Алфред Рамбо
Хиподрумът в Константинопол (5)

IV

Хиподрумът е бил истинско огнище на обществения живот, така както той е съществувал във Византийската империя. Там са се случили най-големите събития от византийската история. Там, при едно надбягване, Юстиниан почувствал, че се вдига буря над него, която е можела да събори трона и династията му, ако не е бил куражът на онази актриса, която той направил императрица. Тя го спряла в момента, когато той вече стъпвал на кораба, за да замине далеч от столицата си, и с жест на театрална царица му напомнила, че „най-хубавият гроб за един император е неговият трон“. Там, при приближаването на центуриона Фока, негов убиец и наследник, Маврикий е разбрал, че народът се изплъзва от влиянието му; там той чул, как се хвърлят в лицето му обидни епитети, как го наричат еретик и марцианит и чул, че заплашват със смърт неговите приятели. Там на пленения от бунтовниците Юстиниан II били отрязани ушите и носът и там по-късно, след победоносното завръщане в столицата от заточение, той стъпкал с пурпурните си обувки, преди да ги изпрати на смърт, главите на своите победени неприятели, докато непостоянният народ пеел: „Ти ще стъпчеш змиите и ламите!“. Оттам Михаил Калфата, след като се осмелил да изпрати на заточение своята осиновителка и благодетелка майка, тази, която го прибрала като последен бедняк от работилниците на Златния рог, за да го направи император, е бил нападнат със стрели и камъни в своята императорска трибуна. Там най-после друг един тиран, Андроник Комнин, е бил развеждан тържествено върху една крастава камила с лице, обърнато към опашката, докато роднини на неговите жертви късали с нокти месата му. Той бил обесен между две колони на цирка с главата надолу, с извадени очи, а през това време шепнел разтреперан молитви за опрощение на греховете си. Коремът му бил разпран с месарски нож. Наистина, хиподрумът напомнял на народа за много победи, нанесени над императорската власт, но той също така запазвал спомени и за страшни отмъщения. Една от вратите се наричала некра — врата на мъртвите. След голямата победа на Юстиниан над разбунтувалите се партизани, когато варварите войници на Мундус и Велизарий започнали да колят народа върху стъпалата, 25 000 трупа, за които не се намерили гробове, са били погребани под тази врата!

За византийците от VI и X в. хиподрумът е бил убежище на последните им свободи, мястото, където те можели да упражняват последните си права. Те не са имали вече право да избират нито консули, нито трибуни, нито цензори, но поне са могли да гласуват за ония жокеи, чиято победа им е била присърце. В хиподрума те наистина са се радвали на свободата на мисълта поне по отношение на цвета на жокейските дрехи. Там те са имали правото да се събират, правото да акламират, да хулят, да ругаят, с една дума, имали са циркова свобода. Тази свобода заменила всички свободи в Гърция и в Рим. Никой монарх не бил толкова глупав да отнеме тия неотменими права на римския народ. В противен случай императорската власт е рискувала да бъде свалена от хиподрума. От друга страна, вземали се мерки, за да се предотвратят всички злоупотреби. Какво са нашите модерни митинги в сравнение с това страшно събрание на византийския народ? Там са се събирали 100 000 души, които се опиянявали от гордост пред своята многочисленост, страстите им се възбуждали от надбягванията и най-малкият инцидент е могъл да предизвика народа към изстъпления. Заради една жокейска свада всеки момент е можело да избухне революция. От всичко това произлизат особените грижи, които полагал императорът за всичко, което се отнасяло до хиподрума. Оттам идва и правото, което той си запазил, да назначава водачи на партиите на това грамадно множество, тъй както и при някои европейски конституционни монархии кралят си запазва правото да назначава председатели и подпредседатели на Народното събрание. Оттам произлизала и неговата привилегия да свиква сам конските събрания, както и нашите конституционни монарси имат правото да свикват сами своите парламенти. На бойното поле императорът е бивал винаги заобиколен от чужди наемници, а в укрепения дворец — от куртизани, шамбелани и гвардейци. Но в хиподрума той наистина се е намира лице в лице с народа, който понякога с викове искал намаление на цените на виното и сланината, друг път е диктувал как да бъде кръстен новороденият му син, трети път със страшни викове му е съобщавал за безразборните събирания на данъци от страна на „крадеца управител“. На хиподрума народът, наследник на стария римски народ, се явявал пред узурпатора на своите права в страшната си многочислена сила, с живата си и променлива южна страст, страшна в радостта и в яростта.

