Иван Мартинов
Люляк бял (5)

Среща

Като деца ние се къпехме в Осъма при бачкийницата, а когато пораснахме, започнахме да ходим и по-далеч — на „Трайдянко“ и „Въртопа“, но обикновено предпочитахме бента при Бановата мелница.

„Трайдянко“ е примамливо, но опасно място и името му е свързано с истинска случка или легенда, никой и досега не може да каже.

Къпали се там някога момчета и между тях имало един смелчага, добър плувец на име Дянко, който се хвалел, че може да търпи дълго под водата, без да си поеме дъх. Другарите му веднъж решили да се пошегуват и му предложили да се обзаложат, че няма да издържи повече от минута. Той се съгласил и с гордост се хвърлил от скалата в дълбокия вир. Всички чакали да се появи на повърхността, но Дянко все още траял под водата и толкова дълго траял, че вече никога не излязъл. След няколко дни намерили трупа му край брега на реката. И тъй мястото по стар обичай нарекли „Трайдянко“.

Наистина то беше хубаво за къпане. Имаше пясък и нещо като плаж. Но понеже се намираше доста далеч от града, на нас не ни се ходеше до него в големия пек и затова предпочитахме бента при Бановата воденица.

Рано през лятото, преди да настъпят горещините и да започне сушата, водата преливаше през високия бент, скачаше разпенена и като се завъртваше бързо в дълбокото каменисто корито, правеше въртоп. На мен това място ми харесваше и аз го предпочитах пред другите — може би заради това, че бентът с преливащата и скачаща разпенена вода приличаше на водопад и за нас, момчетата, той наистина беше малък Ниагарски водопад. Вярно е, че тук нямаше пясък, нямаше плаж както при „Трайдянко“ и „Въртопа“, но затова пък в дни, когато водата пресъхнеше, ние можехме спокойно да се изтягаме върху циментовата плоча на бента.

Аз и сега с радост си спомням за тия безгрижни дни, прекарани на свобода край реката, още повече че те са свързани и с един особено приятен случай в моя живот.

Веднъж преди обед аз и Цачо отидохме да се окъпем. Беше зноен юлски ден. Боси, разгърдени, ние прекосихме търговската част на градчето и влязохме в оная малка, крива уличка, която водеше за Бановата мелница. От напечените скали на Стратеш, особено от високите каменни дувари, които обграждаха дворовете с притаените сред гъста, напрашена зеленина бели къщички, идеше непоносима жар и аз едва издържах, но шляпах с босите си крака в праха по уличката след Цачо. Щом наближихме Осъма и чухме шума на неговите прохладни струи, които се оцеждаха от бента, съблякохме ризите си и още отдалеч се приготвихме да се хвърлим „по моряшки“ с главите надолу от най-високата част, от „мостика“. Цачо беше по-смел от мен, но в плуването аз го бях надминал и умеех да правя такива циркови салтоморталета, че всички другари ми завиждаха, тия, които за пръв път присъствуваха там, изтръпваха от страх да не се пребия и удавя. Аз бях станал известен плувец и се гордеех със „смъртните“ скокове. Скачах от най-високото място на бента, като се преобръщах няколко пъти, свит на топка, после разпервах ръце, опъвах крака и се забивах прав като стрела. Плувах дълбоко под водата, почти опрял корема си до гладкото каменисто корито, и без да подавам глава навън, за да си поема въздух, мушках се под разпенените струи на водопада и там, хванал се за хлъзгавите дървени подпори на бента, прекарвах по няколко минути за ужас на малките момчета, които чакаха да се покажа някъде във вира. След известно време, разбира се, излизах от своето потайно място, но тогава вече за съжаление обаянието беше преминало и никой вече не ми обръщаше внимание: уморени да чакат, хлапетиите се бяха пръснали на разни страни, а тия, които още стояха горе, на „мостика“, ме посрещнаха равнодушно и с безразличие, сякаш до един са забравили за грозящата ме опасност.

Може би аз и тоя ден щях да се хвърля и да направя своето салтомортале, ако на бента имаше повече публика, пред която да покажа своята смелост, но ние заварихме само няколко момчета и затова се отказах от такъв риск. Съблякохме се и тръгнахме да полежим на слънцето, но изведнъж Цачо се отдели от мен и ме остави сам. Напоследък той бе станал страстен картоиграч и като видя, че няколко по-големи момчета играеха белот под сянката на старата турска сграда, която през време на войната служеше за склад на брашно, отиде там. Аз се повъртях насам-натам и без желание да се показвам повече като добър плувец, изтегнах се по гръб до едно момче, за което знаех, че е ученик от горните класове. Беше едър, снажен, с развити мускули на краката, но… дявол да го вземе, защо лицето му е така жълто и подпухнало? Казваше се Паскал, а всички му викаха Папуняка. Затворих очи и се помъчих да търпя колкото се може повече, легнал върху нагорещения цимент, но не издържах и скочих. Тогава видях как Паскал измъкна някакво списание, върху което бе седял, и като се поогледа, започна да го разлиства. Любопитството ми надделя и аз се взрях в ситния шрифт, но Паскал го дръпна и скри зад гърба си.

— Брей, много си любопитен! — рече той сдържано. „Любопитен“ прозвуча по-скоро като „нахален“.

Престорих се, че тонът му не ми е направил никакво впечатление.

— Какво четеш? — попитах тихо и с изражението на лицето си се помъчих да спечеля доверието му.

Паскал ме погледна с подозрение, но не отрече, че чете списание. Аз настоях да ми каже какво е и той, без да се колебае, с привидно безразличие пъхна списанието в ръцете ми.

— На̀, прочети, щом искаш толкова да знаеш! — рече той.

