Роз Дени
Магазин „Романтика“ (11)

Единадесета глава

Край! Колкото и непреодолимо да е било взаимното им привличане, всичко бе свършило. Трудно бе да повярва, че собственото й безгрижие и неопределен страх са тласнали Сам обратно към Джоани — или поне такива бяха новините от Стейси. Точно това бе най-обидното. Заради една-единствена снимка той си позволяваше да я сравнява с жена, която според него бе егоистична, а сега се връщаше при същата тази жена. Според Брин разликата между нея и майката на Холи бе толкова очевидна, колкото предимствата на Сам пред Антъни.

Но сега и бащата, и дъщерята бяха изчезнали. Холи спря да идва на курса, а Сам не се обаждаше.

Брин седеше до леглото на Кевин, гледаше през прозореца и всекидневните разговори ужасно й липсваха. Кевин изглеждаше също толкова мълчалив и погълнат от дъжда и тя реши да го остави на мира.

— Ще отида да порисувам. Пък и съм изостанала с уроците за момичетата.

— Добре — съгласи се той. — Ще се видим по-късно.

По пътя към къщи Брин осъзна колко й липсва Холи. Според Стейси баща й вече не я пускал. Ядосваше се на Сам. Момичето имаше нужда от този курс. А ако той си бе направил труда да я попита защо е работила като фотомодел, щеше да му покаже купчината сметки за лечението на Кевин. Не би ли постъпил и той така, ако беше на нейно място?

На следващата вечер, уморена от безкрайните въпроси и от едно тежко занятие в курса, Брин едва се довлече до леглото си. Неспокойният й сън бе прекъснат от телефонен звън. Беше доктор Лоу. Кевин бе вдигнал температура, но засега не бяха успели да изолират вируса. През последните един-два дни той наистина й се струваше умърлушен, но го отдаваше на мрачното време и отчасти на изчезването на Сам.

Валеше като из ведро и болницата изглеждаше сива и зловеща. Брин спря на почти празния паркинг и влезе в чакалнята — същата, която бе кръстосвала часове наред по време на операцията. Но този път не можеше да разчита нито на топлотата на Съни, нито на широките рамене на Сам.

Доктор Лоу бе разтревожен.

— Върнахме Кевин в реанимацията… Засега като предпазна мярка. — Предложи й да седне, но тя предпочете да остане до прозореца, макар гледката да бе замъглена и от дъжда, и от сълзите й. — Ами тогава… разполагайте се. Но сигурно нощта ще бъде тежка. Засега изчакваме с надеждата, че ще се повлияе от широкоспектърния антибиотик, който започнахме. Изследваме го за антитела. Понякога те изчезват сами, а понякога успяваме да се преборим с тях. Ако не успеем и се наложи да махна бъбрека, още тази вечер ще върнем Кевин на хемодиализа. Някой ден ще знаем как да управляваме имунната система, но дотогава… — Той сви рамене: — Има ли кой да ви прави компания? Знам колко мъчително е очакването.

— Не, докторе, няма никой. — Тя вдигна глава: — Кога мога да го видя? Знаете ли, Кевин е всъщност уплашено момче, макар да се прави на голям.

— Той разбира всичко. В момента не можем да рискуваме с никакви посетители, има доста висока температура… Е, аз по-добре да тръгвам. — Лекарят се запъти към вратата и спря. — Едва не забравих. Кевин пита за Сам Корт. Напоследък не съм го виждал тук. Сестра Уоткинс каза, че се е обаждал да пита за състоянието на брат ви. Ако е в града, може да го помолите да дойде.

— Не, не, късно е. Не искам да го безпокоя. — Поколеба се. — Ако мислите, че е необходимо, ще се свържа с него.

— В такива случаи никога не се знае. Не обичам да давам обещания. Но сега мислех повече за вас.

Изведнъж той си отиде и Брин остана сама. Отново започна да крачи из стаята. Недоспиването вече нямаше значение. Дребните грижи, ядове и разочарования бяха забравени. Опита се да каже една молитва на глас, следвайки ритъма на часовника. Този ритъм се превърна в неин талисман. Ако продължаваше да тиктака, Кевин щеше да спечели битката.

