Рой Якобсен
Вледенен (4)

Бог

Айстайн Айдисон живееше в Норвегия от почти две години. Той беше християнин, но се разбираше добре и с езичниците, и с едноверците си, защото рядко спореше с тях и винаги им даваше съветите, от които имаха нужда. Самият той каза това, но с нотка на съжаление в гласа, сякаш да си обграден само от приятели не е задължително хубаво.

Гест кимна, но не се усмихна.

Завързаха лодката на брега и тръгнаха между къщите по една пътека, която ги поведе между две жълтеещи полета и надолу към някакво село до реката, чиито къщи изглеждаха недостроени и изоставени. Една беше опожарена, на друга двама мъже правеха покрива, някакви хлапета бутаха количка с чакъл към реката, където на малкия и разбит кей бяха вързани няколко лодки. Други хора не се виждаха, а нямаше и много животни. Айстайн му разказа, че крал Олав искал оттук да започне строителството на града, на своя собствен град в чест на Бога, но ярловете^[1] винаги предпочитали да отсядат в Ладе и сега всички дейности били съсредоточени там.

Стигнаха до една недовършена църква, която имаше само три стени и половин кула, беше църквата на Мария, а свещеникът в нея се оказа приятел на Айстайн. Казваше се Кнут Гормсон, беше роден в Хедебю, Дания, и живееше в Норвегия от времето на крал Олав. Сега работеше упорито, за да може тази църква да стане малко по-завършена, отколкото беше, без да привлича повече внимание от това, което заспалото му паство можеше да изтърпи. Гест не го хареса от първата минута, защото беше нисък и набит и избягваше да го гледа в очите, сякаш той също не се наемаше със задачата да го скрие по собствена воля, сигурно Айстайн държеше нещо срещу него, защото изглеждаше изплашен, слаб и притеснен.

Гест щеше да спи в една стая над конюшнята до църквата, когато беше невъзможно да остане в Ладе. Там пък щяха да го представят като слуга, трябваше да си държи устата затворена и да прави каквото му кажат, без да се оплаква, като някакъв роб. Гест се съгласи на всичко това, а погледът му се плъзна по тихата, сива река, която заедно с морето превръщаше носа, а и града в полуостров с формата на капка, който вероятно беше лесно да защитаваш, но трудно да избягаш от него. Но всъщност нищо от това нямаше значение.

 

 

Гест беше послушен през цялата зима, стоеше зад Айстайн, когато той ядеше заедно със свитата си, или с други главатари, и до него, когато се хранеше сам, спеше на една пейка пред вратата му, грижеше се за дрехите, оръжията и конете му като истински прислужник и изобщо не говореше. Но очите и ушите му винаги бяха нащрек, особено когато кралските скалдове бяха наблизо — Халдур Неверника, Ейолв Додаскалд и най-вече внукът на Егил Скалагримсон, Скюле Торщайнсон, който беше не само легендарен войн, участвал в битката при Сволдер на борда на Железния Нос, но и знаеше стотици кведи за кралете и ярловете на древността, които беше готов да изрече, без да чака втора покана. Най-много харесваше прочутата Бандадрапа, една от кведите на Ейолв, в която бе описано как Ерик ярл едва на дванайсетгодишна възраст убил тъста на баща си, а след това избягал в Дания, за да се посвети на легендарните си бойни походи, от които завинаги щеше да се помни битката срещу Йомсвикингите^[2] при Йорунгавог. Гест запомни всички кведи без особени проблеми.

На няколко пъти му се отдаде възможност да види отблизо и самия ярл Ерик Хокунсон, който му направи много силно впечатление с такова достойнство на лицето, осанката и одеждите, каквото не бе съзирал у друго живо същество, дори у Снори Годи. Гест съчини много кведи за него, но никога не ги изрече, само си ги мърмореше под носа и съжаляваше, че в тази страна е просто един жалък беглец, неканен гост, когото всеки има правото да прогони. Искаше да бъде кралски скалд и да се къпе в уважение и богати дарове, тоест още веднъж беше измислил нещо, което да иска да стане, без това да е възможно.

Свещеникът Кнут след време забеляза това възхищение и една вечер каза на Гест, че Ерик всъщност бил смешно и помпозно човече, което нямало да бъде помнено за друго, освен кървавите бани, които устройвал и от които все пак успявал да се измъкне жив.

