Рой Якобсен
Вледенен (9)

Via ill umen a tiva^[1]

 

Кнут изпитваше силни болки и мръзнеше много, но въпреки това Гест отново подмина стопанствата по пътя. След като вечерта на втория ден заобиколиха Медалхюс, Кнут падна от коня. Гест го качи отново, завърза го за седлото и го уви в одеяло.

Влязоха в града на зазоряване. Гест събуди коняря и му каза, че са имали кратко, но дълго пътуване, а сега трябвало да изтича да доведе лекар за отец Кнут. Когато лекарят дойде, Кнут бе в съзнание. Гест го бе положил в старото му легло, сега запали силен огън в камината и стопли мляко. През това време Кнут говореше за Божията милост и за своята благодарност към Бог, който за пореден път бе спасил живота му, или го бе дарил с нов живот с надеждата да му донесе повече радост от предишния. Но усмивката му беше разкривена, а погледът — размит.

Лекарят счупи ръката му и я превърза наново и Кнут се смееше, въпреки болката и сълзите. След това отново започна да бълнува и дълго време не стана от леглото.

Гест се грижеше за него.

— Аз съм мъртъв — казваше Кнут понякога.

— Да, да — отвръщаше Гест.

— Жив съм — казваше той. Гест се съгласяваше и с това.

Гледаше го както майка обгрижва умиращото си дете — с безкрайно търпение. Разкъсваше се между него и Гюдлайв, който още се държеше и дори се бе ободрил, откакто се върнаха — мълчаливият коняр не беше особено добра компания.

Отец Кнут напусна леглото си чак след Нова година. И тогава около него сияеше някаква святост, непристъпна божествена броня — тиковете изчезнаха, погледът се успокои, ръцете вече не търсеха, а премерено почиваха в прегръдките си. Така става, когато първо те разбият на парчета, а после наново те сглобят — той бе преживял както живота, така и смъртта и бе разбрал каква е дълбоката същност на всичко.

Най-интересното беше, че вече не се затваряше вкъщи, а обикаляше града и се показваше. Дори главатарите от вътрешността на областта, дошли за новогодишното жертвоприношение, не успяваха да го изплашат, макар че изпълваха улиците с крясъци и заплашителни викове. Чисто и просто той бе покровителстван, не само от Бог, но и от ярла, защото ярлът бе женен за християнката Гида, която го посети още по Коледа и се притесни заради обезобразения му вид. Тя му подари скъпа гривна с гравиран келтски кръст и не се успокои, докато при следващата си визита не се убеди, че силите му бавно, но сигурно се завръщат. Самият Кнут казваше, че е минал през чистилището и е навлязъл във via contemplativa^[2], пътят към царството на разума, ако вече дори не е стигнал и до най-висшето ниво, via illumenativa. По тези въпроси беше открит и не криеше нищо.

През зимата на проповедите му се събираха все повече и повече хора, забелязали превръщането на колебливия и страхлив фарисей във възкръснал апостол, взет направо от Библията. Те искаха да се покръстват. Те искаха да се молят. Те искаха отговори на непонятните си въпроси, с които да утолят онази жажда, която не се гаси с вода. Появиха се и няколко души от свитата на ярла, скалдове и воини. Повечето от тях бяха от старите хора на крал Олав, които Ерик бе помилвал, но имаше и такива, които упорито държаха на старите богове като например Халдур Неверника. Той твърдеше, че идва само за да се подиграва на свещеника, но постоянно се въвличаше в разговори, след които не можеше да се отърве от чувството, че е загубил нещо — може би малко от честта си, или малко достойнство.

— Защо никога не казваш нищо? — ядосваше се той на Гест, който през цялото време седеше мълчаливо до отец Кнут, и бдеше над него като загрижен доктор.

— Няма нужда — отвръщаше Гест.

И Халдур се връщаше с нови подигравки и забележки, които отец Кнут приемаше с обезоръжаваща смиреност, или на които отвръщаше с хитри гатанки и със скритата сила на малък човек.

 

 

Тогава в града се върна и отец Осгайр с тримата си арменски монаси. Те се бяха укривали в Агденес в очакване на този знак — славата на някой си отец Кнут. Той искаше да построи наново църквата на Олав, но Кнут го разубеди или по-точно предложи първо да помоли за разрешението и закрилата на ярла. Ерик прие свещеника и го остави да говори, но не пожела да заеме позиция, защото въпросът не го интересувал. Не той бил прогонил Осгайр от града, а хората. Затова отец Кнут временно му позволи да проповядва в собствената му църква, а на монасите намираше различни занимания по къщата и при съседите — те преди всичко помагаха на занаятчиите и търговците християни, които постепенно се завръщаха в порутените си домове край реката.

