Кей Грегъри
Жадувано щастие (4)

Четвърта глава

Марджи се смая от изумление и, без да съзнава какво върши, го стисна здраво за рамото.

— Да не си откачил? Появяваш се изневиделица, говориш ми за брак, а след като ти отказах, ми предлагаш да се запозная със семейството ти в Шотландия!

— Какво лошо има в това? — развеселен попита той и покри фината й ръка с голямата си длан. — Освен това никога не си имала истинско семейство.

— Имах чичо Шарл. И теб, макар за кратко.

— А аз не ти обръщах никакво внимание.

— Така беше. — Тя вдигна тъжните си очи към него.

— Съжалявам, Маргьорит. Бях много зает и… — Джъстин замълча изведнъж. — Сигурно не ти е било лесно. Загуби родителите си толкова млада…

— Те непрекъснато ходеха по разкопки. Всъщност чичо Шарл ме отгледа.

— Той беше доста възрастен.

— Да, но бе щастлив, че съм до него. Единият му брат — в Англия, другият — мъртъв, племенникът му — все в чужбина. Аз бях единственият му близък човек.

— Хм. Сигурно за едно петгодишно дете е било голям удар да узнае, че родителите му са мъртви.

— Не съвсем. Лека-полека бях свикнала с отсъствието им. Съобщиха ни, че са изчезнали някъде в Южна Америка, но така и не разбрахме какво им се е случило. Някога вярвах, че един ден ще се върнат…

— Все още ли вярваш в това, малка Маргьорит? — Гласът му бе много нежен, а ръката ласкаво милваше бузата й.

Тя поклати глава. Полагаше невероятни усилия да не обръща внимание на топлината, която струеше от пръстите му.

— Не, вече съм голяма, Джъстин, а съм и реалистка. — Марджи пое дълбоко дъх. — Ето защо искам да знам какво се крие зад странното предложение да те придружа в Шотландия.

— Нищо особено. Просто ми хрумна, че може би ще пожелаеш да се запознаеш със семейството си. Баща ми и Марк ще бъдат във възторг.

Тя внезапно се разгневи на Джъстин, на въздействието, което докосванията му упражняваха върху сетивата й. Рязко се изправи, издърпа ръката си изпод пръстите му, които описваха кръгчета около китката й.

— Ти си луд! — обвини го повторно тя. — Как така ще идвам с теб?

— Много просто. Ще ти направя резервация!

— О! — Марджи хвърли поглед към стройното му тяло и се ядоса на себе си, когато осъзна, че му се възхищава. Защо този мъж имаше такава великолепна външност, а имаше толкова различен характер? Наистина не можеш да съдиш за съдържанието на пакета по обвивката, макар че тя бе привлекателна. Джъстин й се усмихна подкупващо и се изправи на крака с изящно движение, от което стомахът й се преобърна.

— Престани най-сетне с детинските си изблици и слушай какво ще ти кажа! — При тези думи мъжът я хвана здраво за раменете. Марджи потръпна.

— Добре — прошепна тя, почувствала се смутена и объркана като малко дете. Той отново имаше право. — И какво ще ми кажеш?

— Искам да ме придружиш в Шотландия, за да се запознаеш със семейството си, но и защото съм убеден, че от нас ще излезе чудесно семейство, ако положим достатъчно усилия. Знам, че не съм светец, но не съм и чак толкова ужасен. Като се опознаем, може и да ти хареса да си омъжена за мен. — Устните му се извиха в усмивка. — Ела с мен, Маргьорит! Искам да те направя щастлива, а решиш ли, че не ме мразиш — и това вече ще е нещо. Ако след две седмици все още си категорично против брака с мен, ти обещавам повече да не повдигам въпроса. Веднъж завинаги ще сложим край на пародията, както я нарече.

Да го мрази ли? Случваше й се понякога, но то бе, защото го обичаше. Освен това ужасно би й харесало да е омъжена за него, ако й бе казал, че е влюбен в нея. Но той не бе го направил, защото не я обичаше. Тя се извърна, спъна се в едно коренище, възстанови равновесието си и подхвърли през рамо:

— Мисля, че е време да сложим край на този идиотски разговор, Джъстин! — И закрачи наперено към пътеката. След миг отново усети ръката му върху рамото си, само че този път не я галеше, а стискаше здраво.