Религията е оставила отпечатък във всички прояви на византийския живот. Затова и хиподрумът не се смятал за неверническо място. Патриарсите, игумените и епископите от VI и X в. се отказали от страшните анатеми на църковните отци от IV в. Византийското православие дори осветявало хиподрумските тържества също така, както елинският политеизъм вдъхновявал олимпийските игри, които се превърнали в религиозни тържества. При започване на игрите императорът се изправял на трибуната и, хващайки с дясната си ръка единия край на своята императорска мантия, правел кръстен знак над народа, благославяйки най-напред стъпалата отдясно, после отляво и най-после тези от полукръга. Патриархът и духовенството са имали лични места на хиподрума, подобно на весталките в циркус максимус. Църковните певци от „Св. София“ и от църквата „Св. Апостоли“ смесвали гласовете си с гласовете на партийните певци и със звуците на техните сребърни инструменти. Химните, които се носели над хиподрума, са били църковни песни, с които византийците намирали начин да възхвалят едновременно Св. Троица и Св. Богородица, добродетелите на своя господар и ловкостта на любимите си жокеи.

Радостите при конните надбягвания се смесвали, без да губят нещо от своето величие, с най-големите национални тържества. Между два триумфа на жокеи се тържествувало и заради победите над неприятеля. На хиподрума именно е бил отведен от победителя пълководец при краката на щастливия Юстиниан вандалският крал Генимер, след като последният загубил държавата си и след писмото, което написал на Велизарий, за да му иска къшей хляб, китара, за да възпява нещастията си и гъба, за да изтрива сълзите си. При вида на този величествен народ, на тия паметници, на това императорско величие принцът-философ казал знаменитите думи: Vanitas vanitatum et omnia vanitas! Също така в хиподрума през X в. е била отпразнувана победата над сарацините. По голямата арена и в присъствие на целия народ, нареден по стъпалата, е дефилирал безкрайният кортеж от пленени емири, колесници, натоварени с плячка, знамена, конски опашки с полумесец на върха и военни машини, отнети от неприятеля. При даден сигнал пленниците са били длъжни да паднат по очи върху пясъка, а византийските войници хвърлили в праха мюсюлманските знамена и императорът тъпкал с пурпурните си, украсени със златни орли обувки, бръснатите глави на пленените емири. През това време откъм стъпалата на партиите, под звуците на сребърните инструменти се пеели победни песни и се викало осанна: „Слава на Бога, който победи неверниците! Слава на Бога, който разруши арабските градове! Слава на Бога, който смаза хулителите на Богородица, майката на Христа!“. Но все пак неумолимата жестокост не е била много в характера на византийците. Те се отнасяли човешки към тия, които унижавали. След като унизил ислямството в лицето на пленниците, императорът им разрешил да седнат и те по стъпалата и да наблюдават надбягванията. Сигурно християнските римляни на Изтока не биха хвърлили галския вожд Версингеторикс в Тулиянума, за да го предадат след шестгодишен затвор на брадвата на палача. Те не са имали студената жестокост на първия от цезарите, нито пък неговия гений.

На византийския хиподрум е имало също така и съдилища, където постоянно се трупали защитници. При така наречения потир на цирка се е намирало мястото, където ставало изпълняването на смъртните присъди. На това място, което иначе било посветено изключително на радостта, палачът е удрял своя печат от нагорещено желязо върху тялото на осъдените, там той вадел очи, режел носове и уши и отсичал глави. Когато разприте на иконоборците принудили императорите да прибегнат до преследвания и мъчения на православните, патриарсите били развеждани под аплодисментите на тълпата върху магарета и били заставяни да държат опашките им вместо юзди, изложени на най-груби хули и подхвърлени на най-жестоки мъки поради култа им към иконите. Император Константин V Копроним е измислил нещо по-добро от това: за да осмее своите неприятели, монасите, или пък насила да ги накара да променят мнението си за брака, той ги принуждавал да се разхождат на процесии в цирка, облечени в своите раса и уловени под ръка с жени. Плебсът ги освирквал и обсипвал с хули. Той преследвал с еднаква страст и почитателите на иконите, както по-късно и иконоборците, когато след няколко години в същия хиподрум православната реакция заповядала да жигосат костите на Константин V Копроним, извадени от ковчега. Религиозният фанатизъм извършвал също и своите аутодафета в този храм на удоволствията. По време на Алексий Комнин един знаменит манихейски учен бил изгорен жив на хиподрума, защото имал неблагоразумието да спори по теологически въпроси с монарха и лошия вкус да не се остави да го убедят.