— Тук виждаме как една страна се покръства не само с меч — казваше отец Кнут.

От Ладе все така не им обръщаха внимание.

 

 

Но един следобед в навечерието на Великден по реката се качи кораб с камбана на борда си, дарена от Гида. Тя щеше да украси камбанарията на църквата, така че отец Кнут да има с какво да огласява божествените фанфари. Гест обясни на монасите как да я монтират, а отец Кнут се радваше като дете, когато я биеше. Дали не бе започнал да става високомерен?

Но не, той вече не правеше грешки. Без съмнение тази камбана бе плячкосана, но има ли по-хубаво от това нещо, което е разрушено и ограбено на едно място да възкръсне с нова прелест на друго, където хората дори имат повече нужда от него? Освен това Гида не би могла да му изпрати този дар без мълчаливото съгласие на ярла — мълчаливо съгласие, в което отец Кнут сега бе толкова уверен, че само седмица по-късно окуражи Осгайр да потърси отново ярла. Този път той не отговори нищо и само отпрати Осгайр с ръка — жест, който свещеникът разтълкува като позволение. Отец Кнут бе на същото мнение. Той се обърна към селянина, който на времето бе позволил на Гест да сече в гората му, и този път дори не се наложи да плаща за материала. Селянинът сам отсече дърветата и им ги докара, защото искаше да допринесе за възстановяването на паметта за крал Олав.

Отец Кнут благослови материала, дърветата бяха нарязани и оформени, а с работата се бяха заели Гест, монасите и двама новопокръстени от Кнут дърводелци.

Но каква да бъде новата църква — по-голяма или по-малка от тази, която изгоря? И дали да е в същия стил? Отец Кнут смяташе, че трябва да е съвсем същата. Но Осгайр искаше да е по-голяма, поне мъничко по-висока, за да надделее над останалите постройки на носа. Според него Кнут нямаше право да нарича собствения си храм Църквата на Свети Олав, защото това щеше да е името на новата църква. Така че отец Кнут се примири.

Сега той бе решил да накара Гест да научи латински, за да вникне в Светото писание по-дълбоко и да не рецитира само неразбираеми звуци по памет, макар и паметта му да бе впечатляваща. Затова му връчи дъсчица, на която да пише, и книга, от която да преписва, и се зае да му обяснява кое какво значи и да поправя чертичките. Гест напредна бързо.

— Та ти вече го можеш — каза Кнут.

Единствено една тема той упорито избягваше — никога не говореше за кошмара в Дривдал, а само разсеяно присвиваше очи, когато Гест засягаше въпроса и след това бързо сменяше темата:

— Ще станеш дякон. И ще научиш Тофи, единият от арменските монаси, на северния език. Той е най-надареният от тях.

Не минаваше и ден, без да говори за светлото бъдеще на църквата на нос Нидарнес. И за мястото, което Гест естествено щеше да заеме там.

— Ти пръв ще получиш първо причастие!

— Скоро — каза Гест, който изведнъж за никъде не бързаше. И свещеникът млъкваше веднага, сякаш мисълта за покръстването му, което самият той бе споменал, събуждаше у него неприятни спомени.

— Напиши Nec ego ipse capio totum, qud sum — заповяда Кнут. — Това означава: Дори и аз не мога да проумея всичко, което съм. Написано е от епископ Августин, а аз го преписах в Кантараборг от неговата голяма книга.

Гест го написа.

— Но повече ми харесва това — каза той — Nam haec longa aegritudo erit. Животът тук е една много дълга болест. И това е от Августин и ти пак си го преписвал.

— Е, да — отец Кнут трябваше да признае — но объркванията вече не го тревожеха, сякаш бе успял да покори загадъчното, сякаш бе одухотворен от могъщата тайнственост на отчаянието. И това му отиваше. Той бе станал пътеводител, опорна точка на съществуването, а не бе просто слабият слуга.

И от Ладе все така не им обръщаха внимание.

Вместо това се появи Гида заедно със зълва си Берлиот и нейния съпруг Айнар Айндридасон от Оркдал. Те огледаха църквата, изслушаха една проповед и се оправиха към опожарения парцел на Осгайр, където от пепелта се раждаше нова сграда. Айнар не каза почти нищо, но Гида и Берлиот похвалиха работата, обещаха на Осгайр много подаръци и дори му предложиха пари.

