Жак Льо Гоф
Интелектуалците през Средновековието (4)

Залезът на Средновековието

Краят на Средновековието е период на трансформации. Преобразуването на икономическите и на социалните структури на Запад се ускорява от някои причини като: стихването на демографския подем, който вследствие глада и чумата, особено катастрофална през 1348 г., съвсем замира; смущенията в захранването на западната икономика с ценни метали, което предизвиква глад за сребро, а след това и глад за злато, изострен още повече от войните: Стогодишната война, войната между Двете рози, Иберийските войни, Италианските войни. Освен това развитието на феодалната рента, която масово приема парична форма, внася съществени разстройства в общественото положение на хората. Пропастта между жертвите и облагодетелствуваните от това развитие се задълбочава. Границата минава през градските класи. Занаятчийското съсловие, което е жестоко експлоатирано в някои места (Фландрия, Северна Италия и в големите градове), проявява форми на пролетаризация и животът му се приближава до условията на съществуване на селските маси. В същото време висшите слоеве на градската буржоазия, извличащи облаги едновременно от развиващата се предкапиталистическа дейност и от поземлените ренти, се сливат със старите господстващи класи: благородничеството, църковното духовенство и висшето бяло духовенство в университетите, които успяват да възстановят в своя полза едно компромисно положение. От основно значение за това възстановяване са политическите партии. Политическата власт идва на помощ на икономическите сили. Векове наред тя ще поддържа Стария режим. Това е ерата на „княза“. И само под формата на негов служител като чиновник или царедворец, човек печелел богатство, власт, престиж. Бившите висши сановници разбират това и се приобщават към властта на тираните и монарсите, а същевременно в техните среди проникват и нови хора по благоволението на княза.

В този контекст средновековният интелектуалец ще изчезне. На преден план на културната сцена ще се появи нова личност: хуманистът. Ала едва в края на епохата хуманистът дава онзи напор, който изтласква неговия предшественик. Но интелектуалецът не е насилствено убит, той сам доброволно капитулира пред тази смърт и пред тази метаморфоза. Преобладаващото мнозинство от университетските хора с принизяването на собственото си достойнство в течение на XIV и XV в. подготвят изчезването на средновековния интелектуалец.

Материалното замогване на университетските служители

Университетският учен от края на Средновековието е направил окончателно своя избор между принадлежността към трудовия свят и приобщаването към привилегированите слоеве. На Запад вече няма интелектуален работник. Или по-скоро това название носят само някои неизвестни преподаватели в общинските училища, които не са от особено значение за интелектуалното движение, макар че между тях има и такива, които играят роля в революционните движения, каквото е вълнението на Чиомпите във Флоренция през 1378 г.

Безспорно университетските служители от XIV и XV в. не само че не пренебрегват облагите, които могат да извлекат от платения труд, а проявяват алчност и към дребните печалби през тези трудни времена. Искат от студентите да им заплащат уроците — нещо, което църквата не могла да забрани окончателно — и са все по-ненаситни в желанията си. Те раздуват предписанията, които определят какви подаръци трябва да правят студентите на учителите по време на изпитите. Ограничават всички университетски разноски, които могат да ги ощетят. Броят на бедните студенти с право на безплатно обучение и степен, бързо намалява с указ. В Падуа в началото на XV в. се предвижда само по един на факултет: това е един вид теоретична мярка в подкрепа на принципа, който противоречи на забраната на църквата и е равностойно на лептата, която богатият търговец отделя от приходите си за бедните. Със същия указ се преустановява и издръжката на студенти със скромни материални възможности, които са всъщност ядрото на факултетите. Занапред ще преуспяват само онези, които се ползват със закрилата на някой покровител, с цел да ги направи по-пряко зависими от себе си или пък такива студенти, които се задоволяват с бохемско съществуване, а интелектуалните им амбиции са на второ място — като Вийон например.

Едно интересно решение на докторите по гражданско право е ярко доказателство за подобно развитие в отношенията между учители и учащи. То е притурка към устава от 1400 г., която въвежда подвижна стълбица на университетските права по отношение на възнаграждения на учителите, а постоянен размер на стипендиите на студентите-стипендианти. По този начин университетската политика се приобщава към едно общо явление, което се наблюдава в Западна Европа през втората половина на XIV в. Предвид покачването на цените административните власти и работодателите се стараят да затвърдят заплащанията и по този начин да не допускат съответствие между стандарта на живота и възнагражденията, защото подобно нещо би довело до установяване на подвижна стълбица на заплащанията. Тези обаче, които живеят от ренти, давнина и наеми се опитват, и то често успешно, да нагодят доходите си към стандарта на живота. Те преизчислявали в натура или превеждали в реалната стойност на монетата плащания, изчислени в една постоянна парична стойност.

Този пример показва, че университетските преподаватели са включени в социални групи, които живеят с доходи от феодален, сеньориален или капиталистически характер.

По-голяма част от приходите на университетските преподаватели са точно от такова естество. Техните доходи са предимно ренти от църковните имоти или приходи от влагането на пари в недвижими имоти: къщи и земи. Сборникът от грамоти, с които се дават права на Болонския университет, ни позволява да проследим учредяването на значителни доходи на университетските преподаватели в края на XIII в. Учителите, особено по-именитите, които печелят повече, а до известна степен и другите, стават богати собственици. Следвайки примера на богатите, те се отдават на спекулативна дейност като лихвари. Виждаме ги да дават заеми с лихва най-вече на нуждаещи се студенти, а като залог да вземат най-ценните им предмети — книгите.

Франсоа Акурс притежавал имоти в Будрио, в Олметола, една великолепна вила с хидравлично колело, което по това време се считало за чудо. В Болоня заедно с братята си имал хубава къща с кула, която образува днес дясното крило на общинската палата, а заедно с други доктори влязъл в едно търговско сдружение за продажба на книги в Болоня и чужбина. Отдал се на лихварство в много широки мащаби и преди смъртта си трябвало да иска опрощение от папа Никола IV, който разбира се го удовлетворил.

Същото прави и Алберто Одофредо, син на великия Одофредо. Той бил лихвар non paeciol, ma sovrano (не малък, а царски) и освен многото поземлени доходи, имал и участие и в едно предприятие за лен.

Учителят Джовани от Андреа в 1326 г. дава като зестра на дъщеря си Новела значителната сума от 600 златни болониа.

Но в края на средните векове, разтърсвани от девалвации и кризи, вследствие промяната на лихвените проценти и паричните превратности, едновременно с феодалните и поземлените ренти са обезценени и споменатите богатства. Много университетски преподаватели са разорени, а къщите и земите им една след друга продадени. Оттук следва необходимостта да се търсят други източници за печалби: хонорари от студенти за уроци, изпитни такси. На тази икономическа база става обновяването на част от университетския персонал. Тук се коренят и причините от финансов характер, които ориентират университетските преподаватели към новите богати центрове — дворовете на князете и антуража на църковните и светските меценати.

Към потомствена аристокрация

Обновяването на университетския персонал обаче е частично спряно поради тенденцията на университетските преподаватели за унаследяване на тези служби. Още в XIII в. прочутият юрист Акурс иска право на предпочитание за синовете на доктори при заемането на вакантни катедри в Болонския университет. Общината полага усилия през 1295, 1299 и 1304 г. да предотврати подобни решения, но напразно. Когато през 1397 г. новият устав на колежа на юристите предвижда само един болонски гражданин годишно да получава докторат, той не включва в това число синовете, братята и племенниците на докторите. Напротив, това означава, че трябва да им се дава широк достъп. В Падуа през 1394 г. е издадена заповед за безплатно постъпване в юридическия колеж на всеки кандидат, произхождащ по мъжка линия от доктор, дори ако някой сред тях не е бил доктор. В 1409 г. е уточнено, че син на доктор трябва да се допуска безплатно на изпит. Това узаконяване на една университетска олигархия, освен че допринася за снижаване на интелектуалното ниво, придава на университетските среди характерна черта, присъща на благородничеството: наследствеността. Така то превръща тази прослойка в каста.

За да получат официално признание като аристокрация, университетските хора възприемат един от обичайните начини, използуван от групи или отделни лица. Когато те искат да се причислят към съсловието на благородниците, „те живеят като благородници“, както чудесно е забелязал Марк Блок.

