Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (13)

12

Джейк и останалите препускаха като луди по-далеч от лагера, без никаква друга цел освен да се скрият от демоните. Оръжието на китката му още стоеше разгърнато и се целеше… в нещо. Какво иска от мен сега?

Джейк чу как Долархайд, който яздеше зад него, му извиква, за да го предупреди. Обърна се назад и видя зад тях да препускат мъжете от бандата му, а не демони. Това не го изненада — за тях той беше златен… а златото им принадлежеше. Предадох бандата си. Заслужих си онзи побой, а и по-лошо. Но за доброто на останалите, все пак се надяваше демоните да открият бандата му преди тя да стигне до тях. Погледна към китката си — оръжието все още бе готово за стрелба. Това не е нормално. Отново погледна напред и разбра какво става.

Исусе Христе, яздим в погрешна посока!

Виждаше го как приближава: разгръщащ се облак от пясък, неестествено бърз, насочен право към тях. На ярката дневна светлина можеше да различи формите на машините-убийци, които лъщяха в небето.

Джейк на свой ред извика, посочи напред и направи знак на останалите да се върнат. Самият той дръпна юздите точно навреме, за да спре коня без животното да се прекатури. Другите сториха същото — видя уплашените им лица, когато осъзнаха, че нямат друг избор освен да изберат по-малката от двете злини.

Когато пришпориха конете срещу бандата, Джейк се зачуди какво ли си мислят момчетата. Някогашните му приятели вдигнаха пушките и започнаха да стрелят. Естествено! Сигурно си мислят, че е полудял — кой не би си помислил това. Или просто искат да го видят мъртъв.

Куршумите засвириха около него. Вече бяха в обсега на пушките. Казват, че е нужен повече късмет, отколкото умение, да улучиш нещо, по-малко от локомотив от гърба на препускащ кон. Надяваше се да е вярно… Надяваше се да е негов ред да има късмет. Погледнете нагоре, тъпи копелета!

Стрелбата спря, когато бандата най-сетне видя какво ги преследва. Джейк вече беше достатъчно близо, за да види лицата им, докато спираха конете и се мъчеха да обърнат преди да е станало твърде късно.

Само че беше твърде късно. Ласата се показаха от бурята и започнаха да улавят произволни жертви и да ги прибират в небето. Преди бандата да разбере какво се е стоварило върху им, все повече мъже увисваха с крясъци във въздуха. Малцината бандити с работещи умове започнаха да стрелят по летящите чудовища. Джейк вече знаеше, че това е безполезно.

Чарли Лайл, който яздеше близо до Емет, ненадейно изчезна, когато едно от въжетата, което иначе би хванало момчето, улови него.

— Връщат се! — извика Долархайд без да сваля очи от небето, докато летящите твари, които ги бяха подминали, направиха невъзможно рязък завой във въздуха. — Връщат се!

Джейк извика на останалите да се разпръснат и хората от неговата група го послушаха и се пръснаха във всички посоки.

Джейк тръгна с Ела — не искаше отново да я изгуби.

Ако ги последват, може би ще успее да се прицели по-добре. Демоничното оръжие бе готово да убива чудовища, иначе не би се включило… но като че ли той е единственият човек, за когото го е грижа. Вече не знаеше кой кого притежава, но няма значение, стига оръжието да си върши мръсната работа.

Една от машините се отдели от главната група, а демонът вътре явно си бе набелязал Ела. Или него. Това оръжие е на демоните… може би си го искат обратно. А може би то не иска да се върне при тях… Можеше да го разбере. Погледна назад и вдигна оръжието, за да се прицели в наближаващата машина. Хайде, помисли си. Направи го!

Оръжието като никога досега му се подчини и синият лъч удари нещо върху адската машина и то експлодира. В същия миг обаче нещото изстреля едно ласо. То се отправи към Ела — тя извика, когато ласото я вдигна от седлото. Джейк спря насред прицелването, опасявайки се, че светкавицата ще уцели Ела.

Този път един изстрел не стигаше, за да свали машината. Не можеше да рискува, но ако това нещо му се измъкнеше, Ела все едно е мъртва…

Докато гледаше как нещото се вдига, той видя, че не е прибрало Ела в себе си — тя висеше заклещена под едното крило. Демоните знаеха, че оръжието е у него — знаеха и че може да го използва. Не знаеше дали нещото я използва за щит или просто я отнася, но не можеше да стреля.

Летящото нещо още бе в обхвата му — явно ударът го бе забавил. Джейк няма да им остави Ела както им остави Алис…

Той пришпори коня, без да губи машината от поглед. Тя се насочи към ерозиралите скали, откъдето избягаха преди малко. Не ускоряваше ход, а по-скоро плавно губеше височина.