Осгайр толкова се въодушеви, че същата вечер се затвори в кабинета си и съчини писмо до епископа на Бремен, където в началото пишеше Yric Dux nos ecclesiam novam aedificare permisit…^[3], а накрая дори, че ярлът… ad fidum nostram transiit…^[4] — нещо, което според Кнут бе чиста лъжа. Религиозната равнодушност на ярла бе широко известна, така че той отказа да се подпише под писмото, най-малкото защото то щеше да бъде изпратено в Дания по някой от корабите на ярла. След дълго убеждаване той успя да убеди приятеля си да изчака и да не го праща, докато църквата не е готова.

Стаичката над конюшнята се напълни. Гюдлайв получаваше всички необходими грижи от Тофи и братята му и след цял месец непрекъсната работа по Църквата на свети Олав, Гест най-сетне успя да се види с приятеля си лодкаря. Постепенно изостави църквите и през следващата половин година строеше лодки, като посещаваше Кнут само за да пише, учи и задава въпроси, на които не можеше да отговори. Лодкарят се казваше Стайнтор Хомундсон и в момента работеше по три кораба за ярла. За него работеха около сто и двайсет души, а други двеста сечаха дърва и се занимаваха с превоза им. Гест трябваше да направи носа на кораба, релинга и греблото за управление, помагаха му още шестима. По план корабите трябваше да са готови веднага след Великден, когато ярлът беше планирал да се отправи на юг, за да накаже могъщия Ерлинг Скялгсон от Сола, който според слуховете бе приел привилегиите, предоставени му от ярла, без всъщност да има каквото и да било намерение да се подчини на неговата власт. Ерик трябваше да се справи с това, преди да вдигне платна за Англия. А когато и самият Стайнтор заговори как самият той щял да отпътува на юг до родния си Мьоре, за да наеме още работници, нещо в Гест се преобърна. Той хвърли поглед към града, разцъфнал в пищна пролетна зеленина, и видя, че той никога не би могъл да стане негов, още повече, след като Онунд бе мъртъв, и то не от неговата ръка. Трябваше да продължи напред, макар и „на юг към Мьорс“ да не беше правилният път. Но къде да отиде?

Гест не знаеше, но небето имаше шестнайсет посоки и всички те биха го отвели далеч от Трондхайм.

Той говори със Стайнтор, който нямаше голямо желание да губи хората си при положение, че не достигаха, и особено щом ставаше въпрос за Гест, който бе много умел с ножа. Тъкмо се канеше да му повери да направи драконовата глава за кораба.

— Не искам да крия нищо от теб — каза Гест. — Трябва да замина, преди да са дошли корабите от Исландия. Мога да си платя, но ти трябва да си спокоен, че не ярлът ме притеснява, знам, че много държиш на приятелството му.

Стайнтор склони и обеща на Гест място на кораба в замяна на това да тръгне сам.

 

 

Гест си събра багажа и отново бе готов. Но тогава го връхлетя ново безпокойство. Подготвяше се за пътуването, но сякаш само търсеше причина да остане. И всеки път, когато Стайнтор отлагаше пътуването, Гест въздишаше с облекчение. Но ето че един ден самият ярл дойде в работилницата, за да прегледа корабите. Гест се заговори с Халдур Неверника, който със зле прикрито злорадство го посъветва на другия ден да се разходи до Ладе — щели да екзекутират някакъв мъж за убийството на Од Равнсон. Били го хванали някакви селяни от Мере, той носел на дрехите си игла, брошка, която бе принадлежала на Од.

— Ще дойда — каза Гест.

 

 

През последния месец бе нощувал в работилницата или при младата жена от кръчмата, когато бе свободна. Но тази нощ се върна при отец Кнут и го откри заспал самичък в стаичката до църквата.

— Ти ли си, дете — попита свещеникът, прозявайки се. — Какво искаш сега?

— След няколко дни заминавам — отвърна Гест. — Но първо имам да те питам нещо.

— Няма как да ти откажа, знаеш.

Гест го помоли да се изправи и да слуша.

— Имаше и друга причина да ти разкажа за това как Онунд Стюрсон ме откри в Санди миналата есен. И мисля, че знаеш. Но сега искам да знам кой тогава го упъти към мен — ти или Айстайн Айдисон, няма кой друг да е бил?

