Чезаре Марки
Бокачо (17)

XVII.
Ножиците на Контрареформацията

Джовани почивал в мир, а неговият шедьовър започвал опасното си пътуване между гръмотевиците на цензурата, произвола на преписвачите и незаинтересоваността на литераторите, които от завист или от тъпотия не смятали книгата му творение на изкуството. Моралистите нарекли „Декамерон“ „Принц Галеото“^[1]. В средата на XV в. един пламенен проповедник, блаженият Бернардино да Фелтре, изрекъл от амвона уравнението „Бокачо = свинячо“. В последния ден от карнавала на 1497 г. Джироламо Савонарола, след като пратил да оберат от къщите арфи, шахматни дъски, шапки с пера, парфюми и книги, изгорил на площада на Синьорията заедно с другите „вещи на суетата“ и творбата на Данте „Римите“ на Петрарка, „Морганте“ на Луиджи Пулчи и „Декамерон“. Една година след това изгорили самия него на същия площад.

Когато не бил осакатяван в името на добрите нрави, Бокачо бил преиначаван от глосаторите^[2], които не обичали тосканския език. Един от тях се похвалил, че го е променил на седемдесет места. През XVI в. великият дук Козимо I Медичи наредил да се издаде оригиналният текст на творбата, за да ограничи своеволните препечатки, особено във Венеция. Но тогава бушувала Контрареформацията и ако Венеция не търпяла намесата на инквизицията, във Флоренция била нужна благословията на курията. Папа Пий V, по чието време се състояла битката при Лепанто^[3], но който бил по-известен с кладите, на които качвал еретиците, дал съгласието си за издаването на книгата при условие, че бъдат премахнати новелите, в които са замесени духовници или пък тези герои да бъдат заменени със светски лица. Явно Пий V не мислел като Инокентий VI, който два века по-рано нарекъл „любим син“ автора на антиклерикалните историйки.

Кардинал Роберто Белармино, един от най-изтъкнатите богослови на Контрареформацията и върл противник на Авиньонската курия, одобрил осакатяването на творбата със следните аргументи: „Простолюдието не може да разграничи греха от личността, която го извършва, нито нравите от достойнството на сана или службата. Като вижда, че свещеници и монаси са обвинени в позорни дела и престъпления, простолюдието лесно може да презре свещеничеството и монашеството изобщо, без да се замисли, че не трябва да се приписва на всички онова, което е присъщо на малцина“.

Били годините, в които Даниеле да Волтера, наречен Брагетоне^[4], покривал голите тела на Микеланджело в Сикстинската капела и редактирал първия „Списък на забранените книги“, където „Декамерон“ по право заел едно от първите места. Donec corrigatur, сиреч докато не бъде поправен. Сто шестдесет и седем били забележките, направени от римската цензура по тази книга, която миришела на сяра, т.е. на пъкъла. В частност Пий V изискал „да не се говори по никакъв начин лошо или скандално за свещеници, монаси, абати, епископи и други свещени неща, а да се променят имената им или се преправи разказът“.

С тази културна чистка Контрареформацията държала Италия далеч от внушаващата страх свобода на съвестта, която откъснала Средна и Северна Европа от Рим. „Не зная коя от двете доктрини била по-полезна за религията — коментира големият италиански поет Уго Фосколо, — може би всяка религия при дълбока преценка от страна на разума престава да бъде вяра, а всяка вяра, втълпявана на масите без одобрението на разума, се изражда в сляпо суеверие. Колкото до литературата, свободата на съвестта в много страни станала път към гражданските свободи — свободата на мисълта и на словото… След църковния събор в Тренто^[5]… каноническите закони били тълкувани от граждански съдилища председателствувани от отци инквизитори от доминиканския орден; тези отци със съгласието на италианските владетели били облечени с властта да проверяват, променят, съкращават и унищожават всяка стара и нова книга преди отпечатването й.“

За да прочисти „Декамерон“, Козимо I Медичи назначил комисия от флорентински академици, която да прегледа творбата. Въоръжен с ножица в ръка, за работата на комисията следял великият магистър Томазо Манрикец, доминиканец и още по-лошо — испанец. Заседанията траяли дълго, кореспонденцията между Флоренция и Рим била голяма: изпращане и получаване на коригирани новели, които отново коригирали, преписвали, връщали. По едно време Рим поискал да бъдат премахнати думите вечно, божествен, рай.

