Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (2)

1

„Иска битка? Е, готово.“

„Gunpowder and Lead“

от Миранда Ламбърт

„Всичките самотници — откъде се взимат?“

„Eleanor Rigby“

от Ленън и Маккарти

„Вселената е направена от истории, не от атоми.“

Мюриъл Рюкайзър

Пролетта дойде и премина през пустинята на Ню Мексико с неусетността на железен юмрук в ръкавица от зелено кадифе. Няколко седмици преваляваше от време на време, а след освежителните дъждове се извиваха шарени дъги. После земята смени излинелите си цветове с наметало от тучна трева. Понякога, в особено добра година, през пролетта в пустинята поникваха дори диви цветя — истинска наслада за уморените човешки очи.

Сега наметалото вече линееше и под него се показваше покритото с белези призрачно лице на пустинята — истинското й лице — безмилостно и равнодушно.

Има хора които намират покой в пустинята — например човек, който никога не е виждал друго място, или никога не е поискал да види. Има и такива, които виждат в нея възможност за забогатяване. Тук съкровищата на земята лежат най-често на повърхността, лесно се намират жилките руда — богати на сребро, на мед и особено на злато, които само чакат да бъдат изсмукани като костен мозък.

Разумен мъж, тръгнал към някое близко място с добър кон и храна, точно колкото е необходимо, както и манерка-две пълни с вода, би могъл да се зарадва, че днес не вали.

Но мъжът, когото слънцето огря на пътя над далечния ръб на едно плато, нямаше дори ботуши. От висините на небето той приличаше на петънце, проснато на прашната земя в една безкрайна празнота, необятна колкото небето над него. Панталоните му с цвета на прашната земя бяха скъсани на едното коляно. Пот и мръсотия покриваха потъмнялата му кожа и мръснорусата му коса. Голямо червено петно на скъсаната му риза без яка бележеше мястото на дълбока прясна рана на ребрата.

Върху мъжа, който изглеждаше мъртъв, се стовари тежката гореща вълна на новия ден. Той помръдна и изстена тихичко. Безмилостните слънчеви лъчи прежуриха затворените му клепачи, а кожата на лицето му се зачервяваше, сякаш седи пред бумтяща печка. Това го върна в съзнание. Мъжът отново се размърда, този път по-неспокойно.

После рязко се изправи с ужасен стон, все едно се буди от кошмар. Седеше, дишаше тежко, сякаш е тичал цяла нощ, и втренчено гледаше пейзажа наоколо с празния поглед на човек, който няма представа къде се намира и какво прави на това място.

Лешоядите, които се носеха по топлите течения над него, загубиха интерес, кривнаха с крила и отлетяха разочаровани. Заслепен от силната слънчева светлина, мъжът така и не видя птиците. И без това виждаше всичко раздвоено. Той продължи да мига, докато накрая разбра — с точност до няколко хиляди квадратни километра — къде се намира. В пустинята! Изгубен е в пустинята!

Мъжът се втренчи в босите си крака, които се подаваха от крачолите му като странни растения. Къде, по дяволите, са ботушите му? Внезапно лицето му се сгърчи от остра, дълбока болка в ребрата. Той сложи ръце върху раната и се наведе напред. Това само влоши нещата. Поизправи гръб и отдръпна ръце. Бяха червени и лепкави.

… Какво е това, мамка му? Мъжът погледна надолу и видя тъмночервеното петно на ризата — пред очите му червеното започна да става по-ярко, а от средата на петното засълзиха капки кръв. Рана… От куршум? Мъжът вдигна ризата и разгледа покритата със засъхнала кръв резка на тялото си. Отново направи гримаса и пусна ризата.

Нищо важно не е засегнато. Той въздъхна с облекчение. Дори не кървеше толкова много, колкото очакваше. Мъжът избърса ръце в праха под себе си и отново пое дълбоко въздух — този път много по-внимателно. Късметлия, помисли той, без дори да се запита откъде е толкова сигурен в късмета си.

