Роз Дени
Магазин „Романтика“ (2)

Втора глава

Сам Корт спря на паркинга пред луксозната си вила. Излезе от ягуара, прегърби се под студения порив на вятъра и тръгна намръщен след дъщеря си, която тръшна вратата на колата и хукна към къщата, без да се обръща. Вечерта започваше лошо. Не така си бе представял първата им вечер в новия дом. А може би прекалено много бе разчитал, че с това преместване двамата ще започнат нов живот?

Извади разсеяно пропуска и го показа на възрастния пазач. Холи трябваше да чака и от упорито вирнатата й брадичка ясно личеше, че е ядосана. Какво пък, и той бе ядосан от поведението й. Трябваше да разсее напрежението.

— Холи… — започна той, но тя се втурна към вратата, без да го чака. — Внимавай, ще паднеш!

— Татко! — хвърли му тя предизвикателен поглед. — Докога ще се държиш с мен като с дете?

Сгушена в палтото, Холи му заприлича на жребче, което всеки момент ще се отскубне от поводите. Колко по-лесно бе всичко, когато момиченцето беше на пет години и го боготвореше…

— В края на краищата — продължи тя, — по алгебра и по английски ме преместиха в десети клас.

— Браво, зайо! — Сам отключи вратата и разроши нежно мократа й коса.

— Татко… — дръпна се тя. — Не искам вече да ми викаш „зайо“.

Усмивката му угасна.

— Цял живот съм те наричал така. Това демонстрация заради проклетото бельо ли е?

Тя ритна една от натрупаните в хола кутии, без да го поглежда. Сам се наведе към нея.

— Какво имаш на очите си? — попита той рязко.

— На очите ми ли? Нищо. Защо?

— Холи! Гримирана ли си? — Прекара пръст по клепача й и стисна зъби. — Иди се измий — каза спокойно и изтри пръста си с носна кърпа. — След това ще излезем да изядем по една пица и да се разходим.

— Всички момичета на моята възраст носят грим и червило — възрази Холи. — Защо аз да не мога?

— Защото не ти трябва! — Усети как търпението го напуска. — Защо искаш да развалиш хубавата си кожа?

Устните й трепнаха, а очите й се напълниха със сълзи. Сърцето му се сви. Не можеше да издържа сълзите й. Разкопча най-горното копче на ризата си. Този път няма да мине!

— Нямаше нужда да връщаш хубавото ми бельо — изхлипа Холи обвинително. — То нямаше да развали кожата ми. Ако не ме беше заварил да го показвам на майката на Стейси, нямаше дори да знаеш. Продавачката в магазина ми каза, че ако имала дъщеря, щяла да й купи точно това.

Сам се обърна Холи му бе напомнила за срещата с онази дългокрака блондинка. Целият скандал стана след тежка тренировка, от която костите го боляха. В такива дни съжаляваше, че бившата му жена се втурна към света на шоубизнеса с надеждата да стане звезда и го остави сам да се справя с възпитанието на дъщеря им.

— Нямам намерение да обсъждам това. — Посочи към витата стълба. — Иди се преоблечи. Първо ще ядем и после ще поговорим.

Сълзите се затъркаляха по бузите на Холи. Но като видя, че от тях няма полза, тя се извърна рязко, провря се между кутиите и изтича по стълбата.

Сам опря чело на студения прозорец и се загледа в проливния дъжд. Всички момичета ли носеха тонове грим? Бе се надявал, че тези спорове ще останат в Лос Анджелис, заедно с холивудското влияние.

Силен звън прекъсна мрачните му мисли. Не можа веднага да осъзнае, че е домофонът.

— Корт слуша.

— Добър вечер, господин Корт — чу той гласа на пазача. — Една полуудавена дама иска да ви посети.

— Не очаквам никого. Коя е тя? — Само Пол и Съни Евънс знаеха, че се е преместил тук.

— Тя казва, че идвала по работа. — Тонът на пазача показваше, че не вярва на тези думи.

Сам си спомни, че се е обадил на фирма за поддържане на домакинството. Може би бяха изпратили свой представител.

— Пуснете я — съгласи се той неохотно и тръгна към вратата. Реши да пресрещне горката жена до портала на двора и там да отговори на въпросите й, за да не я разкарва до къщата.

