Кей Грегъри
Жадувано щастие (2)

Втора глава

Прималя й. Радваше се, че е седнала.

— Безкрайната игра ми е ясна — рече тя с безизразен глух глас, в който не се долавяше и следа от огромното й вълнение. — Но какво означава още един шанс? Имали ли сме го някога?

— Не знам. Имам предвид, че съм на тридесет и девет години, баща ми иска внуци, а брат ми твърди, че никога нямало да се ожени. Тъй като ти не показа, че искаш да се омъжиш за друг, реших, че…

— Разбирам те. Решил си, че ставам.

В очите на Джъстин проблеснаха опасни пламъчета. За кой ли път мислите й се върнаха назад към онези подобни на блян седмици след смъртта на чичо Шарл. Когато се събраха в кабинета за четенето на завещанието, очите на братовчед й сияеха по същия начин. Бяха го извикали от Англия, където живееше семейството му. Присъстваха всички наследници — Марджи, Джъстин, Анриет и управителят на благотворителното заведение за моряци, чийто патрон бе чичо Шарл. Завещанието бе кратко и ясно — къщата и парите получаваше „моят племенник Джъстин Ламонтан“ — с дарения за Анриет и благотворителното заведение — при условие, че се ожени за „моята племенница Маргьорит Ламонтан“. Ако Джъстин не изпълнеше изискването, тя наследяваше къщата заедно със сума, достатъчна за поддръжката й, а останалата част отиваше за благотворителното заведение. Чудатият стар чичо Шарл си мислеше, че жените не се нуждаят от много пари, защото винаги ще се намери мъж, който да се грижи за тях. Искал е да й помогне, тъй като знаеше, че още седемгодишна се влюби до уши в Джъстин. Марджи смръщи вежди, щом си спомни първата му реакция. Той бе ужасен. Изглеждаше тъй, сякаш всеки момент ще получи инфаркт, ще се върне с плуване в Англия или ще скочи от най-близкия мост. Двамата обсъдиха въпроса спокойно и хладнокръвно и решиха да се оженят. Джъстин гореше от младежки ентусиазъм да открие клон на семейната финансова фирма в Монреал, а Марджи бе шестнайсетгодишно влюбено до уши девойче, което наивно вярваше, че скоро между тях ще разцъфти любов. Джъстин, подобно на чичо й, реши, че й прави услуга, като се грижи за нея, защото бе убеден, че тя няма да може да се справи сама…

Вдигна глава и срещна блестящия му предизвикателен поглед, който я фиксираше нетърпеливо.

— Не — отсече Джъстин. — Не мисля, че „ставаш“, както се изрази.

— И преди тринайсет години бе на същото мнение, нали?

— Тогава ти бе едно шестнайсетгодишно дете. Бях на двайсет и шест и представата за брак с една хлапачка не ме привличаше особено.

— Забелязах. Дори не се мяркаше вкъщи.

— Бях потънал в работа… Освен това… — Той се поколеба, по лицето му премина сянка от смущение, а погледът му се спря върху чифт чорапи, захвърлени на един стол. — Нали се разбрахме бракът ни да бъде само фиктивен? Нима си очаквала да изпълнявам съпружеските си задължения?

— Не знам какво съм очаквала — троснато отвърна Марджи. Нямаше желание да признае колко силно се надяваше съжителството им да ги сближи. Джъстин бе много мил с нея, но връзката им не се задълбочи. Анриет изпълняваше всичките й желания и, макар че бе напуснала училище, за да се омъжи, животът й бе разнообразен — говореше по телефона, четеше, пазаруваше, ходеше на гости — понякога с него, но по-често сама. Веднъж й бе поднесъл букет. В сърцето й се разгоря надежда, но всъщност Джъстин бе показал привързаността си към едно дете, което обичаше цветята.

Марджи тръсна глава и осъзна, че той я гледа втренчено изпод смръщените си гъсти вежди.

