Чезаре Марки
Бокачо (11)

XI.
Посланик на акорд

Като изключим някои лицемери, Бокачо не бил смятан от съвременниците си за непристоен писател и появата на „Декамерон“ съвпаднала с назначаването му на редица обществени длъжности, които, въпреки че Джовани не бил роден политик, подобрявали от време на време финансовото му положение. Баща му, който починал през 1349 г., му оставил скромен имот и настойничеството над природения му брат Якопо, още малко момче, родено от втория брак на бащата с Биче деи Бостики, починала преди мъжа си.

Станал глава на семейство, Джовани, който бил много зает с обществените си задължения, поискал от съдията месер Корбинеско от Черталдо да определи други лица за настойници на природения му брат (другият, Франческо, бил умрял малко преди това). Молбата била приета и съдията определил двама настойници.

Когато поотраснало, момчето продължило по пътя на баща си, посвещавайки се на търговията. Не знам дали Якопо е успял. Заболял и дал обет, ако оздравее, да дава всяка година по един флорин в църквата „Сан Лоренцо“ във Флоренция. Оздравял и като добър търговец направил добра сделка, оженвайки се за Тадеа Сасолини, която му донесла 150 златни флорина в зестра. Непоправим ерген, Джовани успял да събере не повече от шепа златни флорини, работейки за републиката, най-вече в качеството си на посланик.

Вече се запознахме с плановете за експанзия в Централна Италия на архиепископа Джовани Висконти. Повече военен, отколкото духовник, той купил за 180 хиляди флорина от рода Пеполи Синьорията на Болоня. Против тази покупка протестирал папата от Авиньон, защото Болоня била част от имуществото на свети Петър, а Пеполи били само папски наместници; протестирала и Флоренция в името на свободата, но най-вече от страх, че ще има толкова настъпателен и войнствен съсед, на който само гербът бил достатъчен да всели ужас: змия, която изяжда дете.

Така започнала двойната война на Висконти против църквата и против Флоренция. Известен вероломник, рушветчия и симулант, в отношенията си с папата Висконти използувал всички оръжия — от тежките закани до сладкодумните обещания. На папския легат, който му поискал да върне града, отвърнал с престорена наивност, че не се касаело до завоевание, а до доброволно отдаване, потвърдено от Съвета на народа, който покорно одобрил отстъпването с 486 гласа срещу 43. Служейки в църква, в едната си ръка държал владишкия жезъл, а в другата меч, за да подскаже, че извън църквата е готов да води война. Срещу когото и да било.

Папа Климент VI първо го заплашил, после го отлъчил от църквата, призовавайки го да се яви в Авиньон. Архиепископът се престорил, че се подчинява, но същевременно пуснал слуха, че тръгва към Прованс начело на двадесет хиляди конници и седем хиляди пехотинци. Противозаплахата дала очаквания резултат и папата пратил да му кажат да почака: бил готов да преговаря. Преговорите донесли победа за по-безскрупулния. Срещу сто хиляди флорина в брой Висконти получил опрощение, титлата, която имали Пеполи, т.е. папски наместник в Болоня за двадесет години срещу годишна такса от дванадесет хиляди флорина. Папският двор в Авиньон още, един път отстъпил пред парите. Въпросът бил само за цената. Войната срещу Флоренция продължила от 1350 до 1353 г. и Синьорията трескаво търсела съюзници в Романя, затова изпратила Бокачо да преговаря с Орделафи във Форли, с Полентани в Равена и с Малатеста в Римини (септември, 1350). Друго за това посланичество не се знае. Знаем само, че по този случай братството при църквата „Сан Микеле“ възложило на Джовани, преди да тръгне, една поръчка, която го трогнала: да предаде десет златни флорина на сестра Беатриче Алигиери, дъщеря на поета, която, след като склопила очите на баща си в Равена, се оттеглила в манастира „Санто Стефано дел Олива“. Това бил първият знак за покайване от страна на родината мащеха към семейството на великия изгнаник и никой по-добре от Бокачо — обожател на Данте — не бил по-подходящ за тази мисия на вежливост.

През следващата, 1351 г. Бокачо бил отново на път като посланик пак във връзка с войната против Милано. Архиепископът Висконти назначил за свой представител и човек за всичко в Болоня един свой фаворит, генерал Джовани да Оледжо, когото наричал „нашия любимец“, защото според някой непроверени слухове бил негов извънбрачен син. Генералът безпокоял с упорити набези територията на Тоскана и Флоренция изпратила Бокачо в Тирол при Людовик Баварски, маркиз Бранденбургски, да го убеди да се намеси срещу Висконти, чиято сила и произволи започвали да тревожат всички — и гуелфи, и гибелини.

