Метаданни
Данни
- Година
- 1912 (Обществено достояние)
- Език
- английски
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Karel (2021)
- Източник
- archive.org (Jack London. Smoke Bellew. New York, The Century Co., 1912.)
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Smoke spent the morning in camp, sewing dog-moccasins and repairing harnesses. At noon he cooked a meal for two, ate his share, and began to look for Shorty’s return. An hour later he strapped on his snow-shoes and went out on his partner’s trail. The way led up the bed of the stream, through a narrow gorge that widened suddenly into a moose-pasture. But no moose had been there since the first snow of the preceding fall. The tracks of Shorty’s snow-shoes crossed the pasture and went up the easy slope of a low divide. At the crest Smoke halted. The tracks continued down the other slope. The first spruce-trees, in the creek bed, were a mile away, and it was evident that Shorty had passed through them and gone on. Smoke looked at his watch, remembered the oncoming darkness, the dogs, and the camp, and reluctantly decided against going farther. But before he retraced his steps he paused for a long look. All the eastern sky-line was saw-toothed by the snowy backbone of the Rockies. The whole mountain system, range upon range, seemed to trend to the northwest, cutting athwart the course to the open country reported by La Perle. The effect was as if the mountains conspired to thrust back the traveler toward the west and the Yukon. Smoke wondered how many men in the past, approaching as he had approached, had been turned aside by that forbidding aspect. La Perle had not been turned aside, but, then, La Perle had crossed over from the eastern slope of the Rockies.
Until midnight Smoke maintained a huge fire for the guidance of Shorty. And in the morning, waiting with camp broken and dogs harnessed for the first break of light, Smoke took up the pursuit. In the narrow pass of the canyon, his lead-dog pricked up its ears and whined. Then Smoke came upon the Indians, six of them, coming toward him. They were traveling light, without dogs, and on each man’s back was the smallest of pack outfits. Surrounding Smoke, they immediately gave him several matters for surprise. That they were looking for him was clear. That they talked no Indian tongue of which he knew a word was also quickly made clear. They were not white Indians, though they were taller and heavier than the Indians of the Yukon basin. Five of them carried the old-fashioned, long-barreled Hudson Bay Company musket, and in the hands of the sixth was a Winchester rifle which Smoke knew to be Shorty’s.
Nor did they waste time in making him a prisoner. Unarmed himself, Smoke could only submit. The contents of the sled were distributed among their own packs, and he was given a pack composed of his and Shorty’s sleeping-furs. The dogs were unharnessed, and when Smoke protested, one of the Indians, by signs, indicated a trail too rough for sled-travel. Smoke bowed to the inevitable, cached the sled end-on in the snow on the bank above the stream, and trudged on with his captors. Over the divide to the north they went, down to the spruce-trees which Smoke had glimpsed the preceding afternoon. They followed the stream for a dozen miles, abandoning it when it trended to the west and heading directly eastward up a narrow tributary.
The first night was spent in a camp which had been occupied for several days. Here was cached a quantity of dried salmon and a sort of pemmican, which the Indians added to their packs. From this camp a trail of many snow-shoes led off—Shorty’s captors, was Smoke’s conclusion; and before darkness fell he succeeded in making out the tracks Shorty’s narrower snow-shoes had left. On questioning the Indians by signs, they nodded affirmation and pointed to the north.
Always, in the days that followed, they pointed north; and always the trail, turning and twisting through a jumble of upstanding peaks, trended north. Everywhere, in this bleak snow-solitude, the way seemed barred, yet ever the trail curved and coiled, finding low divides and avoiding the higher and untraversable chains. The snow-fall was deeper than in the lower valleys, and every step of the way was snow-shoe work. Furthermore, Smoke’s captors, all young men, traveled light and fast; and he could not forbear the prick of pride in the knowledge that he easily kept up with them. They were travel-hardened and trained to snow-shoes from infancy; yet such was his condition that the traverse bore no more of ordinary hardship to him than to them.
In six days they gained and crossed the central pass, low in comparison with the mountains it threaded, yet formidable in itself and not possible for loaded sleds. Five days more of tortuous winding, from lower altitude to lower altitude, brought them to the open, rolling, and merely hilly country La Perle had found ten years before. Smoke knew it with the first glimpse, on a sharp cold day, the thermometer forty below zero, the atmosphere so clear that he could see a hundred miles. Far as he could see rolled the open country. High in the east the Rockies still thrust their snowy ramparts heavenward. To the south and west extended the broken ranges of the projecting spur-system they had crossed. And in this vast pocket lay the country La Perle had traversed—snow-blanketed, but assuredly fat with game at some time in the year, and in the summer a smiling, forested, and flowered land.