Дрехите и атрибутите на длъжността, която заемат, те превръщат в символи на благородство. Катедрата с издадената си част отгоре все повече е в стила на синьорите; тя ги отделя от слушателите, екзалтира ги, възвеличава ги. Златният пръстен и токчето или баретата, които им се дават в деня на conventus publicus (публичната защита) или в деня на inceptio (встъпване в длъжност), все по-малко са отличителните знаци на длъжността и все повече стават емблеми на престижа. Университетските преподаватели носят дълга роба, качулка от светлосива кожа, често яка от хермелини и над всичко онези дълги ръкавици, които в Средновековието са символ на високо обществено положение и на власт. Уставът непрекъснато увеличава броя на ръкавиците, които кандидатите трябва да подаряват на докторите по време на изпита. Един болонски текст от 1387 г. уточнява: „Кандидатът е задължен преди защитата на доктората да предаде в определено време на разсилния задоволителен брой ръкавици за докторите на колежа… Тези ръкавици да са достатъчно дълги и широки, за да покрият ръката до средата. Те да бъдат от хубава козя кожа и доста широки, за да могат ръцете да влязат лесно и удобно. Под хубава козя кожа трябва да се разбира, че ще бъдат онези, които се купуват поне по 23 су дузината“. Връчването на доктората се превръща в истински празник, придружен от веселби, каквито правят и благородниците: балове, театрални представления, турнири.

Къщите на университетските преподаватели стават луксозни, а къщите на най-богатите, какъвто е юрисконсултът Акурс, имат и кули отстрани, каквито се полагат само на къщите на благородниците. Гробниците им са истински паметници като онези, които ще украсяват църквите в Болоня или пък са паметници на открито.

Ректорите в Болоня се задължават по устав да водят „благороден живот“. Между тях се срещат членове от фамилията на бургундските херцози или на маркизите на Бад. Те получават правото да носят оръжие и да бъдат придружавани от свита от пет души. „Артистите“, сравнително на по-малка почит, все пак получават привилегията да се освобождават от военна служба, а по-богатите студенти могат да си намерят и заместник. Забелязва се развитие и в титулуването на учителите. В началото, през XII в. magister се нарича главният майстор, началникът на работилницата. Учителят е maitre (майстор), каквито има и между другите занаятчии. Прозвището му отговаря на дейността му в сферата на труда. Скоро то става почетно звание. Още Адам от Пти Пон^[83] ругае една своя братовчедка, която от дълбоката селска провинция в Англия му пише в Париж, а не го поздравява с така силно желаната титла. В един текст от XIII в. четем: „Учителите не обучават, за да бъдат полезни, а за да бъдат наречени rabbi, което значи «синьори» според текста в Евангелието. Magister в XIV в. добива значение на dominus — сеньор. В документите учителите от Болоня са наричани nobiles veri и primarii cives — благородни мъже и знатни граждани — а в обикновения живот domini legum — сеньори юристи. Студентите наричат своя любим учител dominus meus — сеньоре и това обръщение изразява връзка на подчиненост.“

Дори един граматик, Мино от Кале, заявява пред учениците си: „Така желаното овладяване на науката струва повече, от което и да е съкровище; то изважда бедняка от калта, неблагородника прави благородник, създава му име на знатен човек и издига благородника над неблагородните, понеже той принадлежи към един елит“. Ето такава е науката, станала притежание и съкровище, средство за власт и не вече безкористна цел. И Хьойзинха много проницателно отбелязва, че Средновековието при залеза си има тенденцията да постави знака на равенство между рицарството и науката, да изравни правата на докторската титла с правата на рицаря. Наука, Вяра и Рицарство — това олицетворяват трите лилии в Параклиса на лилиите на Филип от Витри (1335), а в книгата за деянията на маршала от Босико четем: „Две неща са повелени от Бога, които като два стълба да подкрепят реда в божиите и човешките закони. Тези два стълба са рицарството и науката, които много добре си схождат“. Императорът Карл IV посвещава в рицарство Бартол и му дава правото да носи герба на Бохемия. Краят на това развитие е моментът, когато Франсоа I през 1533 г. предава рицарството под опекунството на университетските доктори. Естествено, че такива знатни личности не ще допуснат вече да бъдат смесвани с хората на физическия труд, защото това би означавало да се откажат от благородническото си достойнство и да се принизят до трудещия се народ — нещо, което става най-вече във Франция, където Людовик XI безуспешно го преследва. Интелектуалците възприемат мнението, което се отнася с дълбоко презрение към ръчния труд. Това според Хенри Хаузер се засилва още повече при хуманизма поради предразсъдъците, подхранвани от гръко-латинската литература. Далече сме вече от онзи подем на градовете, които през XII и XIII в. свързва свободните и занаятчийските изкуства в едно динамично цяло. Така се стига до разрива между теория и практика, между наука и занаяти, който има опасни последици за схоластиката. Това особено ясно се забелязва при медиците. Разделянето се извършва между лекаря-духовник, аптекаря-бакалин, хирурга. В XIV в. във Франция редица укази и наредби утвърждават разделянето на хирурзите. Първият указ е от Филип Хубави през 1311 г., според който се различават две групи: едната е групата на така наречените „хирурзи с тога“, които имат степените на бакалавър или лисансие, потвърдени с устави (първите са известни от 1379 г.). Те образуват хирургическа аристокрация. Другата е групата на „бръснарите“, които се занимават с брадите и с леки хирургически работи, продават мехлеми и билкови отвари, пускат кръв, превързват рани и подутини, отварят циреи. Тези две групи се числят към различни религиозни братства. В религията също действуват законите на обществото: първите влизат в братството на Св. св. Козма и Дамян, а вторите — в братството на Светия Гроб. Можем да преценим в какво неизгодно положение е науката при такова отделяне на учените от практиците, на научните работници от занаятчиите.

Колежите и аристократизацията на университетите

Аристократизацията на университета е изразена и при развитието на колежите, което развитие трябва да проследим в истинската му светлина и значение. Отначало колежите са милосърдни фондации и приемат само едно малцинство от привилегировани, а не са истински научни центрове. Но, макар че някои от тях обсебват преподаването на един предмет, както например колежът основан от Робер дьо Сорбон през 1257 г., който в края на краищата се слива с богословския факултет и дава името си на Парижкия университет; независимо от това, че университетите в Оксфорд и Кеймбридж се пръскат по колежите, чиято образователна система до голяма степен е останала непроменена и досега, все пак общо взето те не играят онази роля, която обикновено им се приписва по-късно. Много от тях бързо си извоюват име като: колежите на Аркур (1280) и Навара (1304) заедно със Сорбоната в Париж; испанският университет, основан в Болоня (1307) от кардинал Алборнос; Балиол (1261–1266), Мертон (1263–1270), юнивърсити (към 1280), Екзотер (1314–1316), Ориел (1324), Куинс (1341), Ню колидж (1379), Линкълн (1429), Ал Соулс, основан в 1438 г. за успокоение на душите на англичаните, загинали в Стогодишната война, Магдалена (1441) в Оксфорд, Петерхауз (1284), Кингс Хол, Микаелхауз (1324), юнивърсити (1326), Пембрук (1347), Гонвил (1349), Тринити Хол (1350), Корпус Кристи (1352), Годсхауз (1441–1442), Кингс Колидж (1441), Куинс Колидж (1448), С. Катаринес (1475), Жезю (1497) в Кеймбридж. Но тези учебни заведения, въпреки че привличали към себе си и други, които нямали свои собствени сгради, все пак се различават от обикновената ни представа за тях. Те се обособяват като центрове на феодални имения, наемат и продават къщи, отначало близо до именията, а после и по-далеко в полето или в околните села и ги използуват с търговски цели. Те упражняват в квартала съдебна власт, регулират движението в съседните улици, предоставят жилища на семейства на висши магистрати, особено на членове на парламента. По този начин кварталът на Сорбоната става един от „съдебните дворове“ на Париж. Колежите се връщат към стила на старите абатства. Те формират университетската аристокрация, подсилват затворения характер на университетите и същевременно подбиват авторитета на техните служители и на образованието с аристократичната си олигархия.

Така самите университети утвърждават светската си власт, стават собственици, чиито стопански задължения излизат извън границите на дейността им в сдруженията и феодите. Печатът, който е отличителният знак на сдружението, става герб на университета.

