Иван Мартинов
Люляк бял (14)

В оная нощ

Трябва да е било привечер, малко преди да настъпи нощта, една от ония тихи и очарователни сини нощи, които са тъй характерни за моя роден край. Връщах се от люляковата горичка на Стратеш, дето бях ходил с томче стихове под мишницата, за да почета свободно, несмущаван от никого. Звуците на пиано, изтръгнати от ръцете на жена с леки удари по клавишите, привлякоха вниманието ми и аз се спрях на улицата. Не виждах лицето на жената и не знаех млада ли е, стара ли е, хубава ли е или грозна, но си мислех, че тя непременно е млада и много, много хубава…

И ето че застанал под прозореца, аз слушах тая нежна, прелестна музика и изпитвах страстно желание, неудържим копнеж, някакво влечение да надзърна и видя кой свири. А тя, непознатата, наистина свиреше вдъхновено, сякаш това не бяха звуци, а ромон на поточе, което разлива водите си в равнината след бързото топене на снеговете.

— Браво! — извиках аз шеговито, когато тя свърши, и плеснах възхитен с ръце. — Браво, синьора!

Тогава на прозореца се показа мустакат мъж, който ме изгледа недоволен, като че ли имаше желание да ме наругае — поне така личеше от блесналите му очи. Аз се дръпнах смутен и като се извиних, реших бързо да се махна от мястото, дето бях преживял няколко щастливи минути.

— Извинете, господине — казах аз и се поклоних малко театрално, но не успях да направя и крачка, тъй като бях принуден отново да се спра.

До лицето на мъжа като по чудо се бе появило друго — личице на момиче и при това много хубаво. Две тъмни очи отправиха към мен учуден поглед и една мъничка устица, розова и свита, ми пошепна полушеговито, полусериозно:

— Благодаря за аплодисментите! Нали те бяха за мен?

— Да, само за вас — продължих аз шеговито, уверен, че момичето няма да се разсърди, но видях как мъжът се намръщи и как дългите му, войнствено наперени мустаци недоволно потрепериха.

Той се дръпна и скри вътре, а ние останахме сами.

— Желаете ли да ви изсвиря още нещо? — попита то все със същия закачлив тон.

— Ако бихте могли, свирете цяла нощ!

Момичето се засмя звучно. Усмивка разкри блясъка на белите му зъби. Но вместо да отиде при пианото, то се облакъти на прозореца.

— Вие сте ученик?

— Да.

— В кой клас?

— Осми — излъгах аз.

— О! — погледна ме то недоверчиво. — И от града сте, нали?

Кимнах утвърдително.

— Не ви познавам.

— И аз не ви познавам — усмихнах се. — Вие не сте тукашна, нали?

— Не съм, но вече може да ме смятате за тукашна — рече момичето със задоволство и също се усмихна.

За момент аз се поколебах да остана ли още или да си отида.

Стори ми се, че разговорът беше изчерпан и че нямаше какво повече да си кажем един на друг.

— А откъде сте дошли? — продължих аз.

— От Севлиево, а по-рано бях в Търново, там живях с баща си до завършване на гимназията миналата година…

— Този любезен господин баща ви ли е?

— О, съжалявам, че той никак не беше любезен с вас, но ви уверявам, че е много, много добър. Искате ли да дойдете горе, при нас, и да се уверите в това?

Без да чакам повторна покана, аз изтичах по каменната стълба към първия етаж, отворих стъклената врата и се намерих в малко антре, подвоумих се откъде да мина, после се втурнах в полуосветения коридор. Вратата отсреща се отвори и оттам излезе то, момичето. Спрях се изненадан и зашеметен.

То бе хубаво, наистина много хубаво, с прелестно и дори, бих казал, божествено лице, но… Какво е това? Да не би очите да ме лъжат?

Момичето като че ли беше боледувало от паралич и тази жестока болест бе оставила коварни следи. Краката му — тънки, къси, сякаш нямаше бедра и колена — започваха направо от трупа. Това впечатление се усили, когато то пристъпи към мен, все едно че се движеше с кокили. Аз запазих самообладание и се престорих, че нищо не съм забелязал, но то бе разбрало моето разочарование по израза на лицето ми и като се дръпна леко навътре, каза с тих, изпълнен с болка глас:

— Ако ви е неприятно, моля… не ви задържам насила…

— Какво говорите! — възразих аз и влязох след него в стаята.

Настанихме се в меките фотьойли, облечени в розови калъфи, и се загледахме един в друг. От високия гипсов таван полилей с розови глобуси разпръскваше розова светлина. Розови бяха и канапето, и тапетите по стените. Изобщо не само стаята, но всичко в нея — дори момичето и самият аз бяхме облени в тая розова светлина…

— Как се казвате? — неочаквано се обърна към мен момичето.

— Иван… Ванко ми викат…

— А пък аз се казвам Анастасия, но ме наричат Сия. Грозно име, нали?

— О, не! И момичето, и името са хубави… — изрекох бързо аз.

Няколко минути минаха пак в мълчание, после попитах:

— Баща ви какво работи?