Отец Кнут се загледа пред себе си с новия си поглед, дали си спомни странния шамар, който получи от Гест? След това обърна поглед навътре, скри се в свещената си обвивка, предишното му лице на мъченик се завърна, очите станаха празни кладенци, устата му трепереше, а ръцете отново подхванаха търсенето.

— През цялото време ли си го знаел? — попита Кнут и се опита да скрие срама си в дланите си.

— Да — отвърна Гест.

— Съсипваш ме, дете, съсипваш ме… наистина. Да, аз бях. Заплашиха ме. Не само ужасният Онунд. Тук бяха и двама от хората на ярла. Аз бях слаб. Можеш ли да ми простиш или и мен ще убиеш?

— Защо да убивам теб, след като не убих и Онунд. Не, ти ще си останеш в Трондхайм докато Гюдлайв е жив, че дори и по-дълго. Но трябва да призная, че бе добре да чуя, че си бил ти, а не Айстайн, защото иначе щях да съм сгрешил в преценката си и за двама ви.

Гест си пое въздух:

— Но сега трябва да те питам още нещо — може ли да взема Гротасе?

Свещеникът го зяпна учудено.

— Това ли е всичко?

— Това е. Исках да знам дали ще ми дадеш коня си или ще се наложи да го открадна.

— Тогава с удоволствие ти го давам.

Кнут се изправи, беше се успокоил отново, опита се да прегърне Гест, но погледът му го спря. Гест имал още един проблем, който отчето по-лесно би решил. Разказа му за Рюнулв, който вероятно се намирал в някоя тъмница в Ладе и очаквал да го обезглавят, макар че бил невинен. Гест бил виновникът.

— Какво да сторя?

Кнут потъна в размисъл.

— Трябва веднага да отидеш в Ладе и да се предадеш на ярла. Аз ще дойда с теб и ще се моля за живота ти. Ярлът е справедлив. Гида също ще се застъпи за теб.

— Тя мисли, че се казвам Хелге — каза Гест.

Свещеникът потръпна.

— Така — каза той отчаяно. — И аз съм този, който я излъга. Но сега нямаме избор.

Кнут се изправи и застана неподвижно, сякаш за да подчертае решението, облече се, окачи на врата си кръст, целуна го и изрече кратка молитва.

 

 

Излязоха в конюшнята, оседлаха конете и се отправиха към брода, пресякоха реката и продължиха мълчаливо към Ладе. Тишината беше напрегната и мъчителна. Тя съдържаше предчувствието за всичко онова, което щеше да подложи на проверка новите сили на отец Кнут.

— Знам за какво мислиш — каза Гест.

— Ти винаги знаеш.

— Чудиш се защо помолих да ми дадеш Гротасе, след като доброволно идвам с теб в Ладе.

Кнут го погледна косо и каза, че предпочита да не спекулира със загадки.

— Напротив, правиш го — възрази Гест. — Защото ми нямаш доверие.

— Може би — отвърна отец Кнут. — Лесно е да предадеш някого, когато самият той е предател. Мислил съм за това. Ти имаш за какво да ми отмъщаваш. Но сега пред мен не стои друг избор.

— Така е — каза Гест. — Но сега, след като всичко е казано, си по-спокоен отколкото беше тогава, сам с мислите си, нали?

— Да, навярно е така — отец Кнут се замисли. — Да — повтори той и погледна безмълвно Гест.

 

 

Оставиха конете при група скитници и се присъединиха към бедняците, които рано сутрин се събираха пред замъка на ярла в очакване Ерик заедно със слугите, скалдовете и цялата си пищна свита да се отправи към града.

Отец Кнут, без да се мае, застана на пътя на конниците, спря цялата процесия с разперените си ръце и просто наклони глава на една страна. Миг след това измърмори бързо и неясно, че е дошъл заедно с един мъж, който иска задължително да говори с ярла за онзи, когото смятаха за убиеца на Од Равнсон.

На ярката светлина Гест забеляза, че лицето на Ерик бе уморено, сякаш не бе спал, но не бе и гулял, а по-скоро бе водил сложни разговори за приближаваща катастрофа. Това бе вероятно най-неподходящият момент да го занимават с проблемите си. Гест дръпна отец Кнут за ръкава и помоли за извинение, задето се бяха изтърсили така. Сега ярлът поне ги слушаше.