Развитие на схоластиката

Успоредно с това обществено развитие се забелязва развитие и в самата схоластика. Нека се опитаме да очертаем някои тенденции в извънредната сложност на философията и теологията през XIV и XV в., които се отклоняват от позициите на схоластиката през XIII в. Като главни насоки през този период можем да отбележим следните: критичното и скептичното движение, чийто произход откриваме в Дънс Скот и Окам; научният експериментализъм, който при последователите на Мертон от Оксфорд и при парижките доктори (Отрекур, Буридан, Орезм)^[84] води до емпиризъм; авероизма, който с Марсилий от Падуа и Жан Жанден^[85]) преминава в политика и с който имат много допирни точки големите еретически водачи Уиклиф и Ян Хус^[86]; и най-после антиинтелектуализма, който скоро оформя облика на цялата схоластика от края на Средновековието, черпи от изворите на мистицизма на Майстер Екхарт^[87] и става популярен през XV в. чрез Пиер от Айи, Жерсон и Николай от Куза^[88].

Разрив между разума и вярата

Големите францискански доктори — теолози Джон Дънс Скот (1266–1308) и Уилям Окам (1290–1349) атакуват основния проблем на схоластиката: равновесието между разума и вярата. Според Гордон Леф основното Анселмово разбиране, че „вярата търси разума“ е изоставено около 1320 г. едновременно с усилията да се търси връзка между създаденото и божественото, което, с някои малки различия, е целта на августинианците и томистите. При все че през XIV и XV в. се чувствува повече влиянието на августинианците, отколкото духът на томистите, мислителите на времето се надигат срещу томистите. Дънс Скот пръв изключва разума от областта на вярата. Бог е толкова свободен, че не може да се долови с човешкия разум. И тъй като божествената свобода е станала център на теологията, тази наука остава извън обсега на разума. Уилям Окам продължава разсъжденията си в този дух и довежда до краен предел разрива между практическото и теоретическото познание, прилагайки доктрината на Скот в отношението на човека към Бога. Той различава абстрактно познание и интуитивно познание. Абстрактното познание, обратно на интуитивното, „не ни позволява да узнаем дали едно нещо, което съществува, съществува, или дали едно нещо, което не съществува, не съществува… Интуитивно познание е онова, чрез което ние знаем, че едно нещо е, когато е и че не е, когато не е“. Без съмнение, според Пол Виньо, логиката на Окам не води непременно до скептицизъм. Процесът на познанието не предполагал обезателно съществуването на познавания предмет. До истината се достигало по два различни пътя, напълно независимо един от друг: доказателството се отнасяло само до онова, което можело да се потвърди от опита; всичко друго било умозрителна работа, без никаква сигурност, в краен случай само на вероятности. Но прилагането на тези принципи от самия Окам към теологията довежда до скептицизъм. Тъй като Бог е определен само от своето всемогъщество „той става символ на несигурност и не е вече мярка за всички неща… Следователно разумът не може да поддържа или потвърждава вярата. На вярата не остава друго, освен да напусне полето на спора, отстъпвайки място на факта, или да се подчини на съмнението, което управлява цялата извънсетивна област.“ К. Мичалски показва как последователите на Окам, изхождайки от тези предпоставки, развиват философията и теологията в критицизъм и скептицизъм. Дори обучението в университетите носи дълбокия белег на това развитие. Коментарът на „Сентенции“ от Пиер от Ломбардия — до тогава пробен камък на образованието по теология — все повече се пренебрегва. След Окам броят на „въпросите“ намалява и те се концентрират главно върху всемогъществото и свободната воля. Същевременно равновесието между природата и божията милост е изцяло нарушено. Човекът може да изпълни всичко, каквото Бог пожелае от него, дори без неговата милост. Всяко догматично обучение няма никаква стойност. Ценностните стойности са нарушени. Доброто и злото не се изключват вече взаимно. Човешките сили могат да се разглеждат само ако се съпоставят с опита.

Противниците на учението на Окам, какъвто е оксфордският преподавател Томас Брадвардин^[89], поставят същите проблеми. Тяхната авторитарност, която от авторитета на догмата прави център на всяка истина и на всяко познание, води до пълно изключване на разума. Според задълбоченото виждане на Гордон Леф, без това пълно отричане на скептичната теология „не би имало нито Ренесанс, нито Реформация“. От сега нататък пътят е свободен за един волунтаризъм, който, деформиран и извратен, ще узакони властната воля, ще оправдае княжеската тирания. И последните колебания ще бъдат пометени, като тези на Габриел Биел, който, защитавайки своя учител Окам, твърди, че почти не е изменил на своята професия на интелектуалец: „Би било срамно, ако един интелектуалец не може да даде някакво обяснение или някакво оправдание на вярването“ или на Пиер от Айи, който много предпазливо прокарва същата мисъл: „Тъй като нашата вяра е истинска и спасителна, не би било оправдано, ако не можем да я защитим или подкрепим с подходящи аргументи“.

Граници на експерименталната наука

Този именно критицизъм е в основата на логическите и научните трудове на последователите на Мертон, като Уилям Хейтсбъри и Ричард Суанспет, а всъщност той води началото си от Гросетест и Роджър Бейкън. В същия дух пишат и парижаните Никола от Отрекур, Жан Буридан, Алберт от Саксония, Николай Орезм. Те се задоволяват с опита: „Аз не твърдя, че всичко това е сигурно, но само бих искал от господа теолозите да ми обяснят как всичко това може да стане“.

Тези учители са предвестници на големите учени от началото на съвременната епоха. Жан Буридан е ректор на университета в Париж. Потомството го познава по невероятни причини поради предполагаемите му скандални любовни връзки с Жана Наварска и поради прочутото му магаре. Той изглежда е „предчувствувал основните закони на съвременната динамика“ и дава определение за движението на едно тяло, което е съвсем близо до определението на impeto (стремително движение напред) на Галилей и „количеството движение“ на Декарт. „Ако този, който хвърля снаряди, пусне в движение с еднаква скорост един лек къс дърво и един тежък къс желязо, и двата къса еднакви по обем и форма, то ще забележи, че железният къс ще отиде по-далече, защото тласъкът, който му е предаден, е по-силен.“ Алберт от Саксония с теорията си за тежестта „е упражнил влияние върху цялостното развитие на статиката до средата на XVII в. и насочил Леонардо да Винчи, Кардан и Бернар Полиси към изучаване на вкаменелостите“.

А Николай Орезм, който вероятно забелязал закономерността при падането на телата, еднодневното движение на земята и установил използуването на координатите, „изглежда е пряк предшественик на Коперник“. Според Р. Дюем неговите демонстрации се основават на аргументи, чиято „яснота и точност превъзхождат многократно това, което Коперник е писал по същия въпрос“. Това са оспорими възгледи и са били оспорвани. Трябва да мислим, че тази учени дори и да са имали такива забележителни прозрения, за да постигнат някакъв резултат, те са се сблъсквали със затрудненията, които им е създавала средновековната наука, а именно: липса на подходяща научна терминология, за да бъдат изразени в ясни формулировки, лесно и широко приложими научните принципи; техническа изостаналост, неспособна да използува теоретичните открития; тираничната власт на теологията, която пречи на своите хора да употребяват ясните научни понятия. Учените на XIV в. започват да проникват в тайните на тези прозрения, както се вижда благодарение на трудовете на А. Койре, А. Л. Майер, А. Комб, М. Клажет, Ж. Божуан. Но, както изглежда, приносът на тези учени за дискредитирането на рационализма ги довежда само до задънена улица.

