Рой Якобсен
Вледенен (15)

Limbus^[1]

 

Престоят в Нотингам трая по-дълго от очакването. Ярлът не искаше да продължава още на север към Йорвик, преди да се изясни окончателно, че Кнут няма да има нужда от него в Лондон. А съобщенията оттам бяха едновременно обнадеждаващи и объркващи, а най-вече много на брой. Освен всичко останало хората на Кнут след позиционната война през зимата се били хванали на работа и копаели канал за корабите от Темза — върхът на острие се насочваше към сърцето на замъка. Освен това равномерен поток от замаяни и тъжни бежанци се изливаше от града и носеше със себе си информация за условията там вътре — сигурно така е било в ада. Витанът щял отдавна да вземе решение да се предадат, ако не бил Желязната страна, който бил последният Божи дар за Англия и може би мъченик, или пък крехка илюзия, забулваща зрението на неверниците на ръба на пропастта.

 

 

Когато Ерик реши да останат в Нотингам, той прати да доведат архиепископа на Йорвик, Вулфстан, който пристигна с петима съветници и две монахини, сред тях и Обан, който бе излекувал раната на Ховард. На първо място ярлът искаше да се подсигури, че архиепископът нямаше да използва отсъствието му да си припомня миналото. Освен това искаше да обсъдят плановете му за поклонение в Рим. Наистина Ерик бе кръстен преди много време, някъде в далечното детство, но си бе втълпил, че това кръщене бе лъжливо и плитко и можеше да се узакони, само ако приемеше светото му тайнство още веднъж, в Рим, от самия папа.

Вулфстан каза, че английската църква не е сред главните грижи на папата, главно заради един стар конфликт — английските архиепископи избирали вече сами своите наследници и не ходели в Рим да бъдат ръкоположени.

Но тази лекция успя само да затвърди намерението на ярла, вече имаше и задачата да подобри съществуващите отношения. Имаше и още нещо, за което искаше да поговори със стареца Вулфстан, който бил епископ в Лондон, преди да стане архиепископ в Йорвик, той познаваше града като петте си пръста, беше срещал и самия Адалрод, свитата му и начина му на мислене. Нямаше ли какво да разкаже?

Вулфстан се намръщи и напомни на ярла за дадената клетва да не предава Адалрод.

— Народът иска мир — отсече ярлът. — Твоят народ.

Вулфстан помисли, но запази хладнокръвен вид. Ярлът продължи:

— „Писано и предречено е отдавна, че след хиляда години Сатаната ще бъде освободен. Хиляда години и повече вече са минали, откакто Иисус бродил сред хората и времето на Антихриста наближава…“

Архиепископът пребледня чак до корените на сивата си коса, защото това бяха негови собствени думи, записани в една от първите му хомилии^[2], Гест я бе превел за ярла.

Сега Ерик изчака търпеливо духовникът да се съвземе.

— Ти написа това отдавна — каза той. — Кой мислеше, че е Антихристът? Твоите собствени главатари неверници, заети единствено с това да плячкосват собственото си кралство, да извършват предателства, да мразят и отмъщават, както ти сам си писал? Или си имал предвид нас, дойдохме от морето, за да ви ограбим, но сега можем да ви осигурим мира, за който копнеете толкова години?

Мина още по-дълго време, преди архиепископът да реагира.

— Какво искахте да знаете? — попита той тежко.

— Нищо — отвърна Ерик внезапно разгорещено. — Искам само да те накарам да разбереш, че можеш да ни се довериш.

След това отново смени тона и добави увещателно:

— Преди да започне да се съмнява в другите, човек трябва да открие дали може да се довери на самия себе си.

Вулфстан наведе засрамено глава.

— Страхуваш ли се? — попита ярлът.

— Да — отвърна архиепископът едва доловимо.

— Хората, които се страхуват, нямат вяра — отсече ярлът и му обърна гръб. Старецът отново сведе глава, този път с малко яд скрит в движенията, но недостатъчно, за да се осмели да протестира. И Гест усети презрение към главата на църквата, което всъщност не трябваше да изпитва, същото презрение, което някога бе изпитвал към отец Кнут, преди да достигне прозрението, повратната точка на жестокостта.

 

 

Все пак му се наложи доста често да се среща с Вулфстан през тази седмица, главно защото искаше да уреди покръстването на Опинмюнтер, сякаш си търсеше съюзник, някой като него вярващ против волята си. Доста трябваше да се потруди, за да накара Опинмюнтер да се остави да бъде покръстен. Близнакът гледаше на това като на съвсем безсмислено събитие в безсмисления му живот.