— И аз не знам какво си очаквала — безцеремонно отсече той. — Така и не разбрах защо се омъжи за мен. Предполагах, че си се страхувала от самотата и си искала да се грижа за теб, но явно не съм бил прав.

— Не беше — рече младата жена. По дяволите, за нищо на света нямаше да му признае, че го обича! Гордостта я възпираше.

— Защо тогава? — настояваше Джъстин, без да сваля очи от нея.

— Не знам. — Тя сви рамене. — Така пожела чичо Шарл, а на теб ти трябваха парите.

— Нима те е било грижа за мен? — учудено попита той.

— Ти бе толкова мил с мен… Е, ако изключим онзи път — с усмивка каза тя. Вътрешно ликуваше — успя да пробие бронята му.

— О, да… Когато изтича пред онази кола…

— А ти се втурна и ме измъкна изпод колелата. Последвалото интимно запознанство на определена част от тялото ми с дланта ти хич не ми се понрави.

— Спомням си — прошепна Джъстин. — Ти избяга със заканата, че повече няма да ми проговориш и удържа обещанието си през седмицата, която прекарах с теб и чичо Шарл. — Усмивката му сякаш молеше за прошка. — Чувствах се страшно виновен. Не вярвам в боя като възпитателна мярка. Баща ми ме налагаше здраво, но не виждам някаква полза. Мислех, че съм ти причинил силна болка, и ще ме намразиш завинаги.

— Не си ми навредил. Вече не изскачам изневиделица пред коли, а тогава ти нарани единствено самолюбието ми. Чувствах се като малка глупачка, но осъзнах, че го направи, защото бе загрижен за мен…

— И все още съм. — Той я изгледа скептично. — Затова ли реши, че парите ми се полагат?

— Ами… — Марджи извърна очи. Не искаше той да прочете истината. — Предполагам…

— И така се носихме по течението цели две години. Когато те попитах дали искаш да станем истинско семейство, ти отказа.

Марджи се изсмя високо и отсечено.

— Ти беше толкова студен и цивилизован, пък и не бяхме влюбени, Джъстин.

— Не — категорично отвърна той.

— И ти замина за Англия…

— А когато се върнах, теб те нямаше.

— Реших, че съм достатъчно голяма, за да стъпя на краката си, убедих Анриет, че няма да попадна в пипалата на тукашната мафия, и оттогава съм във Виктория. Завърших университета и се захванах с работа.

— Не съжаляваш ли? — Погледът му бе нежен и замъглен.

— Защо? И ти получи възможност да живееш свободно.

— Колко разумно от твоя страна! — Гласът, който винаги я бе вълнувал, бе по-дълбок от всякога.

Марджи, която рядко избухваше, едвам се сдържа да не го зашлеви през лицето. Но си пое дъх, повдигна вежди и предложи хладно:

— Защо не седнеш? Стърчиш над мен като лешояд, готов да погълне плячката си.

— И то каква плячка! — Устните му се разтеглиха в лукава усмивка. — Съжалявам, че не съм лешояд. — Сетне премести купчина вестници, настани се на дивана и кръстоса крака. — Та до къде бяхме стигнали?

— Съживяваме стари спомени, Джъстин — саркастично отвърна тя.

— Кажи ми, не си ли искала да се омъжиш за друг? Сигурно си имала много възможности. Толкова си красива…

Но не и за теб, с негодувание помисли Марджи, а на глас отсече:

— Един брак ми стига.

— Затова ли не пожела развод?

— Не си струваше. А ти не се ли увлече по някоя жена? — Някак успя да не изкрещи последните думи. Искаше й се да извика силно, че все още го обича, без да знае защо, но никоя сила на земята не би я принудила да живее в семейство без любов, само за да му спести търсенето на нова съпруга.

— Като последен глупак си мислех, че вечно ще остана млад. — В този миг Марджи забеляза бръчките по челото и ситната мрежа около очите му. — Неотдавна, когато бизнесът сякаш тръгна от само себе си, осъзнах, че времето тече.

