът се женил, партизаните били натоварени да съставят сватбени песни и на третия ден след сватбата техни процеси придружавали императрицата, обкръжена от сенатори, евнуси, придворни дами и носачи на парфюми, до традиционната баня, която тя трябвало да вземе в Магнаурския дворец. Когато се раждал порфирогенет, членовете на партиите бивали поканени да го кръстят и да съобщят името му в града. На деветия ден след раждането те били длъжни да дадат на императрицата едно особено питие, наречено лохозема (вино на родилката). В оня особен царски двор на Византия церемониалът предписвал на господаря да се забавлява в определени дни. Тогава канели в двореца делегати на партиите и те придружавали със своите песни и тамбурини готските танци, в които участвували гиганти, облечени във варварски костюми, със страшни маски, които говорели на неразбираем език и по тоя начин представлявали войниците на Аларих. Понякога в присъствието на императора и на цялата му свита те започвали да играят съвсем сериозни, почти религиозни танци, на които жени не присъствували. Всеки от танцьорите бил облечен в специална дреха, подобна на оная, която по-късно обличали венецианците, и в къси панталони, носени от французите през XIV в. В ръка те държали бастун с полумесец на върха.

Тези сдружения имали сложна организация, защото е трябвало да изпълняват много задължения: да поддържат добрия ред в града, да организират народните забави, да оживяват и разхубавяват двореца на царя. Начело на всяка партия или дем стояли демократът и демархът. Много скоро се стигнало дотам, че демократът е можел да бъде назначаван само от императора. Последният дори се стараел да дава тази длъжност на някой от своите командуващи пълководци от императорската гвардия или пък на някой адмирал, който е можел да гарантира за послушанието на подчинените. Но истинският водач на партията, избраният, обичан и популярен шеф, който вдъхвал доверие, а не страх, е бил демархът. Понякога той заплащал с главата си злосторствата, извършени от неговата група. Един от тях бил изгорен жив по време на император Фока. Под заповедите на тези високи достойници били поставени офицери, командири и инспектори на военни постове. Всяка партия си имала и нотариуси, които редактирали различните книжа и водели сметките; хартуларии, които пазели архивите; мандатьори, които носели заповедите на демарха; титулувани поети, които съчинявали стихове в чест на монарха; мелисти, които пишели музика за тези стихове; диригенти, които ръководели хорове; органисти за музикален съпровод на хоровете; художници и скулптори, които претворявали образите на императора и на императрицата и лавровите корони на главите им за украса на хиподрума. Имало също така и чауси, които поддържали реда в цирка; специални чиновници, които надзиравали тегленето на билетите за получаване на онова място, което заемали колесниците преди почването на игрите; специални пазачи, които пускали колесниците, когато се давал знакът за начало на състезанието; надзиратели, които пазели венците и златните дрехи на жокеите, въобще цяла редица чиновници в конюшните за поддържане на арената, за полиция при играта, като не броим танцьорите, палячовците, акробатите и пр. и пр. Но най-нужни са били преди всичко жокеите и конете. И едните, и другите заслужават да бъдат разгледани по-специално.