Еманюел Роблес
Гневен сезон (6)

I

Есента в Оран е слънчев сезон, по-слънчев, отколкото пролетта, която винаги е осеяна с облаци. Светлината през есента е в хармония със суровостта на хълмовете и на крайморските скали. Угаснали са вече силните пожари на лятото. Небето сега е само безкрайна равнина в млечносин цвят, който вечер клони изцяло към зелено. През октомври започнах отново учебните занятия в колежа Ардайон. Казваха му EPS.^[1], едно съкращение, което винаги ме е отблъсквало. Всички отново облякохме дълги панталони, сложихме шапки с кожени козирки и обухме обуща. По-нататък ще разкажа за моите учители, но тук искам да спомена само колко беше мъчителен за мене този преход от пълната свобода към училищната дисциплина. За да улесним тази промяна и за да си възвърнем загубеното през часовете, когато не бяхме свободни, ние дълго скитахме след учебните занимания в арабския квартал. В дни на празненства, върху големия площад от бита пръст, заобиколен от бараки, будки, кафенета, мароканските акробати, разказвачи, бръснари, които вадеха и зъби, дресьори на маймуни, укротители на змии, търговци на подправки, от чиито сергии се излъчваха надалеч аромати. По същия начин ние ходехме и в еврейския квартал, зад театъра, квартал също така беден, но и също така весел, като че ли бедността не изключваше никога радостта от живота. На главната улица имаше постоянен пазар на платове, плетачни изделия, кухненски принадлежности, а също така и на плодове и зеленчуци. Тук ние крадяхме все същите плодове — портокали, фурми, банани, мандарини. Фред, нашият най-голям специалист, притежаваше сръчност от която ние се възхищавахме и тя никога не му изневеряваше. Тони не беше така сръчен и понякога го пипваха. Ругатни, проклятия, заплахи. Това беше част от играта. В противоположния край на този квартал започваха задушните улици — криви, мрачни и в някои часове особено тихи. Марко, Фред, Тони и аз, буйни като мускетарите, обичахме да се спираме пред някоя врата, да викаме упорито, само и само, за да видим как се отваря шпионката и как се появява в нея лицето на пазачката и с повече или по-малко добро настроение да й кажем да иде „другаде да си вири носа“ или някоя подобна шега. Веднъж, един-единствен път, понеже пансионерките бяха заминали за медицински преглед, един от тези цербери ни позволи да влезем чак до големия салон, който миришеше на белина и бе украсен със зелени растения и огледала. Необходимо е било много въображение, за да се насели такъв банален декор с очарователни видения.

Една вечер, връщайки се вкъщи, след дълга разходка в покрайнините на нашия град, намерих мама разстроена. Действително ни пъдеха от жилището и то без възможност за обжалване. Някаква хигиенна служба бе обявила къщата за нездравословна, навярно заради оборите, нареждаше да бъде съборена и това ни се съобщаваше чрез съдия-изпълнителя. По същия начин бяха постъпили вече с постройките на улица „Азов“. Беше дошъл и нашият ред. Никой нямаше да бъде настанен служебно. Къде ще се намери жилище на достъпен наем?

Близо до лампата, със съобщението в ръка, мама се мъчеше да разгадае този текст, който означаваше за нас ново изпитание. Тя свиваше вежди, мърдаше устните си докато четеше. За пръв път изпитвах състрадание към нея; толкова слаба, уязвима ми се виждаше тя, без подкрепа и покровителство. За да я окуража, аз й казах, че навярно са възможни някакви възражения и веднага отидох да се посъветвам със Саркос. Според него бизнесмени, свързани с общината, спекулирали със земите в нашия район, разположен в близост до центъра.

— Не може да се направи много нещо — каза той. — Те са по-силни.

И разтърси главата си, напомняща главата на Мирабо^[2].

