Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (20)

19

В сенчестата пещера, извънземният, който Джейк уцели отстрани в главата още бе жив и макар и едва-едва, се движеше. Зелената кръв се процеждаше по черепа му, а чудовището дишаше с мъка, докато търсеше… търсеше…

Джейк излезе от сянката на изпаренията и пристъпи към него. Простреля го веднъж, отново в слепоочието. Звярът падна и не помръдна повече.

Джейк подмина огромния труп и продължи нататък, без почти да обръща внимание на шума и вибрациите. Мислеше само за Ела, скрита някъде дълбоко в този кораб — да приключи каквото е започнала, да спаси цял свят странници… да отмъсти на демоните.

Замисли се за Алис, която просто искаше да живее в мир. Собствената му мисия още не бе приключила, не и докато не намери Червения белег. Не и докато не отмъсти за нея… и не убие собствения си личен демон…

 

 

Ела вече бе достигнала централната част на кораба. Провря се през пролуката в най-клаустрофобичното пространство досега. Човешкото й тяло потръпна, когато се опря в подобната на черва повърхност. Заля я паника от задушаване — невъзможен, непробиваем капан, без изход и връщане назад… Няма друг път, освен напред, каза тя на тялото си и с мъка продължи да се промъква и да се провира в желатиноподобното черво, в корема на звяра…

Механизмите на кораба набираха мощ, но по звука се познаваше, че още не са напълно готови. Сигурно се опитваха да всмучат колкото може повече злато — богатствата, събрани от яловата земя, открадната от тези, които се опитваха да оцелеят тук. В алчността си, в ненаситните си, безжалостни, хищнически умове, никога не биха си представили друго решение, дори когато са обърнати в бяг от същите хора, които ощетиха и подцениха толкова много.

Като маймуна с ръка в буркан бонбони.

Този странен образ от човешката поговорка я накара да се разсмее за пръв път, откакто я чу. Сега изглеждаше много подходяща.

Врагът направи тази грешка веднъж и преди и загуби повече от шепа злато…

Тя стисна проблясващото оръжие. Все по-бързо пулсиращите му светлина и звук отброяваха времето до мига, когато щеше да се задейства механизмът му за самоунищожение.

 

 

Джейк свърна в поредния задънен тунел от лабиринта под пищящия, вибриращ кораб… и се вцепени.

Пред него се намираха две операционни маси, подобни повече на средновековни пособия за изтезания, осветени от ярка синьо-бяла светлина.

Тук е. Още е тук. Като в кошмарите…

Препъна се в нещо. Стоеше пред купчина човешки принадлежности, огромна плетеница от дрехи, взети от жертвите — от заселници, от апачи… колани за пистолети, пушки, мокасини и ботуши, рокли и якета, ризи и панталони… стотина вида джобни часовници със златно покритие, очила с позлатени рамки, ключове… детски играчки.

Умът му отчаяно се опита да държи разделени реалността и кошмара… прикован, безпомощен, приготвен за дисекция… Алис, неподвижна, гледа през него, а чудовището, измъчвало я до смърт, превръща тялото й в пепел… оставя я на ветровете, докато от нея не остава нищо… Един скалпел го разрязва, острие от горяща светлина… Лъч светлина в собствената му ръка прави резка в лицето на извънземния касапин…

О, Боже… Той си спомни, когато преди малко видя Червения белег, когато се сети защо му е познат. Гледаше мен все едно и то ме е познало…

А демонското оръжие вече не е у мен. Разтрепери се, както когато лежеше на масата — все едно някой беше прекъснал телеграфната жица от тялото към главата му. Не можеше да извърне глава от масите, не можеше да спре да вижда двойно, да вижда фантоми… Алис… аз…

Не, не… трябва да спра…

Всичко пред очите му се завъртя диво. Отзад го сграбчиха две тежки лапи и го вдигнаха от земята. Червения белег го блъсна на операционната маса и светлината и мракът се смесиха. Ръцете на Червения белег го приковаха за масата. Джейк се замята като риба на сухо, докато един от пръстите-нокти на Червения белег не опря в гърлото му, а дланта обхвана главата му. С едно движение чудовището можеше да пререже гърлото му чак до гръбнака. Извънземният сам по себе си бе оръжие, невъзможно силен… Джейк не можеше да стори нищо.