— С други думи те е налегнал инстинктът за задомяване — сухо отбеляза Марджи.

— Изненадан съм, че ти все още не си попаднала в капана му.

Бе паднала, и още как! От цели единайсет години мечтаеше за децата, които нямаше да има, защото не можеше да понесе мисълта да роди от друг мъж. Джъстин обаче никога нямаше да го научи!

— Все още не съм.

— Все пак няма ли да обмислиш предложението ми? То крие предимства и за двама ни.

— Не, Джъстин. — Изгледа го мрачно.

На лицето му се появи изражение на разочарование. Явно не бе свикнал да го отблъскват. Дългите му пръсти барабаняха ритмично по облегалката на дивана и Марджи реши, че Джъстин ще спори. Но той просто сви рамене, скочи на крака и заяви, че ще задвижи развода. Внезапно тя осъзна, че е готов да я замени с друга жена. Не можеше да понесе дори мисълта за това! Любимият й си отиваше завинаги! Тя трябваше да каже нещо. Когато той се упъти към вратата, тя се хвърли към него и едва не се просна на килима.

— Джъстин… — Марджи протегна ръка и докосна плата на ризата му.

— Да? — Той се обърна и я изгледа с присвити очи.

— Аз… — Нещо в стройната й, гъвкава и толкова уязвима фигура го трогна и той предложи поривисто:

— Искаш ли време за размисъл, Маргьорит?

— Не — отвърна тя тихо.

— Добре. — Той кимна и когато забеляза напиращите сълзи в дълбоките й сини очи, с мъка прошепна: — Хайде да вечеряме заедно. Отседнал съм в съседния пансион…

— При госпожа Фейзъкърли? — възкликна тя и сълзите й изчезнаха като по чудо при невероятната мисъл, че изтупаният Джъстин нощува при шантавата госпожа.

— Да, и твоята чиста, но странна съседка отказа да ми дава каквато и да било храна, освен закуска. Така че ще бъда благодарен, ако приемеш предложението ми.

Той ще бъде благодарен, ако… Бяха женени от тринайсет години, но това бе първият път, когато Джъстин й благодареше. Понечи да откаже, но щом видя на устните му познатата чаровна усмивка, кимна в знак на съгласие.

 

 

Марджи премести саксията с жълти бегонии малко наляво и веднага я върна в средата — за четвърти път през последните десет минути. Поне пет пъти бе пререждала сребърните прибори и салфетките. Джъстин щеше да дойде на вечеря! Отначало прие поканата му да излязат, но начаса промени решението си. Не й се искаше да прекара цялата вечер сама с Джъстин, затова му предложи да вечерят вкъщи с Ана и приятеля й Бил. Присъствието им щеше да я измъкне от мъчителната ситуация. Джъстин се поколеба за миг, но сетне прие промяната в плана.

Звънецът я стресна и тя погледна часовника си — бе седем часът. Джъстин беше точен както винаги. Чу как Ана отвори вратата и го представи на Бил. О, Господи! Чувстваше се като хваната в капан. Без много да му мисли, се втурна нагоре по стълбите като подплашена кошута. В спалнята очите й моментално се приковаха в огледалото. Нежнорозовият цвят на дрехата подчертаваше тена и сините й очи, а памучната рокля без ръкави създаваше впечатление за непринудена елегантност — Джъстин за нищо на света нямаше да предположи, че се е преобличала поне сто пъти. Когато долови мелодичния му глас, долитащ отдолу, Марджи хвърли един последен тревожен поглед в огледалото, оправи си коланчето, пое дълбоко дъх и царствено заслиза по стълбите. Той я очакваше с онази подлудяваща усмивка и с протегнати ръце. Тя не ги пое, тъй като не можеше да овладее бясно препускащото си сърце и се боеше, че ако го докосне, ще спре и да диша. Джъстин бе облечен в елегантен тъмносин панталон и сива риза с оттенъка на очите му. Изглеждаше изискан, приветлив и самоуверен — нещо, което Марджи не можеше да каже за себе си.

