Ондржей Секора
Фердо мравката (18)

За интересните фокуси на Паяка-Скитник и за Фердовото сбогуване

Последва най-интересната част от програмата. Ковачите доведоха Паяка-Скитник.

Той беше издокаран с фрак и с цилиндър на главата, като истински фокусник от вариете. Ама той наистина беше фокусник! Започна веднага.

Стъпи на едно столче, запретна ръкави и каза: „Многоуважаема публика, моля вижте, че нямам нищо в ръцете си! Моля, заповядайте насам да видите отблизо!“

Един ковач се приближи и докато да види, фокусникът измъкна от носа му две плочки от домино. Публиката избухна в бурен смях, а ковачът се облещи смаян. „Иска ли още някой да погледне?“

Една малка вонещица се престраши. Всъщност не че се престраши, но комарите я избутаха напред и тя — цялата изчервена — застана пред фокусника.

„Един момент, имате нещо в ухото си!“ — каза фокусникът и започна да измъква нещо от ухото на вонещицата. Тя онемя от уплаха, какво ли можеше да има в ухото си, а публиката се превиваше от смях. Паякът-Скитник взе да развива нещо. Какво е това? Как е възможно?

Това беше една престилка — зелена на бели точици.

„Един момент, един момент!“ — извика фокусникът и извади от другото ухо на вонещицата една жълта забрадка, от носа й — пантофки и пак попита: „А какво имате в ръкава си?“ Надникна в ръкава й и измъкна оттам малка светулчица с оранжево фенерче и я пусна да лети.

Публиката вече не вярваше на очите си, а всеки беше отворил е-е-ей такава уста.

„А сега ще видите коронния ми номер!“ — заяви фокусникът, сложи ръцете си отзад, повдигна си фрака и наведе глава. Наоколо беше тихо като в пустиня. Най-напред никой нищо не виждаше, но изведнъж започнаха да се подбутват: „Погледнете, погледнете!“ Над поляната се издигаше нагоре някакво малко облаче и ставаше все по-голямо.

Уголемяваше се, уголемяваше се и вече всички видяха, че е изтъкано от фини паяжини и разбраха, че всъщност това е балон.

И наистина беше балон с тънки въжета отдолу. В тях Паякът ​вплете малка седалка и покани Фердо да седне. Фердо се разположи на седалката и в този момент сред публиката настъпи радостно вълнение. „Урааа!“ — викаха всички до прегракване и дори не видяха кога Фердо успя да се откъсне с балона от земята. Когато го забелязаха, вятърът вече отнасяше балона надалече.

Фердо стоеше прав на седалката и махаше за сбогом с кърпичката си на всички.

„Къде отива?“

„Накъде лети?“ — заразпитваха изненаданите бръмбари и мушици.

„Надалече, приятели, надалече!“ — обясняваха ковачите.

„Ама той не се сбогува с нас!“ — недоволствуваха всички.

„Защо да се сбогува? Колкото по-бързо замине, толкова по-добре и за него, и за нас, няма нужда от сбогуване! Той лети към дома си, а там, при своите, ще му е по-добре!“ — успокояваха ги ковачите.

„Ах, а пък аз забравих да му благодаря за престилката“ — извика една от малките вонещици и искаше да хукне след балона.

„А пък аз не му благодарих за забрадката и обувките“ — извика друга и тя се накани да хукне след балона.

„Оставете го, все едно няма да го настигнете!“ — спряха ги ковачите.

„Той вече изчезна“ — каза скакалецът.

И беше прав.

Балонът вече не се виждаше. Всички гости се здрависаха, сбогуваха се и се разотидоха по домовете си. Само малките вонещици останаха да разтребят. Онова, което бе останало от яденето, си отнесоха у дома за възнаграждение. А в това време Фердо летеше и летеше. Какво казаха ковачите? Че у дома ще се чувствува по-добре. Разбира се!

Комарите този ден срещнаха край езерото Калинка. Скриха се зад тръстиката, направиха си топки от кал и когато минаваше точно покрай тях, хвърлиха топките кал по гърба й, така че точките й станаха от седем поне петнадесет.

Калинка се скъса да плаче!