— Той е пенсионер, запасен полковник — отвърна то не съвсем с готовност, като забеляза, че на лицето ми се изписа учудване. — Той е стар, по-стар от майка ми, която почина преди десет години, защото късно се е женил, но… знаете ли, той е много привързан към мен и е готов всичко, каквото пожелая, да направи, само да ми достави удоволствие. Без мен, уверена съм, ще бъде нещастен и затова аз гледам да съм все до него. Ние никога не се делим и аз го жаля, особено откакто мама умря и той остана сам, без другар в живота… Е, какво говоря? Останах му аз, но това е друго, нали?

— Да, разбира се — кимнах аз. — Ако и вие някога не го напуснете… искам да кажа, когато се омъжите…

— Аз няма никога да се омъжвам! — рече момичето и ме погледна особено натъжено и в същото време изпълнено с неопределена надежда, че все може да се намери и за него някой, който да го направи щастливо.

Настъпи пак неловко мълчание, което Сия побърза да наруши:

— Искате ли да ви изсвиря нещо, а?

— Моля ви!

— Какво?

— Каквото желаете.

— Например Дебюси. Обичате ли го?

— Много.

— Обожавам го! — рече възхитено тя. После седна пред пианото, простря своите прекрасни ръце с дълги и нежни пръсти, наклони глава, притвори очи, сякаш се мъчеше да си припомни нещо, докосна леко клавишите и изведнъж стаята се изпълни с чародейни звуци.

Свири известно време, увлечена от мелодията, без да съзнава, че има и друг човек, сетне се завъртя на стола и се обърна към мен:

— Харесва ли ви?

— Много. Благодаря!

— А сега искате ли Григ? — и преди да дам съгласието си, разля се такава весела, волна и жизнерадостна музика, че на мен ми стана леко и аз забравих, че бях тръгнал за дома, че седях в тая розова стая, с това момиче, с което едва се бях запознал.

Когато свърши, Анастасия седна отсреща на канапето, като потъна цялата в него. Аз я наблюдавах внимателно, но избягвах нейния поглед. Мълчанието изглежда й бе дотегнало, защото веднага поведе разговор.

— Кажете ми — попита тя, — обичате ли да четете?

— Да.

— Какво повече?

— Всичко — и романи, и разкази, но предпочитам стихове… Ето аз и сега нося със себе си томче! — и показах малката, красиво подвързана книжка.

— Оо! — плесна тя с ръце, стана от канапето, взе от мен синята книжка и я разтвори бързо. — Вие четете прокълнатите поети? — и щом получи моя отговор, тутакси се запали: — И аз обичам стихове… и аз чета прокълнатите поети… Кой повече ви харесва — Бодлер, Верлен или Рембо?

— И тримата еднакво — рекох и почувствувах, че тук има нещо неясно, което ме смущава.

Какво е това момиче — образовано и интелигентно, надарено с качества, редки за неговата възраст? Тя еднакво добре можеше и да свири, и да води разговор, и дори да разбира хората, които седят пред нея, смутени и объркани. Анастасия, макар да беше пострадала толкова тежко в своята най-крехка възраст, беше способна и умееше да намира във всичко красота, да извлича от всичко радост, тя гледаше на живота като на приказка, която нарочно украсяваше в приятна розова светлина, както беше украсила и стаята си. Аз й бях благодарен, задето ме въведе в своя душевен свят и ме накара дълбоко да се замисля над много въпроси. Първият беше: защо животът е толкова жесток, та лишава хората от мъничко щастие, което им принадлежи по право още от раждането, и вторият: как наистина трябва да постъпим, за да премахнем това зло, проникнало дълбоко у нас, хората, завладени от егоизъм и жажда за трупане на повече блага? Отговора на тия въпроси аз не можах веднага да дам, защото неочаквано вратата се отвори и при нас влезе баща й, запасният полковник. Като видя как свободно разговарях с дъщеря му, едничкото същество, което му е останало в живота, бързо излезе и ни остави сами.

До късно с Анастасия прекарахме заедно — тя свири, аз й рецитирах стихове — и нито веднъж баща й не ни обезпокои повторно, докато сами не почувствувахме, че е време да се разделим. Пожелах й лека нощ и обещах пак да я посетя.

С Анастасия няколко пъти се виждах, но един ден след дълго отсъствие от града през великденската ваканция, като се отбих, не намерих никого. Оказа се, че тя и баща й се бяха преместили в друг град. Попитах хазяйката им, а тя само вдигна рамене в знак на съжаление. Разбрах обаче от няколкото думи, разменени с нея, че между бащата и дъщерята е имало спречкване. Старият запасен полковник бил отчаян и дори плакал: за да не го направи нещастен и самотен, Анастасия се съгласила и тръгнала с него. Всички предмети в стаята — и пианото, и фотьойлите с розови калъфи, и полилеят с розови глобуси — вече ги нямаше. Само стените с розовите тапети стояха същите, но беше изчезнала оная розова светлина и онова весело, жизнерадостно настроение, което владееше тук преди. С наведена глава аз си тръгнах и през цялото време, докато вървях по улиците към дома, все си мислех за Анастасия.