Може би оръжието е свършило по-добра работа отколкото мислех.

Но не можеше да последва машината в каньона — всичките й оръжия бяха в корема й. Въжетата щяха да го впримчат отново или мълниите щяха да го изпържат, както изпържиха мнозина в Абсолюшън.

Ако има начин да застане над машината…

Джейк забеляза една пътека, която водеше нагоре по склона и тръгна към нея, надявайки се конят му да е също толкова стабилен, колкото и бърз.

Така беше. Щом стигна върха, видя, че машината още не е твърде далеч — малко под ръба на каньона. Тръгна с коня в див галоп и започна да я настига. Знаеше, че и най-добрият кон не може да издържи дълго. А ако се спъне… Няма значение. Само Ела има значение и само онази машина. Всичко или нищо!

Приближаваше машината, която продължаваше да губи височина. Почти я достигна, когато тя се олюля и слезе още по-ниско. Проклетото нещо не го водеше откъдето бе дошло — сигурен беше, макар да не знаеше защо. Може би демоничният му мозък е решил да му устрои засада или просто да го отведе надалеч. Но Джейк мислеше, че звярът прави фатална грешка.

Сети се обаче, че не може да използва оръжието си и оттук — нямаше представа как летят тези машини. Ако падне като първата, тогава Ела…

Мамка му, ами ако така и така катастрофира?

Той яздеше почти успоредно с машината, все едно беше движещ се влак. Машината слезе още по-ниско. Ще я изгуби при всички положения, освен ако…

Беше обирал влакове. В крайна сметка, бе вършил какво ли не. Това е същото като да скочиш в движещ се влак. Не мислиш, просто го правиш. Скачаш и се доверяваш на съдбата. Знаеш, че няма да се провалиш, защото да се провалиш значи да загинеш. Той още не е мъртъв.

Джейк извади единия крак от стремето и остави рефлексите му да го водят. Прехвърли свободния си крак от другата страна на седлото и се приготви. Машината беше голяма почти колкото локомотив. Следваше каньона като железопътни релси, защото тук каньонът беше тесен. Бе на малко повече от метър под него и летеше… Е, това не е точно като влак.

Освободи и другия си крак, а сърцето му заседна в гърлото. Сигурно е полудял. Не знаеше дали това се случва наистина. Но ако не е сън, ще съжалявам тялото си на сутринта.

И ето че се оттласна, летеше през празното пространство, падаше… приземи се на сегментираното тяло на машината и се приплъзна неволно към крилете — едва успя да се залови за нещо и увисна на него, точно преди да падне. Вече повредената машина потрепери и слезе още по-ниско от допълнителната тежест.

Крилото, за което висеше, рязко се наклони надолу. Беше хлъзгаво като топящ се лед. Ръцете на Джейк започнаха да се изплъзват. Тялото му се плъзна и краката му увиснаха във въздуха, но ръцете му все пак откриха нещо по-стабилно и той впи пръсти в него.

Ботушите му се удариха в камък и се отриха в чакъл. Кипнатата машина вече го влачеше със скоростта на бягащ кон. Той знаеше, че този идиотски избор си е негов, но това не променяше факта, че няма да издържи още дълго, а и не може да се върне обратно върху крилото. Силите му свършваха и този път наистина ще умре.

Вдигна глава, търсейки отчаяно някакъв изход, нещо, за което да се хване… и видя ред метални ленти по предния ръб на крилото.

Бе хванал едва две от тях, когато се хвърли към машината. Видя препускащата под него земя и почти му прилоша. Извърна поглед, пред очите му попадна долната част на машината… Ела… Отвори уста, но не успя да издаде и звук. Но Ела го видя. Беше в съзнание, жива… гледаше право в него с ококорени очи, сякаш той е последният, когото е очаквала да види. Погледът й се промени и се изпълни с изумление. След това се промени отново — сякаш през цялото време е искала да види само него.

Ела… Алис… Никога вече! Той стисна зъби, напрегна цялото си тяло и се придърпа напред, посегна към една от лентите по-близо до тялото на кораба. Хвана я и се пресегна и с другата ръка. Краката му вече не се влачеха — всичко беше по-лесно. Успя да се намести върху крилото. Поизпъна тяло и посегна към металните ленти най-близо до центъра на машината. Крилете й внезапно се върнаха в хоризонтално положение и тя се отклони, за да не се сблъска със стената на каньона.

