Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (18)

Глава XVIII
Пинокио намира отново лисицата и котака и отива с тях на Нивата на чудесата, за да посее четирите жълтици

Както можете да си представите, Феята остави Пинокио да плаче и да вика доста време поради носа си, който не можеше да мине вече през вратата; и тя стори това, за да му даде суров урок и за да изправи грозния му порок да лъже, най-грозния порок, който може да има едно момче. Но когато го видя преобразен и с изскочили навън очи от отчаяние, тогава умилостивена плесна с ръце и при тоя знак навлязоха в стаята през прозореца хиляди кълвачи, които, след като накацаха по носа на Пинокио, започнаха да го кълват така, че в няколко минути тоя грамаден нос придоби отново естествената си големина.

— Колко си добра, Фейо моя — каза Пинокио, като бършеше очите си, — и колко те обичам!

— Аз също те обичам — отвърна Феята — и ако искаш да останеш при мен, ще бъдеш мое братче, а аз — твоя сестричка…

— Бих останал на драго сърце… ами клетият ми баща?

— Аз помислих за всичко. Твоят баща вече е уведомен и преди да настъпи нощта, ще бъде тук.

— Наистина ли? — извика Пинокио, като скочи от радост. — Тогава, моя Фейо, ако позволиш, ще отида да го посрещна! Много далече ми се струва часът, когато ще мога да целуна клетия старец, който е страдал толкова заради мен!

— Добре, иди, но внимавай да не се загубиш. Тръгни по горския път и съм напълно уверена, че ще го срещнеш.

Щом влезе в гората, Пинокио започна да тича като сърна. Но когато стигна близо до Големия дъб, се спря, защото му се стори, че има хора сред храсталака.

Действително той видя да излизат на пътя — сещате ли се кои?… — лисицата и котакът, двамата другари, с които бе вечерял в странноприемницата „Червеният рак“.

— Ето нашия скъп Пинокио! — извика лисицата, като го прегърна и го целуна. — Как така си тук?

— Как така си тук? — повтори котакът.

— Дълга е тя — отвърна Пинокио, — ще ви разправя при сгода. Ала знайте, че оная нощ, когато ме оставихте самичък в странноприемницата, из пътя се натъкнах на убийците…

— На убийците ли? О, клети приятелю! И какво искаха?

— Искаха да ми откраднат жълтиците.

— Злодейци!… — каза лисицата.

— Най-големи злодейци!… — додаде котакът.

— Но аз започнах да бягам — продължи да разправя Пинокио, — и те все подир мен, докато ме настигнаха и ме обесиха на един клон на тоя дъб…

И Пинокио посочи Големия дъб, който беше на две крачки от тях.

— Чуло ли се е нещо по-лошо? — каза лисицата. — В какъв свят сме осъдени да живеем, а? И къде ще можем да намерим сигурно убежище ние, благородните?

Докато говореше така лисицата, Пинокио забеляза, че на котака му липсва лапата на предния десен крак и запита:

— Какво си направил с лапичката си?

Котакът искаше да отговори нещо, но се смути.

Тогава лисицата побърза да се намеси:

— Моят приятел е много скромен и затова не отговаря. Ще отговоря аз вместо него. И тъй, знай, че преди един час срещнахме по пътя един стар вълк, съвсем отпаднал от глад, който си попроси от нас нещо за хапване. Ние нямахме нищо и какво стори моят приятел, който има наистина много благородно сърце? Откъсна със зъби едната си предна лапичка и я хвърли на клетото животно, за да може да поуталожи глада си.

И при тия думи лисицата избърса една сълза.

Пинокио, също трогнат, се доближи до котака и му прошепна в ухото:

— Ако всичките котки бяха като теб, мишките щяха да бъдат щастливи!…

— А сега какво правиш по тия места? — запита лисицата Пинокио.

— Очаквам баща си, който трябва да пристигне всеки миг.

— А жълтиците ти?

— В джоба ми са, само че без едната, която похарчих в странноприемницата „Червеният рак“.

— И като си помисли човек, че вместо четири жълтици утре ти би могъл да имаш хиляда и две хиляди! Защо не послушаш съвета ми? Защо не идеш да ги посееш на Нивата на чудесата?

— Днес е невъзможно; ще ида друг ден.

— Друг ден ще бъде късно — каза лисицата.

— Защо?

— Защото тая нива била купена от един голям богаташ и от утре нататък нямало да позволяват на никого да сее там пари.

— Колко далеч оттук е Нивата на чудесата?

— Едва два километра. Искаш ли да дойдеш с нас? След половин час си там. Веднага посяваш четирите жълтици, след малко прибираш две хиляди и тая вечер се връщаш с пълни джобове. Искаш ли да дойдеш с нас?

Пинокио се поколеба малко да отговори, защото се сети за добрата Фея, за стария Джепето и за предупрежденията на Говорещия щурец, но накрая постъпи, както постъпват всички неразумни и безсърдечни деца; тръсна глава и каза на лисицата и котака:

— Да вървим, идвам с вас.

И тръгнаха.

След като вървяха половин ден, стигнаха в един град, който се наричаше „Хванитиквеници“. Щом влязоха в града, Пинокио видя улиците, пълни с кучета без козина, които се прозяваха от глад, с остригани овце, които трепереха от студ, с кокошки, останали без гребен и без обички, които просеха зърно царевица, с големи пеперуди, които не можеха вече да хвърчат, защото бяха продали красивите си цветни крила, с пауни без опашка, които се срамуваха да се покажат, и с фазани, които пристъпваха тихичко, като оплакваха блестящите си златни и сребърни пера, загубени вече завинаги.

Сред тая тълпа от просяци и срамежливи бедняци минаваше от време на време някоя богаташка кола, в която се беше разположила или някоя лисица, или някоя крадлива сврака, или някоя друга граблива птица.

— А Нивата на чудесата къде е? — запита Пинокио.

— Тук е, на две крачки.

Прекосиха града и след като излязоха извън стените, се спряха в една нива, която горе-долу приличаше на всички други ниви.

— Ето че пристигнахме — каза лисицата на Пинокио. — Сега наведи се към земята, изкопай с ръце малка дупка и сложи вътре жълтиците.

Пинокио я послуша. Изкопа дупка, сложи в нея четирите жълтици, които му бяха останали, и след това покри дупката с малко пръст.

— Сега — подзе лисицата — иди на близкия канал, вземи кофа вода и полей мястото, където пося жълтиците.

Пинокио отиде на канала и тъй като там не намери кофа, събу едната си обувка и като я напълни с вода, поля пръстта, която покриваше дупката. След това запита:

— Има ли друго да се върши?

— Нищо друго — отвърна лисицата. — Сега можем да си отидем. След двадесетина минути ти ще се върнеш тук и ще намериш храстчето вече изскочило от земята и с клончета, отрупани с жълтици.

Извън себе си от радост, клетият Пинокио поблагодари хиляди пъти на лисицата и котака и им обеща много хубав подарък.

— Ние не искаме подаръци — отвърнаха двамата мошеници. — На нас ни стига, че те научихме как да станеш богат, без да се трудиш, и сме много доволни.

Като казаха това, те се сбогуваха с Пинокио, комуто пожелаха добра родитба на жълтици, и отидоха да си гледат работата.