Не очакваше, че дъждът толкова се е усилил. Ризата му бързо се намокри. Не очакваше също, че и посетителката, бореща се като него със силния вятър, ще върви, без да гледа напред. Той се блъсна в нея и едва не я събори. Чу изненадания й вик и я хвана за ръката, за да не паднат и двамата. Вдигна глава и я огледа. Първото, което видя, беше бясно пулсиращата вена на бялата й шия. После, когато позна жената от магазина за бельо, собственият му пулс се ускори от гняв.

— Вие? — изръмжа той. — Какво правите тук?

— Наслаждавам се на обноските на един грубиян — отсече Брин Пауъл, отметна мокрите кичури от очите си и опита да се освободи.

Но Сам стисна още по-силно ръката й. За миг изпита желание да й покаже какво значи истински грубиян. Колкото повече гледаше чувствените й, блестящи от дъжда, червени устни, толкова повече се засилваше желанието. Само това му липсваше! Намръщи се и я отблъсна.

— Пак ви питам, какво правите тук?

— Във всеки случай не се радвам на чара ви.

Преди последния спор с Холи, Сам съжаляваше, че се нахвърли така върху жената. Не беше в негов стил. Спомни си как привлекателната блондинка се появи в магазина. Изглеждаше като светица сред еротични дрънкулки. И се държеше с такова непоносимо спокойствие!

Брин мина покрай него и се насочи към вратата.

— Ако не възразявате, искам да поговоря със съпругата ви.

— Възразявам. — Сам хвана ръката й, преди да успее да почука. — Каквито и въпроси да имате, ще трябва да ги обсъдите с мен.

Брин вдигна глава и видя как малка дъждовна капка се изтърколи по загорялата му буза и спря в трапчинката на брадичката.

— Невъзпитаните хора като вас могат да говорят по работа на стълбите, но аз предпочитам да вляза на сухо.

— Разбира се, госпожо, заповядайте в моята приемна… — произнесе той подигравателно и отвори вратата.

— … каза паякът на мухата — довърши тя машинално стихотворението и, неволно потрепервайки, влезе в топлото антре. — Тръгнахте си от магазина, без да вземете парите на Холи. Предполагам, госпожа Корт я е посъветвала да направи тези покупки, след като вие очевидно сте против.

— Много предполагате. — Той блъсна вратата зад гърба си и избута Брин навътре. — Холи! Ела тук, ако обичаш.

Брин погледна към витата дъбова стълба. Никога не бе влизала в тази вила, макар че отдавна й се възхищаваше. Винаги си бе представяла, че прозорците на спалнята гледат към небето и човек може да лежи и да брои звездите.

— Очевидно знаете за мен повече, отколкото аз за вас — обади се Сам зад гърба й. — Много ли ще е нахално да попитам за името ви?

Тя се обърна да отговори, но от устата й не можа да излезе нито звук. Господин Корт бе хвърлил мократа си вратовръзка на пода и в момента събличаше ризата. След това тръсна глава и преди Брин да успее да мигне, свали и фланелката и се избърса с нея. Единственият дефект, който забеляза в съвършеното му тяло, бе дългият блед белег от рамото до лакътя и още един на ключицата от другата страна. Хокеят! Кънки… Лед… Нищо по-умно не й дойде наум. Гърлото й пресъхна. Изведнъж й се стори, че в къщата е много горещо и разсеяно започна да разкопчава шлифера си.

— Е, ще ми кажете ли името си, или не? — В гласа му се долавяше неприкрит смях.

— Толкова ли е смешно, че искам да ви върна парите? — попита Брин, все още загледана в играещите под кожата мускули. — Къде е Холи? — Не хареса собствения си глас. Още по-малко хареса следващата мисъл, че кожата на Сам Корт изглежда… топла. Отдавна не бе докосвала мъж. Откакто се раздели с Антъни Карерас. Антъни, който обещаваше винаги да се грижи за нея. Който никога не изпълняваше обещанията си… Изведнъж усети, че мълчанието се е проточило и че Сам Корт я гледа с очакване. — Моля?

— Името. Как. Се. Казвате. Или може би трябва да ви наричам Мадам, като се има предвид с какво се занимавате. — Отметна глава и се разсмя. — Е, не се обиждайте. Щях да кажа, че Златокоска е по-подходящо, ако това, което забелязах, наистина беше изчервяване.

— Татко! — чу се глас отгоре. — Викаш ли ме?