Но модо… без изход…

Извънземното се надвеси над него, а червените му очи без зеници се взираха в неговите, сякаш виждаха ужаса, който Джейк не може да овладее… Боже, сякаш се наслаждава… Ярост си проправи път през страха му, но не му вършеше по-добра работа нито от ужаса, нито от болката.

Бронираният гръден кош на Червения белег се отвори и малките сръчни ръце се разгънаха. Студените, настойчиви нечовешки пръсти започнаха да го опипват — опитаха се да докоснат отворените му очи, полазиха по лицето и по тялото му.

Джейк изхленчи като дете и стисна очи. Дори не можеше да извърне лице, но беше готов да се обърне с вътрешностите навън, само и само тези кошмарни пръсти като червеи да спрат да го пипат…

Пълзящите пръсти изведнъж изчезнаха. Чу се изщракване и изтрополяване. Червения белег взе нещо от подноса с инструменти за мъчение. Една от прозрачните ръце активира светлинен инструмент, подобен на онзи, който остави белега на ребрата му… като онзи, който е разрязал Алис… и го насочи към него, готов да довърши започнатото.

Джейк инстинктивно се сви, стисна още по-силно очи и задържа дъха си…

— Хей! — чу се глас отнякъде.

Беше му много познат.

Джейк отвори очи. Червения белег обърна глава. Джейк също се надигна и видя дулото на пушка, а зад него — Удроу Долархайд.

Червения белег се извъртя и понечи да удари Долархайд. Полковника отскочи назад и се блъсна в стената.

Докато залиташе и падаше, той успя да натисне спусъка и да стреля.

Червения белег изпищя и се олюля. Ранен, но далеч не мъртъв, той заряза Джейк на металната маса и погна Долархайд.

Джейк се изтърколи от масата и грабна пушката — стара любимка, Уинчестър 66-а. Стреля веднъж, втори пъти — попаденията изтласкаха Червения белег от Долархайд преди извънземният да успее да го довърши.

Червения белег залитна встрани и след това назад, опитвайки се да се обърне с лице към Джейк, но Джейк стреля отново. Чудовището заотстъпва към светещата река, течаща невъзможно във въздуха. Течността се изливаше в търбуха на кораба като уиски от бездънна бутилка. Реката се извисяваше доста над главата на Джейк, но не и над тази на Червения белег. Извънземният се поколеба, щом усети горещите вълни, които излъчваше реката.

Джейк изстреля последния куршум. Червения белег се блъсна в течността.

Каквато и илюзия да я поддържаше увиснала, ударът на Червения белег в нея я разруши. Потокът се разля по главата и тялото на извънземния и той се строполи с писъци на пода.

Джейк зяпна — Червения белег се мяташе и ревеше под подобното на лава, тежко, непрозрачно… Пресвета Дево, злато! Чисто, разтопено злато!

Плячка от войната…

Джейк заотстъпва стъпка по стъпка, докато течният метал бавно се разливаше по пода на пещерата. Насред езерцето Червения белег се мъчеше подивял — сияйната златна коричка по бронираните му крайници започна да се съсирва, да пречи на движенията му, а приливът неспирно го обгръщаше.

Джейк наблюдаваше безстрастно как Червения белег бавно се подпалва. Слушаше писъците на агония без удоволствие и без състрадание… без никакви чувства. Наложи си да гледа горящото езеро, докато то не погълна напълно Червения белег, докато не остана дори и следа от извънземния.

Отплата за греха…

Окъпан в зарево от ада, Луцифер Светлоносеца се изплю в морето от злато.

— Връщай се в ада… — промърмори Джейк и се обърна.

Отърси се от ярката светлина, заслепила очите му, и от пелената кошмари в главата си, докато крачеше към Долархайд, който се опитваше да се изправи. Тялото на Джейк вече не трепереше, но земята под него — да.

Той помогна на Долархайд да се изправи, но земята се тресеше все по-силно и все по-бързо. Полковника се подпря на стената, за да не падне.

— Старци… — рече Джейк като се подсмихва лукаво.

Долархайд го изгледа злостно и посочи кораба.

— Къде е Ела?

Джейк вдигна глава и в миг осъзна, че корабът всеки момент ще отлети.

