Тринадесети век е векът на университетите, а също така и векът на сдруженията. Тези занаятчийски дружества се учредяват във всеки град, където значителен брой хора упражняват един и същи занаят. Те защитават интересите им и създават монопол в тяхна полза. Това е времето на институциите, когато извоюваните политически свободи получават материален израз в учредяването на общини, а спечелените позиции в областта на икономиката се изразяват в образуването на сдружения. В случая свободата има двояк смисъл: независимост и привилегия. Тази двузначност ще открием и в университетското сдружение. Дружествената организация представя в стабилизирани форми онова, което е било в процес на развитие. Като неминуема последица от прогреса, тя се задъхва и проявява наченки на упадък. Съгласно контекста на времето същото става и с университетите през XIII в. Демографският подем бележи своя връх, но с наченки на забавяне; и скоро състоянието на населението в християнския свят се стабилизира. Големият приток на целинните земи, чието усвояване е необходимо за прехраната на това свръхнаселение, постепенно намалява и пресеква. Строителният подем издига за този по-многолюден християнски свят мрежа от нови църкви в нов дух, а ерата на големите готически катедрали е отминала заедно с века. Състоянието на университетите бележи същата крива линия: Болоня, Париж, Оксфорд не ще имат никога толкова преподаватели и студенти, а университетският метод — схоластиката — никога не ще получи по-блестящ израз от произведенията на Албер Велики, Александър от Халес^[72], Роджър Бейкън^[73], св. Бонавантура, св. Тома от Аквино.

Интелектуалецът, който си е извоювал място в града, се оказва обаче неспособен да направи избора на бъдещите решения, които му се предлагат. В поредицата кризи, които по всяка вероятност се дължат на растежа и са предизвестия на зрелостта, той не е в състояние да направи своя избор в полза на обновяването, настанява се в социалните структури и интелектуалните привички, където ще затъне.

Произходът на университетското сдружение често е неясен, както и наченките на другите занаятчийски дружества. Те се организират бавно, използувайки благоприятни обстоятелства, за да извоюват последователни придобивки. Ние невинаги сме сигурни, че тези устави, които притежаваме са първите. Но в това няма нищо чудно. Така или иначе университетите, в които се формират тези сдружения, с броя и квалификацията на членовете си представляват сила, която безпокои другите власти. Само в борбата ту срещу църковните, ту срещу светските власти, те придобиват автономията си.

Срещу църковните власти

Срещу църковните власти най-напред. Университетските служители са духовници. Под предлог, че образованието е църковна дейност, местният епископ предявява претенции за контрол над него и над университетските служители. Той има монопола да упражнява тази функция, но отрано прехвърля своите пълномощия върху един от служителите си, който през XII в. се нарича преподавател по богословие (scolasticus), а по-късно започват да го наричат канцлер. Там, където монополът на канцлера не е абсолютен, където абатствата са си извоювали силна позиция в училищата, и те от своя страна също представляват противници за университетското сдружение. Тъй като културата е въпрос от областта на вярата, епископът защитава правото си да запази контрола над учебната дейност.

В Париж канцлерът на практика изгубва привилегията си да присъжда licence, т.е. да дава разрешително за преподаване през 1213 г. Тя преминава в ръцете на преподавателите в университета. В 1219 г. по случай приемането на членове от Просешките ордени^[74] в университета, канцлерът се опитва да се противопостави на това нововъведение. Загубва обаче и последните си права там. През 1301 г. той ще престане да бъде официален глава на училищата. От времето на големите студентски вълнения през 1229–1231 г. университетът се освобождава от властта на епископа.

Епископът на Линколн, отдалечен на 120 мили от Оксфорд, ръководи официално университета посредством своя канцлер, а абатът на манастира в Осни и игуменът от Фрайдсуайд запазват само почетни постове. Но университетът изземва скоро длъжността на канцлера и правото да го избира. Той става служител на университета вместо на епископа.

В Болоня положението е по-сложно. Църквата отдавна се е дезинтересирала от обучението по право, считано открай време за дейност на бялото духовенство. Едва в 1219 г. начело на университета застава архидяконът от Болоня, който по всяка вероятност изпълнява длъжността канцлер и понякога фигурира под това звание. Всъщност неговата власт е извън университета. Той се задоволява да председателствува промоциите и да опрощава обидите, нанесени на университетските членове.

Срещу светските власти

Борбата се води срещу светските власти и най-вече срещу кралската власт. Владетелите се стремят да сложат ръка на сдруженията, които носят богатства и слава на кралството им и служат за подготовката на служителите и чиновниците им. Те искат да налагат властта си и над такива жители на страната като университетските служители в градовете на кралството им, която с развитието на монархическия централизъм все по-осезателно чувствуват техните поданици.

В Париж университетът придобива окончателно автономията си след кървавите събития през 1229 г., когато студентите и кралската полиция влизат във въоръжена борба. В едно стълкновение много учащи се биват избити от кралските войници. Болшинството от университетските служители протестират и университетът се оттегля в Орлеан. В продължение на почти две години няма учебни занятия в Париж. Едва в 1231 г. св. Людвик и Бланш Кастилски признават тържествено независимостта на университета, подновяват и разширяват привилегиите, дадени му от Филип Огюст през 1200 г.

Университетът в Оксфорд получава първите си свободи в 1214 г., благодарение на слабата власт на отлъчения от църквата Джон Безземни. Редицата сблъсъци през 1232, 1238 и 1240 г. между университета и краля завършват с капитулацията на Хенрих III, ужасен от подкрепата, която една част от университетските служители дават на Симон от Монфор.

Борби се водят и срещу общинската власт. Буржоата от общината се дразнят, че губят надмощието си над университетското население. Шумът, грабежите, престъпленията на някои студенти ги безпокоят. А освен това магистрите и студентите ги ощетяват и икономически: изискват определяне размера на наемите и максималната цена на хранителните стоки, претендират да се съблюдава закона при търговските сделки.

В Париж през 1229 г. при едно спречкване между студенти и граждани кралската полиция се намесва грубо. Университетът в Оксфорд прави първи стъпки към независимост през 1214 г. след произволното обесване на двама студенти от граждани, крайно възмутени от убийството на една жена през 1209 г. И най-после в Болоня конфликтът между университета и гражданите дотолкова се изостря, че до 1278 г. общината управлява града самовластно под далечното сюзеренство на императора, който още в 1158 г. в лицето на Фридрих Барбароса дава привилегии на преподавателите и студентите. Общината налага на професорите постоянно местожителство до края на живота им, прави ги чиновници, меси се в раздаването на степените. Институцията на архидякона ограничава намесата на общината в университетските работи. Поредица от конфликти, последвани от вълнения и бягства на университетските служители във Виченца, Арецо, Падуа, Сиена принуждават общината на отстъпки. Последното спречкване е през 1321 г. Университетът не ще страда повече от вмешателството на общината.

Как университетските сдружения излизат победители от тези борби? Преди всичко благодарение на своята сплотеност и неотстъпчивост. Те не само заплашват, а и действително използуват онези страшни оръжия, каквито представляват организираните вълнения и уединението. Гражданската и църковната власт намират много предимства в присъствието на университетските служители, които представляват една икономически изгодна клиентела, единствен източник за съветници и чиновници и богат извор на престиж. Ето защо властите не се противопоставят остро на тяхната борба.

Подкрепа и посегателство на папството

Нещо повече, университетът намира един всемогъщ съюзник в лицето на папството.

В Париж през 1194 г. папа Селестин III дава на сдружението първите му привилегии, а Инокентий III и Григорий IX осигуряват неговата автономия. В 1215 г. кардинал Рабер от Курсон, папски пратеник, дава на университета първия му официален устав. В 1231 г. Григорий IX, който укорява епископа на Париж за неговото нехайство и принуждава краля на Франция и неговата майка да отстъпят, дава нов устав на университета с прочутата була Parens scianciarum, за която се казва, че е великата харта на университета. Още в 1229 г. папата пише на епископа: „Щом като един човек образован в богословието е подобен на утринната звезда, която свети сред мъглата, той трябва да осветява отечеството си със сиянието на светците и да успокоява разногласията; а пък ти не само си си позволил да пренебрегнеш това задължение, а напротив, според твърдението на хора, заслужаващи доверие, реката на обучението по изкуствата, след като по милостта на Светия Дух е напоявала и правила плодороден рая на Вселенската църква, поради твоите машинации е излязла от коритото си, т.е. от град Париж, където е била пълноводна дотогава. Последователно разделена на много места, тя е сведена до нищо и пресъхва също като река, излязла от коритото си и отбивана на много потоци“.

В Оксфорд идва друг пратеник на Инокентий III, кардинал Никола от Тускулум, който донася независимост на университета. Инокентий IV поставя университета под закрилата на св. Петър и на папата и натоварва епископите от Лондон и от Солсбъри да го пазят от посегателствата на крал Хенрих III.

В Болоня Хонорий III поставя начело на университета архидякона, който го защитава срещу общинската власт. Университетът се еманципира окончателно, когато градът в 1278 г. признава папата за господар на Болоня.

Тази папска подкрепа е съществено събитие. Явно е, че Светият престол признава значението и силата на интелектуалната дейност; неговата намеса обаче не е безкористна. Той отнема университета от светските власти, само за да го подчини на църквата. Така, за да получат тази решаваща опора, интелектуалците са принудени да изберат пътя на църковната принадлежност, независимо от силното течение, което ги тласка към светската власт. Ако папата изземва университета от местния контрол на църквата (не напълно обаче, защото ще видим, какво значение имат през века наказанията, налагани от епископа на интелектуалците), прави го, за да го подчини на Светия престол, за да го включи в своята политика, да му наложи контрола и целите си.

И така, интелектуалците, както и новите органи, се оказват подчинени на апостолския престол, който ги покровителствува, за да ги държи в ръцете си. Знае се как тази папска протекция в течение на XII в. изменя характера на просешките ордени и ги отклонява от първоначалните им цели. Известни са недомлъвките на св. Франциск от Асизи^[75], последвани от мъчителното му оттегляне в знак на протест срещу тези уклони на неговия орден, заплетен занапред в светските интриги, в насилственото потъпкване на ереста и в римската политика. Свършено е с независимостта на интелектуалците, с безкористния дух на образованието. Не можем да вземем като типичен случая с университета в Тулуза, който бил основан в 1229 г. по специално искане на папите с предназначение да се бори срещу ереста. Занапред обаче всички университети ще бъдат подвластни на църквата. Безспорно те ще запазят независимостта си по отношение на местните власти — често по-тиранични — ще разширяват хоризонтите и влиянието си в пределите на целия християнски свят и ще се подчиняват на една власт, която неведнъж е доказвала широтата на възгледите си. Ала скъпо ще платят за тези придобивки. Интелектуалците на Запада стават до известна степен, но безвъзвратно, служители на папата.

Вътрешни противоречия в университетското сдружение

Трябва веднага да отбележим кое е изключителното в университетското сдружение, което обяснява неговата двойствена роля в обществото и го обрича на структурни кризи.