Колко печелел един посланик? Явно това не била солидна професия, не съществувала кариера на посланик в днешния смисъл, т.е. като висш държавен служител, който отсяда на постоянно местожителство в столицата на чужда държава, за да представлява там своята. С други думи, нямало посолства, а само посланичества и посланика наричали „оратор“, защото той бил човек, който трябвало да умее да си служи добре със словото, да знае да разисква и да убеждава. Назначен със срочен договор, когато приключел мисията си, ораторът се завръщал в дома си като обикновен гражданин. Подбирали го измежду видните хора, най-често сред литераторите. Те не можели да не познават поради професионалните си задължения реторическото изкуство. Данте изпълнил доста посланичества, преди да бъде изпратен в изгнание, а и след това; Петрарка бил посланик на Висконти — въобще дълъг е списъкът на литераторите дипломати, като се стигне до Клодел, Маритен, Неруда в наши дни.

Дневните се движели между три и пет лири, като посланикът сам трябвало да се грижи за издръжката на двама слуги и три коня. По време на мисията си не можел да приема и изпълнява частни поръчки. Ако пътуването траело повече от предвиденото, плащал глоба. Ако по време на пътуването някой кон окуцявал или умирал, Синьорията обезщетявала посланика за загубите. Когато посланичеството се развивало в особено тържествена обстановка, то било ескортирано от войници на коне. В Пиза пристигането на посланик се предизвестявало с фанфари. Във Флоренция подобни показни прояви били редки може би поради пестеливост.

Годината 1351 била изпълнена със задължения за общественика Бокачо. През януари и февруари го виждаме камерленг на общината, сиреч ковчежник, длъжност, която поверявали на граждани с неоспорима честност; заплатата била шестнадесет флорина за два месеца, толкова траело назначението, тъй като Флорентинската република била недоверчива. На 23 февруари същата година той преговарял от името на Синьорията за вече споменатото закупуване на град Прато, отстъпен от неаполитанския крал на Флоренция, която превърнала града в крепост срещу набезите на Висконти.

През пролетта на 1354 г. бил пратен с важна мисия отвъд Алпите, в папския двор в Авиньон. Получил дневни пари по четири лири и десет солди. Бокачо имал три коня, а помощникът му — един. Разрешените дни за отиване, преговаряне и връщане били четиридесет и пет, но нещата се проточили и Синьорията дала съгласие за петнадесет дни допълнително, или общо два месеца. Какво толкова важно имало да се урежда в Авиньон?

Императорът Шарл IV, граф Люксембургски, писател, основател на Пражкия университет, любител на доброто вино, безкрайно ловък в придобивката на земи посредством браковете на децата си и на пари чрез продажбата на титли и дипломи, се канел да се спусне в Италия. Новината, че императорът възнамерява да прехвърли Алпите, възпламенила отново надеждите на италианските гибелини, Петрарка и Кола ди Риенцо го призовали като освободител, но тридесет и три годишният Шарл не бил вече знаме за гибелините; за разлика от идеалиста Хенрих VII той се качил на трона — представете си — с помощта на папата. Доказателство за разведряването между двете свръхсили^[1] дошло, когато Инокентий VI, за да угоди на императора, реабилитирал паметта на Хенрих.

Отначало Флоренция поощрявала нахлуването на Шарл — с надежда, че то ще обуздае арогантността на Висконти, после променила мнението си от страх, че императорът наистина иска да унищожи републиканските свободи. Какво мислел папа Инокентий по този въпрос? Бил ли съгласен с Шарл? Нека не забравяме, че гуелфска Флоренция придавала голямо значение на гласовете, които идвали от Авиньон и засягали външната политика, затова изпратила посланик да подразбере намеренията на курията. Инструкциите, които Бокачо получил, били съвсем ясни; да изложи пред папата недоумението на Синьорията; да го попита дали императорът идва в Италия с негово съгласие; да го увери, че Флоренция никога няма да се отдалечи от традиционната си гуелфска политика и ще остане винаги предана на Ecclesia Sancta Dei… unicum et singolare refugium^[2].

Бокачо бил добре приет и направил отлично впечатление, но не получил от папата ясен и задоволителен отговор. Ако се вземе предвид, че този посланик бил и автор на новели, в които духовниците се заклеймявали — най-малкото като търгаши, чревоугодници и развратници, лесно можем да заключим, че, общо взето, в ония времена се проявявала повече търпимост, отколкото в нашите. Като се завърнал от френската си мисия, Джовани бил натоварен през юли същата година да организира в своето село Черталдо съпротивата срещу Фра Мориале, главатар на разбойническа банда, която върлувала в областта. По-късно той щял да бъде обезглавен от Кола ди Риенцо.

