Роз Дени
Магазин „Романтика“ (1)

Първа глава

Звънчето на входа на „Романтика“ весело извести идването на закъснял клиент. Брин Пауъл откъсна очи от колоната цифри и погледна часовника. Шест без една минута. Кой ли е тръгнал да пазарува по това време в такава буря? Ако не бе решила да поостане, за да направи опис на стоката, щеше да се ядоса. Погледът й падна върху купчините дамско бельо. Явно тази вечер щеше да се върне при Кевин по-късно от обикновено.

Е, добре, клиентът можеше и да почака. Брин въздъхна и извика:

— Разглеждайте, след малко идвам.

Чу как клиентът тръгна из магазина. Тя посегна към телефона и се опита да пооправи косата си. Колкото и здраво да я пристягаше сутрин, до вечерта тежките кичури винаги се изплъзваха.

Телефонът вкъщи даваше заето. Дъждът забарабани още по-силно по покрива. А може би нейният посетител е влязъл само да се скрие на сухо?

Набра отново, но линията пак беше заета. Брин стисна слушалката под брадичката си и пресметна дневния оборот.

— По дяволите този Кевин! — изръмжа тя и тресна телефона.

Дървеният под зад нея внезапно изскърца и й напомни, че е сама в магазина с непознатия купувач. Внезапно се уплаши.

— Ако вече сте изпратили Кевин по дяволите, може би ще ми обърнете внимание — чу тя плътен мъжки глас през ударите на сърцето си.

Значи клиентът бе не само закъснял, но и претенциозен. Брин се насили да изобрази студена усмивка. На вратата на канцеларията ясно пишеше „Вход забранен“ и тя щеше да му го напомни.

Завъртя се рязко на стола и едва не удари колене в изправения до бюрото й мъж. Погледът й потъна в очите му и думите замръзнаха на устните й.

Теменужените му очи я поразиха! Както и мъжественото му и енергично лице… Брин усети, че по гърба й полазиха мравки. Изкашля се.

— Ужасно време за пазаруване. — Гласът й прозвуча високо, почти пискливо.

Мъжът не обърна внимание на опита й да завърже разговор. Вдигна вежди и с въздишка обърна поглед към счетоводната й книга. Брин не откъсваше очи от лицето му, изучавайки трапчинката на брадичката му, плътните му устни и изпъкналите скули.

— Надявам се, не съм сбъркал магазина — заяви той рязко, почти обвинително.

Гласът му прозвуча сприхаво, но в същото време някак… задушевно. Странно съчетание. Брин отново потрепери. Никога не бе виждала този човек, а познаваше цялото население на Фронтидж Бей. Поизправи се на стола и се намръщи.

Той също свъси вежди. В дългите му гъсти мигли блестяха капчици дъжд. Брин почувства, че сърцето й се качва в гърлото.

— Виждам, че сте намерили размера, който ви трябва. — Тя се зае с купчината копринено бельо върху бюрото и се опита да успокои сърцето си. Изправи се и се обърна към него с най-професионалната си усмивка: — Насам, моля. Ще пресметна сумата. А може би искате да вземете за съпругата си и комбинезон в същия цвят? — Не беше погледнала дали носи венчална халка, но като се има предвид интимната покупка, такова предположение изглеждаше основателно.

Той не отговори. Брин се обърна и срещна студения поглед на мъжа.

— Добре, без комбинезон. — Още една усмивка — Елате на касата, ако обичате… Сигурно имате твърде специален повод, за да тръгнете да купувате в такова отвратително време. Искате ли кутия за подарък?

— Не си правете труда — изръмжа той, мина покрай нея и влезе в магазина. — Покупките ги е направила дъщеря ми. Аз само ги връщам. Макар че, трябва да призная, мислех направо да хвърля тези… неща в кофата за боклук. Ала ме беше страх да не ги изрови.

Брин тръгна след него, опитвайки се да проумее гневните думи. Значи искаше смяна и, както повечето мъже, попаднали в магазин за дамско бельо, се чувстваше не на място и му се струваше, че трябва да се държи грубо.

— След вас, господине. — Тя се изплези зад гърба му. Значи и такъв привлекателен мъж в края на краищата не бе лишен от човешки слабости. Сега, когато не беше под магията на необикновените му очи, можа да го огледа по-добре. Фигурата му бе… малко мечешка. На високопоставен мечок, реши тя, забелязала ушитото по поръчка палто. Приличаше на човек, свикнал да поема по-големи отговорности от връщането на дамско бельо…

Но той като че ли нямаше намерение да избира. Бе се насочил към изхода!

— Един момент, моля. Почакайте! Мислех, че искате смяна.

