Чезаре Марки
Бокачо (5)

V.
Някогашният съученик

На двадесет и шест години Джовани бе успял да има и да загуби една любовница, да започне и да прекъсне един занаят — търговията, да преустанови изучаването на правото. Без да има точни представи за бъдещето, разбрал само, че трябва да се премести от центъра на града в един вонящ квартал на Пиедигрота, защото работите на бащата вървели зле и вече се чувствували симптомите на кризата, която през 1345 г. щяла да доведе семейство Барди до фалит. Бил облечен зле, нямал пари. За да изплаща дългове, баща му продал някои от недвижимите си имоти.

Дотогава Бокачино се отбивал при нотариуса само за да извърши покупко-продажби или да гарантира за някой заем. Във Флоренция купил къща в квартал „Санта Феличита“ за сина си Франческо, който му се родил около 1320 г. от жена му Маргерита и за когото сведенията са съвсем оскъдни. Голямата зестра на Маргерита му помогнала в сполучливите спекулации с недвижими имоти. Но през 1339 г., за да покрие един дълг от 300 флорина, Бокачино трябвало да продаде една къща, може би същата, където живеел, и да поиска пари в заем от тъща си. Дори плащането на някои наеми за имоти в Капуа, което дотогава извършвал редовно, било отложено с няколко месеца.

Не знаем причините, поради които Бокачино по това време се отделил от Барди, но знаем главните причини на кризата, засегнала търговците, произхождащи от Тоскана. След като Флоренция не получила военна помощ от Неапол за войната й срещу град Лука, отношенията между републиката и кралството престанали да бъдат така идилични, както някога, и флорентинската Синьория замисляла коренна промяна на външната си политика със сериозни отражения върху стопанската дейност.

Но най-голямата грижа на Бокачино бил синът му — мъчител, който си губел времето с литература и стари книги, говорел и пишел на латински и бил започнал да изучава старогръцки от един калабрийски монах на име Варлаам. Обожавал книгите на старите поети, изучавал ги с търпеливото настървение на самоука. Стих на Омир го вълнувал като красива жена, а за Джовани това било върховно вълнение. Книгите не само му допадали, той имал намерението да напише и доста свои. По време на неаполитанския си престой съчинил „Рими“, „Лов на Диана“ в терцини, „Филоколо“, роман за любовните приключения на Флорио и Бианчифиоре, написан по изричното желание на Фиамета, „Филострат“, където в октави се разказва за любовта на Троило, син на Приам, с Кризеида, дъщеря на Калхас; и все в октави — „Тезеида“, историята на двама влюбени в амазонката Емилия.

Все пак литературата, класическата митология, общуването с великите духове на античността не му помагали да забрави неочаквано появилите се финансови затруднения, унизителното обитаване на жилище в бедняшки квартал, „гадните вони“, които се носели по улицата, „крясъците на селяндурите“, които доста се различавали от любезните разговори в кралския двор. Там той вече нямал смелост да се покаже — палтото му било кръпка до кръпка.

Лошо нещо е бедността, както ще установи в „Любовно видение“:

Тежко на просяка злочест, когато

зовът му не вълнува чуждите уши!

Човек, останал без пари и злато,

и от роднини след това ще се лиши,

отбягват го навсякъде с погнуса

и не намира той приятелски души.

Кой можел да му помогне? Сетил се за един свой съученик, който направил бърза и съмнителна кариера — Никола Ачайоли, влиятелна личност в двореца. Флорентинци и двамата, учили заедно буквара и сметалото при даскал Джовани да Страда, макар Никола да бил три години по-голям. Бащите на Джовани и на Никола били приятели, свързани от общи делови интереси. Джовани бил извънбрачен, какъвто бил и бащата на Никола, и двамата мразели сивата рутина на невзрачната търговия, затова отишли в Неапол с големи надежди. Чувствували, че са родени за по-големи дела. Когато човек е на двадесет години, спохождат го и такива чувства.