— Почакай, Маргьорит! — Това не бе молба, а заповед. Нямаше как, трябваше да му се подчини, защото не искаше да влиза в спор пред двете деца с бавачка и благовъзпитания джентълмен срещу тях. Тялото на Джъстин бе плътно прилепнало до гърба й, а твърдото му бедро притискаше нейното. Близостта му я накара да се разтрепери и съпротивителните й сили се стопиха.

— Какво искаш? — шепнешком попита Марджи.

— Искам да обмислиш предложението ми. Мисля, че ще харесаш баща ми и брат ми. Може да харесаш и МЕН. Освен това ми се струваш уморена, скъпа. Май имаш нужда от почивка.

— Може би, но…

— Без „но“, Маргьорит! Не искам да те използвам, нито да ти причинявам болка. Просто искам да ти се отплатя за пренебрежението си в миналото. И искам да се увериш напълно, че… — той се поколеба — … си подхождаме. Не съм Казанова и не тая нечестиви помисли относно очарователната ти личност. Поне не без абсолютното ти съгласие. Така че си помисли! Утре ще мина да те видя. Ще имаш достатъчно време да вземеш решение. — В гласа му отново прозвуча онази арогантна и чувствена нотка, която караше кръвта на Марджи да кипи.

— Утре съм на работа — сухо отвърна тя, а зад гърба й се разнесе обезсърчена въздишка.

— Ще мина след работа. Става ли?

— Да, става. — Нямаше да издържи нито секунда повече! Без да се обръща, се откопчи от него и се затича по пътеката.

Когато се прибра, Ана я нямаше и Марджи много се зарадва. Искаше да бъде сама, за да се възстанови от опустошителния ефект, който появата на Джъстин предизвика в живота й. Господи, ами убийственото предложение да го придружи в Шотландия — не, не, за да се запознае със семейството, а за да му даде още една възможност да направи от нея истинска съпруга. Ето кое я смущаваше най-много! Той бе казал, че няма пречки да прекратят брака, освен това не я обичаше, а тя му бе показала съвсем ясно, че не е заинтересована от възстановяване на семейството им. Тогава защо Джъстин полагаше толкова усилия да промени мнението й? Може би защото мразеше пораженията и държеше да постигне своето.

Тя се приближи до прозореца и се загледа в летящите над оградата зеленчуци. Тръсна русите си коси и реши, че не й пука. Нека си стоят там! И се тръшна върху най-близкия стол.

Болният въпрос бе какво да прави. Влюбена бе в Джъстин. Някога, сега и завинаги. Но не можеше да изтърпи един брак, изграден върху несподелена любов. Приятелска, но всъщност далечна връзка, изпъстрена с епизоди на физическа близост с цел раждане на наследник — не! Представата й за щастлив семеен живот съвсем не бе такава. Тя закри очите си с ръце. А и сърцето й щеше да се скъса от мъка…

Имаше и други съображения. Нейната фирма бе във Виктория, а неговата — в Монреал. Разрешаването на този проблем нямаше да е никак лесно. От друга страна, ако прекараше две седмици с Джъстин в Шотландия, съществуваше капчица надежда, че той ще се влюби в нея. За никого не бе тайна, че зрялата Марджи го привличаше много по-силно от някогашната свенлива девойка. Може би тук се криеше причината. Може би той настояваше, защото искаше да я обладае. Може би щеше да се научи да я обича.

Не ставай глупава, Марджи, укори се тя. Преди тринайсет години мина по същия път. Тогава той не се научи да те обича. Напротив!

Наръч цвекло прелетя покрай прозореца, Марджи изруга под нос, скочи на крака и мина в кухнята да вземе подходящ съд. Точно така, в момента имаше нужда от физическо натоварване, а събирането на изхвърлените зеленчуци бе добро упражнение…

 

 

На другата сутрин закъсня за работа, след като цяла нощ се бе въртяла в леглото. Цял ден разумът й бе замъглен от съмнения и колебания — напълно непривично за нея състояние. Към три часа Майкъл й предложи да си върви вкъщи.

— Май се разболяваш — направо й каза той. — Отгледал съм пет деца и от пръв поглед разпознавам симптомите на грипа. — За пръв път някой наричаше Джъстин „грип“. Объркването й се поразсея и тя се усмихна леко.