Преди всичко то е едно духовно сдружение. Дори ако далеч не всички негови членове са получили санове, дори ако все повече и повече то включва в редовете си обикновени миряни, университетските служители са считани за духовници, подчинени са на съдебните власти, на духовенството и нещо повече — направо на Рим. Родени от едно почти светско движение, те са хора на църквата, дори когато се стараят да се обособят като институция отделно от нея.

Университетското сдружение, чиято цел е да наложи монопол върху местното развитие, черпи с пълни шепи от националния или от областния прогрес (Университетът в Париж е неделим от нарастването на мощта на Капетингите. Оксфордският университет е свързан със засилването на английската монархия, а Болонският се облагодетелствува от жизнеността на италианските общини). Сдружението е по своеобразен начин „интернационално“ поради това че: първо — членовете му, учители и учащи се идват от всички страни; второ — материята, с която работи, науката, не познава граници; трето — пределите му, т.е. правото да преподава навсякъде (licentia ubique docendi), е утвърдено с устав и е използувано от удостоените със степени в най-големите университети. То няма като другите сдружения монопол върху местния пазар. Неговият периметър на действие е целият християнски свят.

Дори само с това то вече излиза извън пределите на града, където е родено. Нещо повече, то реагира бурно на гражданите, както в икономически план, така и в юридически и политически.

Неговата участ изглежда е да стои над класите и социалните групи. То сякаш е в състояние да изневери на всички. Може да играе ролята на троянски кон по отношение на църквата, на държавата и на града. То е извънкласово.

„Град Париж, пише в края на века доминиканецът Томас от Ирландия, е разделен като Атина на три части: едната — на търговците, занаятчиите и простолюдието; другата, наречена Цито, е на благородниците, там е кралският двор и катедралата; третата е на студентите и на колежите и се нарича университет.“

Организация на университетското сдружение

Като пример можем да вземем парижката университетска организация. В течение на XIII век тя установява, както административната така и професионалната си организация. Състои се от четири факултета: „Изкуства“, „Указ“, или „Каноническото право“ (папа Хонорий III забранява обучението по гражданско право в 1219 г.), „Медицина“ и „Теология“. Те образуват също толкова организации във вътрешния живот на университета. Факултетите, наречени „висши“ — Указ, Медицина и Теология — се управляват от титуляри или „регенти“ начело с „декан“. Факултетът по изкуствата, много по-многолюден от другите, е основан на системата на „националностите“. Преподаватели и студенти са разпределени общо взето според родното им място. В Париж има четири националности: френска, пикардска, нормандска и английска. Начело на всяка национална общност стои по един „прокурор“, избран от регентите. Четиримата прокурори помагат на „ректора“ на факултета по изкуствата.

Университетът има и органи, общи за четирите факултета. Те обаче нямат много задължения, тъй като факултетите имат малко общи проблеми за разрешаване. Няма свободно място или сграда за нуждите на цялото сдружение, освен игрището Пре-о-клер, което се намира извън стените на града. Университетът, също както и отделните факултети и националните общности, се събира в църквите или в манастирите, където го приемат като гост: в св. Жулиен-льо-Повр, при доминиканците или францисканците, в залата на бенедиктинците или на цистерианците, а по-често в трапезария на маторините^[76]. Там става общото събрание на университета, съставено от регентите и другите преподаватели.

С течение на времето един от ректорите — по-точно ректорът на факултета по изкуствата — се издига над другите като ръководител. Ще се върнем на това развитие, в резултат на което този факултет поема ролята на „лидер“ в университета. Той дължи това предимство на броя на членовете си, на господствуващия там дух, а най-вече на финансовото си положение. Ректорът на „артистите“, който разполага с финансите на университета, председателствува общото събрание. Към края на века той е признат за глава на сдружението. Придобил е окончателно този пост по време на борбите между бялото и черното духовенство, за което ще стане дума по-нататък. Времето на неговата власт ще бъде ограничено. Въпреки че има право на преизбиране, той изпълнява длъжността само три месеца.

Тази организация, често със значителни промени, се среща и в другите университети. В Оксфорд няма ректор. Начело на университета стои „канцлерът“, избиран, както видяхме, от неговите колеги. От 1274 г. системата на „националностите“ в Оксфорд изчезва. Това се обяснява с подчертано регионалния характер на набирането на членовете. Занапред северняците или бореалите, включващи шотландците, южняците или остралите, т.е. галите и ирландците, не ще образуват вече отделни сдружения.

В Болоня се забелязва друга особеност: професорите не са включени в университетското сдружение. То обхваща само студентите. Преподавателите образуват „колегия на докторите“. Всъщност в Болоня има много университети и при всеки факултет има отделно сдружение. Но двата университета по право — гражданско и каноническо — имат почти пълно надмощие над другите. То се засилва още повече през века, поради факта че сливането на двата университета е осъществено на практика. Най-често ръководи само един ректор. Както и в Париж той е излъчен от „националните общности“, чиято система в Болоня е много жизнена и сложна. Националните общности са включени в две федерации: на „ситрамонтаните“ (предпланинците) и на „ултрамонтаните“ (задпланинците). Всяка от тях е разделена на множество секции с променлив брой членове — до шестнадесет за ултрамонтаните — и всяка секция е представена от съветници (consiliarii), които играят значителна роля пред ректора.

Мощта на университетското сдружение се дължи на три основни привилегии: юридическата автономия в рамките на църквата, с някои ограничения по места и с право на жалба пред папата, правото на протест и на уединение, монополът за раздаване на университетски степени.

Организация на обучението

Университетските устави ръководят организацията на учебния процес. Те определят продължителността на образованието, учебните програми, условията на изпитите.

Указанията относно възрастта на студентите и продължителността на образованието за съжаление често са неточни и противоречиви.

На каква възраст са постъпвали в университета и с какъв умствен багаж? Няма съмнение, че на твърде ранна. Но в такъв случай изниква въпросът: дали школите по граматика са били включени в университета, дали обучението по писане например е било преди постъпването или, както мисли Ищван Хажнал, е представлявало една от основните функции на университета? Един факт е сигурен, а именно че Средновековието не е различавало добре степените на образованието: средновековните университети не са били учебни заведения само за висше образование. Нашето основно и средно образование се давало отчасти там или било контролирано от тях. Системата на „колежите“, за която ще стане дума по-нататък, създала още по-голямо объркване, като приемала учащите се от осемгодишна възраст.

Може да се каже, че общо взето основното образование в университета — както например по изкуствата — траело шест години и се получавало между 14 и 20 годишна възраст; такова било предписанието и на уставите на Роберт от Курсон в Париж. То включвало две степени: първата е бакалореат, която се получавала след около две години и втората е докторат — в края на обучението. Медицина и право се преподавали след това, между 20 и 25-годишна възраст. Първите устави на медицинския факултет в Париж предписвали шестгодишно образование за получаване на учебните степени лиценциат или докторат по медицина и то след получаване на степента магистър в изкуствата. Най-после да споменем теологията, която била продължителна работа. Уставите на Роберт от Курсон постановявали 8 години учение и най-малко 35-годишна възраст за получаване на докторат. Изглежда, че обучението на теолога фактически е траело от 15 до 16 години. През първите шест години той е бил обикновен слушател, а след това стажувал като в продължение на четири години тълкувал Библията, а още две години — „Книга на сентенциите“ на Пиер от Ломбардия.

Програми

Тъй като същината на образованието било тълкуването на текстове, в уставите са отбелязани и произведенията, които трябва да бъдат включени в програмата на университетските упражнения. И тук също авторите са различни според времето и мястото. Във факултета по изкуствата в Париж се дава предимство на диалектиката и логиката и се тълкува почти изцяло Аристотел, докато в Болоня се обясняват само откъси, а се обръща по-голямо внимание на реториката с De Invertione (За откриване на темата) и „Към Херений“ (и двете от Цицерон). Там се изучават също математическите и астрономическите науки с произведенията на Евклид и Птолемей, а за тези, които изучават указите, основен учебник е „Указът на Грациан“. Болонците ще прибавят също така „Декреталите на Григорий IX“, „Милостивите“ и „Екстравагантните“. Коментарите на гражданското право се базират на „Пандекти“, разделени на три части: Digestum Vetus, Infortiatum и Digestum Novum. Те са изградени върху Кодекса и върху една колекция от трактати, наречена Volumen (Том) или Volumen Parvum (Малък том), която съдържа Institutiones (Институции) и Authentica, т.е. латинският превод на новелите на Юстиниан. Болоня прибавя един сборник от ломбардски закони: Liber Feudorum (Книга на договорите). А в основата на медицината са залегнали трудове като Ars Medicinae (Медицинско изкуство) — сборник от текстове, събрани през XI в. от Константин Африкански и съдържащи произведения на Хипократ и Гален, а по-късно се присъединяват и големите арабски произведения: Canon (Канон) от Авицена, Colliget (Сборник) или Correctorium от Авероес, Almansor от Разес. Теолозите прибавят към Библията като основни текстове „Книга на сентенциите“ от Пиер от Ломбардия и Historia Scholastica (Схоластична история) от Пиер Коместор.

Изпити

И накрая в заключение трябва да споменем, че били регламентирани и изпитите както и получаването на университетските степени. И тук също всеки университет си има свои традиции, които с течение на времето се променили. Ето и някои кратки сведения за два типа университетски учени: болонския юрист и парижкия „артист“. Новият болонски доктор получавал своята докторска степен на два етапа: обикновен изпит (examen или examen privatum) и публична защита (conventus, conventus publicus doctoratus), която представлявала по-скоро една тържествена церемония.

Известно време преди изпита кандидатът бивал представян от съветника (consiliarius) на своята национална общност пред ректора, пред когото се заклевал, че познава изискванията на устава и не ще се опитва да коментира своите екзаминатори. През седмицата преди изпита един от преподавателите го представял на архидякона, гарантирайки неговите възможности да издържи на изпитанието. Сутринта в деня на изпита след светата литургия кандидатът се явявал пред колегията на докторите, един от които му възлагал да тълкува два пасажа от някакъв текст. Кандидатът се оттеглял у дома си, за да подготви коментара и същата вечер го изнасял публично най-често в катедралата пред комисия от доктори и в присъствието на архидякона, който нямал право да изказва мнение. След коментара кандидатът отговарял на въпросите на докторите и те се оттегляли, за да гласуват. Решението се вземало според болшинството на гласове и архидяконът обявявал резултата.

След успешното преминаване на изпита кандидатът ставал лисансие, но не получавал още титлата доктор. Право на активна преподавателска дейност като „магистър“ добивал едва след публичната защита. Отведен тържествено в катедралата, лисансието произнасял реч и четял дисертация върху един съдебен казус. След това я защитавал пред студентите, които го атакували с въпроси. Така за пръв път той изпълнявал ролята на учител в един университетски спор. Тогава архидяконът тържествено му връчвал разрешително за преподавателска дейност, а също така му били предавани и отличителни знаци: катедра, отворена книга, златен пръстен, тока или барета.