Но Гест получи своето и Опинмюнтер бе покръстен след кратка церемония в Църквата на Света Богородица в Нотингам, заедно с петима други мъже от свитата на Ерик, включително и Даг Вестайнсон. Ерик вече не можеше да си позволи да се обгражда с колебливи и скептични съветници по небесните въпроси — кръщенето беше политическо и религиозно събитие.

Все пак Опинмюнтер отказа да се прекръсти и категорично отказа да повтори молитвата, която Вулфстан изрече на латински — защото бил сигурен, че така и така Бог нямало да може да го разбере.

Вулфстан помоли Гест да му преведе странните звуци и той се опита да го успокои, казвайки:

— Господ чува всичко. Вижда всичко. И разбира всичко.

— Не — отвърна Опинмюнтер на език, който и архиепископът разбра.

 

 

След церемонията Вулфстан дръпна Гест настрана, за да изрази подозрението си, че зад благородния стремеж на малкия исландец да осигури на приятеля си Божията милост сигурно се крие и нещо друго. И Гест, който никога досега не се беше изповядвал, реши да го стори, но неофициално и без тържественост. Разказа за всичката смърт, която бе причинил, не за Тронд Баула и Од Равнсон, а за хората, които го бяха защитили, призна какво бе казал на Опинмюнтер за отмъщението, за да му върне желанието за живот, именно мисълта за отмъщение държеше този човек жив и това беше мистерия — че отмъщението е справедлива, но едновременно с това разрушителна напаст.

Вулфстан го гледа дълго и Гест се зачуди дали да не му разкаже и за раната в рамото си, този белег на отмъщението, но вместо това се сети за нещо друго, всъщност за първи път го откриваше:

— Отмъщението може да изчезне — извика той възторжено и разказа за мечтата си да се върне в Исландия и да убие Снори Годи, тя бе изчезнала, не се бе сещал за това цяла зима.

Вулфстан изглеждаше още по-загрижен.

— Но и не искам да бъда слаб — каза Гест и отново посърна, след това все пак разказа за раната и как я бе получил. Вулфстан поиска да я види, реши като ярла, че прилича на уста и се замисли. Но внезапно се ободри.

— Възможно ли е да си светец?

— Не, не — отвърна Гест. — Не, не, не… искам само това разлагане да спре, в мен е вечна нощ, дори сега, когато пролетта се раздвижва и небето се изпълва от огромни ята гъски и лебеди, те летят към Исландия.

Може би все пак трябваше да потърси Обан, монаха с церящите ръце, ако и Вулфстан не можеше да го посъветва.

— Да, направи го — каза старецът безпомощно. — Мисля, че трябва да го сториш.

 

 

След това в Нотингам пристигнаха истински радостни новини в лицето на самия крал Кнут, който тъкмо бе навършил осемнайсет и приличаше повече на сива мраморна статуя на гръцки бог, отколкото на трезвен датски главатар. Половината му свита го съпътстваше и към нея вече се бяха присъединили много англичани — сред тях архиепископът на Кантараборг, Лейфинг, любовницата на краля от Нортхемптън, и двете невръстни момчета, с които бе успяла да го дари.

Нечакани, те вече стояха в двора на стария замък и бяха посрещнати от смаяния ярл, който с вдигнати вежди изслуша новините за смъртта на крал Адалрод, и то покосен от Божията ръка, тоест от болест, навръх празника на свети Георги през тази 1016-а година. Кралят бил погребан в Църквата на свети Паулус в Лондон доста набързо, сякаш за да се заличат всички печални спомени, свързани с него.

Овдовялата кралица Ема успяла да избяга в Нормандия заедно с двете си момчета. С две думи — всичко свършило, това било толкова сигурно, че дори Витанът взел решение да изпрати писмо, в което официално да заяви, че се прекланя пред крал Кнут и дава клетва, че никога вече няма да даде подкрепата си на член от рода на Адалрод, оттук нататък престолонаследниците на Англия щели да бъдат датчани.

 

 

Гест седеше на ниско столче зад благородниците в празничната зала, дремеше и слушаше с половин ухо краля и ярла, които ентусиазирано обсъждаха възможността да си отвоюват обратно и Ирландия, загубена някога при Клонтарф, също за това как биха могли да си върнат и Норвегия, за северния език, който след няколко години щял да звучи навсякъде по британските острови, а защо не и в Нормандия, да не говорим за Шотландия, която никога не бе била изцяло в ръцете на северните мъже? Единствено за Лондон не говориха — тази вечно незавършена глава в историята на рода Адалрод.