Антиинтелектуализмът

Занапред учените се приобщават към антиинтелектуалното течение, което увлича духовете. По-голямата част от мислителите от края на Средновековието се поддават на съблазните на мистицизма на Екхарт. През 1449 г. кардинал Николай от Куза; автор на последното голямо схоластично произведение от средните векове, поема защитата на Екхарт, атакува аристотелизма и произнася „Възхвала на ученото невежество“: „Най-голямата опасност, за която са ни предупредили мъдреците, идва от това, че тайната става достояние на души — роби на закоравели навици, защото такава е силата на едно продължително строго спазване на канона, че повечето предпочитат по-скоро да се откажат от живота, отколкото от привичките си; това ни доказва и примерът с преследването на евреите, сарацините и други закоравели еретици, за които убеждението, затвърдено с времето е закон и те го поставят дори над живота си. Прочее днес аристотеловата секта е взела връх и тя смята за ерес съвместимостта на противоположностите, а само такова единство позволява издигането до мистична теология. За онези, които са възпитани в тази секта, такъв метод е съвсем незначителен и несъвместим с тяхното разбиране. Затова те го отхвърлят напълно и би било истинско чудо, истинско религиозно покръстване, ако се откажат от Аристотел и успеят да се изкачат по върховете“. И след като поема защитата на Екхарт, той завършва с това обръщение към него: „Аз ти предавам тези изявления, за да ги четеш и, ако прецениш, че е необходимо, дай и на други да ги прочетат, та от твоята вътрешна топлина да порасне това чудесно семе и ние да се издигнем към видението на божествената същност. Защото съм чувал да се говори, че благодарение на твоите старателни грижи това семе е посято по цяла Италия в ревностни души и ще роди много плод. Няма никакво съмнение, че това размишление ще надделее над всички умувания на всички философи, макар че е трудно да се откаже човек от придобитите навици. И колкото повече напредваш, не забравяй да ми помагаш, та непрекъснато да се възползувам от твоите успехи. Защото само с един вид божествена паша възстановявам с радост силите си, доколкото Бог ми позволява, използувайки ученото невежество и стремейки се непрекъснато да се наслаждавам на онзи живот, който за момента съзирам едва в далечни образи, но до който ежедневно се старая да се приближа повече. Дано Бог, така желан и навеки благословен, ни позволи, освободени от този свят, да достигнем най-после там. Амин“.

Ричард Фицралф още в средата на XIV в. дава за пример собственото си прекръщаване от философ в теолог-фидеист, което изразил в молитвата към Христа, заявявайки: „Докато бях с тебе, ти, който си истината, за да ме водиш, аз чух без да разбирам врявата на философите, чиито брътвежи бяха насочени против тебе — на хитрите евреи, гордите гърци, сарацините-материалисти и невежите арменци…“. И в своята Summa той изоставя решително схоластичните аргументи, за да използува само текста на Библията.

И, както видяхме при Николай от Куза, най-големият враг занапред ще бъде Аристотел. „Отначало, казва още Фицралф, моята мисъл се беше привързала към учението на Аристотел и към аргументирането, което изглеждаше задълбочено само на много тщеславни хора…“ Пиер от Айи, който е ректор в Париж, откликва на думите му: „Във философията или учението на Аристотел няма или има малко доводи очебиещо показателни… В заключение нека кажем, че философията или учението на Аристотел заслужава по-скоро да се нарече мнение, отколкото наука. Следователно онези хора, които стават упорити привърженици на авторитета на Аристотел, са достойни за порицание“.

Така е мислил и Жан Жерсон, друг знаменит ректор на университета в Париж в прехода от XIV към XV в. Приписвали са му произведението „Подражание на Исус Христос“. Той заявява: „Мнозина се изморяват и измъчват, за да овладеят науката и аз видях — казва мъдрецът — че това е суета, труд и духовно огорчение. За какво ще ви е нужно да познавате нещата на този свят, щом този същият свят не ще съществува? В последния ден не ще ви питат какво сте знаели, а какво сте правили, и не ще има наука в подземното царство към което бързате. Прекратете един напразен труд“.

Така схоластиката отстъпва място на едно връщане към свещеното невежество, рационалната наука се отдръпва пред една трогателна набожност, израз на които са проповедите и религиозните брошури на Жерсон и на Айи. Така университетските хора се приближават до степен в известен смисъл хуманистична духовност devotio moderna (нова набожност), за която се знае какво влияние е оказала върху такъв учен като Еразъм например.

Национализиране на университетите: новата география на университетите

В продължение на тези два века университетските служители губят своя интернационален характер. Главната причина за това е основаването на много нови университети, чиято принадлежност е все повече национална и дори областна.

Още от XII век вследствие успехите на испанската Reconquista и укрепването на властта на иберийските монарси, на полуострова се създават учебни заведения. Но, въпреки че някои от тях представляват развити по-рано съществуващи училища, те нямат вече онзи характер на спонтанно и прогресивно възникване както в Болоня, Париж и Оксфорд. Най-често това са истински фондации, в които сътрудничат монарсите и папите.

След неуспеха на фондацията при един университет в Паланция и благодарение на усилията на Алфонс IX дьо Леон, между 1220 г. и 1230 г. възниква университетът в Саламанка. Той укрепва окончателно с хартата на Алфонс X Мъдрецът, знаменит учен от 1254 г. и с булата за конфирмацията на папа Александър IV от 1255 г. После един след друг се появяват университетите в Лисабон и Коимбра (1290 г.) в Лерида (1300 г.), Перпинян (1350 г.), Хуеска (1354 г.), Барселона (1450 г.), Сарагоса (1470 г.), Палма де Майорка (1483 г.), Сигуенца (1489 г.), Алкала (1499 г.), Валенсия (1500 г.).

От XIV в. нататък това движение се разраства най-вече в Централна, Източна и Северна Европа. Първият университет на империята е в Прага, създаден от папа Климент VI по настояване на Карл IV, който по този начин иска да облагодетелствува своего кралство Бохемия. Следва университетът във Виена, основан от Рудолф IV и Юрбен V в 1365 г. и възстановен от Алберт III през 1383 г.; университетът в Ерфурт, снабден с була от двама папи (Климент VII през 1379 г. и Урбан VI през 1384 г.) се появява на бял свят едва през 1392 г.; в Хайделберг през 1385 г.; в Кьолн през 1388 г.; в Лайпциг през 1409 г., роден от пражките кризи; в Рощок през 1419 г.; университетът в Трев е основан през 1454 г., но истинското му съществувание започва едва през 1473 г.; в Грайфсвалд през 1456 г.; във Фрайбург в Бризгау през 1455–1456 г.; в Базел през 1459 г.; университетът в Инголщад, получил була от папа Пий II през 1459 г., но е организиран едва през 1472 г.; в Майсен през 1476 г.; в Тюбинген през 1476–1477 г.; университетът в Лувен, основан през 1425 г. привлича студенти от бургиньонските области. В Краков университетът е основан от Казимир Велики през 1364 г., а реконструиран основно от Владислав Ягелонски с помощта на папа Бонифаций IX през 1379–1400 г.; в Печ се преподава каноническо право от 1367 г.; университетът в Будапеща е основан през 1389 г. и процъфтява много бързо през 1410 г., а в Прешбург през 1465–1467 г.; Швеция има университет в Упсала от 1477 г., а Дания — в Копенхаген от 1478 г.; Оксфорд и Кеймбридж обсебват английския учен свят, а кралете на Шотландия основават три университета: в Сент Ендрюс през 1413 г., в Глазгоу през 1450–1451 г. и в Абърдийн през 1494 г.

В Италия се сформират краткотрайни университети, които често се дължат на масови изселвания на учители и студенти от Болоня или другаде. Такива са университетите в Модена, Реджо ди Емилия, Виченца, Арецо, Верчели, Тревизо, Сиена. Университетът в Неапол, основан от Фридрих II като военна машина срещу папството, има по-значителни моменти само през царуването на този монарх. Други университети имат влияние само поради подкрепата на италианските князе, които искат да ги направят гордост за кралството си. Главният е в Падуа, основан през 1222 г., който от 1404 г. става университет на Венецианската република. През 1244 г. Инокентий IV основава при папския двор университет, който папите се опитват да съживят през XIV и XV в. едновременно с укрепването на властта им в църковните държави. Сиена има университет от 1246 г., който е възстановен през 1357 г. с була на императора Карл IV, а през 1408 г. се сдобива с нови привилегии от папа Григорий XII. В Пиаченца основаният през 1248 г. университет е съживен от Йоан Галеас Висконти през 1398 г. и става интелектуален център на миланската държава, но през 1412 г. отстъпва тази роля на университета в Павия, основан през 1361 г. Университетът във Флоренция между 1349 г. и 1472 г. играе важна роля като главен център на хуманизма, но по това време Лоренцо Великолепният предпочита като университетско седалище на Флорентинската държава Пиза, където университетът съществува от 1343 г. Във Ферара университетът е основан през 1391 г., но е съживен от княжеската фамилия Есте през 1430 г. Пиемонтското херцогство от 1405 г. има университет в Торино, който претърпява много превратности, а Алфонс Великолепни, крал на Арагон и на Сицилия основава университет в Катания през 1444 г. с помощта на папа Евгений IV. Накрая нека споменем, че някои опити за университетска регионализация дава и Франция. След университетите в Париж, Монпелие и Орлеан, произхождащи от учебни центрове с влияние още през XII в., след университета в Анже, чиято история е неясна, през 1229 г. е основан университет в Тулуза с предназначение да се бори срещу албигойската ерес. Други фондации, които в по-голямата си част се дължат на военни събития, създават само краткотрайни и неизвестни университети. Авиньонският университет, основан от Бонифаций VIII през 1303 г., процъфтява докато папите са там. В Каор университетът от 1332 г. не съществува дълго, а в Гренобъл, основан в 1339 г. от престолонаследника Хумберт II едва вегетира; в Оранж императорският университет без особен успех преживява от 1365 до 1475 г. Лудвик II Провансалски от 1409 г. привлича в университета в Екс бургиньонци, провансалци и каталонци; университетът в Дол, основан от Филип Добрия, херцог на Бургундия, с помощта на папа Мартин V, изчезва през 1481 г., Валенсия дължи на престолонаследника, бъдещия Людвик XI университета си, който проявява дейност само в правните науки от 1452 г.