— Ако грипът има черна коса, блестящи сиви очи и игрива усмивка, може и да си прав — призна Марджи. — Мисля, че е най-добре да си вървя. Ще се справиш ли без мен?

— Разбира се! Виждам, че „грипът“ ти създава проблеми. — Повдигна вежди. — Ще ми обясниш ли каква е тази „игрива“ усмивка?

— Посмей се за мое здраве! — подхвърли Марджи и му се усмихна. — До утре, Майкъл!

След половин час тя стоеше по бикини пред огледалото и за кой ли път се чудеше какво да облече. Слава Богу, Ана още не се бе върнала от адвокатската кантора, където работеше. Представяше си какво щеше да каже приятелката й, ако я завареше посред петото преобличане за деня. Този път безпокойството й поне бе основателно. Джъстин бе подметнал, че ще „уреди“ вечеря, което можеше да значи, че ще нахлуе със служителите от някоя фирма за партита или с няколко пържени пилета в кесия, а може би щеше да я заведе на ресторант. Тя се взираше подозрително в колекцията си от летни дрехи и най-сетне се спря на елегантна тясна рокля без ръкави в бежово. Ако Джъстин се появеше в умопомрачителен тъмен костюм, Марджи щеше на бърза ръка да изтича в спалнята и да си сложи някакви бижута, за да подчертае изисканата семплост на тоалета.

Когато малко след пет Ана се прибра, завари Марджи, седнала чинно край кухненската маса, да събира колони от цифри.

— Я виж ти! Днес няма ли да има стриптийз? — учудено възкликна тя.

— Не. Старата непоколебима Марджи се завърна — отвърна приятелката й с усмивка.

— Олекна ми най-сетне! Това значи ли, че заминаваш за Шотландия?

— Не знам, Ана! — Усмивката й издаваше смущение.

— Непоколебима, дрън-дрън! — измърмори Ана. — Аз ще взема решение вместо теб. А то е да тръгваш!

— Така ли мислиш?

— Да. Щом си готова два часа предварително, баракудата те е захапала здраво. Иди в Шотландия и или го разкарай завинаги, или заживей с проклетника! От години те наблюдавам, Марджи. Виждала съм празнотата в очите ти, когато си мислиш, че никой не те гледа. Направи добро сама на себе си и сложи призрака на мястото му — където и да е то! Тогава ще можеш да се справиш с живота.

— Може би — колебливо отвърна Марджи.

Ана забеляза несигурността в гласа на приятелката си и й се прииска да ритне „баракудата“ там, където щеше да го заболи най-силно.

Джъстин пристигна точно в седем часа. Бе облечен с костюм от три части и изглеждаше неотразим. Щом го зърна през прозореца, Марджи тутакси изтича нагоре по стълбите, за да си сложи една нефритена огърлица с подходящи обици, а Ана получи бойната задача междувременно да забаламосва врага.

Младата жена се бореше със закопчалката на бижуто, когато изведнъж я осени мисълта, че разполага с цялото време на света. Джъстин нямаше право да я превръща в невръстно дете, което кара по-възрастните да го чакат. Тя поседна на леглото. След десет минути тържествено влезе в дневната. Никой мъж на земята не можеше да я накара да се движи по-бързо. Очакваше изблик на хаплив сарказъм, но напразно. Джъстин само я огледа от главата до петите с израз на хладно одобрение, кимна и небрежно провлече:

— Много очарователно!

— Поласкана съм! — също тъй нехайно отвърна Марджи.

Половин час по-късно седяха до прозореца на уютен ресторант с изглед към пристанището и Джъстин поръчваше питиета.

— Ще дойдеш ли с мен в Шотландия?

Прямотата бе още едно от качествата на Джъстин, които я възхищаваха. Той винаги улучваше целта. Тя също бе пряма, но в случая не разполагаше с готов отговор.

— Ана ме посъветва да дойда.

— Тя е една разумна млада жена, но това не е отговор!

— Защо да не е?

— Защото не ми харесва! Какъв е твоят отговор, Маргьорит?