— Защото той не вярва в нищо — добави Кнут. — И не планира да използва властта си за друго, освен да успее да я задържи.

Гест сметна, че изказването подхождаше повече на страхливото и скромно поведение на божия служител, отколкото на грандиозното впечатление, което му беше направил ярлът. Но Айстайн се усмихна, когато чу за мнението на Кнут и разказа на Гест, че когато той самият, баща му и братята му били покръстени, те се заклели във вечна вярност не само на Христос, но и на крал Олав и оттогава никога не са се колебали за нищо, било то на небето или на земята, и не са изпитвали страх.

Но Гест поклати глава и каза, че му е странно, че Айстайн служи на човек като Ерик, все пак нали той е бил най-големият враг на Олав, неговият убиец.

Айстайн му хвърли любопитен поглед и каза, че не е в негова власт да определя кой да управлява Норвегия.

— В чия тогава? — попита Гест. — Ако не е във властта на свитата?

Айстайн се засмя.

— Сигурно и Бог има какво да каже.

Той завърши разговора, като се затвори в себе си, както правеше обикновено когато искаше Гест да млъкне.

 

 

През есента не пристигна нито един кораб от Исландия и в живота на Гест почти нищо не се промени, освен че най-накрая успя да се почувства сит и да усети поне частица от онази сигурност, която бе изгубил някъде там в детството си, сред тътена на Хитаро. Когато Айстайн беше на път заедно с кралската свита, Гест живееше в обора до църквата, която свещеникът Кнут тайно наричаше църквата на Олав, въпреки че такава вече съществуваше в града, беше построена от самия крал, но и в нея църковният живот в момента накуцваше. През останалото време живееше в Ладе и постепенно стана част от свитата, но не като самия себе си, а като дребната сянка, която следваше Айстайн Айдисон по петите, подаваше му оръжията и халбите с бира, сякаш това му доставяше особена радост, като предан слуга, покорно норвежко куче, което си затваря устата. Всичко това беше по план.

 

 

Но след време Айстайн започна да нарича Гест умен човек, когато бяха насаме, и не криеше, че му е приятно да разговаря с него особено за новата вяра — това беше тема, която интересуваше Гест доста по-малко от сагите и кведите на скалдовете. Но той продължаваше да вижда пред себе си картините на стената на Айнар от Оркдал като някаква тръпка в тялото му, последната следа от глада или студа. И една нощ през юли Айстайн го събуди и го покани да дойде с него и да чуе проповедта на Кнут в църквата.

Свещеникът на няколко пъти бе нападал Гест с нещо, което наричаше sermo necessaria или морални поучения, защото беше страшно недоволен от безразличното отношение на исландеца към Бог. И тази среднощна меса бе започната със заслужени упреци към гузното паство.

— Подозирам, че за много от вас звънът на църковната камбана е същото като блеенето на овцете или мученето на кравите. Но когато Христос се родил, всички хора на земята били включени в един дълъг списък, включително и северняците, колкото и грешни да са, също и черните хора, русите, крале и роби също… А това не значи ли, че Бог сам е записал имената на избраниците си в Книгата на Живота? Хубаво е станало, че Христос се е родил във Витлеем, което означава „домът на хляба“, а и Бог сам е казал: Аз съм живият хляб, който слезе от небето…

Гест хареса тези думи, те имаха специален звън като кведите и историите. След като паството приключи участието си в Божията вечеря и яде от тялото му, Айстайн каза, че трябва да влязат в къщата и да изчакат Кнут, защото той искал да говори с тях.

Полунощ отдавна бе минала, беше ясно и много студено. Айстайн разпали огъня и сложи храна на масата. Кнут дойде след малко, погледна Гест с искрящите си очи и каза:

— Христос слязъл от кръста право при мъртвите в ада. Той разбил огромните железни порти и стъпкал Сатаната, приковал го с огнени окови. След това протегнал ръка на всички праведни души от всички времена и страни и ги извел от царството на мъртвите, както вече съм ти разказвал много пъти, без да си ми обръщал внимание. Но въпросът е в това, че той дал на хората свободна воля, с което ги поставил над ангелите, за които не съществува друга воля, освен Божията, и наредил нещата така, че между тях да има мир, по-скоро между тези, които имат добра воля. Ти имаш ли добра воля, Торгест Торхаласон, това искам да те попитам сега?