На младия парижки „артист“ предварително била давана научена степен. Не можем да твърдим с положителност, но по всяка вероятност след този изпит, наречен determinatio (предел) студентът ставал бакалавър. Това determinatio било предшествувано от две предварителни проверки на знанията. Най-напред трябвало кандидатът да води спор с учител responsiones (възражения), което ставало през месец декември преди постите, когато пък щял да бъде изпитът. Ако преминел успешно тази предварителна проверка на знанията, той бивал допуснат на examen determinantium или baccalariandorum (изпит за бакалаври), където трябвало да докаже, че отговаря на предписанията на устава. След това едно жури от учители му задавало въпроси върху авторите, предвидени в програмата, а той с отговорите си трябвало да изяви познанията си. Едва след като преминел и тази бариера, идвало ред на determinatio: през постите ръководел учебен курс, където трябвало да покаже способността си за университетската кариера.

Вторият етап бил самият изпит, който водел до лиценциата и доктората. И тук трябвало да се премине през немалко фази. Най-важната се състояла в редица коментари и отговори на въпроси пред комисия от четирима учители под представителството на канцлера или вицеканцлера. Няколко дена по-късно кандидатът, който е изкарал успешно този изпит, получавал най-церемониално титлата лисансие лично от канцлера, след което изнасял лекция (collatio), всъщност само една формалност. Едва след около шест месеца той действително ставал доктор след inceptio, което отговаряло на болонското conventus, т.е. публична защита. В навечерието кандидатът участвал в една тържествена дискусия, наречена негова „вечерня“. В деня на публичната защита изнасял първия си урок в присъствието на факултетския състав и получавал отличителните знаци на съответната университетска степен.

Университетският устав съдържал цяла поредица от предписания, които по примера на другите сдружения определяли моралния и религиозния климат на университетското сдружение.

Морален и религиозен климат

Университетският устав постановява, а същевременно и ограничава, колективните празници и развлечения. Изпитите са придружавани от подаръци, увеселения и банкети за сметка на новостепенувания, нещо, което затвърдява духовното единство в групата и приемането на новия колега в университетските среди. Както веселбите (potaciones) на първите занаятчийски сдружения — гилдиите, тези прояви представляват ритуал, благодарение на който сдружението осъзнава своята дълбока сплотеност. В тези игри всяка страна внася по нещо и от своите национални традиции: балове в Италия, надбягвания с бикове в Испания.

Нека споменем и онези неофициални ритуали при постъпването на новия студент в университета — новобранеца, първолака — който в старите текстове се среща под името „нова птица“. Ние го познаваме от един интересен документ от по-късна епоха Manuale scolarium (училищен наръчник) от края на XV в., където можем да видим далечния произход на тези студентски обичаи. Посвещението на новака е описано като церемония за „пречистване“, предназначена да пречисти младежа от неговата първобитна, почти животинска недодяланост. Подиграват се с миризмата му на диво животно, с блуждаещия му поглед, с дългите уши, със зъбите му, подобни на бивни. Освобождават го от предполагаеми слинове и израстъци. Измиват го, изпилват му зъбите. В някаква пародия на изповед той признава невероятни пороци. Така бъдещият интелектуалец напуска своята първоначална същност, която силно наподобява образа на селяка, на дебелака в сатиричната литература от тази епоха. От животинското съществувание към човешкото, от селското към градското — това са церемонии, в които се появяват старите теми, обеднели и почти изпразнени от първоначалното им съдържание, но напомнящи, че интелектуалецът е изтръгнат от селския климат, от земеделската цивилизация, от дивия свят при земята. Антропологът също може да си каже думата при психоанализата на духовниците.

Религиозната преданост на интелектуалците

Уставите определяли благочестивите дела, добродетелните постъпки, които членовете на университетското сдружение трябвало да вършат. Според уставите те били длъжни да присъствуват на някои църковни служби, на процесии или религиозни обреди.

На първо място разбира се е почитта към светиите-покровители и най-вече към св. Никола — закрилник на студентите, към светиите Ком и Дамиен — закрилници на медицината, а и към много други. В университетската иконопис особено настойчиво се прокарва тенденцията за проникване на извънземния свят в земния, в света на занаятите. Рисунките от тази епоха представят Исус сред докторите, а светиите — с атрибутите и дрехите на учителите.

Религиозната преданост на университетските преподаватели е в унисон с големите религиозни течения. От устава на парижкия колеж „Аве Мария“ от XIV в. се вижда голямото участие на учителите и студентите в такива църковни дейности като светото причастие и процесията Corpus Christi (Тялото Христово).

От началото на XIII в. в религията на интелектуалците се забелязва тенденцията, обща за духовния живот на обществото, за приобщаване към професионалния живот на града. Професионалният морал става един от предпочитаните сектори на религията. Ръководствата по изповед се приспособяват към специфичните дейности на социалните групи, създават правила за изповед и покаяние, съобразени с професионалните категории, класират и определят греховете на селяните, търговците, занаятчиите, съдиите и т.н. Те се отнасят със специално внимание към греховете на интелектуалците, на университетските преподаватели.

Религията на интелектуалците обаче не се задоволява да следва официалните верски течения. Понякога тя се старае да ги ориентира или сама да ръководи един сектор. В това отношение би било поучително да се проучи схващането за съпружеското благочестие сред интелектуалците. То е извънредно силно развито. В университетските среди още от началото на XIII в. циркулират поеми и молитви, посветени на Светата Дева, най-известна между които е сбирката Stella Maris (Звездата на морето) от парижкия учител Жан от Гарланд. Няма нищо необикновено в това благочестие, което внася едно женско присъствие в среда, която, въпреки наследството на голиардите, е предимно мъжка. Но съпружеското благочестие на интелектуалците има и свои характерни особености. То винаги е пропито от теология и споровете върху непорочното зачатие са много разпалени. Дънс Скот^[77] е негов пламенен привърженик, но в някои отношения то среща опозиция в догматичните съображения на св. Тома от Аквино, който всъщност поддържа становището на големия поклонник на Светата Дева от предишния век св. Бернар. Изглежда, че интелектуалците искат да запазят интелектуалното звучене на съпружеския култ. Желаят да го предпазят от прекалено умилително благочестие и се стремят да поддържат равновесие между стремежите на духа и поривите на сърцето. В предговора към Stella Maris Жан от Гарланд издава наивно тази тенденция. „Аз събрах, казва той, чудеса на Светата Дева, извадки от разкази, които намерих в библиотеката на парижката св. Женевиева и ги написах в стихове за моите студенти от Париж, за да им дам жив пример… Материалната причина за написването на тази книга са чудесата на преславната Дева. Но аз вмъкнах и факти из областта на физиката, астрономията и теологията… Крайната причина всъщност е постоянната вяра в Христа. Тя допуска също така теологията, дори физиката и астрономията.“ Явно, че университетските преподаватели са искали тази „звезда на морето“ да бъде и научна светлина.

Пособията

Членът на университетското сдружение е занаятчия, който за работата си има нужда от цял куп пособия. Писател, лектор или професор, той е заобиколен от инструментите, необходими за неговата дейност. Четем в речника на парижкия учител Жан от Гарланд: „Ето необходимите инструменти на духовниците: подставка за книга, нощна лампа с лой и свещник, фенер и фуния с мастило, перо, отвес и линия, маса и пръчка, катедра, черна дъска, пемза с перце за стъргане и тебешир. Катедрата (pulpitum) се нарича на френски lutrin (letrum); трябва да се отбележи, че катедрата е снабдена с жлебове, които позволяват да се вдига до височината, на която се чете, защото върху катедрата се поставя книгата. Стъргалото (plana) се нарича един инструмент от желязо, с който си служат при обработката на пергаментите“.

Открити са и други помагала, които не се използували от университетския работник, но са част от пособията на неговите помощници, каквито са преписвачите: такова е например късчето от папирус и колелцето, с които си отбелязвали мястото, докъдето са стигнали с преписването.

Интелектуалецът е и специалист, който се отрупва с купища пособия, различни от пособията на духовника от Ранното средновековие, чието образование по същество устно, се е нуждаело от един малък инструментариум за написването на ръкописите, а в техниката му проличава преди всичко грижата за естетиката.

Макар че устните упражнения имат голямо значение в университетския живот, образованието се базира предимно на книгата. Като гледаме с колко учебни помагала се е барикадирал интелектуалецът, разбираме защо един учен като св. Франциск от Асизи, привърженик на опростяването на пособията, е враждебно настроен към такава дейност, в която материалната база става все по-необходима и настъпателна.

Книгата като инструмент

Книгата в университета е съвсем различна от книгата през Ранното средновековие. Тя се намира в напълно нов технически, социален и икономически контекст и отразява друга цивилизация. Самото писане също се променя и се приспособява към новите условия или, както отбелязва Анри Пирен: „Наклоненият почерк отговаря на една цивилизация, при която писането е необходимо както за колективния живот, така и за отделния човек; дребният почерк (от каролингската епоха) е краснопис, приспособен за учената класа, в която образованието е съсредоточено и е приемствено. От голямо значение е да установим, че полегатият почерк ще се появи до дребния в първата половина на XIII в., т.е. точно по времето, когато социалният прогрес и развитието на икономиката и светската култура ще направят всеобща нуждата от писането“. Хубавите трудове на пер Дестрец показват цялото значение на революцията в техниката на книгата, която се извършва през XIII в. в университетската работилница.

За учителите и студентите не било достатъчно да четат само авторите, предвидени в програмата, но трябвало да бъдат съхранени и лекциите на професорите. Студентите си водили бележки (relations), някои от които притежаваме. Нещо повече, тези лекции се публикували и това трябвало да стане бързо и в много екземпляри, за да могат да се използват от студентите по време на изпитите. В основата на тази работа е „пецията“. В описанието на пер Дестрец четем: „Първото официално копие на произведението, което се пуска в обръщение, е на тетрадка от четири номерирани листа, несвързани един с друг. Всяка от тези тетрадки, направена от една овча кожа, сгъната на четири, носи името «пеция». Преписвачите вземали една след друга тези пеции и ги свързвали в така наречен екземпляр. Благодарение на тези пеции за същото време, за което един преписвач правел само едно копие, сега могат четиридесет писаря да направят четиридесет преписа на произведение от около шестдесет пеции-текст, коригиран под контрола на университета и станал официален…“.

Публикуването на официалния текст на лекциите е от първостепенно значение за университетите. Уставът на университета в Падуа обявява в 1264 г.: „Без екземпляри не би имало университет“. Като последица от интензивното използуване на книгата от страна на университетските служители се явяват редица промени. Поради подобряването на изработката на папирусите, получават се по-тънки, по-жилави и по-бели листа, отколкото тези на предишните ръкописи. В Италия, където техниката е по-напреднала, листовете са много тънки и снежнобели.

Форматът на книгата се променя. По-раншният много наподобява формата на нашите книги ин фолио. „Този размер е подходящ само за ръкописи, правени в манастирите, които трябва да останат там.“ Занапред книгата ще се използува често и ще се разнася от място на място. Форматът й става по-малък и по-удобен.

Готическата малка буква, по-бърза за писане, измества старата буква. В различните университетски центрове тя е различна и може да бъде: парижка, английска, болонска. А също така тя е в зависимост и от техническия напредък: тръстиковата писалка се заменя с птиче перо, най-често паче, което позволява „по-голяма лекота и бързина в работата“.