— Аз… Не мисля… — Понечи да му каже, че е невъзможно да го придружи, но щом заговори, очите му приковаха погледа й така страховито и неумолимо, че младата жена се поколеба. Откри, че не може да извърне глава, усети как потъва в безкрайното сиво море и осъзна, че ако сега му откаже, той ще си отиде завинаги и тя никога повече не ще се загуби в дълбините на тези любими очи. Ана я бе посъветвала да се отърве от призрака, а както Джъстин бе отбелязал, Марджи бе разумна млада жена. Една стара поговорка твърдеше, че разстоянието прави любимия по-скъп. Ако му кажеше „не“, той щеше да си намери друга, а това би погребало надеждите й.

Внезапно той се усмихна. Усмивката му не бе нито високомерна, нито умоляваща, но в нея имаше нещо, което внуши на Марджи, че отговорът й е много важен не само за нея, но и за него. Тя взе решение.

— Не мисля… Не мога да ти откажа — забързано и задъхано довърши тя.

Джъстин кимна с безизразно лице.

— Добре. Въпросът е уреден. Аз тръгвам в петък. Денят устройва ли те?

Не, помисли Марджи с надигаща се паника. Не, изобщо не ме устройва! Къде съм тръгнала?

— Да, Джъстин — високо изрече тя. — Сигурна съм, че Майкъл ще се справи отлично, докато отсъствам. — Тези думи я наведоха на друга мисъл. — Колко време възнамеряваш да останеш в Шотландия?

— Още не съм решил, но не се безпокой! Ще ти направя резервация за обратния полет. — Щеше да я изпрати обратно като ненужен багаж. Не, не беше честно. Сигурно щеше да се върне с нея, ако тя се съгласеше да възстановят брака си. Но това не бе възможно, нали?

— Благодаря ти — студено отвърна тя. — Много мило от твоя страна! — Когато той не й отговори, добави тихо и безизразно: — Не си прави илюзии, Джъстин! След две седмици възнамерявам да се върна във Виктория. Прав беше, че се нуждая от почивка, освен това искам да се запозная със семейството ти, но това не значи, че ще осъществя мечтите за развъждане наследници на рода Ламонтан. — Отпи голяма глътка вино, задави се и шумно стовари чашата на масата.

Джъстин я изчака да се овладее. В очите му играеха шеговити лукави пламъчета.

— Както искаш, скъпа — сухо рече и останалата част от вечерята премина в незначителен разговор за времето, Монреал, Виктория и за подробности от пътуването им. Двамата толкова много се стараха да се държат хладно и безпристрастно, че в края на вечерта атмосферата помежду им бе ледена.

Колко странно, мислеше Марджи, докато пиеха мълчаливо кафето си. Искаше да го придружа в Шотландия, аз се съгласих, а сега сякаш се мъчи да се отърве от мен.

Ала когато напускаха ресторанта, пръстите на Джъстин се задържаха необичайно дълго на шията й, докато й помагаше да си облече сакото. Но я измъчваха дълбоки съмнения относно обещанието, което току-що бе дала. Явно бе заразила и Джъстин със студенината си. След няколко минути той паркира пред дома й. Пердето на госпожа Фейзъкърли начаса потрепна. Мъжът се подсмихна.

— Хазайката ми май не одобрява хойкането на съседката си — прошепна той в ухото на Марджи. — Колко жалко!

— Какво имаш предвид под „хойкане“? — сухо попита младата жена. — И защо да е жалко?

— Не знам. — Джъстин впи поглед в елата, която растеше между двете градини. — Просто ми хрумна.

— Защо реши да отседнеш при нея, Джъстин? Това изобщо не е в стила ти!

— Наречи го порив! Напоследък направих доста неща, които не са в стила ми — загадъчно отвърна той.

Например да каниш нацупени съпруги в Шотландия ли, почуди се Марджи. — Странно, никога не бе мислила, че Джъстин може да действа импулсивно. Май изобщо не го познаваше. Тя безмълвно посегна към дръжката на вратата. В следващия миг мъжът изхвърча навън, заобиколи колата и й отвори вратата. Марджи взе чантата си и слезе. Не го покани вътре.

— Лека нощ, скъпа — рече той, наведе се към нея и леко я целуна по бузата. Тя преглътна и мълчаливо се втренчи в него. Мъжът се усмихна и рече кисело: — Не се плаши! Това не се брои за целувка!

— Лека нощ, Джъстин! — сковано промълви тя. — Ще се видим в петък.