Мъжът се обърна към нея, без да пуска дръжката на вратата.

— И вие, предполагам, бихте ми препоръчали нещо такова?

Брин погледна дълбоко изрязаното червено боди, което бе посочил.

— Червеното не е за всеки — посъветва го тя.

— Сигурен съм! — отсече мъжът. Той излъчваше враждебност и Брин заекна:

— В такъв случай… Доколкото разбирам, трябва да ви върна парите. Но защо всъщност дъщеря ви е недоволна от покупката си?

— Защо ли? — избухна непознатият и посочи към рафта с още по-оскъдно черно бельо. — Как не ви е срам да питате! Би трябвало да се забрани със закон да се продава на тринайсетгодишни момиченца бельо за… проститутки! Но тъй като очевидно такъв закон няма… — Тонът му стана насмешлив. — Бих ви посъветвал да не продавате на моето дете други подобни… неща. В противен случай ще си имате работа с мен.

Потресена, все още озадачена от възмущението в очите, които отначало й се сториха толкова нежни, Брин гледаше занемяла как нахлулият вятър развява полите на зеления сатенен халат около коленете на куклата манекен. Вратата се затвори с трясък зад гърба на мъжа. Звънчето отново се обади, но този път веселият му звън й се стори съвсем неуместен. Тя притисна дантелата към гърдите си, изтича към прозореца и се взря в бурната нощ. Чу рев на двигател. Лампата на ъгъла освети ягуар нов модел.

— Ягуар! — пламна тя от яд. — Съвсем подходящ за Тарзан! — Заключи вратата със същата ярост, с която посетителят я бе затръшнал и спря да види върнатите покупки. — Нахалник! Проститутки ли? Колко жени се редиха на опашка, за да купят подобно бельо за дъщерите си! — Беше стилно. Елегантно. Тя сама бе измислила този модел от коприна и дантела от своята серия „Сладки мечти“, за да събуди чувство на женственост у младите момичета. — Как смее! — повтори Брин още по-гневно и започна да гаси лампите в магазина.

Едва когато всичко потъна в тъмнина, се успокои дотолкова, че да се върне в канцеларията и да се заеме със сметките. Но дори тогава не успя да се съсредоточи. Та нали защото толкова добре познаваше стеснителността на младите жени бе измислила „Сладки мечти“! Поради същата причина реши да предложи на момичетата курс за изграждане на самоуважение. Как смееше той да й отправя подобни нагли обвинения!

Грабна вбесена телефона. Първо завъртя вкъщи, но отново чу сигнала „заето“ и стовари слушалката. За какво ли можеше Кевин да говори толкова дълго? Обзе я тревога.

Реши да приключи с пресмятането на оборота и да остави описа на стоката за друга вечер. Но докато работеше, мислите й се връщаха към непознатия. Грубиян, реши тя. Какво ли би казал за собственото й почти несъществуващо бельо? Е, да, то определено бе предизвикателно. Точно това беше целта. Самоуверените жени, които обичаха да чувстват допира на коприна до кожата си, харесваха този модел. Но той явно не знаеше, че жените от всички възрасти предпочитат понякога сексуалната фантазия пред здравия разум!

Изпита съчувствие към дъщерята на грубияна. Толкова хубав мъж, с такова високо самочувствие, сигурно никога не е страдал от юношеска свенливост и нямаше представа какво означава да се притесняваш за външността си.

Брин сведе поглед към счетоводната книга и опита да се съсредоточи над сметките, но така и не можеше да се отърси от спомена за неприятната среща. Каква ли беше жена му? Потисната? Наплашена? А коя всъщност бе дъщеря му?

Проследи с пръст сумите от лентата на касовия апарат и опита да си спомни кой клиент какво е купил. Би трябвало веднага да забрави случилото се… Само че му дължеше пари. Не че на човек, който кара ягуар, са му необходими тези пари, но все пак…

Намръщи се. Моделът „Сладки мечти“ не беше евтин. Как можеше дъщеричката на този благочестив простак да си го купи сама? А може би съпругата му е бръкнала в семейния бюджет? Ами ако жената е решила да се опълчи срещу тираничния си мъж?

Пръстът й стигна до сума, която отговаряше точно на цената на върнатото бельо.

— Мишлето! — прошепна Брин прякора, който бе измислила на дребничкото срамежливо създание, обикалящо напоследък около магазина. Прехапа устни и се замисли. Да, всичко съвпадаше, включително очите, макар на момичето да бяха по-сиви.