Той млясна, за да се убеди, че думите са с правилния вкус, но очевидно не чакаше някакъв отговор, защото погледна храната, която Айстайн беше извадил, хвана парче хляб сякаш щеше да му даде просветление, и каза на Гест да го пита нещо.

Гест не разбра какво има предвид. Той нямаше никакви въпроси, но измърмори, че проповедта е била хубава и особено онова за думите, които понякога означават много повече от това, което си мислим…

— Да, да — прекъсна го отчето нетърпеливо и сложи хляба в устата си. — Ти искаш да ме попиташ нещо. Помисли си.

Гест мисли дълго и накрая каза само едно изречение:

— Убиецът на баща ми беше от твоята вяра.

Кнут спря да дъвче и го погледна насърчен или по-скоро насърчително — не би ли могъл все пак да обърне това изречение във въпрос? Гест каза, че е чул скалда Ейвинд Финсон да разказва за синовете на крал Ерик Кървавата секира, които убили първия мисионер — крал в Норвегия, Хокун Възпитаника на Адалстайн; убийците също били християни, а кралят освен това бил собственият им чичо.

Отец Кнут се замисли.

— Злоупотребата с Божието слово е стара колкото самата вяра, по-стара от рода на Красивокосите. Съществуват истински християни и такива, които се преструват, има предатели и еретици…

Но Гест го прекъсна и каза, че не иска да бъде нито благославян, нито покръстван, ако това е целта на разговора, преди да е видял неоспорими доказателства за божията благодат и милост.

За негово учудване Айстайн и Кнут признаха, че това е негово право.

— Но ти вече чу думите — позасмя се Кнут и се тупна по бедрото. Това прозвуча като някаква присъда.

Гест видя, че Айстайн също се усмихна и от това не се почувства по-добре.

 

 

Отец Кнут още не беше навършил трийсет години, нисичък и слаб, с буйна светла коса и живи усмихнати очи, с които той постоянно гледаше в земята или някъде настрани, сякаш се страхуваше да не го хванат да прави нещо лошо. Ръцете му винаги бяха сключени, независимо дали за молитва или просто едната почесваше ухапано от бълха място или пък режеше някой твърде дълъг нокът — тези ръце винаги бяха заедно, като врагове, които не се изпускат от поглед. За Гест това беше първата симпатична черта у този загадъчен човек.

 

 

Само две седмици по-късно ярлът прати Айстайн с два кораба на юг да събира данъци и Гест трябваше да прекара повече време при свещеника, който никога не го пускаше навън през деня. Поръчваха му да сече дърва, да чисти на конете и на прасетата или да помага на стария коняр, като пази в хамбара да не влизат мишки и плъхове.

Освен това постоянно трябваше да слуша поучителните речи на Кнут, понякога той ги четеше от книги и направо ги превеждаше, други цитираше по памет. Той можеше да възпроизведе десетки легенди дума по дума и имаше впечатляващо количество книги благодарение на дългата и предана служба при крал Олав, проповедите на папа Григорий и „Институциите“ на св. Касиан, които бяха тема на вечни спорове с отец Осгайр от Църквата на св. Клеменс. Тук беше и „Historia ecclesiastica“, откъс от „De civitate Dei“, а най-високо се ценеше „Gemma animae“ на Хонориус, която му беше подарък от архиепископа на Бремен при посвещаването му в свещенически сан. В нея ясно бе описано за какво трябва да мислят божиите служите, когато вдигат Божий дом върху неразорана почва: четирите ъгъла са като четирите евангелия, северната и южната стена са съответно евреите и неверниците, Бог е всъщност предната стена, която обединява враждуващите, олтарът е Христос, тоест висшата любов, подът е от унижение, а таванът — вечната надежда за вярващите, за Гест и дори за тези, които вървят по най-грешния път.

В момента в църквата на Кнут липсваше именно едната от късите стени, на нейно място беше окачено кафяво корабно платно, за да предпазва от вятъра и снега. Според Гест именно Бог липсваше, за да свърже християните и езичниците и той предложи да направи тази стена. По този начин щеше да си спести да се влачи по петите на стария коняр, който и така се справяше с малкото си задължения.