Едва късно сутринта, когато слънцето се носеше над светлозелените корони на дърветата, а песента на пролетта долиташе през прозорците, ярлът много внимателно се опита да насочи разговора към темата:

— Може би е време да се възползваме отново от Идрик Стреона — каза той. — Желязната страна е вече достатъчно отчаян, че да приеме всяка помощ, независимо откъде идва.

Кралят се усмихна, но не продължи разговора и на Гест му стана ясно, че няма голямо желание да допусне съюзника си до финалните сблъсъци в Лондон. Но два дни по-късно въпросът бе подхванат отново, този път от Гида, която директно каза на брат си, че не знае за какво трябва да благодари на ярла.

— Защото плановете, които правиш сега, скъпи братко, приличат повече на момчешка дързост, отколкото на кралска мъдрост.

Кнут се усмихна обезоръжаващо, увери и нея, и Ерик, че цени високо подкрепата на Ладеярла, но сега той трябвало да подсигури стабилността тук, на север, било жизненоважно. За сметка на това нямал нищо против да вземе със себе си Хокун, когото успял да обикне за тези няколко дни.

Ярлът и Гида отвърнаха, че са съгласни. Хокун не изпадна във възторг като малко дете от това кралско признание, а прие оказаната чест с кратко кимване и заяви, че е готов, както никога преди това.

 

 

След време, когато Ерик вече бе решил да се възползва от сухата пролет, за да продължи похода на север, в замъка пристигна група норвежци от Грисбер. Те съобщиха, че брат му Свайн, с когото никога не са били много близки, се бил изправил срещу Олав Харалдсон в голяма морска битка до Несяр, претърпял сериозно поражение и потърсил спасение в Свитьод. Те умоляваха Ерик да се върне вкъщи и да потърси правата си — без Ладеярла Норвегия щяла отново да падне в ръцете на Красивокосите и този път вероятно завинаги.

Но Ерик реагира по същия начин като предния път — спокойно, почти безразлично каза, че се очаквало подобно нещо, като лишили страната от силите й. Освен това Норвегия била само пионка в една по-голяма игра — играта за Англия.

— Знаете ли какво е положението на Айнар в Оркдал? — поиска да знае той вече с по-мек глас.

Мъжете не знаеха, увъртаха.

— Кажете направо!

— Той никога не е бил на ничия страна… — каза единият.

Ярлът го прекъсна и каза, че не иска ласкателства, те правели главатарите глупави.

— Айнар бе от хората на Олав — продължи той. — Но никога не бе мой. Въпросът е дали сега ще се присъедини към новия Олав?

— Не знаем, господарю.

— Не — отвърна ярлът отново безразлично. — Няма как да знаете.

Помоли ги да си донесат нещата в Йорвик.

— Останете с мен тази година, след това ще знаем по-добре късмета си.

Но отново отложи похода на север.

 

 

Ховард бе промушен в гърба при Рингмара, но раната заздравя бързо и през тази пролет той ловуваше с Митотин и Опинмюнтер, докато Гест продължаваше да е на разположение на ярла. През малкото време, което прекарваше сам, той учеше латински заедно с Обан или се молеше дълго в Църквата на света Мария. Ховард бе започнал да го нарича смешния фарисей, слепия Божия раб, след време цялата тази религиозност започна да лази по нервите и на ярла.

Един ден той отведе Гест в един замък в покрайнините на Шерууд под предлог, че иска да конфискува някакви коне, принадлежащи на някакъв благородник, съпровождал го в Източна Англия — ярлът искал и мнението на Гест за тях.

— Нищо не разбирам от коне — каза Гест.

— Зная — отвърна ярлът и го помоли да слезе с него до една рекичка край пасището на конете.

Там обаче се натъкнаха на група полуголи момчета, които бяха опънали въже над бързата река, от въжето висяха пет по-къси въженца с перца накрая, те прикриваха малки кукички. Ярлът извика на децата да ги потопят изцяло във водата.

Най-голямото се изправи и ги погледна, вдигна рамене, в знак, че не разбира.

— Пуснете кукичките във водата! — развика се ярлът и ядосано закрачи към тях. Но преди да стигне, една риба изскочи от водата, захапа едно от перцата и остана да виси и да се мята на слънце.

Ярлът спря и се разсмя високо.

— Видя ли това?

— Да — отвърна Гест вяло и се загледа в децата, които прибраха рибата и отново пуснаха кукичката. Ярлът го изгледа неодобрително.