Украсата на книгата намалява: заглавните орнаментни букви и миниатюрите се произвеждат серийно. Ръкописите по правните науки обаче остават често луксозни, понеже юристите общо взето принадлежали към богатата класа. А книгите на философите и теолозите, в болшинството си бедни хора, само в изключителни случаи имали миниатюри. Често преписвачите оставяли празно мястото на главните букви и миниатюрите, за да може и един скромен купувач да си купи ръкописа в този вид, докато по-богатият клиент давал да му изрисуват празните места.

Към тези важни подробности нека прибавим и зачестилите съкращения на думите (поради това че трябва бързо да се произвежда), номерирането на страниците, заглавията с червени букви, съдържанията на края; понякога се появява списък на съкращенията, а при всеки удобен случай се използува азбучният ред в представянето на материалите. Всичко е пуснато в действие, с цел да се улесни бързата справка. Развитието на интелектуалната професия създава ерата на справочниците, на удобната за работа книга. Това е блестящо доказателство за ускоряването на циркулацията на писмената култура и нейното разпространение. Първата революция е направена: книгата не е вече луксозен предмет, а се е превърнала в пособие. Преди появяването на печатницата това е по-скоро раждане, отколкото възраждане. Веднъж станала пособие, книгата е също така индустриален продукт и търговска стока. Под покровителството на университета израства цяло племе преписвачи — често бедни студенти, които така изкарват прехраната си — и книжари (stationarii). Поради това че са пряко ангажирани в университетската дейност, те успяват да се наложат и като пълноправни работници. Получават привилегиите на университетските хора и стават подведомствени на университета. Те раздуват състава на сдружението, увеличават го с цяло обкръжение от помощни занаятчии. Край интелектуалната индустрия се появяват допълнителни и производни индустрии. Някои занаятчии и търговци стават вече важни личности. Наред със „занаятчиите, чиято работа се свеждала до оказионна препродажба на някои произведения“, други „разширявали дейността си до ролята на международни издатели“.

Методът: схоластиката

Освен свой инструментариум интелектуалният занаятчия е имал и свой метод — схоластиката. Бележити учени, сред които първо място заема монсеньор Грабман, разказват за основаването и историята й. Пер Шеню в своето „Въведение към очерка на св. Тома от Аквино“ дава блестящо изложение на този метод. Нека се опитаме да опишем образа и значението на тази схоластика, жертва на вековни хули, в която е трудно да се проникне без предварителна подготовка — толкова нейният технически вид е непривлекателен. За ръководна нишка трябва да ни служат думите на пер Шеню: „Мисленето е занаят, чиито закони са точно определени“.

Речникът

Ще започнем със законите на езика. Ако прочутите пререкания между реалисти и номиналисти заемат изцяло средновековната мисъл, то е защото интелектуалците от това време придават на думите точна сила и се стараят да определят съдържанието им. От основно значение за тях е да знаят връзките, които съществуват между думата, понятието и съществото. Няма нищо по-безсмислено от тази грижа за празнословието, в което обвиняват схоластиката и в което тя изпада неведнъж през XIII в., а често и по-късно. Мислителите и професорите от Средновековието искат да знаят за какво говорят. На схоластиката се базира и граматиката. Схоластиците са наследници на Бернар от Шартър и на Абелар.

Диалектиката

Следват законите на убеждението. Вторият етаж на схоластиката е диалектиката — единство от методи, които от даден обект на знанието правят проблем като го излагат, защитават го срещу противниците, изясняват го и убеждават слушателя или читателя. Съществуващата тук опасност е да се изпадне в прекалено умуване — т.е. не в празнословие, а в многословие. На диалектиката трябва да се предоставят не само думи, а съдържателна мисъл. Университетските служители са потомци на Джон от Солсбъри, който казвал: „Логиката сама за себе си е безкръвна и безплодна; тя не носи никакъв смислен плод, ако не се оплодява другаде“.

Авторитетът

Схоластиката се подхранва от текстове. Тя е метод на авторитета и търси опора в двойния принос на предишните цивилизации: от една страна християнството, а от друга античната мисъл, обогатена, както видяхме, от арабската култура. Схоластиката е плод на един определен момент, на едно възраждане. Тя асимилира знанията на западната цивилизация. Заемки от Библията, от първите християнски писатели, от Платон, от Аристотел и от арабите са основният материал, върху който тя изгражда своето творчество. В този случай има опасност от механично повтаряне на думи без да се вникне в смисъла им, от робско подражание. Схоластиците са наследили от интелектуалците на XII в. острото чувство за необходимия и неизбежен прогрес на историята и мисълта.

С готовите материали те изграждат основите на своята доктрина, а върху тях прибавят нови етажи и оригинални постройки. Потомци на Бернар от Шартър, те са покачени върху раменете на древните, за да виждат по-далеч: „Никога, казва Жилбер от Турне, не ще намерим истината, ако се задоволяваме с това, което е вече намерено… Тези, които пишат преди нас, не са наши господари, а наши водачи. Истината е отворена за всички, но все още не е овладяна“. Какъв прекрасен порив на интелектуален оптимизъм, който е в противовес на тъжното: „Всичко е казано, ние идваме твърде късно…“.

Разумът: теологията като наука

Схоластиката свързва законите на подражанието със законите на разума, предписанията на авторитета с аргументите на науката. Нещо повече, което е решителен прогрес на века — теологията се позовава на разума, тя става наука. Схоластиците развиват недоизказаната мисъл на Светото писание, което подканя вярващия да оправдае своята вяра: „Бъдете винаги готови да задоволите всеки, който ви пита, да осмислите с разума си онова, което е вложено във вас от вярата и надеждата…“ (JP. tr 3, 15). Те отговарят на повика на св. Павел, за когото „вярата е аргументът на невидимите неща“ (argumentum non apparentium) (Hebr. XI, 1). От основоположника на тази доктрина Гийом от Оверн^[78] до св. Тома, който дава най-вярно изложение на богословската наука, схоластиците ще се базират на теологичния „разум просветлен от вярата“ (ratio fide illustrata). Проникновеният израз на св. Анселм fides querens intellectus (вярата търсеща разума) ще стане ясен, когато св. Тома ще даде принципното определение: „Милосърдието не отрича съществуванието на природата, а я усъвършенствува“ (gratia non tollit naturam sed perficit).

Нищо не е така чуждо на схоластиката както мракобесието. За нея разумът завършва с интелигентност, а просветленията на ума преминават в светлина.

Този основен вид на схоластиката се изгражда по-нататък с методите на изложение, присъщи на университетската система на работа.

Упражненията: questio, disputatio, quodlibet (разискване, спор, игров спор)

Основното в упражненията е коментирането на текст, lectio т.е. задълбоченият анализ. Той изхожда от граматичния анализ, който дава буквалния смисъл (littera), развива се в логическо обяснение, което изяснява смисъла (sensus) и завършва с тълкуване, което разкрива научното и смисловото съдържание (sententia).

Но коментирането поражда спор. Диалектиката позволява да се отмине обяснението на текста, да се разгледат проблемите, които той поставя и преди всичко да се търси истината. Проблематиката измества тълкуването. Според приетите начини на постъпване lectio се развива в questio (разискване). Университетският интелигент се ражда в момента, когато „поставя под въпрос“ текста, който му служи само за опора, сиреч от пасивен той става активен. Учителят не е вече тълкувател, а мислител. Той дава свои решения, създава свое заключение на questio (разискване) наречено determinatio (заключение), което е дело на неговата мисъл. В XIII в. questio дори се откъсва от текста. То съществува само за себе си. С активното участие на учители и студенти, то става обект на спор (disputatio).

Пер Мандоне му е дал класическо описание:

„Когато един учител имал диспут, всички лекции изнасяни през тази сутрин от другите преподаватели и бакалаврите се отменяли, само учителят, който щял да провежда диспута, изнасял кратка лекция, за да даде възможност на другите помощници да дойдат; след това спорът започвал. Той продължавал повече или по-малко време сутринта. Всички бакалаври от факултета и студенти на учителя, който щял да спори, трябвало да присъствуват на упражнението. Другите учители и студенти както изглежда са оставали свободни, но не е недопустимо и те да са ходили повече или по-малко в зависимост от известността на учителя и предмета на спора. Парижкото духовенство, висшите сановници, а и други църковни служители на минаване през столицата посещавали с удоволствие тези състезания, които разгорещявали духовете. Спорът бил турнирът на духовниците.

Темата на диспута била предварително определяна от учителя, който трябвало да поддържа спора. Темата, както и определения ден, обявявали и в другите школи на факултета…

Диспутът се водел под ръководството на учител, но всъщност не този, който трябвало да спори. Това вършел неговият бакалавър, което за него било един вид изпит и начало на стажа му по тези упражнения. Обикновено се правели възражения от различно естество: най-напред от присъстващите учители, после от бакалаврите, и накрая, ако било уместно, и от студентите. Бакалавърът отговарял на предложените доводи, а когато било необходимо, идвал му на помощ и учителят. Така изглеждал накратко един обикновен спор; но това била само първата част, макар и главната и най-оживената.

Възраженията, предложени и разрешени безразборно в течение на спора, в края на краищата представлявали една хаотична научна материя, наподобяваща не толкова останките по едно бойно поле, колкото полуобработените материали при един строеж. Ето защо подир това събрание следвало второ, което носело името «магистрално заключение».

Учителят, който водел спора, имал право да предаде урока си в първия четивен ден, както се казвало тогава. Но, тъй като един неделен или празничен ден, а и някаква друга причина можели да попречат то да стане на другия ден след диспута, затова учителят в своята школа се връщал на темата на спора, станал предишния ден или няколко дни по-рано. Най-напред подреждал, доколкото материята позволявала, в азбучен ред или в логическа последователност възраженията, направени срещу неговата теза и ги формулирал в окончателен вид. След тези възражения следвали няколко довода в защита на доктрината, която щял да предложи. После преминавал към научното изложение, разширено или кратко, на разисквания въпрос и давал централната съществена част на determinatio (заключението). Накрая отговарял на всяко възражение, направено срещу неговото научно становище.