Когато става крал, той основава университет в родния си град Бурж през 1464 г., а херцогът на Бретан създава университет в Нант през 1460 г., който се възмогва при Карл VIII през 1498 г.

По време на разделянето на Франция между англичаните и Карл VII се появяват на бял свят три университета, които се развиват успешно: в Кан (1432 г.) и в Бордо (1441 г.) — английски, а в Поатие — френски. Ако изключим Монпелие поради специализацията му в областта на медицината, Париж остава най-големият интелектуален център във френските земи и в зоната на френското влияние.

Това роене на университетите обаче допринася, ако не за изчезването, то поне за намаляването на интелектуалния приток в най-големите университети и за унищожаването на многонационалната система, която е била от голямо значение за тях, защото много често е имала ръководна роля в тяхната структура. Пърл Кибър описва изчезването на университетските националности в течение на XIV и XV в.(I)

Университетските преподаватели и политиката

Този процес заема място в едно цялостно еволюиране, съществуващо в големите университети, за да достигне в края на средните векове политическа мощ, да играе активна, съществена роля в борбите между държавите, да бъде предмет на бурни сцени, поставяйки в центъра „нации“, пропити с национално чувство, и да завърши като съставна част на новите социални структури на държавите. Нека погледнем тази еволюция на политическия авероизъм на Уилям от Окам и на Марсилий от Падуа; на кризите в Прага и на политическата роля на университета в Париж.

Жорж дьо Лагард, в поредица от прочути студии върху „Зараждането на светския дух при залеза на Средновековието“ дава задълбочен анализ на тезите и политическата дейност на Уилям от Окам и Марсилий от Падуа. През първата половина на XIV в., въпреки различията във възгледите им, двамата мъже заедно с императора Лудвиг Баварски водят обща борба срещу папството и неговите светски претенции. Резултат от тяхната дейност като полемици и политически теоретици е шедьовърът на Марсилий от Падуа Defensor paris (Защитник на мира). Там, освен духа на италианските общини, личат ясно и традициите, от които той черпи вдъхновението си. На първо място това е гибелинската традиция, която срещу папските домогвания за светско владичество поддържа принципа на разделяне на духовната от светската власт и осъжда претенциите на императора върху църквата. Философски погледнато това е авероистко схващане, което дава на аристотеловото учение тълкувание съвсем различно от тълкуванията на томизма. В областта на социалната философия то граничи с емпиризма, много неправилно определян като „натурализъм“, понеже се стреми „да освободи политичното от духовното“ и да даде предимство на индивидуалната воля пред обективната действителност, да сведе социалния „ред“ до едно механично равновесие, да замести „природата“ с „договора“. Ще се прибави и влиянието на законоведите и на кликата Дюбоа-Ногаре, която в прехода от XIII към XIV в. подкрепя борбата на Филип Хубави срещу папството в защита на зараждащата се монархия.

Заключението е „целокупната“ държава, потвърждение на идеята за автономия на държавата, основана на отделянето на правото от морала. Позитивистичното разбиране на обществения живот води до схващането за божественото право на установения ред. „Ако се съпротивлявате срещу светската власт, дори ако нейните притежатели са неверни или коварни, вие ще се изложите на вечно проклятие…“ Всемогъщата държава претендира за всички права в обществения живот. Тя обхваща законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Тя е всеобхватна: на дадена територия никой поданик не може да остане извън властта на княза. Светската държава обаче не се задоволява само да изолира църквата в духовната сфера, тя претендира за духовна мисия, правото да ръководи тази сфера. И в крайна сметка тя отрича всякакви истински различия между духовното и светското: „Безспорно човешкият законодател няма власт… да създава или отменя духовните правила, тъй като те не са нищо друго, освен предписания или разпоредби на самия Бог, но влиза в задълженията на законодателя или на човешкия съдия да познава всички деяния позволени или непозволени, извършени или не от хората, миряни или свещеници, божи или светски служители, всичко това се отнася както до духовните така и до светските неща, при условие все пак, че не се касае за строго духовна материя…“. И сякаш слушаме Лутер: „Всичко, което не е душевен мир, всичко, което материализира живота на църквата, е светско и принадлежи на държавата. Всичко, което е изпълнение на моралния закон на времето, не е подвластно на църквата, а на държавата“.

Взривоопасно учение, което ще обикаля света и ще намери почва в мисли така различни помежду си като тези на Макиавели или Лутер, на Хобс или Русо, на Хегел или Огюст Конт, на Ленин или на Карл Мор.

Първият национален университет: Прага

Тази тенденция признава дори националното чувство. Така например в Прага университетът е основан в една неспокойна обстановка. Международен като всички университети, той скоро попада в положение да бъде обсебен от германските учители и студенти, чийто брой се увеличава поради отлива им от Париж по време на голямата схизма. Те се сблъскват с чешкия елемент, все повече осъзнаващ своята националност и стремежи. В основата на тези ежби от народностен характер са залегнали дружествени противоречия: дали германската „националност“ ще надделее над чешката „националност“ и как ще бъдат разпределени катедрите в университетските служби между различните етнически групи. Всичко това е на базата на едно противоречие от социален характер: чехите се опират на народните слоеве — селяните и местното занаятчийство, докато германците представляват в страната преди всичко богатата градска буржоазия, болшинството от благородничеството и от духовенството.

И в момента е нужна само една силна личност като Ян Хус, който с помощта на приятелите си донася една философска и теологическа доктрина с много заемки от Оксфорд и Уиклиф. Той съумява да направи връзка между университетските и народните среди от Прага и Бохемия, въодушевява с красноречието и ентусиазма си своите слушатели и упражнява успешно натиск върху слабия крал на Бохемия Венцислав IV. Това е достатъчно, за да избухне конфликтът и да бъде разрешен в полза на чехите чрез кралския декрет от Кутна Хора от 1409 г. Болшинството от чуждите „нации“ са отстранени в полза на чехите, а членовете на университета трябва занапред да полагат клетва за вярност на Бохемия. Германците напускат пражкия университет и отиват в Лайпциг, където си основават свой университет. Това е забележителна дата в средновековната история — създаден е един национален университет; интелектуалният свят се нагажда към политическите структури.

По пътя, който е довел до обединяването на националната монархия с парижкия университет, имало много препятствия.

Париж: величие и слабост на университетската политика

След заминаването на много англичани през периода на Стогодишната война и на доста германци по време на голямата схизма, университетът в Париж започва да добива френски облик с приема на студентите си. Поне в началото на управлението на Филип Хубави той играе първостепенна политическа роля. Карл V го нарича „по-голямата дъщеря на краля“. Той е представян официално в националните църковни събори във Франция и в събранията на Генералните щати. Мнението му искат по време на борбата между Етиен Марсел^[90], парижаните и кралския двор, когато въстават майотините; той подписва и договора в Троа.

Престижът му е огромен. Дължи се не само на сегашните му студенти и преподаватели, а и на всички бивши учители, които, пръснати по цяла Франция и чужбина, заемат високи постове и поддържат тесни връзки с него.

Той обаче продължава да е в най-близък контакт с папството, още повече че папите от Авиньон, все французи, го покровителстват и го обвързват с все по-големите си дарения. Всяка година за авиньонския двор заминава rotulus nominandorum — списък на имена на учители, за които университетът иска от папата провизии или съгласие за даване на църковни облаги. Но университетът е не само „по-голямата дъщеря на краля на Франция“, той става също и „първото училище на църквата“ и играе международна роля на арбитър по въпросите на теологията.