Но веднага щом привърши разказа си, като спомена дори и за причината да си отмъсти на Од за малкия Аре, който му е бил като брат, как несправедливо са отнели живота му, ярлът само кимна с глава на хората си да го заловят и продължи нетърпеливо пътя си заедно със сънливата си свита.

Помъкнаха Гест нанякъде, направо през нивата, а отец Кнут стоеше и гледаше безпомощно подире им. Вкараха го в някаква къща, вкопана в земята. По миризмата веднага позна, че Рюнулв е някъде наблизо. Някаква ръка го дръпна към дъсчената стена и го притисна към нея. От един процеп между гредите на тавана се процеждаше светлина и на тази светлина Гест видя грозната физиономия на Рюнулв, който се усмихваше укорително.

Гест се отърси от него и започна да му се кара задето не бе успял да се укрие и да избяга на север. Та нали можеше да става невидим, където и когато пожелаеше, а и бе имал цялата зима на разположение. Но големият мъж просто сви рамене и доближи двата пръста на едната си ръка до показалеца на другата, което означаваше къща, и разтърси рамене, за да покаже, че бил потърсил убежище от студа. После затвори очи и с лявата си ръка хвана китката на дясната, с което показваше, че са го заловили докато е спял.

— Цялата зима ли прекара в Мере?

Рюнулв не реагира. Но щом Гест разказа защо самият той бе тук, Рюнулв загуби всякакъв контрол, насочи лицето си към светлината, кокореше се и виеше така, че и жеравите в Свитьод се разлетяха.

Гест се засмя и каза, че Рюнулв е добър човек, който някой ден ще получи своето възнаграждение. Но големият мъж го отмести и с нокът надраска две фигурки в дървото.

— Това ние ли сме? — попита Гест.

Рюнулв наклони глава, за да покаже, че едното бе жена, направи също знака, който означаваше женитба и посочи Гест, след което поклати глава и го отбутна от себе си с презрение на лицето. Гест бе принуден отново да се засмее.

— Ако имаше дъщеря, нямаше да ми я дадеш за жена, защото съм много глупав, така ли?

Рюнулв кимна, прекара пръст по гърлото си, посочи себе си и Гест и падна на земята — те щяха да умрат и собствената му смърт се обезсмисляше от това, че и Гест бе там.

Гест му обясни, че признанията му ще накарат ярла да пусне Рюнулв и че ще се моли самият той да бъде пощаден. И двамата щяха да се спасят.

 

 

Привечер ги изкараха и оковаха краката им така, че едва се влачеха по баира нагоре към главната къща. Там ги преведоха до задния вход и надолу към една поляна. Вечерното слънце огряваше единствената снежна пряспа. Всички придворни на ярла бяха наредени около две дълги маси, начело на които стоеше изнесеният бляскав трон на ярла, в който самият той се бе разположил. Ерик бе единственият седнал. Съпругата му Гида също беше там и отец Кнут, исландските и норвежките скалдове, всички стояха. Гест предположи, че синът на ярла, Хокун, бе високомерното и красиво облечено момче, което стоеше между два червени щита до Гида, толкова близо до нея, че напомняше повече на малко дете, отколкото бе добре за репутацията му.

Даг Вестайнсон, вторият след ярла, се откъсна от групата и им нареди да застанат до двата дръвника, забити в земята. Завързаха ги. Даг хвърли пред краката им клони от леска, изправи се и погледна ярла, който му кимна незабележимо. Настана тишина.

С всички тези хора наоколо това се забелязваше още по-силно. На Гест му се стори, че тишината бе голяма като смъртта и когато двама мъже с брадви се приближиха към тях, той разбра, че екзекуцията щеше да протече светкавично бързо, за да може пиршествата да започнат. Той извика:

— Нямаме ли право да кажем нещо?

— Какво? — каза Даг, без с нищо да издава, че го е разпознал.

Гест повтори казаното. Даг се замисли, обърна се към хората и извика, че затворникът искал да каже нещо.

Ярлът поклати глава.

Гест усещаше как потта му си пробива път през дрехите. Разстоянието до трона бе огромно и той трябваше да крещи, а този, който крещи, умира, но нямаше никакъв избор. Продължаваше да настоява с писклив глас да му позволят да говори и избягваше да среща погледите на палачите, които бяха застанали до тях с шлемовете си, криещи очите им.