Между своите монарси Византия е имала императори, които се славили като съдии, т.е. такива, които обичали да раздават правосъдие по турски образец. Един от тях съчинявал църковни песни като добрия крал Роберт, но в същото време пращал на оня свят хората според системата на Луи XI. Автократорът Теофил един ден представил на своите поданици сред тържествата на хиподрума една съвсем необикновена и много трагична комедия. Един висш дворцов чиновник откраднал от една вдовица кораб с целия му товар. Жената дала няколко заявления до съда. Ловкият мошеник ги спирал винаги. Най-после тя се обърнала към актьорите, натоварени да развличат публиката по време на почивките в цирка. Последните се сетили да направят един малък кораб и след като се изправили пред императорската трибуна, започнали следния диалог: „Хайде, глътни този кораб! — Невъзможно! — Невъзможно ли? Че как така? Дворцовият чиновник е глътнал един голям кораб с целия му товар, а пък ти не можеш да глътнеш тази орехова черупка?“. Императорът се заинтересувал и проучил извършената неправда и още веднага, в присъствието на изплашеното население престъпникът бил поставен върху една клада на хиподрума, облечен в тържествен костюм на висш чиновник, и изгорен жив.

За щастие циркът е давал и други забави на народа. Когато хората се разхождали под горните портики на хиподрума, пред очите им се откривала великолепна панорама. На юг се простирало морето, Босфора, хиляди надути платна — търговските кораби на всички народи, корабите на Италия, Сирия, Египет, носещи съкровища и ценни стоки от целия свят, леките ладии на далматинци и хървати, които слизали откъм Днепър, въпреки водопадите, въпреки стрелите на печенегите, за да разменят кожи за византийски платове. Тия варвари хвърляли скрито изпитателни погледи към високите кули и могъщите укрепления на града, защото мнозина идвали като търговци с намерението да се върнат като завоеватели. Пред зрителите се откривали кипариси, смокинови дървета, далечни планини, елегантни замъци откъм азиатския бряг. Морските вълни блестели под слънцето, небето било тъй чисто, че според думите на един пътешественик от хиподрума се виждали не само корабите, но и делфините, които играели по повърхността на водата. Не север се издигали сребърните покриви и позлатените куполи, големите дървета и бронзовите врати на големия палат, обширният площад Августеон, целият изпълнен със статуи, сред които се издигал един паметник на Юстиниан на кон, с корона на глава и със земното кълбо в ръка, спрял внезапно коня си и протегнал ръка към изток, сякаш за да отблъсне варварските орди отвъд Ефрат. Виждала се чудната църква „Св. София“ с нейния блестящ от злато купол, издигнат над куполите от позлатен бронз на другите църкви. Над него на страшна височина се издигал Византийският кръст. После погледът се отправял към величествената столица, наследница на Гръцкия и Римския свят, метрополия на търговията и на европейската, и на азиатската цивилизация, единственият уреден град на двата континента. Разбира се, градът се е загрозявал до известна степен от многото колиби в простолюдните квартали. Но от хиподрума погледът е потъвал в големите, обкръжени с портики пътища, и се заслепявал от отраженията на стотици куполи, учудвайки се от гледката на триумфалните арки, на бронзовите колони, между които се виели спирално процесиите на римските легионери, на пленените варвари, на жертвоприносителите, подкарали пред себе си стада волове. Нищо не е останало днес от този великолепен Константинопол от V и X в., от тия дворци, храмове и обелиски. Пожарите, революциите и земетресенията са разрушили всичко и са го превърнали в прах.