Схизмата обаче нарушава това равновесие. Отначало университетът си определя поведението в полза на авиньонския папа, но после, отвратен от нарастващото грабителство на папството, загрижен да възстанови единството на църквата убеждава краля на Франция да му разреши да се оттегли временно и упорито настоява за свикването на църковен събор, за да се сложи край на схизмата с абдикацията на папските съперници. Същевременно университетът защитава надмощието на събора над папската власт и относителната независимост на националната църква по отношение на Светия престол, с други думи обявил се за пламенен привърженик на галиканизма. Но ако предишното поведение му спечелва голямо влияние в християнския свят, то сегашното го отклонява от папската власт, за да го постави под нарастващото влияние на монархията.

Имало изгледи, че успехът му най-после ще бъде признат. Църковният събор в Констанс, където университетът играел роля на лидер, по всяка вероятност утвърдил неговата победа. Там обаче направило впечатление странното поведение на някои университетски преподаватели. Както отбелязва Е. Ф. Яков, английските университетски преподаватели противно на всяко очакване, изхождайки от своите интереси, при присъждането на облагите взели страната на папството, което ги облагодетелствало най-много.

Но църковният събор в Базел, където английските университетски преподаватели играят незначителна роля, завършва с поражение за тях и с победа на папството. Междувременно остра криза, този път от френска страна, силно разклаща положението на университета в Париж.

Смутовете при царуването на Карл VI стигат върха си при кабошанската революция в Париж, а после и при поделянето на страната между англичани и французи, тъй като Париж става столица на английския крал. Разбира се, университетът не се присъединява веднага нито изцяло към бургундската партия. Херцогът се обляга на просешките ордени, към които университетът по традиция е настроен враждебно. След като порицава Жан Пьоти, страстен защитник на убийството на орлеанския херцог, университетът продължава да го преследва. По време на английското нашествие много учители напускат Париж, заобикалят престолонаследника, образуват административния апарат на Буржското кралство и се настаняват в новия университет в Поатие.

Но тези, които остават в Париж, се приобщават към бургундската партия и се подчиняват на английското владичество. Най-прочутият епизод от този „английски“ период на парижкия университет е преследването на Жана д’Арк. С враждебното си настроение към нея — противно на твърдението на Жерсон — университетът иска да се хареса на чуждия господар. Той се приобщава към общественото мнение, твърде враждебно към Орлеанската дева, както свидетелства между другото и „буржоата от Париж“. Поведението на университета показва до каква степен тези интелектуалци, влюбени в собствените си личности, били неспособни да се отделят от високомерието си на учени пред славното простодушие и искреното невежество на Жана. Известно е, че университетът е водил процеса срещу Девата и с нескривано задоволство съобщил присъдата на краля на Англия.

Пепелта от кладата на Руан осквернява престижа на университета. Затова след като французите си възвръщат Париж, Карл VII а след него и Людвик XI проявяват недоверие към „сътрудника“, който всъщност е поддържал тяхната галиканска политика, но и подкрепял горещо „заслуженото наказание“.

През 1437 г. кралят му отнема фискалната привилегия и го принуждава да даде „помощта“ си за възвръщането на Монтеро. През 1445 г. юридическата му привилегия също е премахната и той става подвластен на парламента. Кралят поддържа реорганизацията, извършена от папския пратеник кардинал Естутвий през 1452 г. През 1470 г. Людвик XI изисква от учителите и студентите — бургундски жители — да му дадат клетва за подчинение. И най-после през 1499 г. университетът загубва правото на организирани вълнения и става подчинен на краля.

Във всички тези борби духът на образованието следва едно двойно развитие, което позволява да разберем по-добре връзката между схоластиката и хуманизма, да вникнем в нюансите на техните различия и в тази щафета на интелектуалния факел да схванем преминаването на схоластиката в хуманизма.

Склерозата на схоластиката

Схоластиката губи сили и линее. Независимо от интересните опити за обновяване, въпреки усилията на Николай от Куза да примири традицията с новите нужди, тя продължава да се разкъсва от вътрешни противоречия. От една страна „древните“, каквито за момента са последователите на Аристотел и на Тома, се задъхват в безкрайни умувания. От друга „модерните“, обединени под знамето на номинализма с основоположник Окам, в безкраен денонощен труд изучават формалната логика, занимават се с дефиницията на думите, с изкуствените разделения и подразделения, с „терминизма“. „Древните“ издействат от Людвик XI през 1474 г. да забрани на „модерните“ да преподават и да разпространяват книгите си с указ от 1481 г. Най-активни са може би последователите на Скот, които полагат напразни усилия да примирят един все по-многословен критицизъм с един все по-неясен верски волунтаризъм. Те ще бъдат предпочитаните жертви на нападките на Еразъм и Рабле, които ще обсипят с ирония и сарказъм „скотистите“ — прототипи на схоластиците. Рабле впрочем ще ги постави под една и съща буква в смешния каталог, който прелиства младият Пантагрюел в библиотеката в Сен Виктор. Прицел на неговите обстрелки са: Тома Брико, „много находчив тълкувател на номиналистите“, Пиер Татере, водач на парижките „скотисти“ след 1490 г., Пиер Крошар, обновител на обучението на томизма, Ноел Бедие, Жан Мер (Големият), Жак Алмен — общопризнати окамисти.

С тяхното многословие се подиграва и Вийон, чието разсеяно ухо, по-добре от всяко друго, чувало на лекциите в Сорбоната само глухия звук на думите.

Сам останах тази вечер

С весел и спокоен дух

И заех се да запиша

Тези ле, когато чух

На Сорбоната звъна,

Що спасение предрича,

Както Ангел предвеща.

И се спрях и се помолих

Как душа ми пожела.

 

И тогава се унесох,

Не от вино упоен;

Радостният дух усети —

Дама Памет е при мен.

Тя постави в свойта урна

Всичко що съм преживял:

Истината и лъжата —

Всичко, що съм опознал.

 

И от нейната поука

В бъдното веднъж прозрем,

Други път така се случи —

От голямата тъга

Разума си да загубим

В срещата със Паметта.

Всичко туй при Аристотел

Много пъти аз съм чел.

Ето именно тази схоластика, извратена, карикатурна, умираща, са отхвърлили хуманистите.

Университетските учени възприемат хуманизма

Университетското образование обаче възприема в друга светлина този нов вкус. Най-напред го приемат в италианските университети, където схоластиката няма същите корени, като в Париж и Оксфорд, където традицията на античната литература е по-добре запазена и се пробужда по-рано едновременно с римското обновяване, където намира убежище византийската наука, отстъпила пред турската заплаха и допринася за съживяването на елинизма. В Болоня Пиер от Мульо преподава риторика от 1376 г. до 1382 г., Калучо Салутари също се подвизава временно. Там се преподава и гръцки език от 1424 г. и Филелф успява да създаде интерес към него сред една част от студентите, които отначало се отнасят с безразличие. Между 1450 г. и 1455 г. прочутият кардинал Висарион реорганизира университета в качеството си на ректор и управител на града вместо папата. Преподаването на „хуманитарните науки“ (studia humanitaris) в Болоня продължава без прекъсване.

Университетът в Падуа се развива може би още по-рано и присъединяването му към Венеция допринася за блестящия подем в изучаването на гръцкия език, на който се удивлява по-късно Алде Мануче. След Гуарино, Филелф, Викторин де Фелтре традицията продължават византийските преселници с Деметриус Шалкондилас и Марк Музурус. Тук влиянието на Висарион се чувства още по-силно отколкото в Болоня.

Зараждащите се сеньори покровителстват тези течения. Във Флоренция до Платоновата Академия^[91] е университетът, където Амброаз де Камалдуле, Ауриспа, Гуарино, Филелф обясняват Цицерон, Теренций, Лукиан, Пиндар, Демостен, Плотин, Прокъл, Филон, Страбон. Когато Лоренцо Великолепният през 1472 г. пренася университета от Флоренция в Пиза, там веднага се създават катедри по поезия, красноречие, математика и астрономия. Династията Висконти, а после и Сфорца, правят същото и в Павия, която ще поддържа тесни връзки с Франция през XV в. и по време на войните с Италия. Във Ферара династията Есте следва тази политика и кани за професор и ректор един от главните елинисти на времето Теодор Газа. В римската Sapience са също така ревностни поклонници на класическата литература, преподавана от Филелф, Енцо д’Асколи, Аргиропулос и Теодор Газа.