Коя бе тя? Мишлето следваше навсякъде Стейси Евънс. Странна двойка. Стейси бе дъщеря на нейна приятелка от ученическите години, Съни Евънс, и беше копие на майка си — със сламеноруса коса, лъчезарна и общителна. Сигурно я бе запознала с приятелката си, но Брин така и не можа да си спомни името й.

Усмихна се. Стейси и Мишлето. Приятелството на двете момичета й приличаше на нейното собствено приятелство със Съни, като тя беше в ролята на Мишлето. Сега това време й се струваше безкрайно далечно, но тогава бе отчаяна, че никога няма да бъде красива и никога няма да има хубава фигура. През всичките тези години Съни й бе истинска довереница и Брин я обичаше като родна сестра. Може би затова сега съчувстваше на Мишлето.

Посегна към телефона. Ако навремето Съни не й бе внушила самочувствие, сигурно днес щеше да е друг човек. Ако сега майката на Мишлето поемаше риска да се противопостави на превзето благочестивия си съпруг, най-малкото, което Брин можеше да направи, бе да я подкрепи.

— Ало, треньор Евънс на телефона.

— Винаги на поста, нали, треньор Евънс? — усмихна се Брин. Пол Евънс, съпругът на Съни, бе треньор на университетския баскетболен отбор. Познатите му често се шегуваха, че той обича две неща на света — първо спорта и след това Съни. Брин обаче не споделяше това мнение. Пол бе чудесен човек, добър съпруг и прекрасен баща на две жизнерадостни момичета. Брин мислеше, че не би имала нищо против някой ден да намери мъж като него. Единствената й връзка досега обаче бе с човек, у когото, за съжаление, тези качества напълно липсваха. Ако имаше повече мъже като Пол и по-малко като този, когото в момента се опитваше да открие… Тръсна глава, за да отпъди неприятните мисли. — Там ли са Съни или Стейси?

— Много се радвам да те чуя — долетя гласът на Пол. — Съни ще съжалява, че не си я намерила. Тя все казва, че никога не отделяш време за друго, освен за работата си и за Кевин. Само преди десет минути заведе Стейси и Лий на мъчения. Така нарича уроците им по пиано. — Той се засмя, после изведнъж стана сериозен: — При вас всичко наред ли е?

— Аз се чувствам прекрасно. А Кевин… колкото би могъл да е добре. Има добри и лоши дни, но нали го познаваш, той е оптимист.

— Да, знам, той е стоик като баща ви… Е, с какво мога да ти помогна, щом всичко е наред? Ти никога не се обаждаш само защото няма какво да правиш.

Брин се поколеба.

— Ами… Исках да те попитам дали познаваш една от приятелките на Стейси — дребно мълчаливо момиче със светлокестенява коса до раменете. Незабележима в сравнение със Стейси, но с много изразителни очи, сиви или по-скоро сиво-сини.

— Разбира се, че я познавам. Това е Холи Корт. — Пол се засмя: — Не бих могъл да я опиша по-добре. Съни не ти ли е казвала, че мой бивш състудент се премести да живее тук? Дойде да подсили „Метрополитън“. Казва се Сам Корт. Сигурно си чела за него във вестниците.

— Сам Корт — произнесе Брин. Звукът й хареса. Бе чист, естествен и някак… мощен. — Значи този варварин пее в „Метрополитън Опера“? Невероятно! — Помисли още малко. — Не е възможно! — отсече накрая.

— Опера ли? Сам Корт? — Пол избухна в смях. — Съни е права. Ти наистина жива си се погребала. „Метрополитън“ е хокейният отбор на Сиатъл. Всички вестници пишат само за това. От години не сме имали отбор и сега се опитват да го възстановят, но нали разбираш — бой за треньорското място, за заплатите на играчите — и все не става. Голям успех е, че откраднахме Сам Корт. Питай Кевин, той трябва да знае.

— Сигурно знае — съгласи се тя. Имаше ли смисъл да обяснява, че рядко намира време за вестници, какво остава за спортните страници?

— Не съм виждал Сам от университета. Разбира се, следях кариерата му. Самурая имаше голям успех в Лос Анджелис. Но много се радвам, че е тук, сякаш съм срещнал загубения си брат. Надявам се, че отборът ще се закрепи.

— Хокей? Самурай? — повтори Брин недоумяващо, докато Пол се впусна в подробности за отбора.

— Но ти сигурно не се обаждаш да говорим за успехите на стария ми приятел — най-после смени темата той. — Питаше за дъщеря му. Сигурен съм, че ще се запознаеш с тях на бала по случай празника на Вси светии. Съни се е побъркала за тези покани. Нали ще дойдеш?