Брин подскочи и се обърна. Момичето изненадано спря по средата на стълбата.

— Г-госпожица Пауъл? — заекна тя, нервно премести поглед от посетителката към баща си и обратно и прехапа устни.

— Здравей, Холи. — Брин едва не я прегърна от радост, че вече не е сама с баща й. — Но моля те… Всички ме наричат Брин — добави тя с усмивка. — Харесва ли ти новата къща? — Погледът й обгърна луксозния хол, топлата дърворезба по стените и стъклописите по вратите. — Никога не е лесно човек да се мести, но едва ли би могла да отидеш на по-хубаво място.

— Кевин би я харесал — сведе очи Холи.

— Не знаех, че се познавате с Кевин.

— Кой е Кевин? — настръхна Сам. — Същият ли, когото пращахте по дяволите, когато дойдох в магазина?

Брин не отговори, а Холи приближи нервно до нея.

— Кевин ми каза, че би му било много приятно да седне на нашата тераса и да гледа яхтите. От неговата спалня каналът не се вижда. Казах му, че ако татко няма нищо против, може да дойде някоя събота. Ако, разбира се — намръщи се тя, — се чувства добре. И ако вие се съгласите.

— Кой е Кевин? — повтори Сам възмутено. — Вашият син ли? И откъде Холи познава спалнята му? — Гледаше дъщеря си, но очевидно въпросът бе насочен към Брин. Поне най-после научи името й. Брин Пауъл. Брин. Но дали Холи я нарече госпожа, или госпожица? Повтори наум името и откри, че му харесва.

— Кевин е по-малкият ми брат — отговори Брин, преизпълнена с уважение към Холи. Какво ли й струваше да говори свободно пред баща си, който толкова лесно правеше прибързани изводи?

— А откъде го познава Холи? Защо никога не съм чувал за този младеж?

Тя не знаеше как са се сприятелили Кевин и Холи. Не помнеше брат й да е споменавал за момичето, но се опита да разведри атмосферата.

— Кевин има бъбречно заболяване. Когато не може да ходи на училище, Стейси Евънс му помага с уроците и взема домашните му. След като момичетата явно са приятелки, досещам се как дъщеря ви се е запознала с него.

Не виждаше смисъл да споменава за безкрайните болезнени изследвания, за да се намери подходящ донор за Кевин. Човек като Сам Корт не би се интересувал от мъчителното очакване да разбере дали самата тя би била подходяща. Това беше неин проблем. Кевин нямаше на кого друг да разчита… Овладя внезапно обзелия я страх и се обърна да види как господин Корт приема обясненията.

— Не ви ли е студено? — попита тя, без да се замисля.

Отначало той изглеждаше ядосан, след това по лицето му се разля изкусителна усмивка. Изражението му, толкова строго преди миг, омекна и Брин усети силно желание да докосне страните му. Тя се намръщи, отстъпи крачка назад и си напомни, че вече е загубила прекалено много време за тази работа. Извади от чантата си счетоводната книга.

— Парите, господин Корт — прошепна тя. — Може би трябва да ги върна на Холи. — Изкашля се и повиши глас: — Според моите сметки дължа на някого в тази къща четирийсет и пет долара и двайсет цента. — Отметна кичур коса от очите си и се зае да открие химикалка в чантата си. Този мъж без съмнение бе свикнал жените да падат в краката му. Е, за нея мускулите не са достатъчни, ако има сили да хукне след някой.

Сам бе заинтригуван от начина, по който тя се изчервяваше и се опитваше да не го показва. Струваше му се странно, че жена, която притежава подобен магазин, може да се изчервява. Сепна се. Не бе тръгнал да си избира жена! Ако това някога се случеше, неговата избраничка нямаше да продава бельо. Стана течение и той се обърна към дъщеря си:

— Моля те, направи ми една услуга. Донеси ми чиста риза от гардероба.

Холи се поколеба, сякаш искаше да възрази, но очевидно размисли и пое по стълбата.

Слава Богу, най-после реши да се облече, помисли Брин. Седна на една кутия и започна да пише, но немигащият оценяващ поглед на Сам я изнервяше.

— Скоро ли ще се върне съпругата ви, господин Корт? — настоя тя, макар вече да подозираше, че ако изобщо съществува някаква госпожа Корт, тя не живее тук.