Никола не се задоволявал с търговията на платове, поверена от баща му; искал да стане едър финансист и чрез финансови операции да премине в политиката. Изглежда, не било трудно човек да направи кариера в един двор, където в „стаята с копчетата“ — това ще видим по-късно — влизали перачките и покръстените роби. В Неапол Джовани се опитал да си създаде име в кралската библиотека, като изучавал латински с Паоло от Перуджа, с Барбето от Сулмона, с Джовани Барили и други хуманисти. Никола, който бил по-голям реалист, си създал име в двореца, използувайки прекия път, който минавал през алкова на дворянките. Докато Джовани се влачел да слуша лекции по право в университета, Никола схванал, че една добра закрила важи повече от диплом по право, и си избрал една височайша закрилница в лицето на снахата на краля, Катерина дьо Валоа-Куртене, веселата вдовица на брат му Филип Тарантски и по рождение императрица на Константинопол^[1]. Вече в залеза на хубавите си години, Катерина се вкопчила в младия Никола, у когото намирала свежите илюзии на отминалото утро. Под задължителната дворцова предвзетост у него се криело желязно нахалство. На ръст не бил висок, имал як гръден кош и остри черти на лицето, достойни да бъдат изобразени на медал. Култура имал колкото му била нужна, приказката му била груба, но завладяваща като у всички имащи дар слово. Имал чара на мъжа на действието, бил рязък в преценките си, бърз в прилагането им, незасегнат от „мировата скръб“ на интелектуалците, и знаел какво иска и искал само онова, което знаел — решителен, упорит, постоянен.

Нуждаеща се от капитали, за да купи от девер си Джовани Гравина княжеството Акая^[2], Катерина се обърнала към Ачайоли, който й дал средствата без всякакво затруднение, прибягвайки към бащината си банка. Опровергавайки теорията, според която сърдечните работи трябва да се разграничават от търговските сделки, за кратко време станал генерален администратор, шамбелан на краля и „слуга и съветник“ на Катерина, сиреч нещо като министър на кралския дом на претендентката за трона на Константинопол.

След сметководството тосканецът комбинатор взел в свои ръце възпитанието на децата и понеже наставникът на кралските племенници не можел да бъде плебей без титли, на двадесет и пет годишна възраст получил кавалерска титла. В същата година баща му получил титлата на кралски наместник. Злоезичниците изтълкували тази мълниеносна кариера като дължима отплата, и то най-малкото, което красивият Никола можел да иска, тъй като трябвало да се задоволява с даровете, които можела да предложи вдовица, десет години по-стара от него, грозна, накуцваща и раждала пет пъти.

От двамата съученици по-голям късмет имал оня, който притежавал по-малко талант, финес и чувствителност, но бил по-предприемчив, практичен и нахален. И това се случва. Кой знае колко пъти Джовани му бил подавал класното по граматика под чина! Притиснат от нуждата и неспособен да си пробие път в търговските сделки, политиката и юриспруденцията — пътища към успеха и властта, съученикът и добрият поет решил да потърси помощта на стария и опитния в живота другар, за да му намери някакво място в кралския двор или в именията на Катерина като секретар, писар или нещо подобно. За беда точно в ония дни Никола трябвало да замине неочаквано за Гърция заедно с Катерина, за да защити владенията й в Морея, застрашени от византийския император.

Три години по-късно, през октомври 1338 г., след успехите му като любовник, царедворец и педагог Никола се завърнал с доказани успехи като дипломат и войник и затова отрупан с почести: управител на Морея, барон на Каламата, синьор на Андромонасти и прочие. Пред този тосканско-неаполитански Радамес се поклонил цял Неапол, а крал Роберто побързал да го назначи магистрат на областта Тера ди Лаворо.