 

 

Отец Кнут стоеше до Гида, прехапал устни. През тялото му премина видима тръпка, когато погледна Гида, която му кимна разсеяно. Гест отново се развика, този път към свещеника. Кнут събра смелост, наведе се напред и прошепна нещо в ухото на ярла. Даг Вестайнсон каза нещо в другото му ухо, след което и трети човек се намеси в краткия им разговор. Ярлът ги отпрати и извика на Гест:

— Единият ми казва да те оставя да говориш. Но другият казва, че ако ти позволя, накрая ще стане така, че ще те помилвам, защото си бил добър в приказките. Все пак ще поема този риск, ако сега познаеш кой от тях какво ми каза.

Ярлът произнесе тези думи с лека усмивка и сред хората се разнесе тих шепот.

— Просто е — извика Гест бързо. — И двамата — и отец Кнут, и Даг са казали и едното, и другото.

Ярлът погледна учудено двамата мъже, които не помръдваха. След това каза:

— Браво на теб. Но защо си още жив ти, който си само половин човек?

— По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв — отвърна Гест и веднага чу дрезгавото покашляне на Рюнулв. Обърна се към него и видя усмивката, с която той го възнаграждаваше винаги, когато бе впечатлен.

Ярлът се позасмя и групата също, но само за кратко. Отново стана тихо, докато Рюнулв внезапно не задърпа въжетата и не се разкрещя в лицето на мъжа, който стоеше пред него така, че той отстъпи назад и падна.

Ярлът отново се засмя. Придворните му също страшно се забавляваха.

Кълнейки, мъжът се изправи на крака и зяпна Рюнулв ядосано, след това погледна ярла, той му направи знак, който Гест не разбра. Мъжът прибра брадвата подмишница, освободи Гест от въжетата и оковите, отведе го десет стъпки напред и го помоли да не мърда. Сега Гест можеше да вижда ярла. — „Прегазих клонките“ — помисли си Гест. После погледна събралите се хора. Отец Кнут бе забил поглед в земята, Гида беше красива и далечна, както винаги изправена и крехка като стъкло. Тя беше облечена в тясна синя дреха, която й стигаше до глезените, косата й бе сплетена в голяма плитка, преметната през лявото рамо, кожената яка бе разтворена така, че Гест можеше да види черното петно на шията й, контрастът с бялата й кожа и златната огърлица. Тя също не гледаше към него.

За разлика от Халдур Неверника, а също и сина й — момчето с откритите небесносини очи, рошавата коса с цвят на слама, с огромния меч, запасан в колана, и разкрачената бойна стойка, която изглеждаше по-скоро добре тренирана, отколкото естествена.

Също и самият ярл — непоколебим като скала, като собствената си паметна плоча. Същинско олицетворение на всички зрелищни битки, които бе водил откакто дванайсет-тринайсетгодишен бе тръгнал на война. Като всички големци, които бе срещал, Гест забеляза, че и той бе облечен по-скромно от обкръжението си, с дреха без ръкави, без пръстени и друго оръжие, освен късия си и доста приличен меч. Около себе си имаше почти двеста верни мъже — скалдове, слуги и воини, забили копията си в земята. Гест се сети за тишината, когато Снори и мъжете от Боргарфиорд седяха в дъжда и се гледаха през река Хитаро. Това бе станало преди цяла вечност.

Тогава ярлът направи нещо странно — стана от трона, а на негово място седна Гида. После тя също се изправи, а синът Хокун седна, за да се отмести след секунда и да направи място на баща си. Ерик се намести и постави ръка на коляното си. Погледът му се зарея небрежно над халбите и бъчвите, струпани на масата от дясната му страна. После се съсредоточи върху Гест.

— Сега е толкова тихо, че всички могат да те чуят, малки човече, но аз не чувам нищо.

Гест прочисти гърло и изрече една кведа:

Невежият мъж

не спи цяла нощ.

Отчаян, мисли много.

Смъртно уморен е той,

когато денят настъпва.

А никак не е напреднал.

Сред множеството се разнесе мърморене. Отец Кнут бе сложил пръстите си на лицето като решетка и ярлът го видя.

— Подиграваш ли се с мен, исландецо? — попита той. — Или знаеш нещо за това, което ме държи буден нощем?

Гест каза нова кведа:

Най-добре е онзи,

който не знае какво го чака.

Трябва да знаеш наполовина,

да отбираш по малко,

защото онзи, който знае всичко,

рядко е щастлив.

— Това беше по-добре — каза ярлът преди останалите да имат възможност да реагират. — Но как моите хора, които отбират по малко, да разберат, дали думите ти са възхвала или подигравка?