Актът на решението, записан от учителя или някой слушател, е част от онези писмени документи, които наричаме «оспорвани въпроси» и които са «окончателния завършек на диспута».“

Пак в духа на спора се развивал и един специален вид спор — игровият спор. Два пъти годишно учителите правели събрания, където трябвало да изложат знанията си по някой проблем, „поставен от когото и да е и върху каквото и да е“ (de quolibet at voluntatem cujuslibet). Монсеньор Глорио описал това упражнение по следния начин:

„Събранието започва може би около времето на литургията в третия или в шестия час; във всеки случай доста рано сутринта, защото имало опасност да продължи много. Характерно за него е капризният му импровизиран ход и несигурността около него. Това е събрание за спорене и аргументиране като много други; но то предлага и нещо по-особено — инициативата от учителя минава в присъстващите. При обикновените спорове учителят съобщавал по-отрано темите, с които ще се занимават, след като ги е обмислил и подготвил предварително. В игровия спор всеки има право да постави всякакъв проблем. Опасността за учителя е голяма. Въпросите и възраженията могат да бъдат най-различни: враждебни, любознателни, хитри — това няма значение. Могат да го питат с добри намерения, за да чуят мнението му; но могат да се опитват да го поставят в противоречие със самия себе си, или да го принудят да се изказва върху парливи въпроси, които не би желал да засяга. Понякога това ще бъде любознателен чужденец или някой неспокоен дух; понякога ревнив съперник или учител, който ще се опита да го постави в неудобно положение. Някои проблеми ще бъдат ясни и интересни, друг път ще бъдат двусмислени и учителят ще бъде доста затруднен да схване точното им значение и истинския им смисъл. Някои ще поставят искрено проблеми от чисто интелектуален характер; други ще подхранват за дни мисли за угодничене или злепоставяне… Този, който ще провежда такъв диспут, трябва да притежава необикновено самообладание и почти универсална компетентност.“

Така се развива схоластиката, абсолютна господарка, вдъхновителка на оригинални мисли, подчинени на законите на разума. Западната мисъл ще остане завинаги белязана с нейния печат и благодарение на нея ще направи решителен напредък. Безспорно става дума за схоластиката на XIII в., когато тя е в разцвета на силите си, дело на остри умове, взискателни, изпълнени с ентусиазъм. „Пламенната“ схоластика от края на средните векове с право ще буди презрение сред такива хора като Еразъм, Лутер, Рабле. „Бароковата“ схоластика с основание ще предизвика отвращение у Малбранш. Но духът и традициите на схоластиката са проникнали дълбоко в новите повеи на западната мисъл. Дори самият Декарт й дължи много. В заключението на едно задълбочено проучване Етиен Жилсон напълно основателно пише: „Не можем да разберем картезианството без да го съпоставяме непрекъснато със схоластиката, която то ненавижда, но в чиито води плува и понеже я смила, може да се каже направо, че се изхранва от нея“.

Противоречия — как да се живее? Заплата или облага?

Така въоръжен със знания, интелектуалецът на XIII в. е изправен пред много неизвестности, поставен е пред деликатен избор. Противоречията се изразяват в поредица от университетски кризи.

Първите проблеми са от материален характер. Те имат дълбоки корени. Основният въпрос е: Как да се живее? Щом интелектуалецът не е вече монах, чиято издръжка се осигурява от общината, той трябва да изкарва сам прехраната си. В градовете много грижи създават проблемите с храната и жилището, с облеклото и пособията — книгите са скъпи. А и студентският живот става все по-скъп, колкото повече се увеличава продължителността му.

Този проблем има две решения, учителите могат да получават заплата или дарения, а студентите — стипендия или църковна рента. Самата заплата може да се дава под двойна форма: на учителя да се заплаща или от учениците или от градските власти. Стипендията може да бъде дар от частен меценат, а може да бъде под формата на парична помощ от обществен орган или от представител на политическата власт.

Такова разрешение на въпроса води до обвързвания от различен характер. Първият основен избор е между заплатата и църковната рента. В единия случай интелектуалецът се утвърждава решително като трудещ се, като производител, а в другия той не живее от своята дейност, но може да я упражнява, понеже е рентиер. Неговото социално-икономическо положение се определя като трудещ се или привилегирован.

В първия случай се очертават и някои други възможности за избор, по-незначителни, но не за пренебрегване.

Ако получава заплата, той ще бъде търговец, при положение че неговите ученици му плащат, а ще се счита за чиновник, ако получава възнаграждение от общината или от княжеската власт. Ако ли пък живее от щедростта на някой меценат, той ще е един вид негов слуга.

В случай че е рентиер, за своята интелектуална дейност той има право да получава парично дарение от църквата, което го прави специализирано духовно лице. А може също така да се издържа от доход, полагащ се по право на някоя енория или абатство. При такова положение той ще бъде интелектуалец само по някаква благоприятна случайност и то в ущърб на църковните си задължения.

Изборът в XII в. се е правел отчасти според някои обстоятелства като мястото и времето, общественото положение и физическото състояние на лицата.

Открояват се все пак някои тенденции. Учителите например предпочитат да живеят с парите, плащани от студентите им. При такова разрешение на въпроса те имат предимство, че са свободни по отношение на властите: общината, княза, църквата и дори мецената. Това според тях е най-естественото разрешение, защото е съобразено с условията на труда на всеобщата градска работилница, към която считат, че принадлежат и те. Учителите продават своята наука и преподавателския си труд, тъй както занаятчиите продават продуктите си. Те подкрепят искането си за узаконяване на тези права на основанието, че всеки труд трябва да бъде заплатен, нещо, което намираме отразено в много документи. Това потвърждават и изповедническите ръководства: „учителят може да получава пари от студентите — collecta — което е цената на неговия труд, на неговите мъки“. На същото обръщат внимание често и университетските преподаватели, а по-късно, през 1382 г. и докторите по право в Падуа: „Ние присъждаме, че не е правилно трудещият се да не извлича полза от своя труд. Ето защо постановяваме, че докторът, който ще произнася словото от името на колежа при приемането на един студент, ще получава от студента като възнаграждение за труда си: три ливри плат и четири шишета вино или един дукат“. Затова учителите гонят студентите, които са лоши платци. Прочутият юрист от Болоня Одофредус пише: „Съобщавам ви, че идущата година ще водя задължителните лекции със съзнание, което винаги съм проявявал; но се съмнявам, че ще водя допълнителни лекции, защото студентите не са добри платци; те искат да знаят, но не искат да плащат или както се казва: «Всички искат да знаят, но никой не иска да плаща цената».“

А студентите, ако се съди по писмата им, автентични или дадени като пример в ръководствата по кореспонденция, искат издръжка от близките си или от някой благодетел.

Църквата и по специално папството се нагърбва да уреди този проблем. То провъзгласява принципа на безплатното образование. Най-основателната причина, която обяснява това поведение на папството, е желанието му да осигури образование за бедните студенти. Другата причина се корени в някакво древно разбиране от времето, когато е имало само религиозно образование и се е смятало, че науката е дар от Бога и поради това не може да се продава под страх от наказание за продажба на свещени вещи; счита се също, че образованието е неделима част от службата (offïcium) на духовника. Св. Бернар обявява печалбите на учителите като срамна изгода (turpis que stus).

Така папството постановява редица мерки. На третия църковен събор в Латеран през 1179 г. папа Александър III провъзгласява принципа на безплатното образование и наследниците му често се позовават на това решение. Същевременно при всяка катедрала трябвало да се построи училище, а издръжката на учителя щяла да бъде осигурена от дарения.

По този начин папството обсебва материалните интереси на интелектуалците и те са принудени да очакват от него облаги, нещо, което спира или поне значително забавя движението, насочено към светско образование.

В резултат на това преподаватели в университета можели да станат ония, които приемали тази материална зависимост от църквата. Безспорно към университета, въпреки грубата съпротива на църквата, били основани и светски училища, но вместо да дават общо образование, те се ограничавали с техническо образование, предназначено главно за търговците: писане, счетоводство, чужди езици. Така се задълбочава пропастта между общата култура и техническото образование. По този начин църквата лишава образованието от същественото му предназначение според мнението, изказано от Инокентий III, който в своя Dialogus заявява: „Всеки човек, надарен с интелигентност… може да изпълнява длъжността преподавател, защото чрез образованието трябва да върне в правия път своя брат, когото вижда, че скита далеч от пътя на истината или на моралността. Но способност да проповядват, т.е. да преподават публично притежават само онези, които са определени за това, а именно епископите и свещениците в църквите си и абатите в манастирите; на тях е поверена грижата за душите“. Текст с голямо значение, с който един първосвещеник, макар и не особено склонен да приема новото, но имайки предвид общата еволюция, признава, че е необходимо да разграничи религиозната от преподавателската дейност. Безспорно това мнение е съобразено с определения исторически контекст на едно общество изцяло християнско. Но най-висшестоящата личност в църквата признава светския характер на образованието. Този текст, както е известно, не получава развитието, което заслужава.

Както ще видим по-нататък, множество учители и студенти през Средновековието били светски хора. Това обаче съвсем не им е пречило да участвуват при разпределението на църковните доходи. По този начин те допринасят за задълбочаването на една много порочна система в църквата през Средновековието и Стария режим: отпускане на ренти от църковните доходи на светски лица. Ала тъй като учредяването на специални облаги само за един учител от учебното заведение бързо се оказва твърде недостатъчно, учители и студенти получават право на обикновени облаги и по този начин допринасят за развитието на още едно нещастие за църквата: лишаване на пасторите от постоянно място за живеене.

Най-после нека отбележим отрицателното отношение на църквата към онези науки, които търсят разрешение на проблемите си в образованието и не са в единомислие с църковните схващания. А това са най-вече гражданското право и медицината. Макар че това не накърнява популярността на правните науки, те са осъдени често да изпадат в неестествено положение и да бъдат непрекъснато обстрелвани от църковните знаменитости. Роджър Бейкън заявява: „Всичко в гражданското право има светски характер. Да се позовеш на едно толкова грубо изкуство, значи да се отклониш от църквата“.

И тъй като тези въпроси не са се обсъждали официално в университетите, цяла група дисциплини, силно развити благодарение на техническия, икономическия и социалния напредък, но в разрез с религиозните схващания, са парализирани в продължение на векове.

Свадите между черното и бялото духовенство

Една сериозна криза, която разтърсва университетите през XIII и началото на XIV в. разкрива двойствеността в положението на интелектуалците и недоволството на мнозина. Това са пререканията между черното и бялото духовенство, бурното негодувание на бялото духовенство срещу разширеното участие в университетите на учители от новите просешки ордени.

Доминиканците още от самото начало се стремят да проникнат в университетите, тъй като целта на техния основател, която се състои в проповеди и борба срещу ереста, ги заставя да се запасяват със солиден интелектуален багаж. Францисканците също идват наскоро, щом в ордена им започна да нараства влиянието на тези, които в някои отношения го отдалечават от позициите на св. Франциск, настроен враждебно към науката, тъй като в нея виждал бариера пред бедността, нищетата и братството с унижените. Отначало те са добре приети. В 1220 г. папа Хонорий III поздравява университета в Париж за приема, оказан на доминиканците. Но после стават жестоки сблъсъци. Университетът в Париж е свидетел на най-бурните между 1252 и 1290 г. и особено през годините 1252–1259, 1265–1271 и 1282–1290. Университетът в Оксфорд по-късно също преживява кризи между 1303 и 1320 г. и между 1350 и 1360 г.

Най-острата и най-типичната от тези разпри става в Париж между 1252 и 1259 г. Кулминацията й е случаят Гийом от Сент Амур^[79], който е сложен и показателен.

Главните инициатори са пет: просешките ордени и техните учители в Парижкия университет, болшинството от учителите на бялото духовенство в университета, папството, кралят на Франция и студентите.

В разгара на борбата един учител от бялото духовенство — Гийом от Сент Амур — в своя трактат озаглавен „Опасностите на новото време“, атакува остро братята от просешките ордени. Осъден от папата, той е изгонен, въпреки протестите в негова защита на една част от университетските преподаватели. Какви са жалбите на учителите от бялото духовенство по отношение на просешките ордени?