Отново се вгледа в ръцете си. Имаше нещо, което не беше съвсем наред. Нещо, което рязко го върна в реалността.

Около лявата му китка се виждаше широко и дебело парче метал. Окова…? Твърде е голямо за белезници, повече прилича на пранги… но пък не тежи достатъчно. Огледа го отново. Никога не е виждал подобна окова. Беше направена от различни на цвят части метал, толкова прецизно изковани и снадени в едно-единствено парче, че направо не беше за вярване.

Кой, по дяволите, би направил подобно нещо? Дори да не беше окова, твърде много приличаше на такава, а това никак не му харесваше. По-важното е обаче, какво прави на ръката му това чудо. Може би този, който го е наранил, му е сложил и това?

Беше ранен, изгубен в пустинята, без шапка и дори без ботуши. Стъпалата му бяха изранени и насинени от камъните, сякаш дълго е вървял бос, дясната му ръка беше жестоко охлузена, а на десния му крачол имаше толкова голяма дупка, че се виждаше огромната грозна синина на коляното.

Сигурно изглежда точно така, както се чувства… а се чувства като изсран. Но едва ли блуждае тук от дълго време, иначе вече щеше да е умрял.

Мъжът погледна отново металната гривна и стомахът му се сви от неочакван пристъп на смесени чувства — странни емоции отвъд объркването и страха… Бяха най-близо до сляпата омраза. Мъжът вдигна един камък и заудря с всичка сила по металната гривна. Паника сви гърлото му, когато видя, че ударите не оставят дори и драскотина върху нея.

Металът бе лек и би трябвало да е крехък, но не беше. Единственото, което се случи, бе, че от ударите го заболяха дланите и ръцете. Камъкът се нащърби, но не и металът.

Мъжът изруга и захвърли камъка. Облегна се назад и постави ръце на коленете си, опита се да остане поизправен. Едва успяваше да преглътне през пресъхналото си гърло — стомахът му се сви от глад, а от напуканите му устни се процеди капчица кръв. Чувстваше се отпаднал и слаб и това не се дължеше само на загубата на кръв. Огледа отново ръцете си. Макар че беше навил ръкавите на ризата и ръцете му бяха голи почти до лактите, не бяха изгорели зле.

Защо е тук? Как е стигнал дотук? И къде по дяволите е това „тук“? Не помнеше нищо… Мъжът стисна очи, за да не му блести слънцето, и в настъпилата тъмнина се опита да се вгледа в себе си. Съсредоточи се, отстрани емоциите, забави дишането, овладя се. Трябваше да е овладян — винаги готов и наблюдаващ, подготвен за перфектния момент или за грешната стъпка…

Отвори очи. Те блеснаха като яркосини, идеално шлифовани сапфири. Мъжът затършува из дрипавите си дрехи. Бръкна в джобовете на панталоните си с надеждата да открие пари, документи, каквото и да е…

Нищичко.

Но поне е на пътя за някъде… дълга, неестествено дълга лента утъпка пръст от единия край на нищото към другия… Не се различаваше много от голата пустош с кръпките сухи растения наоколо.

В далечината се виждаше синьо-сивия, нащърбен като счупен зъб, силует на някаква планинска верига, а пред очите му беше платото, над което току-що изгря слънцето. От другата страна на пътя имаше висока около десетина метра скала от червеникав пясъчник, с драматични белези на времето по нея. Е, поне не се виждаха апачи, помисли той. Те с радост биха направили деня му по-къс и много по-болезнен.

Мъжът започна да претърсва с поглед всеки сантиметър от земята около себе си за нещо, което може да се е озовало тук заедно с него. Петънце светлина закачи окото му… нещо от метал, полузаровено в пръстта. Той го вдигна внимателно и го изчисти от прахта. Беше дагеротип^[1] — портрет на млада жена. Беше попрегънат и посмачкан по ръбовете, но въпреки това лицето на жената се виждаше ясно. То бе нежно и загрижено. Част от дългата коса на жената бе вдигната, а останалата се разпиляваше по раменете й на гъсти лъскави вълни.