— Винаги парите — добави той. — За пари някои биха минали през труповете на своите собствени майки. Но, търпение…

Това беше любимата му дума. Произнасяше я с поверителен тон, пълен с подтекст, който обещаваше крайна разплата с тези хора. Как да се стигне до нея? Аз не знаех, но се доверявах на Саркос, който продаваше забранени издания. А всичко забранено пораждаше у мене някакво тайнствено, почти свещено чувство; затова особено ме привличаха тайните организации, нелегалните групи, съзаклятниците в сянка, щом те се бореха, разбира се, в полза на потиснатите. Наистина, аз бях чел твърде много Александър Дюма и Виктор Юго. Но вече беше ясно, че моето морално участие в заговора срещу полицейския агент Ортега за отмъщение на Брахим, се коренеше най-вече в тези мои чувства.

Тъй като срокът за изнасянето от квартирата беше кратък, мама, за да потърси по-лесно ново жилище, поискала от своя работодател отпуска в следобедите. Работодателят мърморил, но й позволил. Понеже тези отсъствия намаляваха заплатата й, това чувствително ограничаваше нашите доходи. Подразбрах, че мама се беше съветвала със своя братовчед, абат Портено, понеже веднъж като ме срещна, той ми каза направо:

— Ех, ако майка ти се беше омъжила отново! Щеше да си има другар и нямаше сама да се бори!

Неговите думи силно ме засегнаха. Какъв извод можех да си направя от това, освен че мама му се е оплакала от моето поведение и то с доста силни доводи, за да ме осъди абатът по този начин. И ако тя наистина се беше оплакала, значи този проект за повторен брак беше действителен?

В същия ден аз се запътих към крайморската скала, близо до една великолепна джамия, днес обградена от нови жилищни постройки, но по онова време единствена сред пустото пространство, без нито едно дърво, без нито един храст. Тогава нямаше даже парапет край морето и веднага започваше главозамайващ простор, върху който като огромен поток се изливаше трептяща слънчева светлина. В часове на голям вътрешен смут аз имах нужда от тази самота, от тази безкрайна шир, сред която можех да излея своята мъка. Да, абатът беше прав. Днес мама би могла да има другар, който щеше да й спести много мъки. В основата си цялата беда идваше от това, че бях още много млад, като тежък товар, който тя трябваше да влачи. Но ако работех, ако прекъснех своето учение? Ето как бих могъл да облекча чувствително мама. Започнах да обмислям тази идея. До тогава моят стремеж беше, като стана на подходяща възраст, да вляза в търговския флот. Когато ходех да се къпя в пролива и се хвърлях във водата близо до голямата червена шамандура, която отбелязваше входа на пролива, аз завиждах на мъжете, чиито лица едва виждах зад стъклата на командната кабина в някой товарен кораб. Но за този мой проект не бях говорил никому. Разбира се, от две години насам ползувах стипендия, но тя съвсем не бе достатъчна. Каквото с нея, такова и без нея.

Моето решение да напусна колежа споделих с мама по време на един твърде остър разговор, защото тя отказваше да приеме моите съображения и искаше да се посъветва с по-голямата си сестра Роз-Мари, омъжена за дърводелец. Спомням си, че в съседната къща слепецът репетираше на китара някаква скоклива мелодия, сякаш подигравайки се с нас. Знаех — несъгласието на мама идеше от това, че тя мечтаеше нейният син да има славно бъдеще, достойна съдба и не искаше да загуби така бързо илюзиите си. Аз се показах убедителен и най-сетне й доказах, че учението ще струва все по-скъпо, че разумът ни повелява да не упорствуваме. Накрая тя отстъпи, но до голяма степен под влияние на умората и отчаянието. В момента най-много ме занимаваше мисълта, че очевидно възраженията на абата нямаха вече значение. Под дразнещите звуци на китарата започнах да пиша на един лист карирана хартия писмо до директора г-н Мобрьон и както си пишех и оглаждах изреченията, осъзнах, че унищожавам в себе си цял низ от героични образи. И така — аз никога нямаше да бъда Господар след бога на някой кораб. Никога нямаше да прекосявам океаните. Никога нямаше да се боря с ужасни бури. И като си помисля, че вече се бях подготвил и за най-изключителните случайности, и за най-възвишените жертви! Въпреки увещанията на екипажа, въпреки гигантските вълни, аз скачах върху палубата на потъващия параход, за да спася някаква пътничка, девойка затворена в своята кабина. А друг път, по време на корабокрушение, отказвах да напусна своя кораб. С ръце вкопчени в перилата, верен на най-висшата, на най-благородната традиция, изискваща човек да умре заедно с това, което най-много е обичал, аз оставах, за да потъна заедно със своя кораб — каква трогателна, вълнуваща картина! Какво величие! Каква храброст! Моето сърце се разкъсваше при спомена за тези мои мечти. Може да се усмихвате. Но за мен тези мечти разкъсваха мълчанието, което задушаваше света и ме свързваше с моя баща, те ме освобождаваха от една безкрайна тъмница, в която аз от дълго време се движех пипнешком. Все пак завърших моето писмо и го подадох на мама да го подпише.