Надвил последните си колебания, към края на годината Шарл IV най-после навлязъл в Италия с две хиляди и петстотин рицари. В Милано бил коронясан за крал на Италия, а в Рим получил императорската корона от ръцете на папския легат, пред когото се заклел да спазва правата на църквата. Петрарка ликувал, Бокачо ругаел. Приятел на принцовете, Петрарка виждал в чуждия владетел обновителя на Италия; Бокачо, заклет републиканец — само вулгарен грабител. Колкото до флорентинците, които се били нахвърлили, но само на думи против императора, той ги нарича презрително „жаби“, които само крякат, но не вършат нищо. Упреквал съгражданите си и другите италианци, че не се опълчили на похода на чужденеца така, както се следвало. Единственото, което флорентинските посланици направили, било арогантният им отказ да назовават Шарл император по време на преговорите с него. Но Шарл се интересувал повече от съдържанието, отколкото от формата. В заключение Флоренция трябвало да наброи сто хиляди флорина, плюс четири хиляди флорина годишно като димнина — сиреч данък, събиран на семейство в полза на чужденеца. Извън това републиката била задължена да амнистира изгнаниците, прогонени по времето на Хенрих VII, а магистратите и старейшините на града трябвало да се признаят за наместници на императора. Като напълнил кесията си с пари, Шарл заминал на север, но преди това не забравил да направи нещо, което съвсем го изложило в очите на Бокачо: увенчаването като поет на Заноби да Страда.

Срещнахме вече тази личност като получател на писмото в стил „а ла Тартарен Тарасконски“, с което Бокачо съобщавал заминаването си на война срещу Неапол. Бокачо добре го познавал, били съученици, после Заноби станал учител — почетна професия, но не непременно свързана с музите. Заноби бил посредствен хуманист, без особени заслуги, освен че бил секретар (мястото, което Джовани напразно се бил надявал да получи за себе си) на могъщия Никола Ачайоли. Вижда се, че този faiseur de rois^[3] бил също производител на поети, щом авторитетната му дума успяла да убеди императора, че след лавровата корона на Петрарка никой друг освен Заноби не заслужавал тази поетическа награда.

В литературните салони много се смели зад гърба на бедния Заноби, било от професионална ревност, било заради жалкия ръст на новия лауреат, препоръчан от меча. След великан като Петрарка сега коронясвали пигмей. Заноби излязъл морално бит въпреки тържествената церемония, състояла се в Пиза на 15 май 1355 г. Един кардинал отслужил служба в присъствието на императора, властите и народа. На излизане от църквата Шарл спрял на стълбите и с нарочно забавен жест положил лавровия венец върху главата на поета. Награждаването на Заноби огорчило Бокачо не защото се стремял той към тези лаври, а заради профанирането им, както и заради безграничната и арогантна власт на омразния Ачайоли, създал неистински поет от един секретар и отказал място за секретар на един истински поет.

* * *

Видяхме Бокачо като посланик, да го видим и като политик. Безгрижният новелист заслужава да бъде изучен и от тази страна. В зрелите си години той придобил не тъй абстрактно чувство към политиката като Данте и Петрарка, поне що се касаело до функцията на двете велики сили. Данте мечтаел за утопичното единство на света под ръководството — разграничено и съгласувано — на папата и императора, без да си даде сметка, че междувременно била възникнала институцията на общината, която гневно отричала императорската и папската власт. Петрарка също се бил вкопчил, макар и с по-малко илюзии, в мечтата за едно почти дантевско възобновление на империята, вярвайки в Шарл IV. Буржоазният реализъм на Бокачо не му позволявал да вярва в тази империя и в тези митове, за него това били отминали идеали. Имперският орел — „светата птица“ за Данте — се превърнал в хищен звяр.

В седмата еклога безочливият Дафни (Шарл IV) спори с Флорида (Флоренция). Дафни защитава вече отминали теории, като хегемонията на империята; Флорида, съзнаваща духовното и материалното си превъзходство, оспорва мнимите му суверенни права.

„Древните обитатели на леса ме назначиха за главатар на горите и стадата и властта ми е безгранична“ — хвали се Дафни на общоприетия буколически език, — „под моя закрила са овчарите, които живеят по бреговете на Инд, в Пиренеите, в горите на Родопите, край бреговете на Ебро… а ти, глупачке, дръзваш да ми се опълчваш“.