Лицето на тази жена не му говореше нищо. Защо, по дяволите, носи в себе си снимката на някаква непозната?

И все пак… Погледна отново дагеротипа. Нежната усмивка, очите, които сякаш гледаха право в него с… любов? За миг сърцето му спря и дъхът му секна. Гледаше снимката като пума, дебнеща сърна, готов да скочи… и неочаквано потъваше в дълбините на очите й.

Смутен, мъжът сложи дагеротипа в джоба си. Щеше му се да има по-добро място, където да го държи… шапка, например. Мамка му, къде му е шапката? Още от сега личеше, че денят ще е дълъг и горещ.

Мъжът чу тропот на копита по пътя. Той спря да се оглежда и замръзна неподвижно. Ездачите явно не бързаха, но със сигурност идваха насам.

Ръката му автоматично се стрелна към колана… Там нямаше нищо. Пръстите му бавно се свиха в юмрук. Пистолетът! Това беше единственото нещо, което струваше толкова, колкото и животът му.

Мъжът се загледа в ръката си. Не знаеше какво друго може да прави с нея… Примирен, той седна, вперил поглед в босите си крака, и зачака.

Не му се наложи да чака дълго. Когато чу, че ездачите превалят хълма дори не си направи труда да се обърне и да погледне. По тропота можеше да заключи, че са поне трима.

Щом те се приближиха, мъжът най-сетне вдигна глава. Имаше достатъчно време да ги прецени, докато направиха няколко кръгчета около него, преди да спрат конете си. Бяха трима брадати мъже — силни и корави — облечени в обичайните тъмни дрехи. Следваше ги едно черно куче. По облеклото им се беше напластил прах, очевидно яздеха отдавна. Имаше нещо, нещо почти неуловимо в тях, което му подсказа, че тримата мъже са едно семейство — баща и двама синове, навярно. Обруленият по-възрастен мъж носеше цилиндър, с който приличаше на гробар.

На седлото му мъж висеше трофей — скалп с дълга черна коса. Още един скалп висеше на седлото на единия от синовете. На мъжа това му беше достатъчно, за да разбере, че тези тримата повече убиват и по-малко погребват.

Тримата ездачи го гледаха изпитателно. Накрая възрастният рече:

— Яздим към Абсолюшън^[2]. Знаеш ли колко на запад сме стигнали?

Мъжът ги погледна с очи, празни като главата му. Абсолюшън? Това има ли го на картата? Или тези тримата си мислят, че ако яздят достатъчно дълго на запад, всичките им грехове ще бъдат опростени?

Тримата мърдаха нервно на седлата си в очакване на отговор, който той не можеше да им даде.

— Може би е идиот — проговори единият от синовете.

Бащата скочи от коня. Приличаше на ходещ арсенал — пистолет в кобура, нож за дране на дивеч в колана и карабина Уинчестър на гърба. Мъжът се изправи бавно и несигурно. Бащата спря пред него и каза:

— Има ли причина да не ми отговорят, друже?

Мъжът мълчеше. Не беше сигурен дали има достатъчно слюнка, за да проговори. Не се сети да ги помоли за вода, а и на тях не им хрумна да му предложат. Съвсем ясно виждаше как двамата сина застават с конете си от двете му страни, препречвайки почти нехайно пътя му.

— Вижте — викна единият, — има пранга на китката си… и май са го стреляли.

Бащата хвърли бърз поглед към странната метална гривна на китката на мъжа. Изражението му с нищо не показа изненада. Тримата вече бяха обградили мъжа.

— Може да е избягал от пандиза — предположи другият син, — и да дават награда за него…

Ловци на глави. Ако не са били досега — вече станаха, помисли мъжът.

Възрастният свали карабината и я насочи към мъжа.