Оставаше да се намери работа. Бих предпочел да работя с Пако Перес. Но мама отказа. Бил твърде тежък занаят. Тя беше склонна да се установя при моя вуйчо, дърводелеца. Сега пък аз отказах. Не обичам вуйчо Антоан. В какво го упреквам ли? В това, че е много раболепен пред властта, твърде много се подчинява на всички, които командуват, разпореждат или представляват в неговите очи неприкосновената администрация. Беше от испански произход като мене, като всички нас в тази общност, но страдаше от това, едва ли не се срамуваше. Не можеше да се успокои от това, че ни наричаха на присмех „петдесетпроцентовите“. Разбирайте петдесетпроцентовите французи. От 1914 до 1918 година се е бил за Франция. В пехотата. Имаше рана, медали. Членуваше в Съюза на бившите бойци. Маршируваше след знамето със своите отличия. Видях го по време на една церемония, видях неговото вдъхновено лице. Не обичаше арабите, не обичаше евреите и като връх на всичко, не обичаше и „чужденците“! Четеше един вечерен всекидневник „Льо Пти Оране“, орган на нашата антисемитска община, който — Хитлер едва се беше появил — имаше за емблема пречупения кръст. Когато узна, че полицията ме е разпитвала за случая на улица „Азов“, се засегна сякаш бе сложено петно върху неговата собствена почтеност. Обвини ме, че дружа само с хлапаци, че се обличам нарочно като тях. Работеше за „собствена сметка“ в един зимник, приспособен за работилница и произвеждаше серийно дървени играчки, люлеещи се кончета, ръчни колички, локомотивчета, които продаваше на два магазина в града. Този мъж с къси крака, голям корем и дебел врат беше отличен занаятчия, сръчен в ръцете, „златни ръце“, както казваше леля Роз-Мари.

Когато отивах в ателието му, винаги ме изненадваха редиците от кончета, всички от един и същ модел, закачени високо до тавана, с неспокойни очи, с разширени ноздри, ще помисли човек, че са изплашени от плъховете. А плъховете наистина гъмжаха в този дълъг зимник, в тъмните ъгли, скрити зад купища от дъски. Понякога даже се чува как цвърчат. Нищо до сега не е успяло да ги унищожи. Избягваха храните, в които е сложена отрова и дори уличните котки, най-силните и най-смелите котараци се страхуваха от тях. Само веднъж, със сполучлив удар на моята прашка убих един от тях. Беше голям колкото млад заек и имаше остри като кинжал зъби.

Случваше ми се да проникна в работилницата в отсъствие на вуйчо и да заваря половин дузина плъхове, изтегнати върху дъските, свити на кълбо, с трептящи муцуни, като че ли очакващи някаква плячка. На въпроса на мама защо не искам да работя при вуйчо Антоан и така да науча един чудесен занаят, аз отбягвах да отговарям и да изразявам истинските си чувства. Казвах й, че се страхувам от плъховете, че може да ме ухапят — силен аргумент, който трудно можеше да се оспори, тъй като мама потръпваше само като чуеше думата „плъх“. Тя много бързо ми повярва, но моето честолюбие веднага се разбунтува:

— Това не е вярно! Не става въпрос за плъховете, а за вуйчо! И дума не може да става да работя при него!