Странното оборудване наоколо — разни тръби и подпори или се скриваха в кораба, или с трясък падаха на земята. Шлюзовете се затваряха един по един. Корабът се тресеше, сякаш с нетърпение чакаше да се отскубне от земята.

Но Ела още не е излязла. Защо?

— Трябва да тръгваме — рече Долархайд.

Джейк поклати глава, втренчен в кораба.

— Не и без Ела.

От стените се свличаха скали и отломки, от тавана западаха камъни.

— Джейк! — рече Долархайд, докато отломките валяха край тях като дъжд. — Свърши ни времето!

Долархайд се опита да го издърпа, но Джейк се възпротиви, впримчен в още един невъзможен избор, както когато Ела влезе в кораба. Тогава трябваше да я прикривам — нямах избор. Но сега…

Този път Долархайд го лиши от избор.

— Казах да мърдаш! — ревна Полковника и блъсна Джейк към тунелите, тъкмо когато парче с размерите на кон падна от тавана между тях и кораба.

Джейк хвърли бърз поглед през рамо. Няма връщане назад. Ела се опита да му го каже… може би през цялото време се беше опитвала. Сигурно е знаела, че няма да излезе жива от кораба — не е възнамерявала да остане с него, дори за малко… нито пък да му позволи да я последва в нейния път.

Все съм губещият!

Джейк кимна на Долархайд, когато стигнаха до началото на тунела, и двамата се затичаха.

Отвън хората бягаха от каньона пеша и на коне, сякаш бягат от най-чудовищното земетресение, което са преживявали — земята се тресеше, а стените на платото започнаха да се срутват.

Докато Джейк и Долархайд бягаха към дневната светлина, дълбоко в платото двигателите на кораба се задействаха и освободиха вълни енергия, които с рев изпратиха облак горещина и взривена скала след двамата мъже, тичащи по тунела.

Двамата успяха да излязат навън секунда преди задушаващия облак газове и прах да ги настигне. Силната струя ги метна встрани. Разтърсени, ала живи те се изправиха и затичаха по стръмното дере.

Зад тях входа на тунела се срути, но те дори не се обърнаха да погледнат.

Джейк и Полковника спряха да тичат, едва когато стигнаха до края на дерето. Долархайд спря пръв, наведе се и подпря ръце на коленете си, докато се опитваше да поеме глътка въздух.

Джейк спря до него и се обърна. Едната страна на платото се срина лавинообразно в дерето, погреба тунела и блокира всякакъв вход или изход от подземния свят.

Виковете на оцелелите хора звучаха глухо в ушите му. Долархайд го побутна и му посочи нещо.

Джейк погледна навреме, за да види, че това, за което се жертваха, за което се биха и умираха, все пак не се случи — корабът безпрепятствено се издигаше, а под него платото се сриваше. Корабът се изтръгна от прегръдките на земята и се понесе в небето, нагоре и нагоре…

— Не… — прошепна Долархайд.

След всичко, което направиха, след всичко, което изгубиха… Не може просто така да се измъкне!

Джейк, Долархайд и оцелелите хора съзерцаваха небето — всички гледаха как извънземния кораб се смалява с всяка изминала секунда… Бяга!

Ела… Сигурно са я хванали и са я спрели… Трябваше да съм с нея. Защо, Ела?

Ела…

 

 

Ела достигна до сърцето на кораба, до източника на енергия. Усети как двигателите на кораба започват да работят, изтърпя вибрацията, която заплашваше да разкъса кораба и тялото й, докато машината се бореше да се изтръгне от дупката, където се криеше от човешки погледи. Сега вече се издига, все по-високо и все по-бързо — скоро ще преодолее земното притегляне и ще се включи устройството за свръхсветлинно пътуване.

Но има още време. Тя стисна устни. За един дълъг миг очите й бяха затворени — молеше се за решителност. Простото оцеляване никога не е достатъчно — смъртта не струва нищо… Да не позволи случилото се на нея и на хората да се случи, където и да било другаде, винаги е бил единственият й избор.

Тя чакаше търпеливо — по-скоро с примирение, отколкото с оптимизъм, а броячът вече сочеше едноцифрени числа. Човешкото й тяло я изпълваше с емоции, с инстинкти, оплетени със съзнанието й така, сякаш бяха неразделими. Обзе я страх от неизвестното… Тялото й се молеше, ако не да оцелее, то поне някой да го помни с любов…

Тогава Ела също се помоли — никога да не забрави какво е научила тук от съществуването си като човешка жена на планетата Земя, а именно това, което прави важна дори една-единствена крехка брънка живот…

Джейк. Сбогом, Джейк!