— Господарю — каза Гест и падна на колене, — това е подигравка за онзи, който не я разбира.

— Тогава ще се задоволим с това — каза ярлът сухо.

Гест продължи:

— Господарю — каза той, — през годините при Вас са идвали много исландци, сред тях и най-великите ни скалдове Гунлауг Змийският език, Халфред Отарсон, Торд Колбьорнсон, Урм Стуролфсон и много други… Те са идвали, за да Ви убият, за да крадат от Вас или да Ви осмеят. Но Вие, господарю, сте ги помилвали веднага щом сте чули исканията и оправданията им. Вие, господарю, сте обмисляли да забраните в страната дуелите и да обявите всички престъпници за хора извън закона. Затова аз Ви моля да се смилите и над мен, най-мъничкия и жалък от всички исландци, и да постъпите справедливо, защото имах добри причини да убия Од Равнсон. Убих го, защото не можех да постъпя иначе според закона, който управлява нашите сърца и ни заповядва да не предаваме брата или приятеля си, а да отмъстим за него, дори това да е последното нещо, което правим. И Вашето сърце, господарю, се управлява от този закон — добави той и си пое дълбоко въздух.

Тишината преди ярлът да отговори беше страшна.

— Да, прав си. Но аз не съм твой приятел. Аз бях приятел на Од. Какво ще кажеш за това?

— Не знам, господарю — каза Гест бързо и погледна отец Кнут, който стоеше и гледаше ръцете си. Хрумна му да каже: — Отмъщението е в Божиите ръце, не в тези на хората.

— Значи твоите ръце са Божиите?

— Не — отвърна Гест. — Затова Ви моля за прошка.

— Аз не съм Бог — каза ярлът. — Аз съм човек.

Той направи знак с лявата си ръка и Гест чу глухия удар на брадвата в черепа на Рюнулв, но не се обърна. Ярлът също не трепна. Само очите на малкия Хокун се присвиха, а Гида гледаше замаяно в нищото. Наоколо се чуваха окуражителни подвиквания.

После отново стана тихо. Гест чу тихи стъпки в меката пролетна трева. Някакъв мъж застана до него с оръжието и му показа кръвта.

— Този човек бе длъжен да отмъсти за Од — каза ярлът високо. — Как бих могъл да удовлетворя и твоите, и неговите молби, след като всички имат право на отмъщение и той е мой приятел, а ти не?

Гест не отговори, само преглътна.

— Има закон, който управлява и това — продължи ярлът. — Той също се крие в сърцата ни, както ти хубаво каза, и според него аз сега мога да се помиря с теб или да те помилвам и няма да трябва да плащаш нищо, защото току-що позволих на Харалд тук да отмъсти за убийството на брат си; също, защото ти си убил Тронд Баула, един от най-опасните злодеи, които са ограбвали и убивали в страната ни. Има само едно условие — да се закълнеш тук и сега, че никога вече няма да се появяваш в Трондхайм. Защото след това, което се случи днес, и това, което ти каза, няма да можеш вече да ме погледнеш, без да ти се наложи да послушаш закона на сърцето си и да се опиташ да ме убиеш, нали така?

Гест падна на колене напълно съсипан.

— Да не би хитрият исландец да загуби ума и дума?

— Който говори, умира — промърмори Гест с наведена глава.

— Какво каза? — попита ярлът.

— Заклевам се — каза Гест и погледна напред. — Но имам и друго желание — побърза да добави той, стараейки се да не поглежда отец Кнут.

— Така ли? И какво е то?

— Да взема със себе си тялото, за да може отец Кнут да го погребе до църквата в града, защото Рюнулв бе християнин.

На лицето на ярла изгря усмивка.

— В такъв случай и аз имам молба, или по-скоро въпрос — можеш ли да ми отговориш честно, кое е по-силно: думата ти или законът в сърцето ти?

За първи път Гест забеляза навреме клопката и бързо отговори, че стига ярлът да не е пред очите му, думата ще тежи повече, а самият той щял да се погрижи очите му никога да не видят нито ярла, нито някой от близките му.

— Добър отговор — каза Ерик и му заповяда да се изправи. — Двама от мъжете ми ще придружат теб, свещеника и трупа до църквата и никога повече няма да се видим.