— Спомняш ли си нещо от Рингмара? — попита той.

За него това беше една битка, която бе започнал да цени като най-великата си и която именно по тази причина не биваше да потъва в забвение или да живее единствено в хрониките на монасите по манастирите, на които не можеше да се разчита.

Гест му разказа всичко, което помнеше, набързо изброи по име всички паднали в боя без онова странно чувство как безкрайно дълго време може да мине страшно бързо на едно бойно поле, или обратното, този хаос от викове за помощ и колебания, който кара света да се носи в унеса, наричан някога от ярла близост до Бога. Гест спомена, че си е мислел, че Улвкел ще спечели накрая, описа с убедителни факти приноса на Ерик в решителния момент, наблегна и на това колко интелигентно се бе борил синът му, младежките щуротии, така характерни за него в първите му дни на бойното поле бяха забравени на Рингмара.

— Вече ви възнаградих за това — отвърна ярлът кратко, без да откъсва поглед от децата, които вече бяха хванали още една риба.

После погледна надолу към Гест и промърмори, че би било жалко, ако джуджето сега умре и отнесе със себе си в гроба този разказ.

— Можел си да пишеш? — попита той.

— Да — отвърна Гест, замаян само от мисълта за почерка на Вулфстан, който би накарал и Бог да се възхити, спокойната ръка на архиепископа по уханния мраморнобял пергамент, беше като тоновете на горска песен, като снежинките, които не могат да намерят покой по едно лице: „Разберете също, че дяволът дълги години е заблуждавал англосаксонския народ и сред него няма вярност, а много размирици в страната…“

Така че когато в следващия момент ярлът почти му заповяда да състави негова собствена хроника, както други монаси го били правили преди за английски крале и духовници, Гест отговори:

— Как ще мога да разгранича истината от лъжата, аз, който…?

Но Ерик отсече, че Гест помни това, което иска да помни, като например приятеля си Мюнтер, както седеше облегнат на мъртвия си кон с вътрешностите в скута, какво би могло да бъде по-истинско от това?

Разговорът приключи.

Ярлът отиде при конете, които пасяха на полуостровче до реката, и се върна с един голям червеникавокафяв жребец.

— Искаш ли го? — попита той.

Гест се стъписа.

— Не — отвърна той.

— Неее — имитира го ярлът, извърна се с отвращение и поведе жребеца към децата с рибата. Попита най-голямото, рижо момче на около дванайсет години с открито лице, дали може да язди. То разбра, приближи се с няколко стъпки и каза да, кимайки отчетливо.

— Искаш ли този кон?

То също разбра това, но не можа да повярва на ушите си. Обърна се към приятелите си, които прегазиха реката и зашушукаха нещо. После се приближи, заобиколи почтително ярла и с въпросително изражение сложи ръка на дамгата на коня.

— Страх те е, че някой ще помисли, че си го откраднал? — попита ярлът.

Момчето кимна.

Ерик се обърна и изсвири, появи се собственикът горе при замъка. Ярлът му кимна да слезе при тях.

— Кажи на това момче, че му давам коня.

Мъжът погледна ярла, погледна коня, погледна момчето, сякаш премерваше трите величини, последва кратко изречение на английски и той побърза да се прибере.

Момчето изпадна във възторг, метна се като котка на гърба на коня, ярлът помогна на двете други деца също да се качат и ги проследи с поглед, докато отдалечаваха нагоре край реката. После отново се обърна към Гест.

— Ти си тъжен образ — каза той.

Гест не се сдържа да не се разсмее. Но ярлът изглеждаше все така недоволен. После забеляза, че децата бяха забравили въжето и с бързи крачки отиде при реката, огледа се, събу се и прегази до другия бряг, за да го отвърже. Гест го последва и го развърза от своята страна, бавно потопиха перата във водата и ги задържаха там.

— Мисля, че са пачи пера — каза ярлът. — Сега ще видим дали носиш късмет или не.

— Тихо — отвърна Гест. — Ще изплашиш рибата.

Ярлът заплаши, че ще го смаже, ако не се обръща към него с повече уважение. В същия момент една пъстърва изскочи от водата, ярлът рязко дръпна въжето, рибата не уцели перцето и падна обратно в реката.

— Ето, че я излъгахме — зарадва се ярлът.

— Нали трябваше да я хванем — възрази Гест.

— Ето че пак започваш.

Гест поклати глава примирено.