Но Кнут не понасяше подигравките на Гест, нямаше и достатъчно материал, да не говорим, как ярлът и неуравновесените му приятели биха приели църквата да е по-готова от това, което вече беше, като се има предвид как редовно опустошаваха тази на Асгайр и арменските братя — те не могли едно кръщене да направят, без да рискуват живота си.

 

 

Когато вече не се траеше, Гест използваше прикритието на нощта, за да се измъкне и да посети една от градските кръчми. Там обичаше да пие бира, когато нямаше наблизо негови познати. Там се срещаше и с леки жени, които бяха майчински добри с него, а и много по-красиви от госпожицата, която Кнут викаше при себе си, когато имаше пари. Някои от тях дори го приемаха, когато нямаше пари, той беше малък и с бебешки мека кожа, но все пак бе мъж. Тези жени му напомняха за момичетата от Бьо. Но хубостта им беше фалшива и изчезваше при всяка тяхна груба дума, неприятна миризма или непохватен жест. Гест слушаше за какво си говорят хората по масите, играеше шах със собственика, а на следващия ден спеше до късно. Имаше свой живот в мрака на нощния град и го криеше от отец Кнут и Айстайн.

Но по време на своите похождения той чуваше много неща за свещеника и неговата работа, повечето бяха подигравки и женски клюки, но понякога и заслужени хвалби и все по-често самият Гест се усещаше, че иска да го защити, макар и да бе съгласен с казаното. Най-разпространеното мнение гласеше, че отец Кнут е бил смел, когато зад гърба си е имал могъщата подкрепа на крал Олав Трюгвасон, а силите и храбростта му се изгубили някъде, веднага щом останал сам с вярата си — той бил стара баба, мъж, който стои пред друг и се оставя да се възползват от него. Дори много от християните имаха такова лошо мнение за него.

 

 

Гест все повече и повече се дразнеше, че църквата стои там така и се руши. Това, което никога не е било завършено, няма как да се разруши, дори и да е една църква, а тази беше красива с простотата си, като безпомощно дете. Когато платното висеше спокойно, думите на отец Кнут отекваха, сякаш бяха произнесени във вътрешността на камбана и пленяваше поне за малко дори най-отегчените слушатели.

Гест беше виждал как богатите търговци превозваха трупи и дъски по реката, преди да е замръзнала, как нови и нови постройки се издигаха на нос Нидарнес и в Ладе, а и самият той преди това бе участвал в строежа на къщи заедно с баща си, така че една вечер, когато в кръчмата бе пълно с хора от свитата, той се върна обратно в конюшнята и седна да майстори малка дървена катедра за отец Кнут, на която той да слага книгите си, когато чете проповедите. Отпред изряза плетеница, каквато бе виждал по пейките в кралския замък, а в четирите ъгъла имаше човешки глави, бяха брадати апостоли с характерни черти, беше ги видял в една от книгите на Кнут.

Седмица по-късно отчето получи подаръка си и направо онемя. След това се намръщи и попита Гест откъде я е откраднал.

— Не съм я откраднал, нито съм я купувал — каза Гест. — Сам я направих.

Той заведе Кнут в конюшнята и му показа как работи. С Ножа на Один. Но това реши да премълчи. Отчето трябваше да седне на един чувал със сено.

— Това е Божий дар — каза той. — Можеш ли да правиш и други неща?

— Да — отвърна Гест. — Мога да направя стената на църквата по същия начин, по който са построени и другите. Мога да работя зад платното, така че никой да не разбере с какво се занимавам, преди всичко да е готово.

Кнут дълго мисли по това предложение, докато неспокойните му ръце шареха по катедрата.

— Няма да е от голяма полза, ако правим всичко тайно — измърмори той. — Може би по-добре да го направим постепенно, така че никой да не забележи, дори когато е вече готово или поне много след като е готово, когато всички са свикнали с него, така да се каже, и не помнят как е изглеждало преди това.

Гест се усмихна.

 

 

След два дни той пресече реката и се качи нагоре в долината, за да се срещне с един заможен селянин, който бе дал на Кнут разрешение да сече дърва в неговата гора.