Върху спината на хиподрума, под портиките, по терасата, навред е имало статуи. В Константинопол било събрано всичко рядко и ценно, което са притежавали Гърция на Фидий и на Перикъл — Атина, азиатска Гърция — Кизикус, Хиос, Икониум, Гърция на Хиерон и Денис — Сиракуза, Гърция на Птолемеите — Александрия. Дори и Рим е бил лишен от много работи в полза на любимия Константинопол. Стареещият Рим видял как неговият накит преминава у младия Босфорски Рим, бляскава импровизация на завоевателя. Той върнал на възкресена Гърция това, което Мумиус и Верес отнели някога от западащия елински свят. Без никакво смущение отнели от езическите храмове, от християнските църкви, от провинциалните площади всичко, което им доставяло радост и задоволявало гордостта им — статуи, почитани от древността, заобиколени със славни спомени и чудни легенди. Там е имало стотици статуи, гении и покровители, души на Градове, затворени в бронз, хвърлени върху терасата и употребени като живи за украса на този голям и безразличен град. Там е имало статуи на божества, на които някога, когато са били под сянката на своите светилища, цели провинции са отивали да се покланят; които са правели чудеса и са виждали жертвоприношенията на цели народи да се трупат в краката им и жреците да ги обвиват в облаци тамян; които са били опръскани с кръвта на човешки жертви или на млади лаконийци, бити с камшик пред олтара, и които са хвърляли гръм срещу галите. Те стояли на терасата, наредени като обикновени статуи, и безразличната тълпа съвсем не се досещала, че минава, покрай богове!

Много от тия паметници имат цели одисеи. Над императорската трибуна се издигали четири коня от позлатен бронз. По каприз на един автократ те били занесени от Хиос в Константинопол, след Четвъртия кръстоносен поход ги изпратили във Венеция, след победите на Бонапарт ги пренесли върху малката триумфална арка в Париж, а френското нещастие през 1814 г. станало причина те де бъдат върнати в отечеството на Дандоло. Върху една колона, сред басейн, се намирала, една статуя на императрица Ирина. На друго място — на император Август, донесена от Рим, на Диоклециан, конни статуи на Грациан, на Валентиан, на Теодосий, с една дума — цяла галерия от монарси. Наред с вълчицата, която кърмела Ромул и Рем, магарето, което предсказало на Август победата при Акциум, — цялата история на Рим е била там, написана с мраморни и бронзови шедьоври. Народът е използувал терасата и за да приковава своите неприятели на позорния стълб. Едно безформено чудовище, което гълтало хора и раждало животни, представяло на всеки гражданин на Византия тиранина Юстиниан II. Библейският и Омировият Олимп са били еднакво представени в този музей на човешкия род: до Херкулес и Елена стояли Адам и Ева. Там е имало статуи, поставени „за смях“, — статуи на джуджета, на гърбавия Фирмилианос. Други статуи вдъхвали на народа истински ужас. На гърдите на един евнух се четял следният заплашителен надпис: „Този, който промени мястото ми, ще бъде задушен!“. Една статуя на Фидали имала същото значение, както и бог Терм за новия Рим. Един император се решил да я премести, но имало силно земетресение и страшните вълнения могли да бъдат спрени само благодарение молитвите на Св. Сава. Близо до хиподрума на юг е имало един голям бронзов бик, който веднъж в годината ревял, и всеки път в такива случаи градът бивал сполетяван от нещастие. Големият философ и чудотворец Аполониус Тиански^[4], магьосникът на гръцко-латинската древност, минал оттам. Върху една от вратите на хиподрума той поставил омагьосан бронзов орел със змия между ноктите — по тоя начин били отстранени влечугите, които по-рано изобилствували в града. Върху една врата той написал „всички истории на последните дни“. Една друга статуя, поставена недалеч оттам, имала печално изражение и главата й била облегната на ръцете. След като прочел някакъв тайнствен надпис, издълбан на нейния пиедестал, философът Асклепиодор изведнъж се почувствал дълбоко изтощен. Императорът Анастасий го попитал, какво значат тия букви: „Не, господарю, отговорил той, по-добре да не ви казвам, дори щях да бъда много по-щастлив, ако не знаех това, което зная“. Византийците се отличавали от съвременниците на Август по това, че не вярвали в неподвижността на своя Капитолий и в безсмъртието на империята. Всички знаели, че ще дойде време, когато императорът сред сълзи и ридания ще отиде сам в Йерусалим. Ако са искали да узнаят, кой варварин ще събори монархията, достатъчно е било да отвинтят копитото на един бронзов кон, изправен върху един от обществените площади.