— Добър вечер. Изглеждаш прекрасно! — поздрави я той и кимна в знак на одобрение.

— Благодаря. — Марджи не възнамеряваше да му каже, че е красив и сексапилен, така че направо го поведе към дневната. С изумление забеляза, че Бил помага на Ана да облече сакото си.

— Къде отивате? — почти извика Марджи. — След малко ще вечеряме!

— Знам, но помолих Бил да ме изведе — меко отвърна Ана. — Къщата ще бъде на ваше разположение.

— Но ние не искаме! — поде приятелката й. — Как така ще излизате? Приготвила съм вечеря за четирима, а й масата е сложена…

— После ще изядем остатъците. Махни два прибора и готово! — Ана се усмихваше лукаво, а Марджи едвам потисна желанието си да я удуши.

— Ана, моля те…

— Не се притеснявай — прекъсна я хитрата дама. — Сигурна съм, че има за какво да си поговорите с Джъстин. — Махна с ръка и повлече Бил към вратата.

Марджи се взираше безпомощно подире им. Когато след малко се обърна, Джъстин се подсмихваше цинично, небрежно облегнат на стената с ръце в джобовете.

— Страх те е да останеш насаме с мен, така ли, Маргьорит? — ласкаво попита той. — Обещавам, че няма да те изнасиля.

— И през ум не ми е минавало — изсъска тя. — Не се страхувам от теб. Живяхме заедно две години.

— Колко златни възможности съм пропуснал!

Марджи му хвърли един поглед и забеляза, че в оловносивите му очи играе нескрита насмешка. Та той й се подиграваше! Мъжът, откраднал сърцето и съсипал живота й дори без да го съзнава, се осмеляваше да си прави шегички с факта, че така и не се бе опитал да спи със собствената си жена!

— Ромео бе изпаднал в пълна апатия — подигра го тя с надеждата, че ще разбие самодоволството му.

— Вече отбелязах, че сарказмът не ти отива, Маргьорит! — С блеснали очи той направи крачка към нея и сухо попита дали най-сетне ще може да седне тази вечер.

— Разбира се. — Небрежно посочи овехтелия диван на сиви и бели ивици. Чорапите бяха изчезнали безследно. — Ще пийнеш ли нещо? — Тя се приближи до бюфета и го погледна питащо с бутилка в ръка.

— Остави на мен. — Той пое бутилката и наля на двамата щедри дози джин с тоник. — За очарователната домакиня! — Дари я с дълъг преценяващ поглед, вдигна чаша и се отпусна на дивана. Марджи се настани в най-отдалеченото кресло. Когато тишината стана не само мъчителна, но и смешна, тя попита безгрижно:

— Та какво стана с теб след последната ни среща?

— Доста обширен въпрос. Както знаеш, най-напред се върнах в Англия, но сигурно не подозираш защо толкова много държах да започна бизнес в Канада. Чисто и просто с баща ми не се разбирахме. Възгледите му за фирмата са твърде закостенели. Управлява също като дядо Мартин, когато се е установил в Англия през двайсетте години. — Усмихна се топло, но не се знаеше дали на Марджи, или на спомена за любимия си роднина.

— Другият ми чичо — вметна тя. — Никога не съм го виждала.

— Бях едва двайсет и четиригодишен, когато започнах в семейната фирма. Баща ми твърдеше, че горя от глупав младежки ентусиазъм. — Усмивката внезапно изчезна от лицето му. — Спорехме за всичко, така че наследството на чичо Шарл ми бе добре дошло. С парите можех да открия филиал в Монреал. С огромно облекчение оставих по-малкия си брат Марк да се оправя с татко и се отправих към Новия свят.

— Където преуспя и се сдоби с жена, която не искаше — добави Марджи с непреднамерена горчивина.