Но и Оксфорд и Париж не остават чужди за хуманизма, както и Прага, където в средата на XIV в. около Карл IV и новия университет се сформира един изискан хуманистичен кръг, благосклонен към влиянието на италианските писатели от Петрарка до Кола ди Риенцо. Още от началото на XIV в. Никола Триве, който бил преподавател в Оксфорд, Лондон и Париж тълкувал „Упражнения в ораторство“ от Сенека Стари, трагедиите на Сенека Млади и Тит Ливий. Този хуманистичен дух е разпространяван най-вече след дарението през 1439 г. и през 1443 г. на университета в Оксфорд, направено от Хъмфри Глостър от личната му библиотека, богата на гръцки и римски класици и на италианска литература. Оксфорд се подготвял за лекциите на Линакр, Гросин, Колет и Томас Мор. Очаквал и Еразъм.

Първото поколение френски хуманисти с Жан от Монтрьой, Никола от Кламанж, Гонтие Кол, Гийом Филастър, поддържа връзки с университета в Париж. Само един хуманист като Жан от Монтрьой в писмо до Гийом Филастър, може да хвали така канцлера Жерсон: „Щом като, както казват, нищо не ти убягва от това, което може да се знае и има много доказателства за това, аз не мога да ти се начудя защо не следваш стъпките на знаменития канцлер на Париж, човек с изключителна култура. Аз не искам да говоря за живота му, нито за нравите му, нито дори за познанията му върху християнската религия или върху теоретичната теология, в която област вие и двамата сте достигнали до такова голямо отличие и висота. Искам да говоря за изкуството му да разказва и убеждава, което почива най-вече върху правилата на риториката и красноречието, благодарение на които човек постига това изкуство и без които изразът, който според мен е целта на културата, става безполезен, празен и пуст…“. Теологът Гийом Фише, който през 1470 г. въвежда печатницата в Колежа на Сорбоната, е приятел на Висарион. Той иска да съчетае възхищението си към Петрарка с уважението си към томистката традиция и желае възкресяването на платонизма. Робърт Гаген, декан във факултета по църковно право, се заобикаля с флорентинците. Еразъм се отвращава от варварската дисциплина, насаждана от Жан Стандонк в колежа в Монтегю, а от престоя си в университета отнася само презрение към упадъчната схоластика, преподавана там; Жан Льо Февр от Етапл, магистър по изкуствата, професор в колежа на кардинал Льомоан, разпространява в Париж една от най-чистите форми на хуманизма, за която е писал хубави страници Огюст Реноде.

И така, щом като хуманизмът атакува една склерозирала схоластика и щом като университетските преподаватели понякога се поддават на идеите на хуманизма, трябва да приемем, че има дълбоко противоречие между средновековния интелектуалец и хуманиста от Ренесанса.

Връщане към поезията и мистиката

Хуманистът е дълбоко убеден антиинтелектуалец. Той е по-скоро литератор, отколкото учен, повече фидеист, отколкото рационалист. Противопоставяйки на единството диалектика — схоластика единството филология — риторика, той същевременно измества първото с второто. Платон, който поради езика и стила си загубва философския си престиж в очите на Алберт Велики, отново е на почит и уважение и понеже е поет, хуманистите го считат за „върховен философ“.

Льофевр от Етапл, независимо че публикува едно чудесно издание на „Никомахова етика“ от Аристотел, клони повече към поетите и мистиците. Идеалът му е съзерцателното познание. Той публикува също „Тайни книги“ в превод на Марсилио Фичино^[92], произведенията на Псевдо-Дионисий, размишленията на францисканеца Реймонд Лулии, мистиците Ришар от Сен Виктор, света Хилдегарда от Бинген, Рюисбрьок и накрая трудовете на онзи Николай от Куза, който става апостолът на „Светото невежество“.

Самият Лоренцо Вала^[93], този строг философ, най-стриктният от хуманистите на Quattrocento, в проповедта си в църквата на доминиканците в Рим на 7 март 1457 г. отдава почит на св. Тома от Аквино и изразява своето отклонение от неговия метод: „Мнозина са убедени, че човек не може да стане теолог, без да познава предписанията на диалектиката, на метафизиката и на цялата философия. Какво да кажа? Нима ще се страхувам да кажа цялата си мисъл? Аз хваля у св. Тома извънредната изтънченост на израза, възхищавам се от неговото ревностно старание, изумен съм пред богатството, разнообразието и съвършенството на неговата доктрина… Но не се възхищавам така да се каже от неговата метафизика — обременяващи познания, които е по-добре да не се знаят, защото пречат да се научат по-добри неща“. Истинската теология за него, както за Льофевр от Етапл е у св. Павел, който не говори „като празен и лъжлив философ“ (per philosophiam et inamen fallaciam).

Философията трябва да се крие в гънките на риториката и поезията. Нейната съвършена форма е Платоновият диалог.

Едно спречкване през първата половина на XV в. между един схоластик и един хуманист пред превода на Аристотел красноречиво говори за различията във възгледите им.

Пред Аристотел: връщане към изящния език

Леонардо Бруно публикувал във Флоренция нов превод на „Никомахова етика“ от Аристотел. Този превод бил наложителен — казвал той — защото старият преводач Роберт Гросетест — а не Вилхелм от Мьорбеке, както смятали — когато работел върху св. Тома знаел лошо и гръцки и латински, правел грешки, пишел на неправилен език.

Кардинал Алонсо Гарсия от Картаген, епископ в Бургос и професор в университета в Саламанка рязко му възразил.

Спорът, както той сам отбелязва, е между форма и съдържание. За хуманистите формата е всичко, а за схоластиците тя е само слугиня на мисълта.

„Моят отговор, казва Алонсо Гарсия, е, че Леонардо е показал достатъчно красноречие, но е дал доказателство за слаба философска култура.“ Той разкрива някои изопачения на Аристотеловата мисъл, допуснати от хуманиста в търсене на хубави фрази и защитава стария преводач, като обяснява намеренията му: „Той не само е превел книгите на Аристотел от гръцки на латински, но ги е изтълкувал по възможност най-достоверно; и най-голямото изящество и най-хубавата украса не биха му липсвали, ако е пожелал да ги използува… Но старият преводач, който държал повече на философската истина, не е пожелал да прекали в украсата, но е избегнал грешките, в които е изпаднал другият. Защото той виждал действително, че латинският език не може да претендира за изразно богатство, каквото има гръцкият“.

И дава на хуманиста урок по историческо езикознание. „Латинският език непрекъснато е заимствувал не само от гърците, но и от варварските народи и от всички народи на земята. По-късно той се е обогатил също с много галски и германски думи. Не е ли по-добре, когато има равнозначна простонародна дума, кратка и точна, да се предпочете тя, отколкото да се прибягва до дълги перифрази на класическия език?“

Същата забележка прави схоластикът Жан Мер, раздразнен от подигравките на последователите на Еразъм и Фабр, насочени срещу варварщината на готиката: „Науката не се нуждае от изящен език“.

Безспорно схоластичният латински език умирал и служил само на една архаична наука. Простонародните езици, на които принадлежало бъдещето, си извоювали постепенно авторитет, а и някои измежду хуманистите също им помагали. Хуманистичният латински обаче направил окончателно от латинския един мъртъв език. Науката се лишила от единствения международен език извън цифрите и формулите, който се превърнал в залежало съкровище само на един „елит“.

Хуманистът аристократ

Хуманистът е аристократ. Ако накрая средновековният интелектуалец изневерява на призванието си за научна работа, то е защото изгубва вяра в нейния смисъл. А хуманистът, макар че още от самото начало счита духа и таланта за своя природа, работи упорито над текстовете и те са написани на трудно достъпен език. Той пише за един просветен кръг читатели. Когато Еразъм публикува своите „Пословици“, приятелите му казват: „Ти издаваш тайните ни!“.

И действително средата, в която се заражда хуманизмът, доста се различава от трескавата градска работилница, достъпна за всички, загрижена за напредъка на всички занаяти, за да ги обедини в едно общо стопанство, където се формира средновековният интелектуалец.

Средата на хуманиста е групата, затворената „Академия“. Когато истинският хуманист завладява Париж, той не отива да учи в университета, а в онова учебно заведение за елита, наречено „Колеж за кралските четци“, бъдещия College de France.