Когато броячът стигна нула, Ела се пусна и пропадна в ядрото на кораба. Оръжието се детонира и изведнъж всичко стана бяло… открадна зрението й, формата й, мислите й… всичко се сля в ослепителна верижна реакция в ядрото, която превърна кораба в звезден прах…

 

 

Извънземният кораб експлодира във въздуха. Небето се озари от огнено кълбо, което светеше по-ярко от слънцето, а след това невидима стена от звук като че разцепи небето и земята.

За един безкраен миг цялото небе побеля, след това бавно избледня, малко по малко, и накрая корабът изчезна… Небето отново беше тъмносиньо и безоблачно. Слънцето си беше на мястото — единствената звезда, която има значение.

И Ела…

Джейк наведе глава и се обърна, защото не искаше Долархайд да види болката, която го изпълни. Усети дланта на Полковника на рамото си — да го подпира, да го подкрепя, да го успокоява, сякаш Удроу Долархайд знаеше точно какво е това чувство.

Внезапно Джейк се запита какво правеше Долархайд в подземния свят на извънземните след като всички пленници бяха освободени. Стори му се, че единствената причина би могла да е, защото той и Ела още не бяха излезли…

Долархайд е дошъл да ми спаси живота.

Докато двамата мъже стояха рамо до рамо и гледаха в тихо изумление заедно с всички оцелели края на света, нещо затопурка по шапките им като дъжд. Нещо падаше от небето… и блещукаше. Джейк изпъна длан и тя се напълни със златен прашец.

Долархайд започваше да блести на слънчевата светлина. Дрехите на Джейк също. Той отръска покритата си със злато ръка. Видя, че без палто Долархайд прилича много на него — тъмна жилетка и панталони, светла риза, шапка, покрита с кръв и пръст… и златен прашец.

Можехме да сме братя.

Ненадейно Джейк се разсмя. Той се запревива от смях и се смя, докато от очите му не потекоха сълзи и не западаха по сухата земя като дъжд. Те тупваха в праха и изчезваха както всички сълзи — от радост, мъка, скръб или болка — винаги изчезват в пустинята.

Сълзите още се търкаляха по бузите на Джейк, когато той вдигна глава. Но очите му бяха празни като небето, а лицето — пресъхнало като пустинята.

Долархайд го гледаше, все едно наистина е полудял.

А може и да съм… но след такъв ден, кой е луд и кой не е?

Джейк си пое въздух — дълбоко и пресекливо, обърса лице с ръкава си, заключи чувствата си и бавно се наведе да вдигне пушката на Долархайд. Нещо го бе накарало да я задържи.

Подаде я на Полковника.

— Добро оръжие — каза той като едва сега забеляза странната украса на приклада.

Прилича на пушка на апач. Апачите толкова много обичаха „Уинчестър“ от 66-а, че си имаха име за нея: „Жълтото момче“, защото гнездото й за куршуми бе със златист цвят.

Долархайд само поклати глава.

— Благодари на Черен нож, ако го видиш…

Джейк се поусмихна, както и Долархайд.

Двамата заедно излязоха от дерето и се отправиха към хребета, където се бяха събрали повечето оцелели.

Пленниците, освободени от Джейк и Ела, стояха скупчени един в друг, обнадеждени, но още несигурни. Оцелелите от битката — и бели, и апачи — с лица, излъчващи надежда да намерят изгубените си близки, вървяха към тях.

Док се затича към Мария, а очите му се озариха, когато и тя се запрепъва към него със сълзи по лицето. Той я прегърна и целуна всяка нейна сълза.

Емет се запровира през тълпата и изтича при дядо си.

— Дядо! — прегърна го момчето. По лицето на шериф Тагарт премина тръпка на радост и объркване, а Емет го погледна и рече: — Ти си жив!… Аз съм!

— Реб-бека? — попита Тагарт.

— Не… — каза Емет. — Няма я, дядо.

Тагарт примигна, сякаш някакъв неуловим спомен премина като дим пред очите му.