Флорида отговаря подигравателно. Възхвалената империя е велика само на име, а в действителност не струва пет пари: „Добре познаваме твоите празни титли и слабо оръжие“ — явен намек за пораженията, които императорите понесли в Италия, за които се утешавали чрез разпродажба на титли и привилегии на плащащия най-висока цена.

Бокачо вярва, че властта трябва да произлиза от народа, че решенията са правилни, когато са взети от мнозинството („законите трябва да важат за всички и да са създадени със съгласието на ония, за които са отредени“). Той се нахвърля гневно против несправедливите князе, като ги обвинява в сребролюбие и разврат и добавя, че „да съзаклятничи човек против тях, да се бори и им устройва клопки е добронамерена, пресвета и наложителна постъпка: наистина никоя друга жертва не е толкова драга на бога, колкото кръвта на тирана“.

Явно Бокачо мисли за справедливия край на Ачайоли, дук Атински. Освен тираните той критикува като отвратен песимист и феодалната класа. Лиза, дъщерята на един бакалин (ден десети, новела седма), се влюбва лудо не в кой и да е, а в краля на Сицилия, Пиетро, и от тази разяждаща я и несподелена страст се поболява от меланхолия. Силите й бавно се стопяват, тя гасне като свещ. Твърде скромно е положението на Лиза, за да се надява, че владетелят би я удостоил дори с поглед. Но научавайки за случая, кралят се трогва и отива да я потърси, придружен от цяла свита барони, обявява се за неин рицар и я дава за жена на един от своите благородници. Всеобщо умиление. „С такива дела именно се печелят сърцата на поданиците — заключава авторът, — дава се пример на другите и те да вършат добро, печели се и вечна слава. Но днес малцина или никой не насочва духа си към такива дела, защото повечето властелини са станали жестоки тирани.“

Колкото до борбите между гуелфи и гибелини, между бели и черни, които окървавили предишните поколения, Бокачо не може да ги проумее, не може да разбере значението им. Осъжда ненавистта на Данте и безразсъдството на „проклетите партии“. За него е безкрайно далеч, почти легенда онова, което за Данте било драмата на живота му. Бонифаций VIII, обруган от Данте, за Бокачо е „великодушен“ папа. Данте се надявал на немците, докато Бокачо ги ненавижда с цялата си душа и ги нарича bilingues, сиреч двуезични, вероломни.

Положението се променило изцяло. Справедливостта и свободата не идвали вече от Германия, а от Франция. Кой е разгромил „високомерието на неблагодарните люде (швабите)“? Французинът Шарл д’Анжу, кръвен потомък на Карл Велики, разбил лангобардите и техния „кучешки бяс“. Данте гълчи флорентинците, че се били против Хенрих VII, Джовани — че не са се опълчили на Шарл IV. „По-добре да умрем, отколкото да хвърлим синовете на Флоренция на немските гарвани“ — провиква се той в седмата еклога. Рядко немецът е честен човек. В първата новела на ден осми, говорейки за немеца Гулфард, казва, че бил „доста почтен към ония, у които бил на служба, макар това рядко да се случва с немци“.

Смятал, че Хохенщауфените безскрупулно са узурпирали величието си. Фридрих I, когото Данте бе нарекъл „добрия Барбароса“, за Бокачо бил владетел „велик поради зловещата си кръв“. Расизмът на швабите, предшествуващ Хитлеровия, го изкарвал от кожата. „Говори се навред, макар и неоснователно, че кръвта на швабите била по благородство най-прочута в света, сякаш небето е вкарало по-деликатна кръв във вените на варварите в сравнение с италианците. Смешна работа! Лесно мога да ви докажа колко се лъжат глупаците по повод благородството на тази тевтонска кръв“ — пише той в книгата си De casibus virorum illustrium^[4].

Той заклеймява Фридрих II като „чудовищен човек, чума за цяла Италия и за Сицилия“, мнение, напълно противоположно на това на Петрарка, който в едно свое писмо до приятеля си Джовани го определя като „много съобразителен владетел“ и цитира едно сполучливо мнение на Фридрих за италианците и немците, от което проличава дарбата му на тънък психолог:

„Немците и италианците са двете най-големи и благородни нации на света, но помежду им има големи разлики, защото, ако едните и другите извличат полза от наградите, то не е същото и с наказанието. Наградата подтиква и двете нации към добродетелни дела; но италианците след опрощение стават по-добри и признателни за милостта на владетеля, докато немците, ако не ги накажеш, се възгордяват, бъркат милостта с малодушието и колкото човек повече им прощава, толкова повече стават дръзки. Затова на италианците човек може да прости, без да се страхува, и ще има само полза, докато самото отлагане на наказанието на немеца е вече опасно. Към италианците човек трябва да се отнася почтително, а към немците фамилиарно, защото едните държат на проявата на почестите, другите — на приятелската интимност. Трябва да избягваме приятелството на италианците, защото си пъхат носа навсякъде, одумват строго всекиго и всичко независимо дали преценката им е вярна, или не и осмиват всичко, което се различава от онова, което вършат те. Това е, защото всеки от тях има толкова високо мнение за себе си, че се чувствува съдник на чуждите постъпки. И, обратното: човек може слепешката да се отдаде на приятелството на немците, които се въздържат да съдят приятелите си и търсят в приятелството само обичта“.