— Маргьорит… — Вдигна ръка и безпомощно я отпусна. В погледа му пробяга обезсърчение, а тонът бе прекалено рязък: — Да, преуспях в бизнеса. Бързо усъвършенствах френския. Може би не трябваше да се женя за теб, но бях в безизходица. Имах нужда от капитала на чичо Шарл, а ти сякаш молеше за закрила.

— Затова ли се ожени за момиче, на което не държеше?

— Маргьорит! — В гласа му се долавяше нетърпение. — Винаги съм държал на теб. Не бях влюбен в онова шестнайсетгодишно дете, но бях убеден, че бракът ни ще потръгне. Какво лошо има в една връзка, в чиято основа лежи взаимна необходимост?

— Но аз НЕ се нуждаех от теб!

— Тогава защо се омъжи за мен? — Погледът му внезапно охладня.

— Вече обсъдихме този въпрос. Такава бе волята на чичо Шарл, а ти искаше парите. — Тя бързо смени темата: — Щом с чичо Морис не сте се разбирали, защо остана в Англия цели пет месеца?

— Щеше ми се да загладя нещата.

— Да — мрачно констатира тя. — И затова ме заряза.

— Скъпа моя, ти вече призна на всеослушание, че не си държала да бъдем истинско семейство! Сигурен съм, че нямаше да пожелаеш да ме придружиш!

О, Господи! Нима не бе ясно като бял ден, че е луда по него? Не, не беше. Винаги бе правила всичко възможно, за да прикрие чувствата си, и бе отказала да консумира брака. Не можеше да спечели сърцето му, но на всяка цена трябваше да съхрани гордостта си.

— Не — студено отвърна Марджи. — В никакъв случай!

— Така си и знаех. — Долови облекчението в гласа му. — След като преодолях разногласията с татко, се върнах в Монреал, но ти си бе отишла.

— Вероятно не си се изненадал.

— Ако щеш ми вярвай, но бях твърде учуден. Трябваше по-рано да се досетя, че пътищата ни ще се разделят… Но все пак бях изненадан, дори малко разочарован.

Марджи прогони прилива на надежда, пробуден от думите му, и се престори на безразлична.

— Значи поддържаш връзки с баща си? — поинтересува се тя.

— Да — кимна Джъстин. — Двамата с Марк управляват компетентно английския клон на фирмата. Аз прекарвам по-голямата част от годината в Монреал, но от време на време оставям всичко на управителя и посещавам семейството си в Шотландия. Следващата седмица ме очакват за риболов.

— Колко хубаво — безучастно рече Марджи. — А как е леля Джилиън?

— Мама почина преди три години.

— О! Съжалявам, Джъстин, не знаех.

— Няма нищо.

Марджи го погледна крадешком, докато се преструваше, че проучва лимона в питието си. Настанен удобно на раирания диван, Джъстин изглеждаше изключително красив и елегантен. И малко гладен. Съвсем бе забравила за вечерята. Рязко скочи от мястото си.

— Ще нагледам телешкото — рече тя и се изчерви без видима причина. — Ако искаш, налей си още едно питие.

След няколко минути седяха сдържано и официално на претрупаната маса в трапезарията. Марджи премести бегониите за пети път, защото не виждаше лицето на Джъстин. Сърцето й отново затуптя лудо от изкусителната му усмивка. За да се поуспокои, тя грабна чиниите от салатата и бързо се скри в кухнята. Вечерята бе истинска катастрофа. Възнамеряваше да държи Джъстин на разстояние, а всъщност бе попаднала в плен на интимна обстановка, която я караше да се чувства слаба и безпомощна. Добре щеше да подреди предателката Ана, само да се прибере! Джъстин очакваше второто блюдо. Марджи ловко сипа две порции говеждо по бургундски.

— Много е вкусно — похвали я той със сърдечна усмивка, от която стомахът й се сви на топка. — Станала си една способна млада жена, Маргьорит!

Доброто й настроение начаса бе погребано от вълна на негодувание.

— Марджи, а не Маргьорит, а освен това можех да готвя, когато се оженихме, но ти не се свърташе вкъщи, за да го узнаеш!