Бокачо не се срещнал с него; когато Никола се завърнал тържествуващ в Неапол, той вече се бил прибрал във Флоренция с баща си, понеже не могъл да се издържа сам. Никой не му помогнал. С дука на Драч^[3] Карл имал някаква безсмислена преписка по академични въпроси за любовта според реториката на „новия стил“, но когато бил в най-голяма нужда, жалбите му останали без отзвук. Поискал от Франческино деи Барди да го препоръча на Пиетро Каниджани, ковчежник на Катерина, но и това не дало резултат. Затова се обърнал към прославения си съученик Никола, като му писал с надут тон за стари приятели:

„Никола, ако на клетниците трябва да се вярва, то заклевам ви се, че за изстрадалата ми душа вашето заминаване не беше по-малко тежко, отколкото заминаването на троянеца Еней… за картагенката Дидона… Нито желанието ми да се завърнете бе по-слабо от това на Пенелопа, очакваща Одисей“. Продължавайки с хвалебствените си хиперболи, той го осведомява, че ликуването му от неговото завръщане е равно на онова, което великите отци са изпитали в Лимба^[4], „когато научили от Йоан Кръстител за идването на Христа“.

Като не се задоволил да го сравнява с Еней, Одисей и Христос, добавил, че завръщането на Никола от Гърция било събитие, за което подхождат ни повече, ни по-малко думите на пророк Исая, когато казал на своя народ, залутан в сянката на смъртта, „дойде светлината“. След това го увещава да не се поддава на злоезичниците и завистниците и добавя: „О, колко ми е скъпо вашето щастливо завръщане, не толкова заради мен самия, колкото затова, че ще видя да замлъкнат смутени езиците, за които ви припомних и помолих да се пазите“. Накрая се обръща към него като към единствения човек в състояние да промени съдбата му, „както Александър променил в борба злата участ на пирата Антигон“ (неудачно сравнение, тъй като на безработния, добродушен и мързелив Бокачо съвсем не приличало сравнение с пират). Впрочем молбата му е тъй надута от барокови метафори, че получателят на писмото сигурно се е запитал: този Бокачо на подбив ли ме взима? Вярно, че хиперболата била нещо обикновено в кореспонденцията на литераторите, но Никола бил човек делови, бърз и този плачлив панегирик вероятно не му се е харесал. Дори може би го е раздразнил. И не отговорил.

Завърнал се във Флоренция след тринадесет години безгрижен престой в Неапол, Джовани се почувствувал чужденец в родината си и изгнаник в старата си бащина къща, без която обаче не можел, тъй като се отказал от свой дом и занаят. Бил почти тридесетгодишен, а баща му на повече от шестдесет — западащ търговец, принуден да издържа син поет.

Затова в „Нимфал на Амето“ пише:

Там рядко може да се чуе смях,

домът е пълен с мрак и скръб такава,

че аз едва пристъпвам в него, плах;

 

жестока, страшна гледка представлява

умиращият там скъперник стар

и той все повече ме угнетява.

Носталгията по Неапол и волните години на учение и любов, съжалението за Фиамета, дрязгите с бащата, който имал донякъде право да мърмори против непредприемчивия си син, засилили в очите му разликата между двата града. В Неапол оставил едно изискано, международно общество, което почитало поетите и културата, поддържайки блестящ университет. През 1314 г. крал Роберто подложил на изпит при тържествена обстановка великия Петрарка, кандидат за капитолийските лаври, сиреч тогавашната Нобелова награда. В Неапол, същински жив „Декамерон“, се кръстосвали влияния, мнения, нрави на различни култури. Френско добро настроение, южняшка находчивост, чувствеността на пищния Ориент. Затова Джовани оплаква анжуйския двор, макар да не направил кариера в него, макар могъщият Ачайоли да му обърнал гръб.