От време на време си позволяваше някоя мисъл за Сам. Без да полага никакви усилия, той я бе накарал да се нуждае от него. Защо винаги я привличаха мъже, които я изоставяха в най-трудния момент? Не, не беше честно. Сам никога не бе казвал, че иска нещо повече от приятелство, а на нея беше започнала да й се привижда женитба, и то след като се бе заклела, че няма повече да подари сърцето си на никого… Но се чувстваше толкова уморена да бъде силна! Силна и сама.

Малко след три сутринта в чакалнята влезе на пръсти една сестра и съобщи, че в състоянието на Кевин няма промяна. Но и не беше отхвърлил новия си бъбрек. Кевин се бореше! Обаче още питаше за Сам.

След още половин час доктор Лоу каза, че ако температурата на Кевин спадне, тя ще може да го види. А ако не?

Брин преглътна гордостта си и отиде до телефона. Заради Кевин трябваше да помоли Сам да дойде. Той не би отказал. След четвъртото иззвъняване вече мислеше да затвори, но в същия миг се обади сънен женски глас. Все пак се бяха събрали с Джоани! За момент сърцето й спря от болка.

— Ало? Ало! — В гласа на жената се появи паника.

— Извинете, сбъркала съм номера — прошепна Брин, остави тихо слушалката и опря чело на студения метал.

Стрелките на часовника се приближаваха към четири и Брин помисли, че това е най-тъжният час в живота й — с изключение на деня, в който загинаха родителите й. Печален час, още по-тежък заради мисълта, че мъжът, когото обичаше, е прибрал бившата си жена в леглото си. Не би трябвало, но я болеше.

Изведнъж нощта свърши и с настъпването на мрачното утро дойдоха и първите обнадеждаващи новини. Кевин бе започнал да се влияе от лекарствата и тя можеше да го види за няколко минути.

— Хей, Брин — прошепна той с отслабнал глас, — ти изглеждаш както аз се чувствам.

— О, ти се грижиш за мен! — Тя не се и опита да избърше скришом сълзите си. Цяла нощ ги бе сдържала. Облекчението дойде, като видя, че Кевин е отново същият — остроумен и мил, колкото и да няма сили. Какво значение имаше, че няма на кого да се опре, ако той можеше да се опре на нея?

— Не се разкисвай, Брин. Ние сме силни хора, нали ти сама ми го каза.

— Напомняй ми го от време на време — усмихна се тя през сълзи. — Мисля, че и ти не искаш да ти кажа, че те обичам.

— Не искам. Но ми се струва, че и силните хора имат нужда да знаят, че някой ги обича… Като говорим за силни хора, трябва да видя Сам.

— Не съм го срещала. За какво ти е?

— Онзи ден обещах на един приятел, че ще говоря с него да дойде на нашето дипломиране. Това ще е голяма работа, нали разбираш. Всички момчета много го уважават. Дали ще се съгласи? — Очите му светеха на тебеширенобялото лице.

— Ами… сигурно — излъга Брин. — Но за теб сега най-важното е да се оправиш. Дипломирането е чак след шест месеца.

— Вие със Сам да не сте скарани?

Тя отмести поглед. Как успяваха децата винаги да стигнат до същността? Видя, че към тях се задава една сестра и бързо отвори вратата.

— Сега ще ме изгонят. Ти си почивай, по-късно ще поговорим.

До края на този дълъг ден Брин успя да избегне темата за Сам Корт — всеки път, когато Кевин го споменеше, тя започваше да говори за нещо друго.

Когато се прибра вкъщи, бе полумъртва от умора и ядосана на себе си. Каза си, че е страхливка, защото не е обяснила на брат си, че в живота на Сам има промени. Може би утрешните вестници щяха да съобщят новината и тогава щеше да остави Кевин сам да съобрази.