— Сигурно — измърмори Брин разсеяно. Мъчеше се да свърже чутото с образа на мъжа, когото срещна днес. Оказа се, че е лесно да си представи този грубиян в ролята на хокеист.

— Съни спомена, че иска да запише Холи заедно със Стейси и Лий в твоя курс за манекени — продължи Пол.

— Не е точно за манекени.

— Добре де, каквито и да са. Съни разчита, че ще убедиш Сам. Той съвсем не е във възторг.

Брин не се съмняваше, че Сам Корт не е във възторг от нейния курс. Щом смяташе, че някакво безобидно бельо може да увреди психиката на дъщеря му, сигурно би предпочел детето му да надене чувал, вместо да се доближи до „Романтика“. Може би жена му бе по-склонна да се погрижи за самочувствието на Мишлето. Пол не бе казал нищо за съпругата на приятеля си, но в момента Брин нямаше нито време, нито настроение да се занимава със семейния живот на Корт.

— Знаеш ли телефонния им номер? Дължа на Холи пари и бих искала да й ги върна още днес.

— Мисля, че още не са им свързали телефон. Бяха наели апартамент в центъра, но днес се преместиха във вила в нашия квартал. Нали я знаеш, онази с многото прозорци на покрива.

Брин не искаше този мъж да й бъде съсед. Сам Корт бе груб и арогантен! Нещо повече — имаше достатъчно пари, за да живее в къща за половин милион долара! Смазана от това съобщение, тя благодари набързо и затвори.

Вдигна отново слушалката и набра номера вкъщи. Имаше нужда да чуе гласа на брат си. Кевин, който някога бе мечтал за спортна кариера и който бе прекрасно, внимателно и щедро момче, никога нямаше да може и да си помисли за такава къща, защото сигурно цял живот ще бъде притиснат от непрекъснато растящите медицински разходи.

Най-после свободно. Това я успокои. Докато чакаше, се замисли за болестта на Кевин. Преди да започне да се грижи за него, не бе чувала за „нефротичен синдром“. Сега го познаваше до болка. А още по-добре познаваше безкрайно увеличаващите се цени за лечението. Застраховката отдавна бе свършила, а парите за хемодиализа сякаш никога не стигаха. Вече цяла година теглеше от спестяванията си, а миналата седмица доктор Лоу й каза, че трябва да се мисли за присаждане на бъбрек. Цената за такава операция бе астрономическа. Наистина, обещаваха някаква помощ от местния клон на Фондацията за бъбречно болни, но тя знаеше, че нуждите на хилядите пациенти бяха винаги много по-големи от наличните фондове.

Брин отмести купчината коприна, върната от Сам Корт. Печалбата от тази покупка не стигаше дори за лекарства за един ден, какво остава за един час хемодиализа. Пък и тя за нищо на света не би ощетила клиент.

— Ало, госпожо Флеминг, вие ли сте? Защо сте още там? Да не би Кевин да не е добре? — Затаи дъх, докато домашната помощничка обясни, че не е могла да си тръгне заради бурята. — Всъщност много съм доволна, че ви заварих. Имам още малко работа. Бихте ли казали на Кевин, че ще се забавя? Той сигурно е вече на апарата.

Усмихна се на неодобрителното мърморене на възрастната жена. Госпожа Флеминг винаги я обвиняваше, че работи прекалено много.

Взе шлифера и прибра касовата книга в чантата. Да, единственото почтено нещо, което можеше да направи, бе да изтърпи дъжда и вятъра и да върне парите на Холи Корт. Така нямаше да изпитва чувство на вина, нямаше да има нужда да се среща отново със семейство Корт.

В последния момент пъхна върнатото бельо в страничния джоб на чантата си. Все пак хранеше слаба надежда, че жената на този звяр ще го убеди да ги даде на дъщеря си.

Вятърът я блъсна и разпиля косата й. Дъждът биеше в лицето й, локвите обилно напояваха обувките й. Защо не дойде с кола на работа? Размина се с млада двойка, сгушена под голям чадър. Момчето се опитваше да запази приятелката си суха. Брин се обърна да ги погледне с внезапно обзел я копнеж. Откакто се излъга в Антъни Карерас, не й бе минавало през ум да търси подкрепата на друг мъж.

Вдигна яката си. Раменете на Сам Корт бяха широки и би било приятно да се облегне на тях… ако не носеха такава дървена глава. Би ли могла Брин да го промени? Представи си реакцията му и се усмихна. Наведе глава и ускори крачка. Най-после стигна до улицата, която водеше към къщата. Изведнъж в съзнанието й проблесна странна мисъл: „Внимавай, Брин Пауъл, може би си намерила мъжа, когото търсиш цял живот“.