Иван Мартинов
Люляк бял (8)

Стихове

Отишъл бях на училище рано. До биенето на звънеца имаше повече от половин час. В очакване да настъпи времето за влизане в клас аз се притулих зад смърчовете в градината и четях на глас стихове. Откъм мястото, дето се намираха уредите за метеорологическо наблюдение, към мен се приближи слаб дългонос младеж, като държеше в ръцете си градуиран стъклен съд, пълен с дъждовна вода. Той се спря, заслушан в моя глас, и щом аз престанах да чета, погледна ме изпитателно и каза като на хлапе, което трябва да поощрят:

— Чети, чети! Защо престана?

Измерих го недоволен.

— Тъй, не обичам да ме слушат други.

Младежът се изчерви.

— Ама аз не исках… Е, прощавай, ако съм ти попречил! — рече той смутен и като пристъпи към мен, попита усмихнат:

— Мога ли да знам какво четеш?

— Нали виждаш. Стихове!

— Е, да, но аз питам: какви, от кого?

— Ето на̀! — казах намусено.

Младежът пое подадената му книжка и тънките му вежди изписаха дъга.

— Оо! — учуди се той. — Блок, а?

— Да, Блок, както виждаш!

— Хм, Хм… — младежът поклати неопределено глава. — А пък аз не знаех, че в училището има такъв човек, който… — и той не довърши мисълта си.

Няколко секунди мълчаливо се гледахме.

— Какво друго си чел от Блок?

— „Двенадцать“.

— На руски?

— Е, да.

— Разбираш ли всичко, а? Блок е малко труден…

— Не всичко, но по смисъл все пак…

— Ясно. Хм! — и пак ме погледна с пронизващия поглед на свитите си очи. — А Есенин чел ли си?

— Не още, но съм чувал за него. Ти имаш ли го?

— Едно томче. Искаш ли да ти го дам?

— О, ако може!

— Разбира се. Защо да не може? Ела довечера у дома или… не, по-добре ще бъде да се срещнем и поразходим.

Кимнах утвърдително. Уговорихме се къде да го чакам и се разделихме. Той забърза към училището, за да нанесе данните от изследванията, преди учителите да са влезли в класните стаи. Аз го последвах. Като вървяхме по коридора, внезапно пак ме попита:

— А ти пишеш ли?

Пламнах от смущение, но намерих сили да му отговоря.

— Ясно. Хм! То се разбира от само себе си, щом обичаш да четеш стихове — рече и преди да продължи нагоре по стълбата, побърза да се осведоми: — Печатал ли си?

— Още не, но мисля скоро да изпратя…

— Ясно! Хм! И това ще стане… Е, хайде довиждане! — махна ми той с ръка. — Не забравяй: довечера в градината пред читалището.

Тъй се запознах с Цветан Димов, ученик от осми клас, който бе вече печатал стихотворения в списание „Българска реч“ с псевдонима Любен Цветаров. От този ден между нас се създаде дружба, която продължи няколко години и изигра благотворна роля в моя живот.

Вечерта ние се срещнахме в градината пред читалището. С него бе дошъл и друг младеж, когото аз познавах, но не знаех, че също пише стихове. Нисък, пълен, с лице, обраснало цялото в гъста, ръждива четина, макар да личеше, че се е бръснал тая сутрин. Тримата тръгнахме по главната улица към Башбунар, дето обикновено се разхождаха учениците привечер. Вървяхме мълчаливо, сякаш се бяхме зарекли никой пръв да не се обажда, за да не мине пред другите за лекомислен дърдорко. Като навлязохме в алеята край брега на реката, не издържа и се обади Цветан Димов:

— Ти, Методи, какво ще кажеш: кой е по-лесен за превеждане — Блок или Есенин?

Методи, автор вече на много стихотворения, напечатани с псевдонима Цветнолюбов, имаше голямо самочувствие и затова не отговори веднага, а се позабави малко.

— Аз мисля — каза той бавно и с подчертано достойнство на осведомен човек, — че и двамата трудно се превеждат. Ако Блок е носител на нравствено начало в руската поезия като един от последните класици, у когото чувството и мисълта са еднакво съизмерими, то Есенин пък е представител на селото с характерната за поезията му колоритност на изображението и простата, но дълбока философия за живота, изразена доста пластично и образно чрез богат и цветист народен език. Може би затова и единият, и другият трудно се превеждат. Да вземем например „Двенадцать“… Ти чел ли си я? — обърна се той внезапно към мен.

— Съвсем наскоро.

— Е, какво ще кажеш, така ли е, а?

— Така е — съгласих се аз, — но мисля, че един добър преводач, познавач на руския език, би могъл да преведе еднакво сполучливо и Блок, и Есенин…

— Да, Иван е абсолютно прав! — подкрепи ме Цветан Димов. — Ти, Методи, както винаги, отиваш в крайност, а всяка крайност не води до истината…

— Защо? Защо? — пламна Цветнолюбов и още по-разпалено се зае да ни обяснява разликата между точен, но лишен от поетично чувство превод и по-малко точен, но затова пък емоционално наситен…

— В превода, трябва да знаете, по-важно е поетизирането, отколкото вярно предадената мисъл — каза той с такава интонация, която показваше, че няма да се съгласи с нас.

— Добре де, приемам това — рече примирително Цветан Димов със своя ясен и плътен глас, — но не мога да приема, че преводът не бива да е точен и че трябва да дадем преднина на емоционалността или, както ти казваше, на поетизирането.

— Че кой иска от теб да даваш преднина на поетизирането? — възрази живо Методи и го изгледа с големите си изпъкнали очи, а лицето му се изчерви от раздразнение. — Ти дай точен превод, но не го лишавай от чувство!

— Истинският поет ще спази и едното, и другото — продължи да се брани Цветан.

— Ако е поет, нали?

— Разбира се, че ако е поет! Ние говорим за поезия, а не за нещо друго…

— Е, да, но има различни поети и оттам различни преводачи!

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо повече от това, което вече казах.

— Не е много оригинално.

— А пък ти да не мислиш, че си казал някаква изключителна мисъл?

— Че какво? Може наистина да съм казал нещо умно…

Те се спогледаха, едва ли не кръвно обидени, като врагове, и тъй спорът приключи.

През цялото време, докато разговаряха и се препираха, според мен, за празни неща, аз наблюдавах двамата съперници, които в тоя спор се мъчеха да разрешат нещо, което отдавна им пречи да се чувствуват равни помежду си.

Мълчаливо стигнахме до боровата гора и все тъй мълчаливо се върнахме. Макар че бяха приятели, между тях нямаше пълно доверие и всеки искаше непременно да покаже своето превъзходство, да блесне над другия. Но каквито и да бяха отношенията им, Любен Цветаров и Методи Цветнолюбов си оставаха приятели, често се търсеха, излизаха да се разхождат и разговарят. Аз ги придружавах, слушах ги внимателно и макар че имах свое мнение, пазех пълен неутралитет. От дружбата ми с Методи и Цветан, по-опитни от мен и станали вече известни поети, аз имах само полза и затова ценях и единия, и другия. Това разбрах още в първите дни на моето запознанство с тях, когато също бях започнал да пиша стихове и да търся своя път в неизбродната земя на изкуството.