— Днес не ти е щастлив ден, страннико — каза бащата като премести погледа си към босите крака на мъжа, а после отново към лицето му.

Очите на мъжа бяха празни, също като главата му. Стоеше без да мърда, с отпуснати покрай тялото ръце.

— А сега се обърни много бавно — нареди бащата — и тръгвай!

Мъжът не помръдна. Бащата направи няколко крачки и се приближи до непознатия. Черното куче заръмжа, сякаш долови опасност. Странникът не помръдна от мястото си, дори лицето му не трепна. Само няколко сантиметра деляха дулото на карабината от гърдите му.

— Казах, тръгвай… — дулото на пушката се допря до гърдите на мъжа.

Мъжът се хвърли напред като нападаща змия и с едната ръка сграбчи карабината за дулото. Проехтя изстрел, но куршумът просвистя покрай него. Той дръпна силно пушката и я изтръгна от ръцете на бащата. Възрастният мъж загуби равновесие, олюля се и падна назад. Странният непознат успя да се пресегне и да грабне ножа от калъфа на колана му.

Но не спря дотук. Той замахна с ножа и го заби до дръжката в бедрото на по-близкия син. Синът се свлече от коня с рев. Мъжът го удари с приклада по главата и строши врата му. Зърна някакво движение с крайчеца на окото си и светкавично обърна карабината. Бащата с мъка се опитваше да стане с изваден пистолет. Мъжът насочи карабината и почти без да се прицелва, стреля. Куршумът уцели бащата в гърдите и той се строполи на земята. Вторият син също се прицелваше с револвер. Мъжът се хвърли върху младежа и го събори от седлото. Двамата се затъркаляха в прахта. Мъжът удари китката на сина в един камък и оръжието отхвръкна надалеч. Ръцете на младежа се стрелнаха към гърлото му. В отговор той заби юмрук в носа на другия и усети как костите поддават и се чупят. Удари го пак, и пак… докато най-сетне пелената от сляпа ярост се разсея и мъжът видя, че вече не удря човек, който се опитва да го убие… а удря мъртвец.

Мъжът се отдръпна от трупа зашеметен и запъхтян. Насили се бавно да застане на колене, а после да се изправи на крака.

Стърчеше на пътя — отново сам, единственото живо човешко същество наоколо. Тишината край него бе оглушителна — чуваше единствено ударите на собственото си сърце, което все още продължаваше да бие. Погледът му мина от тяло на тяло, а след това се спря на охлузените му, болящи ръце. Втренчи се тях — отново бяха покрити с кръв, но този път не негова. Мъжът избърса ръцете си в ризата, стъписан от факта, че той е причинил това клане.

Единствено безмилостен убиец може да стори подобно нещо. Но той не беше… не можеше да е… не се чувстваше като убиец… беше само един… какъв беше…

Исусе! Какъв беше!?

Не можеше да си спомни. Не помнеше нищичко за себе си. И името си не помнеше дори!

Мъжът притисна главата си с ръце, сякаш се опитваше да задържи остатъка от ума си.

Черното куче се приближи до него и седна, разпознало новия си господар. Мъжът изкриви лице с отвращение и се обърна. На седлото на най-близкия кон висеше манерка. Тоя я взе и я отпуши. Все още беше жив, но ако иска така да си остане, му трябва вода. И то сега!

В крайна сметка нямаше други за убиване — беше оставил инстинктите си да правят каквото намерят за добре.

Ръцете му трепереха, докато поднасяше манерката към устата си. Пи бавно, докато утоли жаждата си. Кучето ближеше капките, падащи на земята от брадичката му. Мъжът претършува дисагите и откри сушено говеждо и сухари — само това го интересуваше. Задъвка месото и сухарите и тръгна към другите два коня да вземе манерките и храната.

Когато главата му се проясни малко, а в тялото му се вляха нови сили, той отново се обърна с лице към тримата мъртъвци. Клекна, прерови джобовете им и взе каквито пари имаха. Не им бяха нужни вече, където и да бяха сега. После мъжът се изправи и се замисли. Трябваха му ботуши, шапка… и дрехи, по които няма кръв.