Гест беше виждал как дърводелците цепеха трупите с помощта на клинове. Изискваше се много време и познания за същността на дървото. А Гест не ги притежаваше, както се оказа. Това го изненада. Той не можеше да познае по кората и клоните как изглежда сърцевината на дървото. Така че дъските щяха да се отсичат с брадва, но и това не бе никак лесно.

Всяка вечер той слизаше в града, но само да преспи и на другата сутрин още на разсъмване изчезваше отново. Заледените потоци вече започваха да се топят, когато товарът му бе готов и трябваше да го свали с шейна долу, това ставаше през нощта.

На другата сутрин вече мереше и режеше дъските. Кнут дойде, привлечен от шумотевицата, събраха се и много други хора — любопитни хлапета, съседки, търговци… Отец Кнут искаше да ги отпрати, а нямаше ли все пак начин Гест да работи по-тихо?

Гест знаеше как се изрязват щифтове. От трите съществуващи стени можеше да види как трябва да постави дъските, да ги закопае в яма, дълбока около половин метър, която един от монасите на Осгайр му помогна да изкопае. След това трябваше да се съединят с щифтове и да се прикрепят към опорната греда, по дължината на която трябваше да се изсече жлеб. Работата вървеше бавно, а отец Кнут постоянно тичаше да оправя платното, понякога оставяше строителя си да работи, огряван от слънчевите лъчи, за да го потопи веднага след това в пълен мрак — Гест нямаше какво да направи.

 

 

Една сутрин при тях дойде някакъв възрастен мъж, и той привлечен от шума. Каза им, че иска да умре в църквата на Кнут. Кнут го познаваше още от първите си години в Норвегия и тази случка му даде нова тема за размисъл.

Старецът се казваше Гюдлайв и в младостта си имал репутацията на ревностен привърженик на старите богове, преди Олав Трюгвасон лично да го покръсти. Оттогава живеел бедно, но според Божиите повели в западналото си стопанство в покрайнините на града. Сега искал да умре в същия дух в готова църква.

Кнут го сложи да легне в стаята над конюшнята, където спеше Гест и от този момент стана негово задължение да изнася изпражненията му и да му чисти, защото Гюдлайв беше изразходвал всичките си сили, за да се добере дотук.

В началото Гест нямаше нищо против. Но след няколко дни старецът спря да поема храна, искаше да пости, защото Великден приближаваше. На следващия ден пък каза, че иска да умре възможно най-бързо, понеже изпитвал болки и му се причували гласове от времето, когато живеел в неведение. Отец Кнут не даваше и дума да се каже за самоубийство, то било дело на Один и на дявола. Той се позова на Светото писание, Светия събор в Брага и на куп други авторитети, но Гюдлайв сякаш не се впечатли, само затвори очи все едно чрез тях чуваше и продължи с мизерния си живот.

Тогава на Кнут му хрумна да му дава мляко и мед, докато спи, пускаше в устата му накиснати парченца хляб, които той дъвчеше и преглъщаше със затворени очи. А на другия ден засипваше Гест и свещеника с упреци, че го мъчат, като го оставят да живее на този свят, когато единственото, което желае, е да се присъедини към прадедите си на небето. Една нощ той събуди Гест, а гласът му звучеше странно познат.

— Видях страшното море, пред което си изправен.

— Кой? — извика Гест на увитото мършаво тяло в другия края на стаята.

— Ти — долетя отговорът. — Виждам самотния кораб, който никога няма да види бряг, който плава в кръг, а хората на него умират един по един от глад и…

Гест не искаше да слуша повече. През деня работеше по стената, но като насън, а през нощта слушаше стареца, своя собствен глас, както разбра след време. Отново започна да се страхува. А една сутрин дори му се наложи да извика отец Кнут — толкова ужасяващи бяха станали писъците от жалкия смъртен одър.

Те се приближиха до Гюдлайв, който вече спеше спокойно. Докато стояха и го наблюдаваха на светлината на промъкналите се през процепите в тавана първи слънчеви лъчи, старецът доволно премлясна. Кнут предположи, че отново е гладен и изтича за хляб и мляко. Едно по едно парчетата изчезваха в беззъбата уста, той ги смучеше бавно, преглъщаше и издаваше звуци на задоволство — явно се чуваше гласът на смъртта.

Но след това отново отвори очи и каза, че му се е присънил синът му, най-малкият му любим син, който умрял при пожар — сега страшните му рани били зараснали, кожата била като на новородено бебе и виждал и с двете очи.