 

 

С помощта на Обан през следващите дни Гест се зае да разчертава пергамент, да смесва мастило и да подостря лебедови пера, както му показваше монахът, изписваше и заглавни букви, както си знаеше. Но не напредваше много, всякакви глупости го разсейваха, не можеше дори да реши какъв нож да използва за перата, проблемът му се струваше неразрешим и непреодолим, лятото бе дошло с жужащи мухи и задушаваща жега, гледаше как конете пасат, чуваше песните на овчарите, гледаше молещи се монаси и жени, които перяха по безбройните кейове на града, в страната се празнуваше нещо, тази страна без сезони, без него.

Освен това Опинмюнтер постоянно го занимаваше. След решението на ярла да остане в Нотингам, загасна и последната искрица живот в него, дори щедрото възнаграждение за усилията му в Източна Англия не го утеши, лицето на брат му изплуваше пред погледа му и превръщаше всичко в боклук, в мръсотия, в отвращение. Изпадаше в пристъпи на щедрост, започна яростно да раздава пари на бедните и нуждаещите се, постепенно помъкна след себе си цяло шествие просяци, нещастни инвалиди, които не можеха да правят друго, освен да искат и да мечтаят. После започна да раздава и вещите на брат си — среброто, оръжията и принадлежностите му. Ховард му бе подарил напет жребец като компенсация, задето го бяха водили на верига. Сега конят прекарваше товари сено за един щастлив селянин в съседното село. Опинмюнтер имаше две сребърни змии на кожени каишки, които носеше на врата си, заедно с Мюнтер ги бяха получили от майка си. Сега подари едната на Гест, а другата даде на една жена, при която Ховард често прекарваше нощта. В началото тя не искаше да я приеме, но Ховард я успокои, че Опинмюнтер не очаквал нищо в замяна, той бил доста притеснителен. Подари и двете си брони, шлема, а накрая и дрехите, и обувките си. Спря да се храни, дори не пиеше. И една вечер, разплакан каза на Гест:

— Прости ми.

— За какво?

Нищо не отговори. Но на следващата сутрин го откриха мъртъв, свит на кълбо в сеното, и облечен само с някаква мръсна дреха, открадната от манастира от другата страна на реката. Лицето му бе извърнато, със затворени очи и уста, сякаш искаше да се скрие, ръцете бяха обвили здравото тяло в прегръдка, така и не успяха да го изправят, преди да го погребат.

Гест изостави писането настрана и се захвана да прави ковчег, и то такъв, какъвто бе виждал да се използва за заможни християни — широк дъбов ковчег с два красиви резбовани кръста, които направи с ножа, подарен от Тайтр. Гест накара Обан да води погребението, да пее така, че дори Мюнтер да лежи на Рингмара, а Опинмюнтер в Нотингам, приятелите им да бъдат спокойни, че Господ отново ще ги събере във вечността, която той единствен можеше да осъзнае. Монахът трябваше също да каже как през последните дни от живота си Опинмюнтер бил обгърнат от някаква особена светлина, та дори и мисълта за отмъщение не бе успяла да го удържи жив. А след всичко това Гест не хвана отново перото, мислеше за други неща, за собственото си нещастие и за възможността за ново бягство, само още нямаше представа накъде щеше да го отведе.

 

 

По същото това време ярлът също откри нещо различно от спомените за предишни успехи, с което да се занимава. От Лондон пристигна съобщение, че Идрик Стреона действително бе успял да си върне доверието на Желязната страна. Това се случило след битка при едно градче, наречено Отфорд в Кент, датчаните били разгромени и едва успели да се спасят с бягство към Темза.

— Имам предчувствие — каза ярлът.

Това можеше да се разтълкува така, сякаш бе започнал да разбира, че Идрик може би не се бе върнал при Желязната страна, за да го предаде на датчаните, Идрик Стреона, този майстор на предателството, може би ярлът и крал Кнут сами му бяха предоставили възможност да им скрои поредния номер?

След дълъг разговор с Гида, Даг Вестайнсон и Вулфстан същата вечер ярлът реши, че не може да си позволи да продължи да бездейства. Даг бе изпратен на север в Йорвик заедно с шестстотин мъже, Вулфстан и неговата свита, без Обан. Ерик незабавно даде на Обан титлата придворен свещеник и го включи в собствената си свита, защото бе забелязал дълбокото приятелство между него и Вулфстан. Хиляда души щяха да останат и да охраняват Нотингам. Останалите щяха да тръгнат на юг, една сила от две хиляди подбрани, нетърпеливи, отпочинали воини, предимно норвежци, но и доста англичани, исландци и венеди. Веднага щом решението бе взето, започнаха да действат, потеглиха на юг, есента бе дошла.