В първия период от 1252 г. до 1254 г. поводите за тези оплаквания са най-вече от организационен характер. Бялото духовенство осъжда просешките ордени за нарушение на университетския устав: получават научните степени по теология и преподават тази дисциплина без да са взели предварително степен за майсторство по изкуствата; изискват от папата правото да получават лиценциат не във факултета по теология, а от канцлера на Нотр Дам; имат претенции за две катедри и действително ги заемат, докато по устав им се полага една (от всичко четири); а най-вече нарушават университетското единство като четат лекции, когато в университета има организирани вълнения и не се работи. Това става през 1229–1231 г., повторя се през 1253 г., когато протестиращите се позовават на едно право, признато от папата и записано в устава. Впрочем, прибавят учителите от бялото духовенство, те не са истински университетски преподаватели, а нелоялна конкуренция на университета: обсебват студентите и успяват да убедят мнозина да се обрекат на монашество; понеже живеят от просия, не искат от студентите да си плащат уроците и не се чувствуват солидарни с университетските преподаватели в претенциите им от материален характер.

Такива са истинските поводи за оплакванията на бялото духовенство. Те се разрастват и са показателни. Университетските преподаватели бързо осъзнават несъвместимостта на тези две форми в един университет, колкото и нов да е стилът му, и в едно сдружение, колкото клерикално и самобитно да е то. Интелектуалци, които не са получили основни познания във факултета по изкуствата, пред които не стои проблемът за материалното съществувание, за които правото на организиран протест нищо не означава, не са истински интелектуалци. Те не се и истински научни работници, защото не изкарват прехраната си чрез обучението.

Папа Инокентий IV възприема някои от тези доводи; раздразнен от нарушенията на университетския устав от страна на „просяците“, той издава писмена заповед да му се подчиняват (4 юли 1254 г.), а на следващия 20 ноември ограничава привилегиите на двата ордена с булата Etsi animarum.

Неговият наследник Александър IV обаче, който преди това е главен закрилник на францисканците, анулира булата на своя предшественик на 22 декември с булата Nec insolitum, а на 14 април 1255 г. с новата була Quasi lignum vitae утвърждава победата на „просяците“ над университетските преподаватели.

Борбата пламва с нова сила, изостря се, взема друг характер, вече не организационен, а догматичен. Учителите от бялото духовенство с Гийом от Сент Амур начело, както и писатели като Рютбьоф (в злободневните си поеми) и Жан от Мьон (в „Роман на розата“) атакуват ордените в смисъла на съществуването и идеала им.

„Просяците“ са обвинени в следните прегрешения: че узурпират функциите на духовенството, по-специално изповедта и погребението; че са лицемери, които търсят удоволствия, богатство и власт (прочутият Фо-Самблан от „Роман на розата“ е францисканец), че са еретици, защото техният идеал — евангелската бедност — противоречи на Христовото учение и заплашва църквата с разруха. Бялото духовенство се позовава на прочутите пророчества на Йоахим Флорски^[80], много популярен сред една част от францисканците, който предричал началото на новата ера през 1260 г. Тогава съвременната църква щяла да отстъпи място на една нова църква, чието основно правило щяло да бъде бедността. Францисканецът Жерар от Борго Сан Донино в своето „Въведение към вечното Евангелие“, публикувано през 1254 г., доразвива идеите на Йоахим и с това дава оръжие в ръцете на бялото духовенство.

Безспорно бялото духовенство преминава всяка граница. Пръска клевети и използва разни хитрости, с цел да дискредитира ордените и да хвърли сянка върху делото им. Отговарят му св. Бонавентура и самият св. Тома от Аквино, за които се знае, че не могат да бъдат обвинени във враждебно отношение към университета.

Въпросът е много сложен и мъчителен. Повечето от папите, вземайки отношение, което удовлетворява преданите им ордени, а предизвиква още повече университетските преподаватели, сломяват съпротивата на бялото духовенство. Кралят на Франция св. Людвиг, изцяло спечелен на страната на францисканците, ги оставя да действуват както си искат. Рютбьоф, огорчен, го упреква, че е играчка в ръцете на „просяците“ и че не защитава интересите на кралството си, защото правата на университета са от първостепенно значение и за самия крал. Студентите изглежда се колебаят; мнозина са благосклонни към предимствата на обучението на „просяците“, а още повече към славата на техните личности и към новото в тяхното учение: парадокс, който усложнява въпроса и го замъглява пред погледа на неговите историци.

Раздвоението на новия дух се проявява в борбата между двете партии: просешките ордени и интелектуалното движение. От една страна „просяците“ са чужди на организационния принцип, върху който изцяло почива интелектуалното движение и отричайки неговата социална и икономическа база, те рушат и надеждите на новата прослойка на интелектуалните работници. От друга страна обаче те познават добре техните интелектуални и духовни нужди, тъй като живеят в градска обстановка, в непосредствена близост с тях и тяхното учение — схоластиката. И схоластиката не е имала по-блестящи представители от някои членове на просешките ордени. Доминиканецът св. Тома от Аквино я извисява до нейната кулминация. Инокентий IV с компромиса, който прави в края на своето папство, вероятно успява да запази семето на „просяците“ в университетската организация, която изглежда е била неговата „любима“ и в бъдещите му дни. Но това остава тайна за приемниците му.

Под новата си форма борбата разкрива още повече разногласията между университетския дух и монашеския идеал, подет с нови сили, съживен и доведен до връхна точка от „просяците“.

Проблемът за бедността е основният проблем, който разделя едните от другите. Идеята за бедността се корени в онзи аскетизъм, който е отрицание на света и е песимизъм по отношение на човека и природата. На това основание той се противопоставя на хуманистичния и натуралистичния оптимизъм, присъщ на болшинството от университетските преподаватели. Но при доминиканците и францисканците просячеството е преди всичко последица от бедността. По този въпрос опозицията на интелектуалците е категорична.

Според тях човек живее само от труда си. Така те изразяват поведението на всички трудещи се от епохата, болшинството от които са враждебно настроени към новите ордени поради просяшката им същност. По този начин ролята на св. Доминик и св. Франциск се оказва омаловажена. Трудно е да се приеме като идеал едно състояние толкова близко до мизерията, от която цялото трудово човечество търси начин да излезе. „Мога с положителност да кажа, казва Жан от Мьон, че в никой не е мислено, а най-малко в нашия, че Исус Христос и неговите ученици, докато ходели по земята, били видени да просят хляба си (така проповядвали някога в Париж теолозите).

… Човекът, ако няма друго от какво да живее, щом е здрав, трябва да изкарва прехраната си като работи с ръцете си, макар че е религиозен или желае да служи на Бога… Св. Павел поръчвал на апостолите да работят, за да се снабдят с необходимото и им забранявал просията, казвайки: Работете с ръцете си и не разчитайте никога на другите.“

Преосмислена по този начин, свадата се разраства в борба между бялото и черното духовенство. Университетските проблеми остават на заден план. Парижките учители обаче, които са били толкова ощетени в тази свада, и които макар и невинаги с подходящо оръжие, но упорито са се борили за утвърждаване на своя облик, тези учители трябвало да чуят на църковния събор в Париж през 1290 г. от папския пратеник, кардинал Беноа Гаетани, бъдещия Бонифаций VIII, следните жестоки думи:

„Бих искал да видя тук всички парижки учители, чиято глупост блести в този град. С луда самонадеяност и осъдителна дързост те са си присвоили правото да коментират въпросната привилегия. Нима си въобразяват, че римската курия без да мисли е могла да даде една привилегия от такова значение? Не знаят ли, че краката на римската курия не са от пера, а от олово? Всички тези учители си въобразяват, че се ползуват с огромна репутация на учени сред нас; напротив ние ги смятаме за глупци на глупците, те, които заразиха с отровата на учението си и на собствената си личност целия свят… Не бива да се допусне, че някоя привилегия, дадена от Светия Престол може да бъде унищожена поради изтънчените езикови извъртания на учителите.

Парижки учители, вие направихте за присмех и продължавате да излагате на подигравки цялата ваша наука и доктрина… И тъй като християнският свят е поверен на нас, ние трябва да изпълняваме не това, което се харесва на вашите духовнически капризи, а онова, което е полезно за целия свят. Вие мислите може би, че се ползувате с голяма известност сред нас; но ние преценяваме вашата слава за глупост и дим… Под заплахата за лишаване от служби и облаги ние забраняваме по силата на подчинението, на всички учители от сега нататък да проповядват, да спорят, да обсъждат публично или частно — привилегиите на монасите… Римският двор по-скоро ще разруши университета в Париж, отколкото да отмени привилегията. Ние сме призвани от Бога не да завладяваме науката или да блестим в очите на хората, а да спасяваме душите си. И тъй като поведението и учението на братята спасява много души, привилегията, с която са удостоени ще им се запази завинаги“.

А нима университетските служители не са спасявали души? Нима учебната им работа е заслужила такива обиди? Ала бъдещият Бонифаций VIII вече умеел да си навлича омразата на хората.

Противоречия в схоластиката: опасностите от подражанието на древните

Сериозни и бременни с кризи са противоречията на схоластичния дух.

Рационална по дух, но основана върху античната мисъл, схоластиката невинаги успява да се освободи от нея, да прехвърли проблемите от един отживял исторически контекст в съвременен. Самият св. Тома понякога е в плен на Аристотел. Но да се търси обяснението на християнството и неговото приспособяване към нуждите на времето с помощта на доктрини от преди появяването му, това само по себе си буди известно противоречие.

Примерите са много. Да вземем три.

За университетските служители било най-важно да определят проблемите, върху които ще работят. Но за древните трудът главно бил ръчен, трудът на роба, чиято експлоатация осигурявала живота на древните общества, следователно презрян труд. Св. Тома се връща към теорията на Аристотел за робския труд, а Рютбьоф, най-бедният от поетите-студенти, гордо се провиква:

„Аз не съм работник с ръцете си“.

И така схоластиката не съумява да си намери място при ръчния труд, което е нейният главен недостатък, защото, изолирайки привилегирования труд на интелектуалеца, тя сама подкопава основите на университетската професия и в същото време отделя интелектуалеца от другите трудещи се, с които той е солидарен в рамките на градския труд.

Занятие на интелектуалната дързост и на страстната любознателност, интелектуалното занятие нищо не би спечелило, ако съумявало да бъде по-сдържано, заимствувайки от древните един морал на посредственост, или морала на aurea mediocritas (златната среда) на Хораций. И точно този морал на златната среда — признак на обуржоазяване, на скъперническо отричане от благата и удоволствията — схоластиката често възхвалява: „Който за нищо не претендира — се казва в «Роман на розата» — стига да има с какво да живее от ден за ден, задоволява се с припечеленото и не мисли, че нещо му липсва… Златната среда се нарича доволство: там добродетелите изобилствуват“. Затворени хоризонти, липса на амбиции.

В този динамичен тринадесети век, когато схоластиката гради единодушно своето дело, тя не може да се откъсне от древната теория за изкуството като подражател на природата, която не признава творчеството в човешкия труд и го спъва.