Лицето на Емет се промени, докоснато от разбиране, на което не беше способен само преди седмица. Усмихна се внимателно и каза:

— Още се имаме един друг. — После пое ръката на дядо си и продължи: — Ще се грижа за теб.

Тагарт погледна сплетените им ръце. Още не разбираше, но някак… приемаше. Усмивката му се изпълни с изумление.

— Емет! — рече той. — Виж се колко си пораснал.

Долархайд се отдели от Джейк, когато видя, че Черен нож върви към него. Двамата мъже застанаха мълчаливо един срещу друг… и след това нантан-ът му подаде ръка в жест на приятелство.

Само за миг Долархайд се поколеба. След това посегна и сграбчи подадената ръка, разбрал най-сетне със сърцето си, а не само с ума си, разликата между „човек“ и „чудовище“. Сега поне никога нямаше да забрави какво значи „баща“, „загуба“ и „скръб“ — и че те са част от всяко човешко същество, всяко едно — също както и животът.

Зад рамото на Черен нож, на няколко метра встрани, той забеляза едничкото лице, което искаше да види — Пърси.

Кимна на Черен нож и се отправи към сина се, който се въртеше неориентиран сред навалицата и търсеше…

Долархайд спря пред него. Пърси погледна лицето на баща си и сбърчи вежди, сякаш помнеше отнякъде този мъж. Само ако можеше…

— Не ме ли помниш, момче? — попита тихо Долархайд, а на лицето му имаше загриженост и неувереност. Пърси само примигна, като че спомените му убягваха.

Очите на Долархайд така преливаха от чувства, че Джейк се зачуди дали този мъж няма най-накрая да пролее някоя сълза. Но нямаше нужда от сълзи, защото в очите му имаше толкова скръб и радост, колкото всички сълзи на света не можеха да изразят. С пресипнал глас Полковника рече:

— Аз съм баща ти.

Съсредоточеното изражение на Пърси се стопи и той… се усмихна. Почти не личеше да е познал баща си, но усмивката беше толкова невинна, толкова пълна с радост, че можеше да е на малко момче, пълно с безпрекословно доверие.

Долархайд прегърна сина си и го отведе по-далеч от тълпата.

— Хайде, сине — промълви той, — да си вървим у дома.

Джейк бавно се отдалечи от мястото, където хората се събираха щастливо. Той нямаше кого да намери, поне не тук.

Членовете на бившата му банда — оцелелите и спасените — празнуваха посвоему, докато златният дъжд се сипеше върху тях. Някои от мъжете внимателно избираха по-големите парчета злато. Джейк почувства странно облекчение.

Е, поне си спазих обещанието… направих ги богати.

Неколцина мъже от бандата вдигнаха глави, когато той мина покрай тях, и извикаха името му с широки усмивки.

Той също им се усмихна и продължи, докато не остана сам. След това отново погледна към небето.

Примижа срещу силното слънце и му се стори, че може да различи бледи следи от експлозията, подобни на слънчеви петна, образуващи нещо като дъгоцветна мъглица. Позволи на скръбта да изплува на лицето му. Сега беше сам и никой не можеше да го види, освен небето.

Ела беше на онзи кораб… И удържа на обещанието си — Никога вече. Тя беше всеотдаен воин… но не и бездушен… в тази безмилостна битка срещу най-жестокия враг на неговите и нейните хора тя никога не си позволи да мисли за собствената си безопасност, за собствените си нужди… или за неговите.

Освен в онзи миг на безвремие, когато се целунаха, когато усети страстта й, чудовищната й самота, неутолената й нужда за близост, която утоляваше неговата… Този спомен само усили болката му. Знаеше, че няма право да се гневи, че го е изоставила, че няма право да чувства огорчение или каквото и да било друго, което може да спре болката за нея, за себе си… или да спре да иска невъзможното.

Той зарея поглед към пустинята, която се простираше наоколо и се срещаше с небето там, където му се струваше, че свършва вечността. Само пустинята му остава — може би така и трябва. В нея може да се скрие далеч от всички и няма как да нарани никого, освен себе си.

Ти си добър човек.

Думите на Алис, в онова видение… Последните думи на Ела бяха същите.

Добър човек.

Джейк отново вдигна поглед към небето, чудейки се как е възможно това да е вярно.