И наистина аз се изненадах: беше списание „Наковалня“. Бях го виждал по будките, но никога не предполагах, че ще ме заинтересува. Разгърнах го и се зачетох. Уводната статия я отминах, но затова пък стихотворението на втората страница завладя вниманието ми. Беше знаменитото стихотворение „Първи май“ от Христо Смирненски:

Да спрат фабричните комини

и всеки черен труд да спре,

и туй намръщено море

от морни роби и робини

да озари и приласкай

усмивката на Първи май!

Името на Христо Смирненски тогава за пръв път срещнах в печата и за пръв път четях от него стихотворение. То ми направи силно впечатление, та няколко пъти го прочетох и дълго не можах да се освободя от обзелото ме вълнение. Прелистих набързо останалите страници на „Наковалня“, но нищо повече не задържа вниманието ми.

Паскал лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, и уж беше задрямал, а всъщност забелязах, че ме наблюдаваше и не изпускаше и най-леката промяна в израза на лицето ми. Когато затворих списанието и се канех да го върна, той вдигна глава и ме погледна с тъничка, едва доловима усмивчица. В тоя момент открих, че очите му бяха също тъй жълти като лицето и че в необикновено жълтите, недоверчиви очи се мярна голямо желание да узнае моето мнение.

— Е, как е, хареса ли ти?

— Кое? — попитах леко изчервен.

— Ами че… списанието — рече той и ме погледна тъй, сякаш искаше да проникне в душата ми и още същия миг да разбере какво мисля.

— Хм!… Списанието ли?… — Почувствувах се затруднен и дори се почесах по тила. — Виж… за списанието не знам какво да ти кажа… Прочетох го оттук-оттам и да си призная, другите материали… разните статии там и прочие… не ме заинтересуваха, но стихотворението на Смирненски много, много ми хареса!

— Смирненски ли? — Паскал се понадигна на лакти. — Смирненски е нашият най-голям пролетарски поет! Аз много го обичам, но… — и той пак се взря в мен — другите материали също са хубави, особено уводната, нали?

Вдигнах рамене:

— Какво, не ти ли харесва?

— Не — признах откровено.

— Жалко! — рече Паскал и разочарование се изписа по лицето му. — Ти четеш ли го редовно?

— Не, сега за пръв път попадна в ръцете ми.

— Хм, хм… Че защо? То е наше, пролетарско списание!

Неведнъж бях чувал думата „пролетарско“, но това, че едно списание може да бъде „наше, пролетарско“, никога не беше ми идвало наум и тъкмо това подкупи моето въображение, спечели сърцето ми.

— Разбира се, че занапред ще го чета! Защо да не го чета, щом е наше, пролетарско? Ще си го купувам от будката…

— О! — Паскал изкриви лицето си от гримаса на разочарование, после се усмихна дружелюбно. — По будките вече не го продават…

— Защо?

— Ами че забранено е за ученици! — прошепна той и се наведе към мен. — Но то си има свои настоятели, които го разпространяват, и ще трябва да го търсиш от тях.

— Как? Кои са те?

— Ще те запозная с някои от тях, само че… всичко трябва да става внимателно и тайно, за да не разберат, че ние… таквоз… — и той смешно намигна с жълтите си очи.

— Аха! — кимнах аз, макар че съвсем не ми беше ясно защо трябва да се крием, когато го купуваме.

Паскал ми обясни:

— Макар че списанието е разрешено и минава предварително през цензура, полицията го преследва като левичарско…

— Ах, тъй ли? — учудих се искрено аз, поразен от това откритие.

Думата „цензура“ за пръв път чувах и тя ми се видя въпреки страшното значение, което Паскал й придаваше, много звучна и интересна, толкова звучна и интересна, че аз никога по-късно не се плашех от нея.

Обзе ме още по-голямо нетърпение.

— Кога ще ме запознаеш с тия, които го разпространяват?

Паскал ме погледна насмешливо.

— О, не с всички, а само с един — рече той с шеговит тон.

— Е, добре де, но… кога?

— Утре, а може и днес — заяви той и се озърна настрани. — Ако искаш, ела утре у нас и аз ще ти дам този брой, а следващия… е, то се знае, другата седмица, когато го получа…

Погледнах го с изненада.

— Аа, ти ли си…

— Шт! — рече строго Паскал, като направи знак да замълча.

— Къде живееш? — пошушнах аз.

— Не бързай, ще ти кажа после, когато… — и Паскал кимна.

Разбрах, че не биваше повече да говорим в присъствието на момчето, което бе дошло и легнало до нас на цимента.

Беше синът на един от известните в града търговци на кожи. Важен, надут, ученик от последния клас на гимназията, той минаваше за голям красавец с бледото си лице и тънки, изящни ръце. За него говореха, че умеел да печели лесно приятелството на ученичките, а всъщност, според Цачо, беше празноглав дърдорко, който преминаваше от клас в клас благодарение парите на баща си. Без да ни обръща внимание, сякаш ние не съществувахме, той се бе настанил недалеч от нас, затворил бе очи и дремеше. Докато бъбрехме, красавецът с бяла, изнежена кожа продължи да лежи неподвижен, но когато след половин час се събуди, беше изгорял така, че изрева от болка, скочи на крака, изтича по нагорещения цимент с подскачания като вързан петел, и се хвърли във водата с такова отчаяние, с каквото само удавниците правят това. Ние с Паскал се разсмяхме и без да дочакаме завръщането му, облякохме се и тръгнахме към града.

От тоя ден с него станахме добри приятели, аз влязох в кръга на ония ученици, с които той поддържаше връзка и общуваше. Често се събирахме ту у дома, ту у тях и споделяхме мисли по разни въпроси, докато един ден Паскал предложи да образуваме кръжок по разучаване на нелегална марксическа литература.