„Изкуството не може да произвежда толкова истински форми — казва още Жан от Мьон. — Застанало пред Природата то я моли коленопреклонно и като просяк и беден скитник, неук и слаб, но загрижен да й подражава, то иска да го научи да обхване действителността в нейните форми. То наблюдава как работи Природата, защото му се иска да направи нещо подобно, да й подражава като маймуна, но слабите му способности не могат да създават живи неща, дори ако тези неща изглеждат неподправени.“ Ето, уви, изкуството, което се подготвя да стане фотография.

Съблазните на натурализма

Схоластиката търси връзките между Бога и природата; натурализмът на интелектуалците обаче се развива в много посоки. Традицията на голиардите, все така вулгарна, не толкова агресивна, но по-уверена, продължава да живее в университета. Натура и Гений не хленчат при Жан от Мьон както при Алан от Лил. Втората част от „Роман на розата“ е химн на неизчерпаемата плодовитост на природата, вдъхновена покана за безрезервно подчинение на нейните закони, призив към разюздана сексуалност. Бракът е жестоко осъден. Ограниченията, които налага, са заклеймени като противоестествени също както и содомията.

„Бракът е отвратителна връзка… Ако се вгледаме добре, ще забележим, че Натура не е толкова луда, че да роди Марота само за Робишон, нито Робишон за Мариета, нито за Агнеса, нито за Перета; тя ни е създала, не се съмнявай, зетко, всяка за всеки и всеки за всяка…“

А и прочутото излитане съвсем в стила на Рабле: „За Бога, сеньори, внимавайте да не подражавате, следвайте постоянно природата; опрощавам ви всички грехове, при условие че работите добре за делото на природата. Бъдете по-бързи от катерицата и по-леки от птичката, движете се, бързайте, скачайте, не чакайте да изстинете, нито да се вкочанясате. Използувайте всичките си инструменти за работа. Орете, за Бога, барони, орете и възстановете вашия род. Запретнете се, или ако ви е по-приятно, легнете съвсем голи, но да не ви е нито много топло, нито много студено; вдигнете с двете си ръце опашката на ралото си…“. Останалото излиза прекалено много от рамките на приличието…

Тази преливаща жизненост презира врага си, смъртта. Човекът като феникс непрекъснато се възражда. По пътя на смъртта с косата винаги има оцелели. „Ако Смъртта изяде Феникс, той пак ще оживее. И хиляди пъти да го изяде, Феникс пак ще оцелее. Феникс е онази обща форма, която Натура образува непрекъснато в индивидите и която би се изгубила, ако не даде живот на друг. Всички живи същества имат една и съща привилегия: докато съществува дори един екземпляр, видът му ще остане в него и Смъртта никога не ще го засегне…“ Това предизвикателство на Натура към Смъртта, тази епопея на вечно възраждащото се човечество, тази виталност в духа на Дидро — къде е тук християнският дух, има ли място за Memento quia pulvis es et in pulverem reverteris (Помни, че от пръст си станал и на пръст ще станеш).

Това е натурализъм, който може да се развие в теория на едно общество в стила на Русо. В описанието си на златния и железния век, което следва, Жан от Мьон вижда в цялата социална йерархия, в целия обществен строй злото, което е изместило щастието на първобитното равенство, където не е съществувала частна собственост. „Тогава трябвало да потърсят някой да пази колибите, да отстранява злосторниците и да раздава правосъдие на тъжителите и чийто авторитет никой да не оспорва; тогава те се събрали за да го изберат. И избрали помежду си един голям човек, с най-едрите кости, най-широкоплещестия и най-силния, какъвто могли да намерят и го направили княз и сеньор. Той се заклел да съблюдава справедливостта и да защитава колибите им, ако всеки лично му даде от имотите си, за да може да живее, и те се съгласили. Той дълго време изпълнявал службата си. Но крадците, изпълнени с коварство, се струпвали около него, когато го виждали сам и неведнъж го малтретирали, когато идвали да крадат от имуществото на другите. Тогава се наложило отново да съберат народа и всеки да се обложи с данък, за да се наберат конници за княза. И всички се обложили с данък, платили на княза ренти и налози и му отпуснали обширни земи. Това е произходът на кралете, земните князе: ние го знаем от писанията на древните, които са ни предали фактите на древността и сме им много задължени.“

Трудното равновесие — вярата и разума: аристотелизмът и авероизмът

Ще съумеят ли интелектуалците на XIII в. да запазят и друго едно равновесие — равновесието между вярата и разума? Това е цяла одисея на аристотеловото учение през XIII в. Всъщност Аристотел означава нещо съвсем различно от рационалния дух и схоластичният разум черпи от други източници, а не от източниците на философа от Стагира, но действието се разиграва все около него. Аристотел на XIII в. не е философът на XII в. Тук той е представен по-пълно. Благодарение на едно ново поколение преводачи, към логика, какъвто го познавал XII в., се прибавя физикът, моралистът от „Никомахова етика“, метафизикът. А освен това той е разтълкуван и идва в средновековния Запад придружен от коментарите на големите арабски философи Авицена и особено Авероес. Те доразвиват възгледите му до крайност и по възможност максимално го отдалечават от християнството.

И така не само един Аристотел, а поне двама проникват в Западна Европа: истинският и този на Авероес. А всъщност те са и повече, защото всеки коментар създава „свой“ Аристотел. В това течение се очертават две тенденции: първата е тенденцията на големите доминикански теолози Алберт Велики и Тома от Аквино, които искат да примирят Аристотел с Евангелието, а другата е тенденцията на авероистите, които приемат противоречието, където го виждат и искат да следват и Аристотел, и Писанието. Тогава те създават учението на двете истини: „Едната е истината на откровението… другата е истината на обикновената философия и на естествения разум. Когато възникне несъответствие, ние ще кажем просто: ето изводите, до които ме води моят разум или философията, но понеже Бог не може да лъже, аз ставам привърженик на истината, която той ни е открил и я приемам с вярата“. А Алберт Велики заявява: „Ако някой мисли, че Аристотел е бог, той сигурно вярва, че не се е излъгал. Но, ако е убеден, че Аристотел е човек, по всяка вероятност се заблуждава като нас“; а св. Тома смята, че Авероес „не бил толкова последовател на Аристотел, колкото извращавал неговата философия“; Сигер от Брабант, водач на авероистите, твърди: „Аз казвам, че Аристотел е дал завършен вид на науките, защото никой от неговите последователи до наше време, т.е. в продължение на 1500 години, не е могъл нищо да прибави към неговите писания, нито да намери що-годе значителна грешка… Аристотел е божествено същество“.

Против алберто-томистките привърженици на аристотеловото учение както и против авероизма се надига силна опозиция. Начело са августинианците, които на авторитета на Аристотел противопоставят авторитета на Платон. Но макар че св. Августин е един от големите първоизточници на схоластиката, неоавгустинианците, опрени на платонизма, срещат решителната неприязън на големите схоластици, за които метафоричната мисъл на академика е сериозна опасност за истинската философия. „В повечето случаи, пише Алберт Велики, когато Аристотел отхвърля мнението на Платон, той не отхвърля същината, а формата.“ Платон действително имал лош начин на изложение. При него всичко е в преносен смисъл и учението му е метафорично. В думите той влага друго нещо, а не това, което те означават, така например казва, че душата е кръг. Томизмът се противопоставя на неясната мисъл на Платон и в продължение на целия век и на векове дори, привържениците на св. Августин и последователите на Платон ще се борят срещу всички рационални модни течения и ще защитават консервативни позиции. Голямата им тактика през XIII в. е да злепоставят Аристотел в лицето на Авероес, а св. Тома чрез Аристотел и следователно чрез Авероес. В лицето на авероизма винаги ще бъде атакуван и томизмът.

Векът е пронизан от антиаристотелови нападки, които предизвикват университетски кризи. От 1210 г. изучаването на „Физика“ и „Метафизика“ на Аристотел е забранено в парижкия университет. Забраната е потвърдена от Светия престол през 1215 г. и през 1228 г. Обаче университетът в Тулуза, който бил твърде праволинеен, за да привлече студенти, още от самото си основаване през 1229 г. отбелязва, че там ще се изучават забранените в Париж книги. Всъщност забраната остава без последствия и в Париж. Осъдените книги фигурират в програмите. Чудесната томистка организация вероятно е уредила въпроса; кризата на авероизма ще постави всичко на преразглеждане. Някои учители от факултета по изкуствата начело със Сигер от Брабант и Боеций от Дакия^[81] преподават най-крайните възгледи на философа (Аристотел е признат за съвършен философ), които те изучават чрез произведенията на Авероес. Освен двойната истина, те преподават и вечността на света, която не признава сътворението. Те отричат, че Бог е движещата причина на нещата, а твърдят, че е само крайната причина и отказват всесилието му да предвижда бъдещите случайности. Най-после някои от учителите (не може да се твърди със сигурност, че се отнася и за самия Сигер) потвърждават единството на действуващия интелект и не признават съществуването на отделната душа.

Епископът на Париж Етиен Тампие през 1270 г. осъжда авероистите. Св. Тома от своя страна също ги атакува, но предпочита да стои настрана. След неговата смърт (1274 г.) започва голяма офанзива срещу последователите на Аристотел. Тя завършва с двойна присъда, произнесена в 1277 г. от парижкия епископ Етиен Тампие и от кентърбърийския архиепископ Робърт Килуърдби.

Етиен Тампие съставя списък от 219 предложения на възгледи, които трябвало да бъдат осъдени като еретически. Това е една истинска амалгама. До чисто авероистичните становища, двадесетина от тези предложения засягат пряко или косвено учението на Тома от Аквино, други са насочени срещу изказвани мнения в екстремистките среди, наследници на голиардите, някои от които заразяват и авероистите:

18 — Че бъдещето възкресение на мъртвите не трябва да бъде допускано от философа, защото е невъзможно да се проучи това по реален път.

152 — Че теологията е основана на басни.

155 — Че човек не трябва да се грижи за гробницата си.

168 — Че целомъдрието само по себе си не е добродетел.

169 — Че цялостното въздържание от плътските удоволствия извращава добродетелта и човешкия вид.

174 — Че и в християнския закон има басни и заблуди както и в другите религии.

175 — Че той (християнският закон) е спънка за науката.

176 — Че щастието е в този живот, а не в някакъв друг.

Този „Списък на осъдените от папата заблуди“ предизвиква оживена съпротива. Но доминиканският орден съвсем не се разтревожва от това. Жил от Рим заявява: „Не трябва да се безпокоите, защото тези предложения не са направени след свикване на всички парижки учители, а по искането на някои ограничени глави“.

Един учител от бялото духовенство във факултета по теология Годфроа от Фонтен, се впуска в подробна и безмилостна критика на списъка. Той иска премахване на безсмислените параграфи, на онези параграфи, чиято забрана би попречила на научния прогрес и на такива, за които се допускат различни мнения.

Макар че присъдите почти не са уважени, те обезглавяват авероистката партия. Сигер от Брабант завършва, разбира се, в мизерия. Краят му е обкръжен от мистерия. Хвърлен в затвор в Италия, той вероятно е бил убит. Тази загадъчна личност е увенчана със слава благодарение на Данте, който го поставя в рая до св. Тома и до св. Бонавентура.