Before midday, traveling down a broad stream, past snow-buried willows and naked aspens, and across heavily timbered flats of spruce, they came upon the site of a large camp, recently abandoned. Glancing as he went by, Smoke estimated four or five hundred fires, and guessed the population to be in the thousands. So fresh was the trail, and so well packed by the multitude, that Smoke and his captors took off their snow-shoes and in their moccasins struck a swifter pace. Signs of game appeared and grew plentiful—tracks of wolves and lynxes that without meat could not be. Once, one of the Indians cried out with satisfaction and pointed to a large area of open snow, littered with fang-polished skulls of caribou, trampled and disrupted as if an army had fought upon it. And Smoke knew that a big killing had been made by the hunters since the last snow-flurry.
In the long twilight no sign was manifested of making camp. They held steadily on through a deepening gloom that vanished under a sky of light—great, glittering stars half veiled by a greenish vapor of pulsing aurora borealis. His dogs first caught the noises of the camp, pricking their ears and whining in low eagerness. Then it came to the ears of the humans, a murmur, dim with distance, but not invested with the soothing grace that is common to distant murmurs. Instead, it was in a high, wild key, a beat of shrill sound broken by shriller sounds—the long wolf-howling of many wolf-dogs, a screaming of unrest and pain, mournful with hopelessness and rebellion. Smoke swung back the crystal of his watch and by the feel of finger-tips on the naked hands made out eleven o’clock. The men about him quickened. The legs that had lifted through a dozen strenuous hours lifted in a still swifter pace that was half a run and mostly a running jog. Through a dark spruce-flat they burst upon an abrupt glare of light from many fires and upon an abrupt increase of sound. The great camp lay before them.
And as they entered and threaded the irregular runways of the hunting-camp, a vast tumult, as in a wave, rose to meet them and rolled on with them—cries, greetings, questions and answers, jests and jests thrust back again, the snapping snarl of wolf-dogs rushing in furry projectiles of wrath upon Smoke’s stranger dogs, the scolding of squaws, laughter, the whimpering of children and wailing of infants, the moans of the sick aroused afresh to pain, all the pandemonium of a camp of nerveless, primitive wilderness folk.
Striking with clubs and the butts of guns, Smoke’s party drove back the attacking dogs, while his own dogs, snapping and snarling, awed by so many enemies, shrank in among the legs of their human protectors, and bristled along stiff-legged in menacing prance.
They halted in the trampled snow by an open fire, where Shorty and two young Indians, squatted on their hams, were broiling strips of caribou meat. Three other young Indians, lying in furs on a mat of spruce-boughs, sat up. Shorty looked across the fire at his partner, but with a sternly impassive face, like those of his companions, made no sign and went on broiling the meat.
“What’s the matter?” Smoke demanded, half in irritation. “Lost your speech?”
The old familiar grin twisted on Shorty’s face. “Nope,” he answered. “I’m a Indian. I’m learnin’ not to show surprise. When did they catch you?”
“Next day after you left.”
“Hum,” Shorty said, the light of whimsy dancing in his eyes. “Well, I’m doin’ fine, thank you most to death. This is the bachelors’ camp.” He waved his hand to embrace its magnificence, which consisted of a fire, beds of spruce-boughs laid on top of the snow, flies of caribou skin, and wind-shields of twisted spruce and willow withes. “An’ these are the bachelors.” This time his hand indicated the young men, and he spat a few spoken gutturals in their own language that brought the white flash of acknowledgment from eyes and teeth. “They’re glad to meet you, Smoke. Set down an’ dry your moccasins, an’ I’ll cook up some grub. I’m gettin’ the hang of the lingo pretty well, ain’t I? You’ll have to come to it, for it looks as if we’ll be with these folks a long time. They’s another white man here. Got caught six years ago. He’s a Irishman they picked up over Great Slave Lake way. Danny McCan is what he goes by. He’s settled down with a squaw. Got two kids already, but he’ll skin out if ever the chance opens up. See that low fire over there to the right? That’s his camp.”
Apparently this was Smoke’s appointed domicile, for his captors left him and his dogs, and went on deeper into the big camp. While he attended to his foot-gear and devoured strips of hot meat, Shorty cooked and talked.