Като правел сравнение с поетичния Неапол, Бокачо ругаел прозаичната Флоренция, еснафския мироглед на нейните търговци, „напълно невежи, които друго не знаят освен колко крачки има от склада или дюкяна им до техния дом… сякаш знанието не включва нищо друго, освен да знаеш да измамиш или да печелиш“. Осъждал разприте между партиите, безразличието към всяка духовна ценност, проявяващо се в град, който от двамата си най-големи поети, Данте и Петрарка, оставил единия да умре в изгнание, а от другия още не бил поискал прошка за това, че го бил принудил да се роди в изгнание.

Овдовял по това време от Маргерита, бащата се оженил повторно за Биче деи Бостики, която му родила син, Якопо. Бокачо не се оженил и изобщо останал неженен. Отказал да поеме отговорността за семейство било от любов към спокойния живот, било от любов към учението. Това обаче не му попречило да има пет извънбрачни деца, за които знаем малко. Още по-малко знаем за случайните му приятелки. За тях Джовани никога не говори. Това са авантюри, които не са засегнали особено чувствата му: лесни за завоюване жени и още по-лесни — за изоставяне. На самарянките, които тихо уталожват порива на страстите и излизат от сцената, без да тряскат вратата, поетите не посвещават нито ред; ония, които измислят пречки със стотици и хиляди капризи, а най-вече които изневеряват, тях обкичват с венец от безсмъртни стихове.

Във Флоренция Джовани написал в „Елегия за мадона Фиамета“ — първия психологически роман в нашата литература — историята на своята неспокойна неаполитанска любов. С иронична инверсия на ролите. В творбата не мъжът изгаря от ревност затова, че е изоставен, а жената е тази, която въздиша, защото Панфило (Бокачо) неочаквано е заминал, оставяйки потънала в сълзи нея — най-вярната любовница. Джовани си отмъщава, приписвайки на жената чувство на ревност, което тя никога не е изпитвала, и карайки я да изстрада в литературната измислица мъките, които по нейна вина той изстрадал в действителност.

Жалбата по Неапол, град, който му изглеждал много щастлив под управлението на мъдрия крал Роберто, преляла, когато Флоренция, разпокъсана от политически раздори, се предала на един диктатор за трети път в течение на четиридесетина години.

Войната с Пиза за завладяването на град Лука завършила зле. Понеже на обичайния съюзник, крал Роберто, му досвидяло да отпусне военна помощ, флорентинците се обърнали, за срам на гуелфизма като национална доктрина, към немските гибелини, като по този начин предизвикали мигновената реакция на привързаните към анжуйците капиталисти и висше духовенство, които веднага изтеглили влоговете си от банките. Пред заплахата от фалит на флорентинските банкери, който щял да повлече към разруха цялата стопанска система, Синьорията прекъснала преговорите с немците, но престижът й вече бил компрометиран. Флорентинската войска напразно се опитала да освободи град Лука от обсадата. През лятото на 1342 г. той се предал на Пиза.

Поражението повлякло след себе си чувство на унижение, полемики, озлобление — идеален тор за фиданката на диктатурата. Заоглеждали се за някоя силна личност и се спрели на Гуалтиери де Бриен, притежаващ титлата дук Атински^[5], когото флорентинците познавали отпреди шестнадесет години чрез дука Карло ди Калабрия. Бил им направил отлично впечатление. И под стените на Лука този дук без владение оставил добър спомен, сражавайки се смело. Потеклото му било благородническо, дедите му участвували в кръстоносните походи, а баща му — обезглавен в една битка в Гърция. Бил дребен на ръст, мургав, женен за Беатриче, дъщеря на Филип Тарантски, следователно племенник на крал Роберто.