Мама не знаеше вече какво да прави, но ми отговори, че не съм прав, че вуйчо е добър човек и така нататък. Аз повторих: „Никога!“ и то с такава дива ярост, че тя повече не настоя.

Оставаше разрешението с Пако Перес. Накрая тя се съгласи.

Най-напред ме използуваха да копая дупки в стената за наместване на гредите и да почиствам стари тухли, които отново да се използуват. Пако Перес бе говорил за мене с директора на строежа, който ме взе на работа, но поиска все пак, както си му е редът, и съгласието на мама.

Потапях тухлите във ведро с вода, а после ги чистех с каменарски чук и мистрия. Неблагодарна работа на чирак. Вечер се връщах с отекла лява ръка от ударите, които поради несръчност сам си бях нанесъл. После трябваше да боядисвам с миниум Т-образното желязо, върху което бях седнал разкрачен с увиснали крака, а под себе си бях сложил възглавница от сгънат ютен чувал. На няколко метра височина, не изпитвах никакво виене на свят, обаче завършвах деня със сплескан задник и със схванат гръб. Но не се оплаквах. Напротив, смятах посвещението в занаята за доста мъчително, но в замяна на това на строежа имаше сърдечно и непосредствено другарство. Случваше се някои от зидарите да се наведе над скелето и любезно да закачи някое хубаво момиче. Ще дойде време, когато и аз от висотата на облаците така ще поздравявам красотата!

Първият път когато мама ме събуди, понеже от този ден нататък, за да отида на строежа трябваше да тръгвам преди нея, тя ми се видя много развълнувана. Всяка вечер ме питаше тежко ли беше. А, не! Никак! Имаше и хубави моменти — например почивката в осем часа или на обед, когато се хранех заедно с работниците. (Тези две яденета, общо взето, съставляваха цялата ми надница). Говореха за политика, за футбол и аз участвувах в разговорите наравно с другите. Ако ми се удадеше случай, връщах се вкъщи с Кадер, на неговата гальота и му помагах да разпрегне животните, да напълни яслите.

Тази работа продължи само петнадесетина дни, през което време се наложи да пренебрегна приятелите си. Тогава научих една невероятна новина: директорът на колежа, г-н Мобрьон бил ходил да види мама. Още щом получил писмото, той я повикал и понеже не получил никакъв отговор, лично я посетил. Какво искал? Да я убеди да ме остави да продължа учението. От една страна, казал, че не съм достатъчно голям, за да чиракувам, а от друга — бил съм надарен и съм заслужавал тя да се съгласи на още жертви. Обезпокоена от първия довод, понеже винаги се страхуваше да не отиде против законите и поласкана от втория, мама се подчинила, защото твърде много се стесняваше от авторитета на директора. А и той от своя страна бе положил усилия да ми се увеличи чувствително стипендията. Аз бях повече изненадан, отколкото поласкан, понеже не се смятах нито по-добър, нито по-лош от моите другари. Обаче през цялата тази нощ не мислех за моето връщане в колежа, нито за ласкателната оценка на г-н Мобрьон, нито за това какво означаваше тя за моето бъдеще, а се измъчвах от мисълта, че мама бе скрила от мене повикването на директора. Разбира се, бих могъл да отнеса този пропуск за сметка на тежките й грижи, но всички мои разсъждения се разнищваха едно по едно, отнесени от вълната на някакво неясно чувство. Струваше ми се, че от известно време насам постепенно губех майка си, че нежността й към мене вехнеше, пресъхваше. Тя ми изглеждаше по-отдалечена, по-невнимателна към мен и този пропуск го доказваше. През тази нощ, по-тиха, по-спокойна от обикновено, аз дълго стоях буден и гледах през полуотворените щори лекия трепет на звездите. Вече подозирах, че този свят, който ми бяха представили като хармонично устроен, е само една игра на сглобяване на различни части, най-съществените от които бяха скрили от мене.