Прегръщайки мнението на Фридрих II, че италианците и немците са най-благородните нации в света, Петрарка забравя „немския бяс“, срещу който преди няколко години със стихотворението си „Песен за Италия“ бе поканил да въстанат и да се бият князете от италианския ботуш. Но от тези господа не можело да се очаква нищо добро, затова, като видял, че националистическото му възвание пропада, Франческо се върнал към старата имперска идея. Нека дойдат от чужбина мирът и редът, които италианците не успели да си наложат сами. Така той се вкопчил за разклатената вече Свещена Римска империя. От своя страна Бокачо защитавал твърдо демократичното си кредо. Франческо възхвалявал император Август. Джовани — селяка Марио. Кои били всъщност шампионите на тази станала митическа империя, наричаща се спасителка на света? Шарл IV — пияница; Манфреди^[5] — озлочестител на жени. Ни един от тях не можел да се сравнява по благородство и култура с анжуйците.

Бокачо без колебание преминал на страната на анжуйците, защото за него те означавали Неапол, прекрасния град на неповторимата му младост, и е трудно да се установи колко е повлияла върху политическото му гледище тайната сила на симпатиите и носталгията, т.е. нахлуването на чувствата в територията на разума. Новела шеста, ден десети, изглежда сякаш написана от началника на отдел „Печат“ на гуелфско-анжуйската партия. След поражението на Манфреди две близначки гибелинки, Джинерва и Изота, побягват с баща си от Флоренция, превзет от тържествуващите гуелфи, и търсят убежище и закрила при Шарл д’Анжу, гуелф, крал, комуто не било чуждо чувството на благородно милосърдие. Той се влюбва в Джинерва и понеже близначките си приличат като две капки вода, влюбва се и в Изота, затова мисли да отвлече и двете. Няма значение, че нещастният баща щял да страда — толкова по-зле за него. Той бил гибелин и не заслужавал никакво уважение. За щастие намесва се един приятел на краля, граф Гуидо, който го увещава да не прави това, което вършел врагът. Това са неща, които можел да върши само Манфреди, известен насилник на жени. Нима искал да се принизи до него? Много слава си бил спечелил с победата си над гибелините, но още по-голяма щял да придобие, ако успеел да победи своята нездрава страст. Докоснат на болното място, кралят се разкайва за чудовищната си мисъл и понеже е великодушен по природа, вместо да отвлече двете близначки, дарява ги със зестра и ги омъжва за двама свои смели рицари.

Шарл е французин и ако досега читателят не е разбрал, нека има предвид, че „с благородната си кръв, чистотата на нравите и славните си дела французите блестели сред всички крале и князе на Запада, както светлината на слънцето блести между звездите“. Другите не са крале, а „магарета, наметнати с попона“. Бокачо ги изрежда: испанските Хенрих II Кастилски и Педро III Арагонски — „полуварвари и жестоки“; английският Едуард III — „тъп и муден“; унгарският Людовик — „вероломен“; сицилийският крал Фридрих III Арагонски — „лигав и женствен“. От тези преценки за монарсите по негово време се спасил само неаполитанският Роберто д’Анжу (от френски произход), заради когото Джовани бил готов да се откаже дори от своите републикански идеи, а Петрарка — да скита от един царски двор в друг, ако богинята Фортуна^[6], върховен управител на света, беше поставила Роберто начело на една италийска монархия. Но богинята бе пожелала друго. Трудно е да се предвидят капризите й и еволюцията на историята.

Все пак от изучаването на историята Бокачо почерпил един своеобразен геополитически закон, т.е. че в течение на вековете силата и могъществото са се измествали винаги в една-единствена посока — от изток на запад. Преди те принадлежали на народите от Азия, после на гърците, след това на римляните и най-накрая — на Франция и Англия, които в Стогодишната война се обезкървявали взаимно за първенството. Това преместване няма да престане, твърди Джовани. Пророческа интуиция! Един век по-късно Колумб открил Америка и походът на историята от изток на запад получил нов, мощен тласък.