Тя изобщо не си направи труда да се изкачи по стълбите. Стовари се на дивана и веднага заспа. Сънят й бе кошмарна бъркотия от болнични сцени, хокей и нейни снимки от стари списания. Накрая отнякъде се появи Сам, облечен в смокинг и с микрофон в ръка. Около него пърхаха стотици абитуриентки. Но той започна да изчезва. Колкото и да се опитваше да го задържи, той се криеше в ръцете на безплътна жена, която го викаше със сънен глас. Жена, облечена в копринена рокля и леопардово палто.

Рязко се събуди. Цялата й глава кънтеше. После осъзна, че ударите всъщност кънтят по входната врата. Отърсвайки се от съня, се довлече до вратата. Тревогата за Кевин измести всичко друго.

Отвори и примигна. На входа се бе свила Холи, обляна в сълзи.

— Какво се е случило? — Брин разтърка очи.

Холи се притисна към нея и простена:

— Татко беше прав. Той каза, че майка ми не ме иска и беше п-пра-а-ав. — Гласът й се загуби в ридания.

— Влез — прегърна я Брин, мъчейки се да се събуди и да разбере какво става.

Подсмърчайки, Холи взе едно куфарче, което Брин досега не бе забелязала. Явно положението бе по-сериозно, отколкото изглеждаше. И къде бяха през това време Сам и Джоани? Усамотени в някое любовно гнезденце?

Заведе момичето в кухнята. Имаше нужда от ободрителен чай. На Холи реши да направи горещ шоколад.

— Хайде да започнем отначало — предложи тя и напълни чайника.

— Съжалявам, че показах онова списание на татко. Той оттогава е бесен. Не вярвах да се ядоса на теб. Надявах се, че като го види, няма да ми се сърди толкова. — Устните й затрепериха.

— Знам, че не си го направила нарочно. За съжаление това е нещо, което баща ти трябва да преодолее. Аз знаех мнението му и донякъде съм виновна, че не му споменах за работата си като фотомодел, преди да даде съгласието си за курса.

— Мислех, че ще повика и ще му мине — започна Холи унило, загледана пред себе си. — Когато ти си отиде, той първо тръгна след теб, но после спря и отиде в стаята си да се обади на майка ми. Като свърши, каза, че всичко е уредено. Тя може да ме вижда, но само ако идва у нас.

Това обясняваше завръщането на Джоани Корт. Значи нейните посещения включваха и преспиване. Холи отпи от шоколада си и продължи:

— Същата вечер пристигнаха баба и дядо. Дядо Джо за пръв път идва. Той каза, че е чул за проблемите на татко и е дошъл да му помогне.

— Това е чудесно. Спогодиха ли се с майка ти?

— Дядо веднага започна да раздава заповеди. Татко се развика и му каза, че изобщо не се е променил. Баба каза, че не трябва да слушам такива думи и че те двамата са еднакво твърдоглави. После ме изведе на разходка.

— Баба ти изглежда умна жена — усмихна се Брин. Представи си как баща и син си блъскат главите като овни. — Но сигурно не си събрала куфара си, защото баща ти и дядо ти са се скарали.

— Не. Това беше миналата седмица. Един ден майка ми се появи. Мислех, че идва при мен, че ще отидем да избираме дрехи за снимки. Но тя вдигна скандал на татко и дядо. Все говореше, че ако татко се опита да прекрати договора, нейният приятел господин Дженкинс ще се погрижи да го разори. Тогава дядо наистина се вбеси. Каза й, че е родена да създава неприятности и че ако не била тя, те с татко никога нямало да се скарат преди години. А мама се засмя и отговори, че те двамата са едни стари досадници, които не искат никой да се радва на живота. После си отиде, без да ми каже нито дума. Татко и дядо се затвориха в татковия кабинет. Като излязоха, казаха на баба, че отиват в Калифорния да се срещнат с адвоката на татко. Сякаш всички съвсем бяха забравили за мен. — Брин я потупа ободряващо по ръката. Съчувстваше на момичето, но как можеше да помогне? — След като татко и дядо заминаха, аз започнах да си мисля какво ли ще е да живея с майка ми. Тя не се държеше с мен като с дете и ми се струваше, че се интересува от мен.