— Май те обидих — смръщено рече Джъстин.

Не, не ме обиди, безчувствено копеле, а направо разби сърцето ми, възмутено помисли Марджи, а на глас враждебно подметна:

— Не се надценявай! Май споменах, че мнението ти вече не ме засяга.

— Но някога е било важно за теб, нали? — Суровият му поглед се прикова върху нея. Тя понечи да му отвърне, но той не й даде възможност да говори, а сам продължи: — Не можеш да ме принудиш да те наричам Марджи. Това име не ти подхожда. За мен винаги ще бъдеш Маргьорит!

Никога няма да бъда нищо за теб, уморено помисли тя. Беше й все едно как ще я нарича през единствената вечер, която щяха да прекарат заедно.

— Наричай ме както желаеш — безразлично отвърна Марджи.

— Ако продължаваш да ми държиш такъв тон, ще се изкуша да те назова и с други имена — подметна Джъстин и повдигна едната си вежда, — но не така ласкави като Маргьорит, което, между другото, значи „бисер“.

— Страхотно! Като че ли са ме хвърлили на свинете! — Сините й очи го фиксираха предизвикателно. Стоманеният му поглед бавно се спря върху лицето й, поруменяло не само от гняв, но и от подлудяващото физическо привличане и чувственост, излъчвани от Джъстин.

— Не е лошо да обясниш забележката си! — В тона му се долавяше заплаха.

Марджи хвърли един поглед на здраво стиснатата му челюст и на ръката, стиснала здраво чашата с вино. Реши, че май наистина се налага да му обясни. Все пак срещу нея не седеше свиня, а невероятно сексапилен мъж, чиито ръце би искала да почувства върху тялото си…

— Не вложих особен смисъл в думите си — намусено изрече тя и начаса се почувства като седемгодишно виновно момиченце. — Казах го просто така. Може би имах предвид „но не и безценен бисер“, тъй като, според теб, не съм незаменима.

— Не знаеш кога да спреш, Маргьорит! — Тонът му бе по-мек, но ъгълчетата на устните му леко потрепваха.

— Изобщо не съм искала да започвам — призна тя с лека усмивка.

— Тогава не го прави пак! — Той се протегна, леко докосна бузата й и се усмихна неочаквано нежно. — Не отговори дали мнението ми е имало значение за теб, Маргьорит?

— Щом питаш, да. Някога щях да ти готвя с радост, ако бе пожелал.

— Но нали Анриет готвеше? — Смръщи вежди озадачено.

— Тя ме научи, но тъй като ти си идваше за вечеря от дъжд на вятър, не си струваше труда да приготвям вечеря. — Едно на нула за мен, самодоволно си каза тя.

— Та това бе моят дом! Имах право да влизам и излизам, когато си искам.

— И го правеше твърде често.

— Така е. Съжалявам. Какво друго не знам за теб? — Остави ножа и вилицата и се облегна назад.

Тя сви рамене, защото не искаше да му признае, че е лудо влюбена в него, и няколко луди замайващи седмици се бе надявала двамата да създадат истинско семейство. Все пак трябваше да му даде някакъв отговор:

— Сигурно не предполагаш, че мога да шия и да танцувам степ — шеговито отвърна тя. — Освен това пиша безобразна поезия и съм специалист по софтуера.

— Възприемам безобразната поезия, но компютрите? Трудно ми е да повярвам, че мърлявата малка Маргьорит е собственик на процъфтяваща фирма. — Усмихна се снизходително.

— Не ме подценявай, Джъстин! Мисля, че успехът ми не е по-малък от твоя, макар и в друга област.

— Сигурно. — Мъжът я изгледа замислено. — Не съм искал да те подценявам, само ми е трудно да осъзная, че си пораснала. Ще ми простиш ли? — Усмивката му вече не бе снизходителна, а безочлива демонстрация на очарованието му. Бедната Марджи бе напълно обезоръжена.

— Прощавам ти — простичко рече тя.

Джъстин отпи от виното и се взря в нея над ръба на чашата.