Essa e la luce eterna di sigieri

Che, leggendo nel vico degli strami,

Silloggizzo indiviosi veri.

Това значи, че Сигер, не особено известен, е представител на една научна среда още по-малко известна, която в един момент става душата на университета в Париж. Така или иначе тази среда е изразителка на мнението на болшинството от факултета по изкуствата, който доминира в университета и често му придава своя облик.

В този факултет се дава основната подготовка. Там възникват най-разпалените спорове, оттам блика най-дръзка любознателност, най-плодовитата размяна на мисли. Там ще срещнем бедните духовници, които не ще стигнат до лиценциат, а още по-малко до скъпия докторат, но които разгорещяват споровете с парливите си въпроси. Там човек е най-близо до хората от града, до външния свят, там заинтересоваността към църковните доходи и към йерархията на духовенството е най-малка, светският дух е най-жизнен и човек е най-свободен. Аристотеловият дух там е най-плодовит, а смъртта на Тома от Аквино оплакват като непоправима загуба. И точно „артистите“ в едно вълнуващо писмо искат от доминиканския орден тленните останки на великия доктор. Знаменитият теолог е бил от техните хора. И именно в средите на авероистите във факултета по изкуствата се изработва най-строгият идеал на интелектуалеца. Боеций от Дакия твърди, че „философите“ — така се наричали интелектуалците — „са по природа добродетелни, целомъдрени и сдържани, правдиви, силни и свободомислещи, кротки и великодушни, великолепни, послушни на законите, неподатливи на съблазните на удоволствията…“, същите онези интелектуалци, които на времето си са преследвани от „злоба, завист, невежество и глупост“.

„Великодушни“. Ето точната дума. При тези именно интелектуалци, както прекрасно го е казал отец Готие, срещаме върховния идеал за великодушие, който при Абелар е действена добродетел: „страстна надежда. То е ентусиазъм за изпълнение на човешките задачи, действена човешка сила, доверие в човешките сръчности, които, поставени в служба на човешката сила, единствени са способни да осигурят успех в изпълнението на човешките задачи. То е една душевност, типична за мирянина, за хората, които са свързани със света и търсят Бога, но не непосредствено като монашеската душевност, а чрез човека и света“.

Връзките между разума и опита

Друго нещо, което е трудно за осъществяване, е свързването на разума с експеримента, на теорията с практиката. Опити в тази насока прави най-напред английската школа с Робърт Гросетест^[82], канцлер в Оксфорд и епископ в Линколн, а след това и една францисканска група от Оксфорд с изтъкнатия представител Роджър Бейкън, който определя програмата си в Opus majus: „Тъй като латините са поставили основите на науката, която е във връзка с езиците, математиката и перспективата, сега аз искам да се занимая с основите, които ни предоставя експерименталната наука, защото без експеримент никое знание не е задоволително… Ако някой, който никога не е виждал огън, докаже по умозрителен път, че огънят гори, че той променя нещата и ги унищожава, умът на слушателя не ще бъде задоволен и той не ще избягва огъня преди да е поставил ръката си или нещо горимо върху огъня, за да докаже чрез опита това, до което е стигнало разсъждението. Но след като веднъж е добил опит за горенето, духът е уверен и си почива в светлината на истината. И така, разсъждението не е достатъчно, а опитът“. Схоластиката тук е склонна да отстъпи, равновесието е почти нарушено, емпиризмът си пробива път.

Връзките между теорията и практиката

Лекарите, а с тях и хирурзите и оптиците потвърждават необходимостта от свързването на теорията с практиката. „Хирургията, която се учи само от практиката, казва Авероес, и която се упражнява без предварително учене на теорията, като хирургията на селяните и на всички неуки, е чисто механична работа, не е теоретична и не е нито истинска наука, нито истинско майсторство.“ А след това той добавя: „След теоретичните науки лекарят трябва да се отдаде на усърдна практика. От лекциите и дисертацията се научава само малка част от хирургията и анатомията. Всъщност само малко неща от тези две науки могат да се представят с трактати“. Но дали схоластиката не е изправена пред опасността да отстъпи пред едно от големите изкушения за нея: абстракцията? Нейният език, латинският, умее да се нагажда към нуждите на съвременната наука и да изразява всичките й новости. Но, обратно на простонародния говор, който е в пълен разцвет, той е лишен от възможността да се обогатява и, ако остане жив език, латинският ще отдалечи интелектуалците от народа, от неговите проблеми, от неговата психология. Служещ на абстрактните и вечни истини, схоластикът рискува да загуби контакт с историята, със случайното, с движещото се, с развиващото се. Свети Тома казва: „Целта на философията е не да знае какво са мислили хората, а каква е истината за нещата“. Така той отхвърля една философия, която би била само история на философската мисъл; но с това не лишава ли мисълта от едно измерение? Един от големите рискове, които поемат интелектуалците — схоластици, се изразява в създаването на интелектуална технокрация. Към края на XIII в. университетските преподаватели обсебват всички висши църковни и светски длъжности. Те са епископи, архидякони, каноници, съветници, министри. Това е едно университетско франкмасонство, което мечтае да управлява християнския свят. И с думите на Жан от Мьон и Боеций от Дакия то провъзгласява, че „интелектуалецът е повече от княз, повече от крал“. Роджър Бейкън, който разбира, че науката трябва да бъде задружен труд и мечтае за един огромен колектив от учени, смята също, че и университетските интелектуалци наред със светските управници трябва да ръководят съдбините на света. И моли папата да поеме инициативата и да учреди една такава управляваща кохорта. По повод появяването на кометата през 1264 г., която предсказвала чума и войни, той се провиква: „От каква полза щеше да бъде за църквата, ако учените бяха забелязали тази особеност на небето своевременно и я бяха съобщили на прелатите и князете… Нямаше да има такъв християнски мор, нито толкова души отведени в ада“. Благочестиво пожелание, което крие опасна утопия. На интелектуалеца трябва да кажем: sutor, ne supra… Ако е правилно науката да продължи в политика, то невинаги е добре, ако ученият завърши като политик.

Бележки

[72] Александър от Халес. Род. ок. 1170, поч. 21. 08. 1245 в Париж. Магистър по теология там от 1231 г. Францисканец. Автор на Сума, в която за пръв път се дава оценка на цялостната философия на Аристотел, но през призмата на Августиновия идеен свят. Основател на старата августинианска школа. ↑

[73] Роджър Бейкън. Род. ок. 1219, поч. 11.06.1294 в Оксфорд. Францисканец. Философ, натурфилософ, алхимик. Разгръща цялостна програма на позитивното знание. Категорично поставя акцента върху експерименталното познание. ↑

[74] Просешките ордени. Ордени, в които, за разлика от останалите, не само отделният монах, но и общността се отказва от собственост, за да се издържа от труд и чрез просия. Възникват през XIII в. като опозиция на светските уклони в църквата. Първоначалните строги изисквания, очертани от св. Франциск от Асизи, постепенно се смекчават. В числото на тези ордени влизат францисканците, капуцините, доминиканците и др. Отличават се с централизирана структура, недопускаща обособяване на отделните манастири. ↑

[75] Франциск от Асизи. Род. 1181/2, поч. на 03.10.1226. Роден в семейството на богат търговец с име Джовани Вернандоне. Понеже майка му била французойка, баща му го наричал Франческо. От 24-та си година се отдава на отшелничество и доброволна бедност, на благотворителност и възстановителство на храмове. Скитащ проповедник. Скоро около него се събира кръг от последователи, които той разпращал по двама като проповедници и лечители. Заради тях и общия им живот съставя основани на Евангелските текстове правила, благословени от папа Инокентий III през 1210 г. Те бързо се разпространяват из цяла Италия, а след 1219 г. и в цяла Европа. Създава се братска, както и женска общност (втори орден). Св. Франциск създава третия си орден (терциарите) през 1221 г., в който влизат мъже и жени, които остават при своите семейства и професии. Смекчава и аскетическите изисквания за първия орден. Напуща ръководството на ордена и се отдава на отшелничество в планината край Арецо, изцяло осъществяващ се в своята мистическа обърнатост към природата. Тук на 17. 09. 1224 г., в мистически екстаз по него се изобразяват кръстните рани на Христос. Това е първата исторически установена стигматизация. Канонизиран на 26. 07. 1228 г. ↑

[76] Матурини. Последователите на Матурен — светец от ордена на терциарите. ↑

[77] Джон Дънс Скот. Род. ок. 1266, поч. 08.11.1308 в Кьолн. Има подозрения, че е погребан жив. Теолог и философ. Францисканец. Преподава в Оксфорд и Париж. Представител на т.нар. нов път, характеризиращ се с радикално отделяне на вяра и знание, философия и теология: човешкият ум познава само крайните и сътворени неща, Бог не е непосредствен обект на човешкото познание. За него първични в онтологичен план са не универсалните, а индивидите, които не са просто съвкупности, а пр.вс. принципи на единството на свойствата. Дънс Скот поставя мощен акцент върху абсолютната свобода на волята на Твореца и свободната воля на човека: ума и знанието са условие и възможност за избора, но не и негова причина. Известен с радикалната си атака срещу томизма, превърнала се в традиция — т.нар. скотизъм. ↑

[78] Гийом от Оверн (или от Париж). Род. 1190, поч. 1249. Схоластически теолог. След 1228 г. епископ на Париж. Развива учение за познанието, силно повлияно от Августин. ↑

[79] Гийом от Сен Амур. Поч. 13.09.1272. Професор по философия, а след 1247 г. по теология в Париж. След 1254 г. — водач на бялото духовенство в университета срещу преподавателската работа на монасите от просешките ордени. Прогонен от университета през 1257 г. ↑

[80] Йоахим Флорски. Род. ок. 1130, поч. 20.03.1202. Цистерциански абат в Кореджо. През 1190 г. основава един по-строг манастир, от който възниква нов орден. Профетически тълкувател на Библията. Според неговото учение за трите възрасти на света: на Отца, на Сина и на Светия Дух, краят на новозаветната клерикална църква и началото на монашеското време на Духа следвало да се очакват най-късно през 1260 г. След смъртта му, в 1215 г., неговото учение за Троичността е осъдено. Схващането му за историята е било възприето от радикалните францисканци (спиритуалите), които оформят съчинения под негово име, насочени към своя орден и разглеждани като вечно евангелие, цензурирани от папска комисия през 1255 г. Идеите му обаче имат своето по-нататъшно влияние. ↑

[81] Боеций от Дакия. Поч. преди 1284 г. Един от главните представители на „латинския авероизъм“ в Париж. Някои от неговите тези надхвърлят в радикализма си твърденията на Сигер от Брабант. ↑

[82] Робърт Гросетест. Схоластически философ. Род. ок. 1175, поч. 09.10.1253. След 1205 г. известен преподавател в Оксфорд. От 1235 г. епископ на Линкълн. Способен преводач. Автор на серия от натурфилософски и математически произведения. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жак Льо Гоф Интелектуалците през Средновековието (3)

Метаданни

Данни

Интелектуалците през Средновековието

Информация

История

Сваляне / Връзки

XIII век. Зрелостта и нейните проблеми

Профилът на XIII век