— Продължавай — подкани я тихо Брин и изтри сълзите й.

— Цяла седмица мислех за това. Днес сутринта събрах някои неща в куфара си. Баба мисли, че ще спя у Стейси… След училище отидох в хотела на майка ми, а тя каза, че никога не е смятала да живея при нея. В Лас Вегас щяло да направи лошо впечатление, ако се разбере, че има тринайсетгодишна дъщеря. Освен това имала планове да играе във филм. После от другата стая излезе господин Дженкинс. Той й се присмя и каза, че тя просто ревнува, защото аз съм по-млада и по-хубава. Майка ми побесня, те се скараха, а аз избягах. Ще отида в Ню Йорк, за да стана фотомодел. Ще ми помогнеш ли?

Сърцето на Брин се сви от мъка за Холи и Сам. И като си помислеше, че е изпитвала съчувствие към Джоани! Била е несправедлива към Сам. Но той не би одобрил намесата й в тази история. Винаги й бе показвал ясно, че неговите семейни проблеми не са нейна работа. Най-многото, което можеше да направи сега, бе да внуши на Холи, че баща й прави всичко за нейно добро.

— Знаеш ли, Холи, професията на фотомодел не е само външен блясък. Това са дълги уморителни часове под горещите прожектори, позиране пред хора, които виждат в теб само стоката. На един, който успява, се падат поне сто, които не могат да свържат двата края. Завърши училище, а ако тогава все още искаш сериозно да се занимаваш с това, поговори с баща си. Той те обича. За него ти си всичко на света. Ако довечера се обади у Стейси и не те намери, ще се поболее от мъка. Сега на път за болницата ще те закарам у вас, а ти помисли. Имаш на разположение толкова години.

— Знаеш ли, Брин, само като те слушам и вече ми е по-добре. Но… може ли да си допия шоколада, преди да тръгнем?

— Разбира се — отговори Брин спокойно, макар усмивката на Холи толкова да й напомняше за Сам, че едва сдържа сълзите си.

— Жалко, че татко вече не ме пуска на твоя курс. Не че има нещо против това, което преподаваш, но аз съм наказана заради лъжата. Как обърках всичко! — Тя си допи чашата, отиде до чешмата и я изплакна. — Бих искала да си ми майка. — Обви ръце около нея и силно я прегърна — Не разбирам как може татко да мисли, че имаш нещо общо с майка ми. Дали знае Кевин какъв късмет има с теб?

Брин се изтръгна от прегръдката на Холи. В един момент и тя си се представяше като съпруга на Сам и майка на дъщеря му. Но това не можеше да стане, колкото и да искаше Холи. Колкото и да искаше самата тя. Сам Корт не прощаваше лесно. С Железния мъж за това бяха нужни четиринайсет години и една разбита кариера.

— Значи Кевин не ти е казвал колко съм зла, когато трябва да го накарам да си оправи стаята? Той никога не би се съгласил, че е късметлия… Но пък Кевин боготвори баща ти. Защо не се разберете да се смените за един-два месеца?

По пътя Холи обеща, че ще признае всичко на баба си, но помоли Брин да влезе с нея за морална подкрепа.

От момента, в който видя майката на Сам, Брин я хареса и се почувства виновна, че си е направила прибързани изводи. Но усети и облекчение — Джоани не се бе върнала в живота му, в къщата му, в леглото му.

Двете поговориха за времето, за операцията на Кевин и за новия живот на Холи.

— Елате ни на гости, когато се върне съпругът ми — предложи на раздяла госпожа Корт. — Искам да види каква разумна жена е срещнал най-после синът ни. Той от толкова години се терзае заради тази кавга. — Пълничката жена въздъхна: — Но някои хора не са създадени да бъдат заедно. Мисля, че при Сам и Джоани е така. Нищо чудно, че Холи е объркана.

