Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (14)

Глава XIV
Тъй като не се вслуша в добрите съвети на Говорещия щурец, Пинокио се натъква на убийците

— Наистина — каза си Пинокио, като продължи пътя си, — колко сме нещастни ние, клетите деца! Всички ни мъмрят, всички ни предупреждават, всички ни дават съвети. Ако ги оставим да приказват, всички ще си въобразят, че са наши бащи и учители, всички, дори и говорещите щурци. Ето на, тъй като не поисках да послушам тоя щурец, кой знае колко нещастия според него трябвало да ми се струпат на главата! Трябвало да срещна дори и убийци! Добре, че в убийци не вярвам, нито пък някога съм вярвал. Според мен убийците са били нарочно измислени от бащите, за да плашат децата, които искат да излязат навън нощем. И после, дори и да ги срещна на пътя, ще ме уплашат ли? Ни най-малко. Аз ще се приближа до тях и ще извикам в самото им лице: „Господа убийци, какво искате от мен? Не забравяйте, че с мен шега не бива! Тъй че вървете си гледайте работата и без приказки!“ При тия мои думи, казани сериозно, тия нещастни убийци, струва ми се, че ги виждам, ще избягат като вятър. А пък в случай че са толкова невъзпитани, че не поискат да избягат, тогава ще избягам аз и така ще се свърши…

Но Пинокио не можа да завърши разсъждението си, защото в тоя миг му се стори, че чу зад себе си много леко шумолене на листа.

Обърна се и видя в мрака две черни фигури, омотани в два чувала, които подтичваха на пръсти подир него със скокове, сякаш бяха две привидения.

— Ето ги, наистина са те! — си каза Пинокио и като не знаеше къде да скрие четирите жълтици, скри ги в устата си, точно под езика.

След това се опита да избяга. Но още не бе сторил първата стъпка, и усети, че го хванаха за ръцете и чу два ужасни сподавени гласа, които му казаха:

— Кесията или живота!

Като не можеше да отговори с думи поради жълтиците, които бе скрил в устата си, Пинокио направи хиляди поклони и хиляди знаци, за да внуши на тия двама разбойници, на които се виждаха само очите през дупките на чувалите, че той е бедно дървено човече и че няма в джоба си пукната пара.

— Хайде, хайде! Изваждай по-скоро парите! — извикаха заплашително двамата разбойници.

И Пинокио направи с глава и с ръце знак, с който искаше да каже: „Нямам“.

— Изваждай парите или ще умреш! — каза по-високият убиец.

— Ще умреш! — повтори другият.

— И след като убием теб, ще убием и баща ти!

— И баща ти?

— Не, не, не, клетият ми татко, не! — извика с отчаян глас Пинокио и при вика жълтиците звъннаха в устата му.

— Ах ти, нехранимайко! Значи парите си скрил под езика си, а? Изплюй ги веднага!

Но Пинокио упорстваше.

— А! Ти значи се правиш на глух, а? Почакай малко, ние ще се погрижим да те накараме да ги изплюеш!

И наистина единият от тях хвана Пинокио за върха на носа, а другият за брадичката и започнаха да го дърпат грубо, единият на една страна, другият на друга, за да го принудят да отвори устата си, но напразно. Устата на Пинокио сякаш беше закована.

Тогава по-малкият по ръст убиец извади един нож и се опита да го втикне между устните му, за да си послужи с него като с длето, но Пинокио, бърз като светкавица, му захапа ръката и след като откъсна захапаното, го изплю. Можете да си представите учудването му, когато усети, че вместо ръка е изплюл на земята котешка лапа.

Ободрен от тази първа победа, той се освободи със сила от ноктите на убийците и след като прескочи живия плет на пътя, започна да бяга през полето. Подир него се спуснаха да бягат убийците като две кучета подир заек.

И оня, който беше изгубил едната си лапа, бягаше, кой знае как, само с един крак.

След като пробяга около петнадесет километра, Пинокио не можеше повече да бяга. Тогава, като видя, че е загубен, той се покатери по стъблото на една много висока пиния и седна на най-горния клон. Убийците също така се опитаха да се покатерят, но като стигнаха до половината височина на стъблото, се плъзнаха надолу и при падането си изподраха ръцете и краката.

Но това не ги отчая; те събраха купчина сухи дърва при подножието на пинията и ги запалиха. Много скоро пинията се запали и запламтя като свещ, раздухвана от вятъра. Като видя, че пламъците се изкачваха все по-нагоре и като не искаше да се превърне на печен гълъб, Пинокио скочи от върха на дървото и се впусна отново да бяга през нивята и лозята. И убийците подир него, все подир него, без да се изморяват.

Вече се разсъмваше, а те все още бягаха. Изведнъж Пинокио се озова пред широка и много дълбока яма, пълна догоре с мръсна вода. Какво да прави? „Едно, две, три!“ — извика Пинокио и като се засили, хоп — озова се на другата страна. Убийците също тъй скочиха, само че паднаха тъкмо в средата на ямата. Пинокио, който усети цамбуркането и пръските на водата, извика, като се смееше и продължаваше да бяга:

— Честита баня, господа убийци!

И вече си мислеше, че са се удавили, ала като се обърна да види, забеляза, че те тичаха подир него и двамата, все още увити в чувалите, и от двамата се стичаше вода като от продънени кошници.