Имало една новела, която не се поддавала на никакво прочистване — шестата от първия ден, където се осмива доста духовито един инквизитор на ереси. Трябвало да я махнат изцяло и да я заместят с нова, взета от другите творби на Бокачо или направо написана от академиците. Понеже те отказали, великият магистър станал смешен в историята заради думите си: „Понеже ваши благородия не благоволиха да напишат нова, нито на нейно място да поставят друга от същия автор, може и без тази новела — дали са общо сто или деветдесет и девет, няма голямо значение…“. Като се смята и тази, инкриминираните новели били тринадесет и по-точно:

Ден първи

Четвъртата новела. В един манастир в Луниджана игуменът открива, че един от монасите се е заключил с жена в килията си. Игуменът изчаква монахът да излезе от килията, вмъква се в нея и за да се увери в извършения от подчинения му грах, извършва го и той. Но не подозира, че другият го шпионира, и когато упреква монаха в непростимото нарушение на монашеските правила, оня му подхвърля, че е видял всичко. Така получава опрощение от игумена в замяна на своето мълчание.

Ден трети

Първата новела. Мазето от Лампорекио се преструва на ням, за да го назначат градинар в един женски манастир, където калугерките се възползуват, за да правят с него онова, което никога не биха дръзнали да сторят с един говорещ. Обременен с еротични задължения (един мъж с девет жени), изведнъж Мазето избухва, оплаквайки се, че повече не може. Новината, че градинарят не е ням, се пръска наоколо и игуменката прикрива случая, като разправя навсякъде, че с Мазето е станало чудо благодарение на молитвите на сестрите.

Четвъртата новела. Дон Феличе учи францисканеца Пучо на едно специално покаяние, което ще го направи блажен и светец. То се състои в това да прекара нощта на терасата си вкъщи с разперени ръце като на разпятие, без да се движи, докато не се зазори. През това време дон Феличе прекарва нощта на долния етаж с жената на Пучо.

Осмата новела. Споменатата вече новела за Ферондо в чистилището.

Десетата новела. Историята на Алибек, когото отшелникът учи как да постави дявола в ада.

Ден четвърти

Втората новела. Брат Алберто прелъстява мадона Лизета, представяйки се за архангел Гавраил.

Десетата новела. Брат Чипола и въглените на св. Лоренцо.

Ден седми

Третата новела. Брат Риналдо бае за глисти на сина на една кумичка.

Ден осми

Втората новела. Свещеникът на Варлунго обладава мона Белколоре, като й обещава пет лири, които ги няма, затова й оставя в залог наметалото си. Но понеже е скъперник, на следващия ден го отмъква от жената с хитрост, без да й даде петте лири.

Четвъртата новела. Енорийският свещеник на Фиезоле се влюбва в една вдовица, която му отвръща с жестока шега: в тъмното тя го вкарва в леглото, където на нейното място е легнала една стара прислужница — беззъба, кривогледа, крива и куца. Сякаш това не й стига, вдовицата праща да повикат епископа, когото води в стаята, за да залови свещеника на местопрестъплението.

Ден девети

Втората новела. В един известен ломбардски манастир сестра Изабета вкарва любовника си в килията. Скандализирани, другарките й тичат да предупредят игуменката, мадона Изимбалда, също заключена в килията си в компанията на един свещеник. Възмутена от лошото поведение на Изабета и нетърпелива да й даде урок, Изимбалда се облича набързо, но в бързината и тъмнината вместо да си сложи бонето, нахлузва на главата си гащите на попа. Нагласена по този начин, тя тича при младата монахиня, без да знае, че на главата носи нещо, с което сама се обвинява в греха, който иска да порицае у младите. Засрамена и смутена, игуменката „либерализирала“ ордена и от този ден манастирът станал нещо като хотел.