— Холи и баща й са приятели повече на брат ми — изчерви се Брин. Тя и Сам също не бяха създадени да бъдат заедно. А и тя никога не би могла спокойно да дойде тук, освен ако Сам я покани лично. След като още веднъж обясни какво общо имат, или по-точно нямат, тя реши да спомене за снощното позвъняване. — Аз се обадих, госпожо Корт. Но само защото Кевин питаше за Сам. Не очаквах да чуя женски глас, затова реших, че съм сгрешила номера. — Скръсти пръсти зад гърба си, преди да изрече тази очевидна лъжа.

— Боже мой! Не трябваше да затваряте. Сам каза, че се интересува за някого в болницата, но аз мислех, че става дума за негов съотборник. Нали знаете колко често се удрят хокеистите. Ето… ще ви дам телефона му в Лос Анджелис. Обадете му се.

— Не е необходимо. Кевин вече преодоля кризата. — Тя погледна към Холи, за да види дали се е разтревожила за брат й. Но Холи вече бърбореше весело по телефона със Стейси. Спря само за момент, колкото да й благодари и да обещае, че ще обясни всичко на баща си.

 

 

Тази вечер Брин очакваше, че Сам ще се обади на брат й от Лос Анджелис. Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, сърцето й се преобръщаше. Но напразно.

Към края на седмицата Кевин имаше забележимо подобрение и доктор Лоу обеща, че скоро може да се прибере вкъщи. Но Сам не се появи, макар Стейси да бе казала, че е в града. Ако се бе обаждал на Кевин, както спомена една сестра, то той не казваше нищо на Брин, а тя реши, че за нищо на света няма да го попита.

Съни и Пол се отбиха в болницата веднага щом се върнаха. Ако Съни не бе толкова заета с приготовленията за съботното празненство, Брин щеше да й обясни какво е направила, като е дала онова списание на Холи. Но какво ли би променило това?

Тя все повече се ядосваше на Сам за дългото му мълчание. Но само заради Кевин, разбира се. Той изглеждаше самотен. Другото момче в стаята го бяха изписали и единствените му забавления бяха телевизията, книгите и кръстословиците. Вече не се събуждаше с името на Сам.

В събота Брин вече бе отегчена до смърт. Сякаш нямаше какво друго да прави, освен отново да пренареди цветята в болничната стая.

— Нямаш ли си работа вкъщи? — попита Кевин. — Започвам да се задушавам от толкова грижи.

— Опитваш се да ме изгониш, така ли? — Тя премести едно цвете там, откъдето преди малко го бе взела. — Мислех, че искаш да имаш компания. — Протегна ръка и разроши косата му. — Ще взема да те подстрижа. Ако те видят такъв, твоите почитателки ще си приберат цветята.

— Ако искаш да знаеш, следобед ще дойде Сам. — Брат й замълча, сякаш опипваше почвата. — През последните седмици той не беше в града. Освен това родителите му бяха тук. Сега вече си е уредил нещата и ще доведе Холи. Тя има да ми предава домашни.

— Защо не ми каза по-рано?

— Реших, че е по-добре Сам да дойде, когато те няма. Ти напоследък се вбесяваш само като му чуеш името.

Брин бързо взе шлифера си от стола. Толкова ли не я понасяше Сам, та да не може поне да се държи възпитано? Тя можеше да преодолее себе си и да му се извини, че несправедливо го е обвинявала. Но и той й дължеше извинение.

— Сигурно трябва да съм ти благодарна, че ми осигуряваш време да поработя. Ще се обадиш ли, когато теренът е чист?

— Сега пък се сърдиш. Колко са глупави момичетата! Аз знам, че ти не искаш да видиш Сам, а не обратното.

— Аз не съм момиче! А Сам иска да ме види не повече, отколкото аз него.

— Както и да е, аз знам за теб… Но все едно те обичам. Защо не минеш, когато отиваш на празненството? Искам да видя костюма ти за кан-кан.

Брин спря до вратата.

— Кой ти каза, че ще съм с костюм за кан-кан? — Сърцето й се сви. Спомни си, че Сам го бе избрал. Дали тази вечер щеше да е с друга жена?

— Не знам — замисли се Кевин. — Май че ти. Не беше ли това вечерта, когато отидохте със Сам на ресторант?