 

 

Беше нощ. Бледа и мека пролетна нощ. Гест стоеше със скръстени ръце, гледаше гроба на Рюнулв и си мислеше, че отсега нататък орлите в Свитьод няма да се разлитат, а ще седят по клоните и ще падат от стрелите на ловците като гъски с подрязани крила. Виждаше пред себе си тези кацнали, осъдени на смърт чудовища и никак не му бе до смях. Беше подценил ярла и надценил себе си, бе направил наведнъж две грешки и двете заради високомерието си, задето не си признаваше, че вътрешният закон, законът на отмъщението, можеше да бъде заглушен единствено от страха — онзи страх, който той презираше, жалкия безчестен страх на отец Кнут, страх и трепет, които отнемат живота на един нещастник, който вече е изгубил всичко.

 

 

Той остави гроба и влезе при Гюдлайв, който гледаше на смъртта като на благословия, и с мътните си сиви очи искаше да каже на Гест, че просто времето на Рюнулв било дошло.

— Не, не беше така — възрази Гест. — Защото тогава вината нямаше да е моя. Но от това, че го разбирам, не става по-добре, защото не разбирам, никога няма да се променя.

— Може би няма да го направиш, но Господ не би ти дал сили да отидеш в Ладе, ако не е искал да постигне нещо. Трябвало е ти да оживееш, а Рюнулв да почива в две страни — тялото му тук, а гласът — в Ирландия…

 

 

Гест оставя Гюдлайв, отива до града при жената, с която е спал толкова много пъти, и й казва, че ще я нарича Гида. Тя няма нищо против, това не е за първи път, само да побърза, защото иска да спи. Но Гест трябва да озапти яростта си и вече е сутрин, когато се отпуска между белите й гърди като детето, което е. Толкова е лек, когато спи, че не се налага тя да го отмества. Но затова пък е буден, когато се събужда, откъсва се от съня и открива, че е изчезнала и че някаква здрава ръка го стиска за гърлото. Отваря очи и те гледат право в тези на Халдур Неверника, който му заповядва да мълчи.

Халдур се изправя и му казва да се облече и да тръгва с него. Гест се подчинява, но в кръчмата има само един човек с прости, вехти дрехи на търговец, който се опитва безуспешно да се скрие зад широкополата си шапка. Това е дясната ръка на ярла, Даг Вестайнсон, сипаничавият великан, който се е специализирал в това да бъде подценяван, на външен вид муден, тежък, сънлив, лесна плячка, но непреодолим и непоклатим в такава степен, че си бе завоювал прякора Неуязвимия. Сега седи на една от масите и гледа безизразно Гест.

— Ярлът е заинтригуван от теб — казва той сухо и заявява, че Гест от години познава свитата му, като сянка на един от най-добрите му хора, Айстайн. Гест кимва. Тогава Даг скръства ръце, поглежда го косо и казва, че вчера в Ладе ярлът му бил задал въпрос, на който малкият човек внимателно е избегнал да отговори — дали Гест е знаел какво държи ярла буден нощем.

— Не знам повече от това, което всички знаят — каза Гест бързо.

— И какво знаят всички?

— Говори се, че крал Свайн е паднал в битка в Англия или че е умрял от болест. Синът му Кнут събира сили, за да продължи войната срещу крал Адалрод и е изпратил при ярла пратеник, за да го помоли да удържи на обещанието, което някога е дал на Свайн.

— И това е достатъчно, за да не му дава да спи, така ли?

— Не. Той се чуди какво би отговорил баща му в такава ситуация. И предполага, че той би си намерил извинение да не тръгва на война, защото Кнут е само на шестнайсет години и току-що е бил прогонен като куче от Англия. Дори не е взел със себе си тялото на баща си.

— Това ли е, което хората в града говорят, или ти така предполагаш?

— И едното, и другото.

— И какво значение има то за ярла?

— Никакво. Той е по-голям мъж от баща си и винаги ще спазва обещанията си. Затова си мисли, че може да стане съветник на Кнут и начело на този опит да се завладее Англия. Това е големият му шанс, защото тази част на Норвегия, която му е останала след битката при Сволдер, е прекалено малка.

Даг отначало изглеждаше раздразнен, но след това се усмихна саркастично и се изправи.

— Значи все пак не си толкова умен, колкото си мислехме. Или толкова глупав, колкото се бояхме. Но не дойдох, за да те питам това, малки човече. Тук Халдур, твоят сънародник, казва, че си се крил при Айнар в Оркдал. Вярно ли е?

— Да — отвърна Гест и наведе глава.