“This is a sure peach of a pickle, Smoke—you listen to me. An’ we got to go some to get out. These is the real, blowed-in-the-glass, wild Indians. They ain’t white, but their chief is. He talks like a mouthful of hot mush, an’ if he ain’t full-blood Scotch they ain’t no such thing as Scotch in the world. He’s the hi-yu, skookum top-chief of the whole caboodle. What he says goes. You want to get that from the start-off. Danny McCan’s been tryin’ to get away from him for six years. Danny’s all right, but he ain’t got go in him. He knows a way out—learned it on huntin’ trips—to the west of the way you an’ me came. He ain’t had the nerve to tackle it by his lonely. But we can pull it off, the three of us. Whiskers is the real goods, but he’s mostly loco just the same.”
“Who’s Whiskers?” Smoke queried, pausing in the wolfing-down of a hot strip of meat.
“Why, he’s the top geezer. He’s the Scotcher. He’s gettin’ old, an’ he’s sure asleep now, but he’ll see you to-morrow an’ show you clear as print what a measly shrimp you are on his stompin’-grounds. These grounds belong to him. You got to get that into your noodle. They ain’t never been explored, nor nothin’, an’ they’re hisn. An’ he won’t let you forget it. He’s got about twenty thousand square miles of huntin’ country here all his own. He’s the white Indian, him an’ the skirt. Huh! Don’t look at me that way. Wait till you see her. Some looker, an’ all white, like her dad—he’s Whiskers. An’ say, caribou! I’ve saw ’em. A hundred thousan’ of good running meat in the herd, an’ ten thousan’ wolves an’ cats a-followin’ an’ livin’ off the stragglers an’ the leavin’s. We leave the leavin’s. The herd’s movin’ to the east, an’ we’ll be followin’ ’em any day now. We eat our dogs, an’ what we don’t eat we smoke ’n cure for the spring before the salmon-run gets its sting in. Say, what Whiskers don’t know about salmon an’ caribou nobody knows, take it from me.”
II.
На другия ден Дим прекара сутринта в лагера: зае се да направи мокасини на кучетата и да поправи хамутите. На обяд той приготви храна за двама и най-после яде сам, чакайки да се върне Късия. Но след един час, неспокоен, той си тури ските и тръгна да търси другаря си. Следите от стъпките му водеха към коритото на реката! Той вървя по тях най-напред в едно тясно дефиле, което изведнъж се разшири в пасбище — но по снега нямаше никакви следи от елени — после по един лек наклон, на върха на който се спря. Следите продължаваха по другата страна на наклона и се губеха в една борова гора, най-приближените дървета на която бяха на разстояние около миля. Дим погледна часовника си, помисли, че нощта неизбежно ще настъпи, че кучетата са сами в лагера и със съжаление се отказа да върви по-нататък. Но преди да тръгне, той дълго разглежда пейзажа. Целият източен хоризонт беше назъбен от гребените на Скалистите Планини. Техните натрупани едно върху друго бърда се простираха към северозапад и преграждаха пътя към местността, за която Лаперл им беше разправил. Би рекъл човек, че се стремяха със снежната си маса да отблъснат пътниците към Изток и към Юкон.
Дим си каза, че враждебният им вид сигурно е отблъснал не един пътешественик.
Дори до полунощ той поддържаше голям огън, за да види Късия през време на връщането му. После прибра всичко, впрегна кучетата и щом се зазори, започна отново да търси. Едва беше стигнал дефилето и кучето водач наостри уши и започна да скимти. Шест индийци идеха към него. Те нямаха кучета и всеки от тях носеше лек багаж.
Те заобиколиха Дим и му дадоха много поводи за учудване. Явно беше, че него търсеха; говореха някакъв език, от който той не разбираше нито дума; и най-после, те не бяха бели индийци, при все че бяха по-големи и по-силни от червенокожите, живущи в долината на Юкон. Петима от тях бяха въоръжени със стари пушки с дълга цев, но последният държеше един винчестер, който Дим позна, че е на Късия.
Те не се помаяха и хванаха Дим. Той се подчини, понеже нямаше оръжие. Индийците си разделиха съдържанието на шейната, натовариха го на техните шейни, а на Дим дадоха да носи завивките за спане. Те разпрегнаха кучетата и понеже Дим се развика, те му дадоха да разбере със знаци, че нататък пътят не е удобен за шейна. Като се подчини на това, което не можеше да избегне, той изостави шейната в снега и тръгна след индийците.