— Е… няма значение. Няма да ходя на празненството. Вече оставих бележка на Пол.

— Все едно, не идвай тук вечерта. Сестрите ще ни организират маскарад. Мисля, че е само за пациентите. Пък и ще ти се отрази добре да поизлезеш.

— Кой го казва? Звучи подозрително в стила на Съни Евънс. Тя ли ти го втълпи?

— Хей, приличам ли ти на говорител на Съни? Случвало ми се е да ходя на тези празненства. Знаеш, че мама и татко никога не ги пропускаха. Храната е страхотна. Аз самият бих искал да отида. Помисли за това, а? Заради мен.

— Ще помисля — намръщи се тя. — Но не бързай да се радваш. Освен това, ако семейство Корт отиват… — Не довърши и хукна навън. Реши да слезе по стълбите, за да не би случайно да срещне Сам в асансьора.

Кой знае защо, беше й приятно, че той все пак се интересува от Кевин. Но може би се обаждаше на брат й само заради Холи. Във всеки случай, това не променяше нищо между тях.

Вече бе свършила със сметките и прибираше счетоводната книга, когато камбанката иззвъня. Преди да успее да се изправи, в канцеларията се втурна Съни.

— Ходих при Мидж да ми направи косата и идвам да ти се похваля с костюма си. — Хвърли палтото и се завъртя. Късата пъстра малайзийска рокля й стоеше чудесно.

Брин усети, че не може да се сърди на толкова сърдечен човек. Освен това бяха приятелки от деца.

— Ако имах такъв разкошен тен, и аз щях да го показвам. Сигурно ще си кралицата на бала.

— Бих искала да мога да кажа същото за теб, но уви. Приличаш на смъртник. Получих бележката ти, че няма да дойдеш и, повярвай ми, разбирам защо не искаш да се показваш пред хората. — Съни си облече палтото и тръгна към вратата. — Стейси ми каза, че Сам е видял старите ти снимки. Каква разлика! Ясно ми е защо те е срам.

— Чакай! Ти си дала тези списания на Холи. Не казвай, че не си очаквала да ги покаже на баща си. Ако някой трябва да го е срам, това си ти. И това ми било приятелка!

— А може би съм искала да ги види — усмихна се Съни загадъчно. — Но това беше отдавна. Сега приличаш на бостанско плашило. Виж си ноктите, а на фризьор сигурно не си ходила от години. Е, ние всички разбираме… Но Сам е свикнал с тези страхотни дългокраки звезди в Калифорния. А ти, мила моя, си само кожа и кости. Можеш ли да се сравняваш с тях? — Тя погледна часовника си. — Боже, трябва да бягам. Извинявай, но имам да свърша хиляди неща. Съжалявам за теб, но може би догодина… Чао!

Звънчето издрънча зад гърба й. Брин примигна.

— Плашило ли? Срам ме било, така ли? — Стисна зъби. Съни никога не се бе държала жестоко. Как се променят хората!

Когато се прибра вкъщи, още не се бе успокоила. Как можеше Съни да й говори така? А тя я смяташе почти за сестра. Прекоси стаята и застана пред огледалото. Тъмни кръгове — може би. И несъмнено, много сериозен поглед. Но бостанско плашило?! Никога!

Брин се усмихна. Съни беше възмутена от миналогодишния й костюм. А Сам Корт щеше да е възмутен от тазгодишния. Щом обичаше да гледа крака, добре. Щеше да ги има.

Тя внимателно измъкна от гардероба кутията. С този костюм нямаше да може да шофира. Трябваше да ходи пеша. Но нищо, струваше си. Извади го и го огледа от всички страни. Така им се пада! Посегна към телефона.

— Кевин, реших все пак да отида. Но вече е късно и няма да имам време да мина да ти покажа костюма си. Не се ядосвай, догодина ще отидем заедно и ще измислим нещо наистина хитро.

Изпита известни угризения от наивната радост на брат си. Остави слушалката, приготви си ароматна вана и със злорада усмивка се потопи в нея.