— А сега ми разкажи какво прави през изминалите единайсет години, Марджи. Чу историята ми. Дойде твоят ред.

— Наистина ли се интересуваш? — Не можа да прикрие остротата в тона си и Джъстин здраво стисна устни от раздразнение.

— В противен случай нямаше да те моля. Казах ти, че съм загрижен за теб.

Да, като за някое роднинско дете. Но тя вече не бе дете и той го бе осъзнал, дори бе решил, че от нея би станала идеална съпруга. Може би бе стигнал до този извод преди много години, когато предложи наистина да му стане жена. Сигурно и тогава му е било все едно, тъй като не се опита да промени мнението й, нито пък да установи връзка с нея по-късно. Сега обаче искаше да знае какво е направила с живота си. Нямаше разумна причина да му откаже.

— Добре — отсече тя. — Само минутка! — Скочи от стола и се втурна към кухнята — уж да донесе десерта, но в действителност, за да успокои нервите си. След като пое дълбоко дъх няколко пъти, бе в състояние да сервира парфето.

Сетне със спокоен и безизразен тон разказа на Джъстин как скоро след завръщането му в Англия се е сбогувала с Анриет и заминала за Виктория. Той й бе оставил солидна сума пари — Джъстин винаги бе щедър към нея — така че Марджи спокойно бе завършила училище и колеж по бизнес администрация. Поработила няколко години в компютърна фирма и постепенно започнала да разработва собствени програми. След няколко успешни продажби се убедила, че притежава достатъчно мозък и търговски нюх, за да основе самостоятелна фирма, която в момента процъфтяваше…

— Освен това купих тази къща — високомерно завърши Марджи.

— Впечатляващ списък от постижения — отсъди той, но по всичко личеше, че се интересува не толкова от фактите, колкото от начина, по който младата жена ги представи.

Тя не знаеше как да му отговори, затова вдигна остатъците от парфето, отклонявайки половинчатото му предложение за помощ, стовари чиниите в безпорядък върху кухненската маса и съобщи, че ще сервира кафето в дневната. Когато след няколко минути внесе димящите чаши, Джъстин се бе настанил на дивана.

— Седни до мен — нареди той и потупа мястото до себе си, щом забеляза, че Марджи се е упътила към отдалеченото кресло.

— Не, аз…

— Не ми възразявай, Маргьорит! — Тя се извърна, но той я хвана за ръката, дръпна я надолу и едва не разля кафето й.

— Виж какво направи! — ядно възкликна обидената жена. — Не съм дете, че да ме командваш!

— Нищо не съм направил и много добре виждам, че не си дете. Честно казано — продължи той, като обгърна с поглед дългите й крака, — тъкмо започна да ми просветва, че си моята собствена пораснала женичка…

— Вече не. Всъщност никога не съм била! — изстреля Марджи и седна колкото се може по-далеч от него.

Джъстин се усмихна подкупващо.

— Май преди малко твърдеше, че не се боиш от мен.

— Така е. — Тя отпи голяма глътка кафе, задави се и опръска роклята си. Мъжът измъкна от джоба си носна кърпичка и й я подаде. За миг ръцете им се докоснаха и помежду им сякаш прехвръкна искра, която ги прикова в странна неподвижност. Марджи изпусна кърпичката, Джъстин я вдигна и се помъчи да изчисти петното от кафе на гърдите й.

— Ще го изпера със студена вода! — високо рече Марджи. Бе останала без дъх.

— Добре. — Джъстин понечи да прибере кърпичката си и коленете му докоснаха бедрото й. Погледът му бавно я прикова, ръката му се протегна нагоре, сякаш водена от невидима сила, приглади дългата й коса и нежно обви пръсти около шията й. Марджи седеше като вкаменена. Джъстин полека се наведе към нея и устните му, които до този ден бяха докосвали бегло единствено челото й, притиснаха нейните. За миг тя вкуси изумителната наслада, която бе очаквала цял живот…