Те минаха през малката борова горичка, която той беше забелязал предната вечер, вървяха срещу течението на рекичката около десетина мили и после го изоставиха, за да тръгнат към изток покрай един малък приток.
Първата нощ прекараха в един лагер, който изглеждаше, че е бил зает много дни наред. В едно съседно скривалище имаше сушена лакерда, те я прибавиха към своята храна. От тоя лагер излизаше следа, по която изглеждаше, че са вървели много хора.
„Това са похитителите на Късия“, помисли Дим и преди да се мръкне съвсем, той можа да види, че следите са еднакви с тия, които оставяха мокасините на неговия другар. Той разпита индийците със знаци и те потвърдиха заключенията му, като посочиха към север.
През следните дни те продължиха неизменно пътя си в тая посока, въпреки хилядите завои из един истински хаос от скали. В тая снежна пустиня пътят изглеждаше навсякъде запречен, обаче пътеката криволичеше все из долините, като избягваше непристъпните стръмнини. Колкото по-голяма ставаше височината, толкова снегът ставаше по-дебел и само със ски можеше да се върви напред. Освен това всичките индийци бяха млади и вървяха бързо. Дим не можеше да не почувствува гордост, като виждаше, че може да върви с тях, при все че те бяха калени и от детинство си служеха със ски.
За шест дена те преминаха централната клисура, низка в сравнение с планините, които разделяше, но страшна сама по себе си и недостъпна за натоварени шейни.
Пет дена криволичене от долина в долина и те стигнаха в отворената, леко вълнообразна местност, дето Лаперл се беше скитал преди десет години. Денят беше леденостуден, термометърът показваше четиридесет градуса под нулата. Въздухът беше толкова чист, че се виждаше на стотина мили наоколо. Дим позна мястото от пръв поглед. В безкрая се разгъваше равнината. На изток Скалистите планини издигаха снежните си маси към небето. На юг и на запад се простираха назъбените бърда, през които те бяха минали. Това беше областта, през която беше минал някога Лаперл. Сега тя беше покрита със сняг, но сигурно богата с лов в благоприятно време и засмяна от зеленина и цветя през пролетта.
Преди обяд групата се спусна по коритото на един широк поток, пресече една гора от върби отрупана със сняг, оголени трепетлики и грамадни борове и се намери на мястото на обширен лагер, отскоро напуснат.
Според броя на огнищата, които бяха от четиристотин до петстотин, Дим прецени, че племето се е състояло от няколко хиляди души. Следата беше толкова скорошна и тъй добре отъпкана, че индийците и Дим можеха да си свалят ските и да вървят по-бързо. Следи от дивеч се появиха и станаха изобилни, а също и следи от вълци и рисове. По едно време един индиец изкрещя от удоволствие, сочейки обширна снежна пещера, покрита с оглозгани, разчупени и изтъпкани кости, сякаш цели армии се бяха борили за тях. Явно беше, че е имало голям лов след последното падане на сняг.
Мръкна се съвсем, без да стане дума за спиране. Дружината още вървеше, когато тъмнината се разпръсна под светливото небе, блестящите звезди по което бяха наполовина забулени от трептящия, зеленикав воал на северната зора. Кучетата първи доловиха шум от лагер; те наостриха уши и радостно заджавкаха. После далечен ромон долетя до слуха на хората; но в него нямаше нищо от спокойната привична приятност на много далечния шум. Напротив, той се състоеше от остри звуци, издавани от крещящи, диви гласове и прекъсвани от още по-пронизителни викове — продължителните виения на многобройни кучета от вълча порода; викове от мъка и болка, жалби от отчаяние и бунт. Дим отвори кутията на часовника си и като попипа стрелките успя да разбере, че е единадесет часа. Индийците ускориха крачките си. Те бяха вървели дванадесет часа непрекъснато и сега вече наполовина тичаха.
Най-после те излязоха от гъстата борова гора и се намериха изведнъж пред силната светлина на много огньове и чуха страшна врява. Обширен лагер беше пред тях.
Когато стигнаха до неправилната му обиколка, една шумна вълна избликна срещу тях и после ги придружи. Чуваха се викове, думи за добре дошли, въпроси и отговори, шеги и бесните ръмжения на кучетата, които се спущаха като кожени метеори срещу чужденците — кучета на Дим; викове на жени, детски плач, рев на кърмачета и пъшкане на болни, с една дума сборище на една примитивна, дива тълпа.