Много от статуите на хиподрума са били колосални. Някаква статуя на Херкулес била с дебели пръсти, колкото мъжки кръст. Народът бил привличан от магическите кули или от гигантските размери на паметниците, а любителите на изкуството се възхищавали от елегантните и деликатни шедьоври. Няколко малки списъци, които са стигнали до нас, показват, че в онова време е имало в Константинопол статуи, изработени от Лизип и Фидий. Трябва да види човек с каква истинска мъка ученият Никетас говори за една статуя на Елена, която приятелите на Вилардуен хвърлили в пещта. „Тя пленяваше всички погледи, нейното хубаво бронзово тяло беше с жива и трептяща плът. Челото й беше обкръжено с диадема и хубавите й коси падаха от златната корона и се вееха на вятъра, като стигаха чак до краката й. Устните й, полуотворени като венче на цветец, сякаш говореха, а пленителната й усмивка очароваше душата на зрителя. Кой ли би могъл да опише дълбоките й очи, нейните вежди, грацията на това прелестно тяло?“ Същият оплаква и голямата статуя на Херкулес, „седнал печално, облегнат на коляното си, меланхоличен и мечтателен под лъвската си кожа. Той сякаш се бе превил под тежестта на съдбата и стоеше отчаян при спомена за толкова нещастия и трудности“. Уви, нашите прадеди, франките, взели тези хубави бронзове и направили от тях едри пари или, както се казвало по онова време, „черни монети“.

И така, хиподрумът е бил всичко за византийския народ. Там се провъзгласявали или сваляли императори, там се раздавало правосъдие и се екзекутирали престъпниците, там се празнували победите над варварите и над бунтовниците, оттам се възхищавали на чудесата на природата и на изкуството, там се отдавали на суеверие и на религия, на любовта към славата и красотата. Добродетелите и пороците на този още артистичен в упадъка си, още езически в християнството си, още горд в униженията си народ са намирали начин да се удовлетворяват. Хиподрумът не е бил само цирк, а и театър, единственият театър, търпян от гръцката църква той, е бил Капитолий и Авентински хълм, Пецил и Олимпийски стадий, Римски форум и Атинско тържище. В Константинопол е имало три чудеса: Бог е имал своята Света София, императорът — своя златен триклиниум, а народът — хиподрума.

Хиподрумът е бил първият паметник, издигнат във Византия. Той е съществувал преди Константинопол и го е преживял. Когато Септимий Север поискал да възстанови Византия, той направил най-напред хиподрума. Като се е ориентирал по него, Константин построил големия императорски палат, а Юстиниан издигнал църквата „Св. София“. Непоколебимата православна църква се съгласила столицата да се наклони леко към югоизток. И така хиподрумът е диктувал постройката на двореца, на църквите, на града, на всичко той наложил своята ориентировка. Оста на хиподрума, установена днес от разположението на двата обелиска, е била нещо като средоточие, около което се въртял византийският свят.

Два анекдота могат да ни покажат докъде е достигала страстта на византиеца към цирковите игри. Когато Юстиниан започнал своите огромни постройки, собственикът на една къща отказал да даде имота си за отчуждаване. Предложили му купища злато, той продължавал да отказва. Затворили го, но упорството му не се прекратило; престанали да му дават храна, но той мълчаливо понесъл всичко. Тогава на дворцовия префект дошла една идея: императорът съобщил, че ще има надбягвания за народа. При тази новина бедният затворник изгубил целия си кураж. Той предпочел вместо къщата си да получи място в хиподрума и отстъпил къщата си на съвсем ниска цена. Друг един собственик не се оставил толкова да го молят. Той заявил, че е готов да отстъпи имота си само ако отстъпят на него и на наследниците му почетно място на хиподрума и ако при откриването на надбягванията му дадат същите почести като на автократор. Той бил обущар. Юстиниан се съгласил усмихнато на тази просба само при условие че императорските почести ще му бъдат отдадени отзад. Ето защо много векове след това византийският народ подигравателно коленичел пред потомките на Юстиниановия обущар, докато Автократорът от своята имперска ложа се забавлявал дотолкова, доколкото му позволявали законите на строгия церемониал.