— До петък! — Той й махна с ръка и я проследи с поглед, докато бързо се отдалечаваше от него.

Не се брои, бе казал Джъстин. Наистина, лекото като перушина докосване не беше никаква целувка. Нейната представа за истинска целувка бе съвсем различна…

 

 

— Маргьорит?

— Хм? — Марджи упорито се взираше в купчината документи в скута си и се преструваше, че е вглъбена в размисъл.

В действителност не бе възприела нито думичка от доклада, който стискаше в ръце от мига на излитането. Полетът от Виктория до Ванкувър бе кратък и приятен. Не й остана много време да мисли за изнервящата близост на Джъстин. Ала сега бяха във въздуха почти от два часа и тя все по-осезателно усещаше тялото му до своето.

Не го бе виждала, откакто в понеделник вечерта се разделиха пред дома й. Отсъствието му не я изненада, защото Джъстин бе дошъл във Виктория по работа и вероятно се налагаше да вечеря с партньорите си. Но в мига, в който Ана им махна за „довиждане“ и Джъстин подкара колата, усети как нервите й започват да се обтягат. Очакваха я още цели седем часа във въздушния капан, а до нея седеше Джъстин, облечен в тъмносив костюм на тънки райета, като актьор от телевизионна реклама за пътуващ богат бизнесмен — мечтата на всички жени. Марджи се надяваше, че също се връзва в картината със строгия си тъмносин костюм, бялата блуза, очилата и вдигнатата в стегнат кок коса.

— Маргьорит — властно и настойчиво повтори Джъстин. — Не ме ли чуваш?

— Не! — троснато отвърна жената, която долавяше и най-малкото му движение, откакто самолетът се бе отлепил от земята. Джъстин се протегна и обърна документите в скута й с лицето надолу.

— Е, сега ще ме чуеш!

Марджи се извърна да го погледне.

— Хей, за какъв се мислиш…? — възмутено поде тя.

— За твой съпруг, като начало! Не ме ли виждаш? — Той й се усмихна нежно, сетне внимателно свали очилата й и ги сложи в джобчето на гърдите си. Марджи му обърна гръб и се втренчи в небето навън.

— Излишно е да ми го натякваш!

— Не е! Искам да поговорим по този въпрос. Тоест, аз ще говоря, а ти, ако искаш, ме слушай!

— Понеже мъжът до тебе спи, се чувстваш длъжен отново да ме агитираш!

— Да те агитирам ли? — Явно бе озадачен.

— Да ти стана сговорчива и плодовита съпруга, която няма да ти създава неприятности!

— По този въпрос се признавам за временно победен. Вече ми създаде значителни неприятности.

— Чудесно! А поражението ти не е временно!

— Винаги получавам онова, което искам!

— Но този път няма да успееш!

— Ще видим! — Възцари се мълчание. — Права си, разбира се — промълви Джъстин след малко. — Искам да поговорим за нашия брак.

— Какъв брак? — навъсено попита тя. — Доколкото си спомням, не е имало такъв.

— Имаше. Не помниш ли скромната църковна церемония преди тринайсет години? Мисля, че дойде време да я обсъдим.

— Вече я обсъдихме — тросна се Марджи. — Като ти се ще толкова много, говори си!

— Ще говоря! — Пръстите му стиснаха облегалката, тялото му видимо се напрегна, но тонът му остана мек: — Откакто отново те срещнах, Маргьорит, разбрах, че когато те помолих, не, когато се споразумяхме да се оженим, съм преценил неправилно ситуацията.

— Вече коментирахме този въпрос, Джъстин!

— Да. — Стисна зъби. — Ти знаеше, че се женя за теб заради парите на чичо Шарл, но аз не знаех, че ти не се нуждаеш чак толкова много от този брак. Въобразявах си, че сделката е изгодна и за двете страни. Убеден съм, че все още ме упрекваш, но нямам право да те коря.

— Наистина нямаш! — Марджи гледаше право напред и трепереше от страх да не би лицето й неволно да издаде единственото нещо, което Джъстин не биваше да узнае.

— Хр-р! — Когато мъжът до него изхърка силно, в очите на Джъстин лумна дяволски огън и преди Марджи да успее да го възпре, пръстите му обхванаха брадичката й и обърнаха лицето й към неговото.