— Ставаме отново деца, нали? — попита той и погледна умолително отец Кнут, който се опита да се усмихне.

— Да — каза Гест бързо. — Животът се връща обратно там, откъдето е започнал.

Гест потръпна, щом изрече думите, и забеляза, че отец Кнут го гледа едновременно изненадано и одобрително. Кнут бе избрал Гест. Бе го превърнал в най-важната си цел, в свой ученик, който не знае какво прави, дух от друг свят. Това не се издържаше.

Гест отново се отдръпна, дори прекрати работата по стената, преди да е готова, и се върна при приятелките си от кръчмата, при бирата и дългите нощи в отпуснати обятия. Така стояха нещата, когато Айстайн се върна, църквата не беше довършена, а Гюдлайв не беше умрял.

През този ден реката бе придошла, слънцето и водата превръщаха пътищата и улиците в кални реки. Сенките изчезнаха, зимата напусна Нидарос с гръм и трясък и над града се разстла вонята от стотиците помийни ями и клоаки, които досега ледът бе крил. Насред тази пролетна картина Айстайн Айдисон беше по-нервен от всякога, бегло поздрави отец Кнут и веднага замъкна Гест зад конюшнята, за да говори с него на четири очи. Каза му, че през следващите седмици до Петдесетница градът щял да се напълни с хора, някои щели да идват от юг, от Викен, други от изток, от Свитьод^[3], сред тях щяло да има и исландци, корабите щели да тръгнат отново и най-доброто, което Гест можел да направи, било да отиде другаде.

Когато Гест не отговори, Айстайн добави, че някой го наблюдава. Трябвало веднага да си събере нещата и да се приготви.

 

 

Само три дни по-късно, докато седеше в конюшнята и оправяше един чул, Гест видя Айстайн да идва сам с торба в ръка. Разбра, че времето беше дошло, в торбата имаше храна и дрехи и малкото му вещи от Ладе.

— Веднага.

Пресякоха реката и влязоха в някаква гора, където Айстайн беше оставил оръжията — късо копие и меч, както и брадвата с рибешката глава. Той искаше да даде на Гест тези оръжия, защото не можел да му даде кон и защото не бе успял да му намери място на някой кораб.

Гест отговори, че той ще даде на Айстайн подарък.

— Не — каза Айстайн.

Той бе осигурил на Гест скривалище при една богата вдовица в северната част на Хологаланд. Казвала се Ингебьорг Айвиндсдатер и някога била омъжена за един главатар, който плавал заедно с Айстайн и Хелге, да, и с Клепярн Стария също, а по-късно загинал при Сволдер, където бил на страната на крал Олав.

— Вземи — каза той и подаде на Гест сребърна монета с някакви непознати знаци. Добави, че е от Серкланд^[4] и че Ингебьорг ще разбере, веднага щом я види.

Гест я пъхна в кесията си и изрече една кведа, която бе посветил на ярла, попита дали на Айстайн му харесва. Айстайн кимна и каза, че сигурно и на ярла би харесала. Гест му предложи да я каже вместо него и да прибере наградата.

— Не съм този, който я е съчинил — каза Айстайн.

— Но аз ти дарявам и кведата, и това, което ярлът би платил за нея.

Айстайн се обърна в богатите си одежди и мрачно заяви, че Гест е мъдър човек, който по този начин иска да му покаже, че служи на един, а е верен на друг, но нямало нужда да го прави, защото сам го знаел и било обидно да го чува. Гест не реагира. Айстайн му благодари и му показа пътя надолу, след това повтори упътванията и накрая се сбогуваха.

 

 

Гест се качи на върха на хълма и направи това, което съжаляваше, че не беше, когато напускаше Бьо — да погледне мястото, което напуска. Градът беше красив, дори по-красив, отколкото когато пристигна, въпреки миризмата. Много от къщите бяха боядисани, хората и конете по улиците приличаха на дребни фигурки, бреговете бяха пълни с кораби, ударите от корабостроителниците, дрезгавия вой на точилата, далечни викове и крясък на чайки. Ето така щеше да го помни винаги там долу в този пролетен ден. Не се беше сбогувал с отец Кнут и с Гюдлайв. По този начин сякаш оставяше нещо свое тук.