Амбициозният авантюрист се харесвал на всички: на едрата буржоазия, която вярвала, че няма да остане безразличен на паричната съблазън; на знатните, които се надявали, че ще отмени законодателните разпореждания, т.е. конституцията, която ги била отстранила от политическия живот; на народа, защото притежавал чара на завоевателя. Бог знае колко много му е струвало да се престори на кротък и благ, когато влязъл във Флоренция. Но в даден момент отсякъл доста глави измежду знатните родове, дори един Медичи и един Алтовити по обвинение в корупция. Дали обвинението било основателно, или не, няма голямо значение; може и да е било основателно, но за зловещия управник Гуалтиери важно било простолюдието да ръкопляска, както и станало, защото най-после се намерил някой, който да изпрати на бесилото богатите — класа, която дотогава никой не бил посмял да закача.

Станал толкова популярен, че се разпространила модата на брадите „а ла Гуалтиери“. За да спечели доверието на бедните слоеве от жителите, дал привилегии на дребното занаятчийство и освободил от затворите осъдените за дългове. Щом решил, че настроението на гражданите стигнало до желания градус, извършил преврат: хората му изкарали тълпите на площада и ги накарали да крещят; че го искат за синьор в продължение на пет години. Не, за десет, предложили други. Какви ти десет, развикали се трети, искаме да ни е господар до живот! Също както на търговете, където, смесени из тълпата, агентите на заинтересованите нарочно вдигат цените. Народът нахлул в сградата на Синьорията и Гуалтиери бил провъзгласен синьор до живот на Флорентинската република. Епископът Анджело Ачайоли, приятел на Бокачо, в една тържествена проповед го възвеличил „повече от господа“.

Малко след това избраникът на провидението хвърлил маската си. Последвали грабежи, тежки налози, мъчения. Конституционните гаранции били отменени. На един от старейшините, който плахо се опитал да критикува данъчната му политика, изтръгнал езика. И този път флорентинците разбрали грешката си, както свидетелствува Бокачо в един свой портрет на Гуалтиери: „… почна да издига ласкателите и сводниците, да посещава най-долни хора, да налага тежки данъци, да конфискува и праща безмилостно и безогледно в затвора…, поради което нещастните граждани дълбоко съжалили за загубената си свобода, която не оценили достатъчно, укорявали се за собствената си глупост…, дъщерите, сестрите и жените им ставали жертва на похотта му…, лъжец, скъперник, безумец, жесток, безпощаден, коварен, неблагодарен егоист“.

За няколко месеца само си спечелил ненавистта на всички слоеве от гражданството. Раздразнил кредиторите, като освободил длъжниците; висшето духовенство, като отчуждил някои негови имоти; главите на семейство, отменяйки законите, които ограничавали лукса на женското облекло и разврата. Жестокостта на неговия министър Гулиелмо д’Асизи, който организирал публични екзекуции, сякаш били фестивали, поставяйки на първия ред осемнадесетгодишния си син, възмутила и простолюдието, което Гуалтиери все пак бил погъделичкал с демагогската си политика, т.е. политиката, с която тираните се опират на простия народ, за да лишат от власт и богатство висшите класи.

Но докато Карло ди Калабрия си отишъл, без да даде един изстрел, за да махнат Гуалтиери, бил необходим заговор. Или по-точно три без всякаква връзка помежду им. Пламенен организатор на бунта бил същият епископ, който викал осанна за Гуалтиери. Последният трябвало набързо да си стегне куфара, оставяйки освирепялата тълпа да разкъса жестокия министър Гулиелмо и не по-малко жестокия му син. За да се спаси, Гулиелмо се опитал да прекоси площада, държейки в ръце потира с причастието. Богохулният шантаж обаче не минал. „Бог пожела — отбелязва Джовани — Гулиелмо, чиято жестокост бе отнела синовете на много бащи, да гледа как разсичат сина му на парчета, след което бе убит и той.“ Освирепялата тълпа разкъсала месата им й ги пекла на огън. Този ден се чествувала света Ана и оттогава той бил обявен за празничен.

По време на тези трагични събития Бокачо, който повече от всякога се чувствувал изгнаник в родния си край, си мислел: блажен Неапол…