Еманюел Роблес
Гневен сезон (13)

II

На никого не можех да се доверя. На кого и как да обясня онова, което изпитвах след сцената във вила Воазен? Чувствата, който ме бяха обхванали, бяха много сложни, за да ги споделям с някого, без да се взема предвид, че мисълта ми не следваше вече някаква логична линия, а се губеше в лабиринт от повече или по-малко неясни представи. Отново се скрих в моя вътрешен затвор, в моята крепост, затворих се в нея, отказвайки се от другите, като предпочитах да бъда сам със себе си, без утешение, без желание да се излекувам. Ето на! По моя вина мама бе подложена на униженията на този тип! И той сигурно не за пръв път постъпваше така. Допущам, че мама е била подложена и на други безчинства, на други унижения! При тази мисъл всичко в мен настръхваше от гняв! Открих, че съм склонен да извърша зло! Открих до каква степен бих могъл да накарам да страда човекът, чието лице едва бях видял! През нощта, легнал в килера върху дюшека от морски водорасли, недалеч от Марко, който спеше до прага на външната врата, направо на пода, за да му е по-хладно, аз измислях какви ли не мъчения за моя неприятел, оставах безучастен към неговите молби (той плачеше, разбира се!), карах го да признае нищожеството си. Нима той не знаеше, че тази жена е моя майка? Че в нейното лице той потъпкваше моята най-дълбока, най-тайнствена, най-свещена връзка с живота? В онази, другата нощ, която се сгъстяваше в мен, се бяха развихрили демони, които опустошаваха изградените у мене нравствени представи, разпалваха най-първобитните, най-древните инстинкти за отмъщение. Понякога през деня, когато отново започвах да наблюдавам себе си, преценявах тези опустошения, допущах, че в най-критичния момент на кризата, аз можех наистина и да убия. При това на два или три пъти сънувах нещо подобно. Стоя на терасата на изоставената къща в развалини. Мъжът е долу, в този двор, а дворът е истинска гробница, без никакъв изход, без ни най-малка възможност за бягство. Аз хвърлям по него камъни, а той се опитва да избегне ударите, но напразно! Улучвам го, мъжът пада и аз се настървявам още повече. Той ме гледа с ужас, но не събужда у мене никакво състрадание. Купчината от камъни расте, покрива го, тънки струи кръв текат отдолу, образуват звездообразни лъчи, а аз не спирам, не! — продължавам да хвърлям камъни със същата ярост. А когато се събуждам, целият съм потънал в пот. Марко спи на другия край на килера. Аз чувам как на долния етаж стенният часовник монотонно тиктака до леглото на баща му. И в този мрак, който ме обсажда, разбирам, че обичам своята омраза.

Марко чувствуваше, че не бях в обичайното си състояние, но никога не ме разпитваше. Обаче една вечер в зала Джом-Рол, след като бяхме сложили ръкавиците си и аз нападах особено яростно, той спря за миг и извика:

— Ей, момче! Аз нищо не съм ти направил!

Той имаше право. Бях се показал животински нападателен и даже господин Мозер го бе забелязал отдалеч. Той се приближи до мен. Спомням си, че носеше риза с къси ръкави и в горния край на лявата му ръка се виждаше татуирано цвете. Запита ме:

— Какво не е в ред, приятелю?

Престорих се на учуден и казах, че всичко върви добре, но не го убедих.

Най-добре разбирах, че на сърцето ми тежаха черни мисли в присъствието на Вероник. Когато на пейката в градината на площадчето взе ръката ми, аз изведнъж се запитах дали по-късно тя няма да стане втора госпожа Кенсон, със същите жалки и дребнави мисли, със същата склонност да унижава хората, зависими от нея. Но тя твърде бързо, с чисто женска интуиция долови в мен известна съпротива и тогава, разбирайки навярно моя душевен смут, за пръв път ме нарече „мили мой“. Запита ме с разтревожен тон: „Какво ти е, мили мой?“ Да, точно такива бяха нейните думи и аз наистина ги чувах за пръв път в живота си. (Ласкавите думи на мама бяха „моето момче“ или „живот мой“). Мисълта ми е, че чувах за пръв път тези думи не като на кино или в книгите, където те не се отнасяха до мене, в едно положение, което неутрализираше смисъла им, но в пряко отношение към моите собствени чувства. Бях изненадан и развълнуван. Развълнуван, защото очевидно у Вероник не ставаше въпрос за прекалена чувствителност, каквато тя никога не показваше по банален начин, не ставаше въпрос и за заучена формула, а още по-малко за театрална игра на влюбена. Бих се заклел — в този момент у нея нямаше ни най-малка следа от театралничене, бях убеден, че тя искрено изразяваше нежност към мене, истинско чувство, родено в най-дълбоките глъбини на нейната същност. Така в Оран, в един следобед на моята младост, на пейка в градската градина, сред прашните фикуси и палми, сред бръмченето на подлудели от светлината насекоми, аз разбрах колко е важно някой да те обича. От това светът ставаше изведнъж по-приветлив. Отново възвърнах увереността си, бях готов да се боря, защото в този разтревожен поглед, разтревожен единствено за мене, аз откривах, че отново съм жив! И това съзнание, че не съм хвърлен тук, на земята, като обикновен камък, ми изглеждаше удивително!

По същото това време мадам Байи ни даде да разработим една тема — „Балзак и неговото време“. Този вид съчинения досаждаха на Марко, който предпочиташе математиката, която му бе много по-приятна. Сбора от това, което познаваше в литературата не надминаваше няколко сонети от Ередиа, между които и „Завоевателите“, „Коломба“ от Мериме и „Атала“ от Шатобриан. Изпитваше истинско презрение към XVII век, а по-специално Корней и Расин бе обявил за надути, празнодумци и превзети, с една дума, както сам се изразяваше — несмилаеми. Балзак — да, това е друго нещо! Балзак, следователно Вотрен! — само този герой го привличаше. За мен Балзак описваше, посочваше властта на парите, чиято сила самият аз вече започвах да разбирам. Избрах и описах някои герои от „Човешка комедия“, ръководени, завладени, разкъсани от парите, очертах паралел между това общество и обществото, в което живеехме ние. Сред примерите за този култ към богатството в Алжир аз посочих големите плантатори, които имаха обичай да ознаменуват стотния си милион (по-късно първия си милиард), като устройваха във владенията си пищни веселия.

Госпожа Байи ми писа добър и ми върна тетрадката без коментари.