Десетата новела. Свещеникът Джани от Барлета използува глупостта на Пиетро от Трезанти, беден амбулантен търговец, който обикаля по панаирите с едно шугаво магаре, и му предлага сигурен начин да си набави кобила, без да похарчи пари. Много просто: той знаел магия, която да превърне жена му в кобила, така ще може да откарва повече стока на пазара и да печели повече пари. Пиетро се съгласява и иска магията да стане веднага и оня я прави, възползувайки се от жената по свой начин под доверчивия поглед на глупавия съпруг.

За да прочисти тези новели, комисията работила четири години и най-после на 15 май 1573 г. Якопо и Филипо Джунти могли да издадат във Флоренция „Декамерон“ с поправките, нанесени в Рим. За да може текстът да види бял свят, наложило се комисията да преправи много данни за самоличност: архангел Гавраил станал крал на феите, влюбената в градинаря монахиня — графиня, монахът, който праща Ферондо в чистилището — магьосник, енорийският свещеник на Фиезоле — общински чиновник, абатът и монахът от Луниджана — учител и ученик. В случая кастата била по-важна от непорочността.

Изданията, които „Декамерон“ претърпял през следващите векове, потвърждавали стойността му независимо от някои колебливи резерви на критиката. Муратори^[6] и Парини^[7] осъдили латинизмите и неприличния език на творбата. Уго Фосколо препоръчвал да не се дава на девойки, макар да признавал достойнствата на стила. Франческо де Санктис^[8] пред обвиненията в неморалност предпочита да изтъкне революционното значение на книгата — един здрав, земен плебейски бунт против изстъпленията на средновековния аскетизъм. В официалната реч, произнесена в Черталдо на 21 декември 1875 г. по повод петвековния юбилей от смъртта на Бокачо, Джозуе Кардучи^[9] казал: „Както гражданите на Флоренция разбиваха окончателно Средновековието, загнездило се в крепостите на последните феодали в Апенинския край, така Бокачо го разбива във въображението и чувствата. Флорентинците принудили знатните чрез занаятчийските сдружения да възприемат равенството. Бокачо ги изравнил в смешното. Докато републиката се готви да поведе война с папата, нейният поет вече я обявил на свещениците и калугерите“.

Независимо че бил забранен, а може би именно заради това, „Декамерон“ се разпространил бързо сред всички читателски слоеве (буржоазните семейства от началото на XX в. го прикривали в корицата на „Пинокио“) и допринесъл за разпространението на италианския език много повече, отколкото „Цветчетата“ на свети Франциск. „Новелите на «Декамерон» не биха господствували в литературата, ако бяха по-непорочни“ — отбелязва Уго Фосколо. Това не е цялата истина. Привлекателната сила на „Декамерон“ имала и други причини, по-сериозни и дълбоки от любопитството към някои пикантни историйки. Данте надникнал в отвъдния свят, Петрарка в себе си, а Бокачо — в света, който го заобикалял. Книга, в която действуващо лице бил народът и за него се разказвало на народен език, не можела да не спечели симпатиите на народа. Стоте новели, превърнали се в текст за изучаване на италиански език, свързали италианския ботуш с двойния тегел на лексиката и синтаксиса. Един здрав шев, който държи от шест века. Ако първата революция било съдържанието на „Декамерон“, революцията в езика била втората, извършена от кроткия Джовани Бокачо — последен от средновековните хора, пръв от модерните. Без да знае това и без да го иска — той наистина умрял с убеждението, че латинският език ще бъде езикът на бъдещето.

Невинаги оня, който прави революция, знае това.