Неговата среда е княжеският двор. По време на философската свада противник на Леонардо Бруно е Алфонсо Гарсия, който сякаш е имал някакво предчувствие, когато казва: „Градската вежливост според вас е характерна черта на онова «човечество», което с думи и жестове изисква почести. С думата «граждани» се означават онези хора, които са свикнали да свалят шапка, да отричат предимството и първото място между равни. Но тях ние наричаме «куриални» или, ако думата не ти харесва, защото има друг смисъл в гражданското право, и, ако ми разрешиш да използвам простонародния говор, ние ги наричаме «куртизани», а «градската вежливост» наричаме «куриалност» или нека употребя дума от рицарския език, наричаме я «куртоазия».“ Балтазар Кастилионе в следващия век резюмира обществения идеал в II cortegiano (Куртизанът).

Етимологията на думата тук изяснява изцяло смисъла й. От света на града (urbs) се преминава към света на двора (cour). Интелектуално различни от средновековните учени, по общественото си положение хуманистите са още по-несходни с тях.

Още от самото начало този кръг хора е покровителствуван от силните. Това е кръгът на висшите чиновници и материалното богатство. Готие Кол е бирник по държавните помощи във Франция и Нормандия, където върти нечестна търговия с Карл Наварски. Освен това той е секретар на херцог Бери, нотариус, а после пръв секретар на краля по държавните помощи, един от двамата ковчежници на краля, натоварен с мисии и посланичества. Народът го мрази и веднъж той намира парижката си къща ограбена от кабошаните. Като син на богат буржоа, той има възможност да протака учението си и да използва своите меценати и службата си, за да увеличи значително състоянието си. Получава благородническа титла и има право на приходи от много къщи в Санс, от феодалното си имение с лозе в Парон, от голяма къща в Париж на улица Вией дю Тампл. Живее разкошно, има голяма прислуга, килими, коне, кучета, соколи и е страстен любител на хазарта. Всичко това не му пречи да хвали по маниера на древните Sancta simplicitas (свещената простота). Участва в „любовната свита“ на Карл VI, оглавявана от херцозите на Бургундия и на Бурбон.

Жан от Монтрьой заема няколко длъжности. Той е секретар на краля, на престолонаследника и на херцозите от Бери, Бургундия и Орлеан. Обича да изтъква влиянието си пред своите познати („Ти, който предпочиташ да използуваш авторитета си пред краля повече за приятелите си, отколкото за себе си“ — го ласкаят те). Той се занимава същевременно и с църковните доходи. Ако остава незадомен, то е от чист егоизъм:

„Ти ни разглези, Господи, алелуйа!

Ти ни освободи от робството на брака, алелуйа!“.

В писмо до кардинал Амаде от Салос той се хвали, че е „прекалено задоволен“, че има купища книги, храна за една година, много жилища, дрехи, коне, а произведения на изкуството до излишества. Той е ерген, „има незаменими приятели“; но всъщност спекулира с положението си, за да се облагодетелства.

Князът си е запазил правото и на градски живот. Хуманистите са често в негова услуга, но винаги му оставят първостепенна роля в обществото. Те работят в усамотение, но всъщност само дават вид, че работят, а хвалят безделието, безделие, отдадено на приятно четиво — otium (почивката) на дребната аристокрация. „Не се черви за тази знаменита и славна лен, която винаги е доставяла удоволствие на големите умове“, пише Никола от Кламанж на Жан от Монтрьой.

Връщане към селото

А това прекрасно и осмислено свободно време нима може да се прекара другаде по-добре, отколкото на село. Тук завършва онова движение, което извежда интелектуалеца от града и го праща на село. Това напълно съответства на икономическото и социалното развитие. Забогатели буржоа и князе влагат капиталите си в земята, строят вили и дворци, скромни или луксозни според имотното си състояние. Неоплатоновата Академия във Флоренция се събира във вилата на Медичите в Кареджи. Жан от Монтрьой, Никола от Кламанж, Готие Кол — всички притежават имения, където се оттеглят да прекарат свободното си време на хуманисти. Жан от Монтрьой хвали спокойствието на манастира в Шали, а Никола от Кламанж — тишината на абатството във Фонтен-о-Боа. Там те намират „вътрешния човек“ на св. Бернан, но чрез Цицерон и Хораций. „Бягайки от великолепието на дворците и шума на градовете, ти ще живееш на село, ще се наслаждаваш на самотата“, казва Жан от Монтрьой.

А ето и началото на „Религиозен банкет“ от Еразъм:

ЮЗЕБ — Сега, когато всичко зеленее и се смее по полето, учудвам се, че има хора, които се наслаждават на пушека в градовете.

ТИМОТЕЙ — Не всички са чувствителни към цветовете и зеленеещите се ливади, или към изворите и реките, или пък, ако не са безразлични, те предпочитат друго нещо, една страст измества друга, както клин клин избива.

ЮЗЕБ — Ти вероятно искаш да кажеш за спекулантите или за онези алчни търговци, които приличат на тях.

ТИМОТЕЙ — Да, но те не са единствени, скъпи, и аз мисля за многолюдната тълпа на другите, та чак до свещениците и монасите, които безспорно от любов към печалбарството предпочитат да живеят в градовете и то в най-многолюдните, не следват мнението на Питагор или Платон, а някой сляп просяк, на когото било приятно да го блъскат човешките тълпи, защото, казвал той, където има хора, има и печалба.

ЮЗЕБ — По дяволите слепците с техните печалби, ние сме философи.

ТИМОТЕЙ — Сократ обаче, въпреки че бил философ, предпочитал града пред селото, защото бил жаден за наука, а градът предлага места за учене. Безспорно, казва той, на полето има дървета, градини, извори, реки, които задоволяват погледа, но не говорят и за това на нищо не ни учат.

ЮЗЕБ — Това, което е казал Сократ, е вярно само, ако се разхождаш сам по полето. Ето защо според мен, природата не е няма, ако говори отвсякъде и предлага много знание на този, който я съзерцава, когато той действително е човек внимателен и възприемчив. Какво още провъзгласява непрекъснато този така приятен изглед на пролетната природа, ако не мъдростта на божествения майстор, която е подобие на добрината? И нали в такова уединение Сократ дава много познания на своя Федър и в отплата много получава?

ТИМОТЕЙ — Ако някога се срещнеха подобни хора, не би имало нищо по-приятно от едно прекарване сред природата.

ЮЗЕБ — Искаш ли да опиташ? Аз имам едно малко имение в околността, неголямо, но приятно обработено; каня ви утре на вечеря.

ТИМОТЕЙ — Ние сме мнозина и няма да се поберем в имението ти.

ЮЗЕБ — Няма значение! Целият банкет ще бъде на полето, то ще бъде както казва Хораций, угощение, което не е купено. Виното е на мястото; растенията предлагат пъпеши, дини, смокини, круши, ябълки, орехи, както на Блажените острови, ако вярваме на Лукиан. А може би и някоя кокошка от птичия двор.

ТИМОТЕЙ — Щом е тъй, приемаме.

Разривът между науката и образованието

И така хуманистите изоставят една от главните цели на интелектуалеца — контакта с масите, връзката между науката и образованието. Безспорно с течение на времето Ренесансът ще донесе на човечеството плодовете от този горд труд в уединение. Неговата наука, идеите му, прекрасните му творби ще подхранват по-късно човешкия прогрес. Но в началото си Ренесансът е оттегляне и отстъпление. До появяването на печатницата това не е пречка за разпространението на мисълта. Печатницата обаче преди да стане средство за най-широко разпространение на писмената култура, задоволява само един малък елит от облагодетелствувани, които могат да четат. А другите не получават вече трохите на схоластиката, които им донасят средновековните проповедници и артисти, възпитаници на университетите. И може би ще трябва да се изчака Контрареформацията, когато едно изкуство под оспорвана форма може би, но с възпитателни и апостолски намерения ще иска да приобщи народа към културния живот.

Няма нищо по-очебиещо от контраста между образите на средновековния интелектуалец и хуманиста на работното му място.

Единият е професор, който изнася лекции заобиколен от студентите, обсаден от банките, претъпкани със слушатели. Другият е учен, усамотен в спокойния си кабинет, настанен удобно в уютната богата стая, отдаден на волния полет на мислите си. Тук са училищният шум и прашните зали, а там е равнодушието към картината на колективния труд.

Там всичко е ред и красота,

Лукс, спокойствие и нега.