Нападащите кучета бяха отблъснати с тояги; а кучетата на Дим, изплашени от броя на враговете им, ръмжаха озъбени и се криеха в краката на покровителите си с настръхнала козина и крака вцепенени в заплашителна поза.
Дружината най-после спря при един голям огън, пред който бяха клекнали Късия и двама млади индийци и печаха късове месо от елен. Трима други младежи, увити в кожи и прострени на легло от борови клони изведнъж станаха.
Късия, от другата страна на огнището, хвърли поглед на съдружника си, но лицето му остана твърдо и безстрастно като това на другарите му. Той не мигна и продължи да готви.
— Какво ти е? — го попита Дим почти разсърден. — Да не си онемял?
Старата свойствена на Късия усмивка изкриви устата му.
— Съвсем не — отговори той. — Но сега съм индиец и се упражнявам да не показвам признаци на учудване. Кога те хванаха?
— Един ден след твоето заминаване.
— Добре — каза Късия и радостно пламъче светна в очите му; — не е много лошо. Много благодаря. Тука е лагерът на ергените за женене.
С един жест той посочи великолепието на лагера, което се състоеше от един мангал, легла от борови клони направо на снега, няколко еленови кожи и плетища от борови клончета, преплетени с върбови издънки.
— А ето ергените!
Тоя път той посочи младите индийци и произнесе на техния диалект няколко гърлени звукове, които предизвикаха у тях усмивка на разбирателство.
— Щастливи са, че те виждат, Дим! Седни и изсуши мокасините си, докато ти приготвя ядене… Не намираш ли, че доста добре бръщолевя на техния език? И ти ще трябва да се помъчиш да го научиш, защото струва ми се, че по-дълго време ще се радваме на тяхната компания. Тука има и друг бял. Хванат е преди шест години. Той е ирландец, намерили го на пътя до Голямото Робско езеро. Нарича се Даниел Мак Кан. Той живее с една индийка и има вече две хлапенца. Но ще избяга, ако му се удаде случай. Виждаш ли оня малък огън вдясно? Там е настанен той.
Изглежда, че лагерът на ергените беше жилището предназначено за Дим, защото индийците го оставиха там с кучетата му и отидоха навътре в големия лагер.
Докато той си сушеше мокасините и гълташе късовете месо, Късия бъбреше и готвеше.
— Ний, разбира се, сме на тясно, Дим. Чуваш ли ме? Ще имаме неприятности докато се измъкнем оттук. Това са истински индийци, цели диваци. Те не са бели, с изключение на главатаря им. Той говори сякаш устата му е пълна с гореща каша и ако не е чистокръвен шотландец, главата си отрязвам. Той е великият главатар на цялата сбирщина. Каквото каже той, закон е. Знай го още от сега. Има шест години откак Даниел Мак Кан се мъчи да офейка оттук. Не е лош, но е малодушен. Знае един път, открил го е, когато ходил на лов — на запад от този, по който ни доведоха; той няма смелост да тръгне сам. Но като сме трима, можем да се опитаме. Разрошената брада е важен, но все си е малко смахнат.
— Какъв е тоя Разрошена брада? — попита Дим, като престана да разкъсва един къс месо.
— Ами главатарят, шотландеца. Той старее вече и по тоя час сигурно спи, но утре ще го видиш и той ще ти покаже ясно като бял ден, че щом си попаднал в негови ръце, не струваш и лула тютюн. Всичките тия земи му принадлежат. Натъпчи си това в тиквата. Те нито са изследвани, нито изучени, а са си негови. Той притежава сам двадесет хиляди квадратни мили земя за лов. Той е белият индиец, той и дъщеря му. Хм! Недей се блещи така. Чакай да я видиш. Струва си труда. Тя е бяла от главата до краката като стария Разрошена Брада, баща й. Слушай! Ти говориш за елени! В стадото има сто хиляди елени и десет хиляди вълци и други животни вървят след него и се хранят от остатъците. Защото ний изхвърляме остатъците. Стадото тръгва от изток и тия дни ний ще го придружим. От това храним кучетата си, а което не се доизяжда, сушим го за пролетта, чакайки да дойде лакердата. Разрошена Брада повече от всекиго разбира от лакерда и елен, вярвай на стария си другар!