Той обаче не отговори и Брин вдигна поглед. Изправен до нея, Сам я гледаше мълчаливо и не знаеше какво да каже. Накрая избра уклончив отговор — защитна стена срещу странното привличане, което долавяше помежду им.

— В тази къща всички решения взимам аз. Ако имате да кажете нещо, ще го споделите с мен. — По дяволите, сигурно приличаше на деспот. Видя как през лицето на Брин пробяга съчувствие. Съчувствие към дъщеря му. — Нищо, свързано с моето семейство, не ви засяга — продължи той с леден глас. — Препоръчвам ви да запазите съчувствието си за някой, който има нужда от него. Аз не се нуждая от съчувствие.

Очите на Брин светнаха гневно:

— Съчувствам на всяко дете с такъв тираничен баща, господин Корт. Давате ли си сметка колко е трудно за едно момиче на тази възраст да изгради самоуважение, без да намира подкрепа у дома?

— Така ли? А защо вие се смятате за най-големия специалист в света? — Той тръгна към нея, но тя отново се бе заела с писане и не му обърна внимание. — Може би ви е интересно да знаете, че с дъщеря ми рядко имаме противоречия. На пръсти се броят случаите, когато сме спорили. Това включва и днешния скандал заради вашето отвратително бельо. — Докато говореше, разтриваше стария белег на ключицата. Винаги по време на дъжд го болеше. Трябваше му гореща сауна… ако тази жена въобще някога си отидеше. Той въздъхна и затвори очи. Когато отново ги отвори, срещна изпълнения с неприязън поглед на Брин. — Холи! — извика той. — Защо се бавиш, по дяволите? Не съм казал да гладиш.

Брин отмести поглед от голите гърди на хокеиста. Никаква скромност! Очевидно правилата, които налагаше на дъщеря си, не важаха за него.

Тя извади от чантата си върнатите покупки. Обикновено помнеше наизуст номерата на артикулите, но тази вечер всичко бе забравила. Вниманието й привлякоха стъпките на Холи по стълбата. Усети копнежа в очите на момичето. Бе сигурна, че баща й също го е видял. Как ли се чувстваше, когато разочарованието на дъщеря му бе толкова явно? Без да иска, изпита съчувствие и към двамата. Бързо надраска разписката, откъсна я и пъхна възможно най-незабележимо бельото обратно в чантата. Не трябваше да идва. Нямаше право да се намесва. Ако тя беше на мястото на Сам Корт, не би позволила някой да застане между нея и Кевин. Все пак можеше да ободри малко Холи.

— Тази вечер косата ти е много хубава — усмихна й се тя, закопчавайки шлифера си. — Мисля, че ако малко я скъсиш, ще изглежда по-гъста и чуплива.

Докато говореше, светлината в къщата примигна и угасна.

— Татко!

— От бурята е, зайо. Не мърдай. Имам фенерче в чантата. — Гласът на Сам звучеше успокоително.

Брин се втурна към входната врата и се блъсна в мъжа. Впи пръсти в рамото му.

— Само у вас ли спря токът, или в целия квартал?

— Като казах да не се мърда, това се отнася и за вас. — Той я отмести, без да отговори на въпроса й.

— Но вие не разбирате! Трябва да се обадя вкъщи. Кевин е на апарата за хемодиализа… Ох! — Тя се спъна в един кашон и загуби равновесие.

— Татко! — Холи бе тръгнала по стълбата към баща си и паниката в гласа й се засилваше.

Сам хвана Брин и я дръпна към себе си.

— Ако и двете правите каквото ви казвам, всичко ще бъде наред — скастри ги той. — Телефонът ни още не е свързан, но сега ще излезем и ще видим какво става. — За секунди той взе нещата в свои ръце и ги изведе в бурната тъмна нощ.

При други обстоятелства Брин би се обидила от покровителственото му държание. Но сега мислите й бяха заети само с Кевин. Отново се спъна и този път заби нос в широкия му гръб.

— Спокойно, спокойно. — Той я хвана за ръка. Бе прегърнал здраво през рамо дъщеря си, която носеше фенерчето.

— Не можете ли да побързате?

— И да се пребия? Сигурно ви се иска — изръмжа Сам. — Холи, внимавай. По-бавно! Не искам никой да пострада.