— Маргьорит, по-добре ли ще бъде, ако ти кажа, че се ожених за теб, за да удавя слуховете, че съм похитител на бебета? — Лицето му бе страшно сериозно.

— Похитител на бебета ли? — Марджи свъси вежди и се изтръгна от него със сподавена въздишка. — Какви ги говориш? Какви слухове?

Той вдигна очи към тавана, сякаш търсеше вдъхновение.

— Че си имам шестнайсетгодишна любовница! — Думите му прозвучаха съвсем невинно.

— Не е възможно! Бе прекарал в Монреал само една седмица, когато се оженихме — възрази тя.

— Да, но един двайсет и шест годишен мъж се смята за доста опитен, а ти бе едва на шестнайсет. Може да съм действал светкавично!

— А може и да ме омагьосваш с една от приказките, които ми разказваше, когато бях дете! Вече съм голяма, Джъстин!

— Забелязах! — Цялата пламна от огъня в очите му. Мъжът се усмихна подлудяващо, прокара пръст по високомерно вдигнатото й носле и каза меко: — Да, омагьосвам те с приказки, но недей да ме обвиняваш! Опитвам се да намеря някакво оправдание за брака ни, лишен от всякаква романтика. Знам какво е да се чувстваш изоставен от всички. Искам да те видя отново усмихната, Маргьорит! Толкова съжалявам, че пренебрегнах самотното объркано момиче, което беше!

Какво ли знаеш ти, горчиво разсъждаваше Марджи. Ти имаше майка и баща. Но на глас каза само:

— Няма значение. И престани с басните, защото са безсмислени!

Откакто Джъстин се върна в живота й, се бореше отчаяно с желанието да отвърне на шегите му, да се смее с него, както някога, макар и да знаеше, че после ще страда още по-мъчително.

— Моля те, не ми говори така! — прошепна той, а очите му сякаш я молеха. — Почти бях забравил прелестната ти усмивка.

— Какво от това? — измърмори Марджи, но все пак му се усмихна лекичко.

— Видя ли, че можеш? Трябва да се усмихваш, защото си красива жена и искам да ми станеш съпруга! — Думите му бяха толкова искрени, че тя му повярва. Господи, ако й бе говорил така преди години, всичко щеше да бъде наред, но сега не бе достатъчно.

— С други думи — поде Марджи с престорено безразличие, — имаш нужда от майка за бъдещите си деца, случайно си женен за мен, а и нямаш нищо против да ме вкараш в леглото си!

— Ако продължаваш да ми говориш така, с най-голямо удоволствие бих направил и друго нещо — заплаши я той. — Но, както каза, нямам нищо против. Даже много ще ми хареса.

— Но на мен няма да ми хареса! — излъга младата жена.

— Много съжалявам — отвърна Джъстин и се усмихна. — Крайно време е да сменим темата. Прибери си ноктите, скъпа, защото няма да обсъждаме повече интимния си живот! Искам да те опозная, Маргьорит! Разкажи ми за компютрите! — Той разкърши стройното си тяло и прикова към нея поглед, изпълнен с очакване.

Охо, искал да я опознае! За да открие слабите й места и да се възползва от тях! Марджи се взря в сивите облаци, които плуваха под самолета, и неволно потръпна. Беше страхотен специалист по компютрите, така че Джъстин нямаше да открие слаби места. Поне не още…

През останалата част от полета говориха приятелски за всичко от компютрите до финансите, семейството и риболова. Марджи неусетно си спомни, че навремето Джъстин я бе привлякъл с качествата си на добър събеседник… Единственият неприятен миг настъпи, когато Марджи съвсем необмислено го попита какво възнамерява да прави след ваканцията.

— Ще се задомя — отвърна той и я изгледа провокиращо. — С вас, госпожо Ламонтан!

— Ами ако не стане? — поинтересува се Марджи със застинало лице.

— Има и други алтернативи! — Тонът му бе отсечен и делови.

Да, тъжно си каза тя. Сигурна съм, че има. Но какво ще стане с мен? Спусна клепачи, за да прогони студената черна и неизбежна болка, която я заля като бурна и мътна река. Документите в скута й се разпиляха по пода, но тя не си направи труда да ги вдигне. След малко самолетът се приземи в Престуик…