Единственият мъртвец, чиято риза не изглеждаше по-зле от неговата, бе този със счупения врат. Размерите им бяха почти еднакви. Мъжът свали палтото, елека и ризата от мъртвия. Облече се внимателно — раната на ребрата му се бе отворила по време на боя и леко кървеше.

Докато закопчаваше светлата ленена риза, видя как в плата вече се просмуква кръв. Мъжът запаса ризата, а отгоре облече елека, като се надяваше, че той ще скрие новото петно. Беше готов да захвърли палтото, защото вече ставаше твърде горещо, но си спомни, че е в пустинята. Ако оцелее през деня, довечера щеше да настъпи проклет студ и щеше да има нужда от нещо топло.

Единият от синовете имаше кожени крачоли с колан, които изглеждаха почти нови. Мъжът ги взе и ги закопча над скъсаните си панталони. Премери подметката на ботушите му с крака си — ставаха. Набута отеклите си крака в чорапите и ботушите. Видът му вече бе доста благоприличен.

Шапка, сети се мъжът. Ако умре от слънчев удар, така ще му се пада, щом забрави за шапката. Хареса си една и я премери. Пасваше му идеално. Свали периферията ниско над очите и ги скри от светлината и от любопитни погледи. Зачуди се какви хорски погледи са му хрумнали… и ненадейно се сети за дагеротипа. Извади го от джоба, свали си шапката и внимателно го намести на дъното. Сложи шапката на главата си и се почувства много доволен.

Трябваше му още нещо — пистолет.

Тръгна от тяло на тяло, за да разгледа пистолетите на мъртвите. Всички имаха добри оръжия. Добре… Той врътна барабана на всеки от пистолетите, не хареса първите два, защото движението не беше достатъчно плавно. Третият беше по-добър, Смит и Уестън, Шофийлд, 45-ти калибър. Барабанът се движеше така, сякаш собственикът на оръжието го е било грижа за живота му. Е, дано извади по-добър късмет в следващия живот, помисли мъжът. Дръжката прилягаше удобно в дланта му, а и балансът бе добър.

Мъжът взе колана с кобура на оръжието и го закопча около кръста си. Макар да не знаеше кой е и къде е, пистолетът по някакъв странен и необясним начин го накара да се почувства цял.

След това той обходи с поглед голата, обляна в ослепителна светлина равнина. Чувстваше се някак повече като себе си. Осъзна, че тези му мисли са напълно нелепи, също като самия него изправен тук, насред нищото.

Мъжът огледа конете, които пощипваха суха трева край пътя и чакаха ездачите си. И трите коня изглеждаха добре. Той си избра единствения, на чието седло не висеше скалп. Привърза палтото отзад, където намери и един спален чувал. Тупна другите две животни по задниците и те припнаха надолу по пътя. Интелектът и инстинктите им щяха да ги отведат на някое по-добро място.

Следвайки собствените си инстинкти, мъжът се качи на третия кон и го обърна в посоката, от която дойдоха тримата непознати. Абсолюшън. Вероятно е град и едва ли се намира далеч. Мъжът сръчка леко коня с шпорите. Животно пое в лек галоп — темпо, което тялото на странника можеше да понесе.

Щом мъжът и конят поеха по пътя, кучето стана и ги последва. Мъжът дръпна юздите и се обърна назад — прилича на овчарско куче, помисли той. Козината му беше дълга и рунтава, черна, с бяла ивица около врата.

Каквото и да беше кучето, явно не му идваше наум да тръгне нанякъде само, макар да бе свободно. То стоеше срещу него задъхано, с изплезен език и сякаш се усмихваше.

Мъжът го гледаше с очите на пума. Сетне обърна коня и тръгна без да поглежда назад. Кучето го последва. Превалиха близкия хълм и поеха към долината, която се откри пред тях.