Вятърът откъм залива отмъстително ги блъскаше, дъждът се просмукваше в дрехите им. Брин трепереше, свита зад Сам. Той се оказа прав да не бърза — кракът й попадна в някаква пукнатина и глезенът болезнено се изви. Тя извика, но веднага прехапа устни.

— Ударихте ли се?

— Нищо ми няма — излъга Брин. — Моля ви… Трябва да побързаме.

— Ще се обадим от портала. Вижте, пазачът вече е запалил фенер.

Тя не помнеше някога лъч светлина и работещ телефон да са й се стрували по-ценни. Но с напредването на болестта на Кевин се бе научила да се радва и на най-малкия късмет.

След малко и Сам, и Холи, и пазачът, скупчени около нея, напрегнато чакаха края на разговора. Накрая тя затвори телефона и бавно пое въздух:

— За мое щастие нашата домашна помощничка се е забавила заради бурята. Кевин вече е на път към болницата. Благодаря на всички ви. Ще взема колата и ще го прибера.

— Ще се оправи ли Кевин? — прошепна Холи.

— Не се безпокой, случвало му се е и друг път. Лекарите от „Бърза помощ“ си знаят работата. Проблемът е, че ако по средата на хемодиализата спре токът, помпата блокира. В такъв случай цялата система трябва да се свали и да се почисти от съсиреци и замърсявания, за да не се получи инфекция и загуба на кръв — обясни тя. — Но сега вече всичко е наред, сигурна съм.

— Всички улични лампи са изгаснали. Не можете да вървите пеша в тази тъмнина. Ще ви закарам до болницата. — Сам благодари на пазача и ги поведе към колата.

— Няма нужда. И без това трябва да взема колата, за да закарам Кевин вкъщи — възрази Брин, но той властно я принуди да влезе в ягуара.

Първото, което я изненада, бе миризмата на кожената тапицерия. След това усети, че трепери. Как ли щеше да изкачи пеша този хълм?

— Накъде? — попита Сам и я погледна през рамо.

Брин обясни, но се успокои едва когато видя в далечината светлините на болницата. Но, разбира се, сградата на болницата имаше собствено захранване! Въздъхна с облекчение.

— Боли ли ви кракът? — Той отново я погледна изпитателно.

— Не… Не много. Всъщност… Мислех си колко сте любезен… Внимателен…

Сам се усмихна и спря пред ярко осветения вход на болницата.

— Като се има предвид, че съм дебелоглав, тираничен грубиян и отгоре на всичко невъзпитан? — Не й даде време да отговори и изскочи. Обиколи колата, отвори нейната врата и спря с ръка Холи: — Ще вляза с госпожица Пауъл, за да видя дали всичко е наред.

— Няма смисъл да си губите времето — вдигна ръка Брин. — Утре Холи е на училище, а ви попречих и да подредите багажа. И друг път съм идвала тук и ще се оправя. — Тя замълча — Едва не забравих. Парите ви. — С изненада видя, че още стиска разписката. — Аз ви дължа извинение. Не трябваше да се бъркам… Но не съм казала, че сте дебелоглав.

Сам затвори вратата на Холи и тръгна с Брин към входа. Спря под лампите и небрежно посегна към нежното дантелено бельо, подаващо се от страничния джоб на чантата.

— Имам сериозни причини да мисля, че на Холи не й трябват такива неща. Проблемът съвсем не е в бельото. Но тази вечер реших, че нейното щастие е по-важно от всичките ми съображения. — Той спокойно сгъна бележката, затвори пръстите на Брин около нея и за момент задържа ръката й. — Умен мъж е този, който понякога приема съвета на една умна жена. Сигурна ли сте, че не искате да ви помогна да закарате Кевин вкъщи?

Брин кимна. Ръката й лежеше в дланта му и за пръв път младата жена нямаше готов отговор. Сам я пусна, влезе в колата и потегли, без да се обръща. Холи й махна през страничното стъкло.

Когато светлините на ягуара се скриха от погледа й, Брин се отърси от вцепенението и пъхна смачканата хартийка в джоба си. Трудно й бе да реши какво да прави с мъж, когото имаше намерение да мрази, който успя да я разгневи, още преди да се запознаят, но който изведнъж й се стори много човечен и я накара да тръпне.

Рязко тръсна глава. Не й трябваха никакви трепети. Състоянието на брат й налагаше да му отделя всичкото си свободно време, а Бог бе свидетел, то не беше много.