Ръцете на Джейк отново започнаха да се изплъзват. Плъзна се по крилото и едва успя да се залови преди да падне. Крилете пак се обърнаха отвесно и той увисна, отново на косъм от смъртта. Какво, по дяволите, става? Да не би демонът да се опитва да го свали от себе си?

Не.

Разбра какво става. Беше като люлка за двама. Той сменяше позицията на машината с теглото си.

От мястото, докъдето се плъзна, виждаше лицето на Ела и страха, изписан по него… Виждаше ясно завързаните й с ласото ръце, прикрепени към крилото и тялото на машината. Трябва да стигна до предното крило — тогава може да успея да я освободя.

С нови сили, той се хвърли напред, обратно към крилото преди собствената му тежест да го предаде и да го свали на земята. Започна внимателно да се придвижва към центъра на машината, този път с конкретна цел наум.

Крилете и тялото на машината нямаха нищо общо с обикновения метал. Цялото нещо имаше вид на снадено от различни парчета, но който го бе сглобил, бе работил с прецизността на шлифовчик на диаманти. Машината можеше да е изкована единствено в пламъците на преизподнята, така перфектно направена… Нямаше представа какво значи всичко това, освен че му напомня много на оръжието на китката му.

Разгледа мястото, където крилото се закачаше за тялото на машината. Като панта… пантите поне му бяха познати. И сега видя ясно, че повърхността на крилото има много места за захващане, стига да не се паникьосва.

Има дори пролуки, през които се вижда долната част… и земята се вижда…

Отново вдигна глава и се концентрира върху оковите, които държаха Ела: не беше само ласото, имаше и дълъг метален колан, усукан около нея от коленете до раменете й. Единият му край влизаше в долната част на предното крило, другият — в долната част на това зад него.

Проклятие — как да я измъкна от това? На тази машина от ада можеше да се противопостави само с демоничното оръжие — а дори да му се подчинеше, щеше просто да убие и двамата. Но ако аз умра, този паразит на ръката ми също ще умре… и го знае.

Може би не е невъзможно. Отпред вече се виждаше краят на каньона. Още не знаеше какво има оттатък. Единственото, на което можеше да се надява, беше, че ще е по-подходящо за приземяване от скалистото дъно на каньона.

Джейк се придърпа внимателно напред, докато не се озова наполовина върху предното крило. В него имаше дълга пролука, достатъчна за една ръка… Достатъчно широка, за да види Ела, която го гледаше отдолу.

Той й върна погледа и му се прииска тя да прочете в очите му, това, което толкова много искаше да й каже: Вярвай ми!

Ела кимна и Джейк се прицели с оръжието.

Излязоха от каньона. Пред тях се разкри истинското сърце на пустинята — дюни, чийто разнасян от вятъра пясък се трупаше край стените на платото.

Машината продължи да пада над един нанос, вероятно образуван от дюните по време на ненадейно наводнение.

Само че долу нямаше вода — само…

Джейк не повярва на очите си. В далечния край на дюните, небето се оглеждаше в синьо като тюркоаз езеро-фантом — кухина, пълна с оттекла се вода, скрита зад група скали и още непопила след вчерашния порой.

За пръв път в живота си Джейк благодари на Бог — и за езерото и за неочаквано дошлата му идея.

Той се дръпна назад и запълзя така, че да насочи оръжието към мястото, където металния колан на Ела бе прикрепен към второто крило. На снадката имаше нещо като жица.

Има повече от един начин да се използва оръжие…

Той се подготви за вибрациите на кораба и се концентрира върху това, което трябва да стори. Повече усети, отколкото видя как оръжието се отвори и стреля. Снадката се счупи и коланът се размота. Ела извика от изненада, когато се освободи от хватката му. Сега я държеше само ласото, закрепено на две места за машината. Още един изстрел и щеше да е свободна… или да падне и да се убие.

Той се придвижи малко напред, за да види лицето й.

— Можеш ли да плуваш? — извика той.

Тя го изгледа сякаш й бе изломотил нещо без смисъл, но кимна.

Джейк стъпи на ръба на едно от крилата зад себе си и посегна към пантата на върха на крилото, до главата на Ела. Вкара ръката си колкото можа по-навътре в пространството между крилото и тялото на машината, хвана с ръка една издатина и дръпна с всичка сила — позволи на теглото му да се измести към краищата на крилата.

Машината се отклони към езерцето, губейки още височина.

— Какво правиш? — извика Ела, по-скоро удивена, отколкото уплашена, докато машината с чудовищно свистене се спусна, а повърхността на езерото, като че ли се надигна срещу тях.

— Дръж се! — извика в отговор Джейк. Отново се огледа, опитваше се да прецени височината на машината над водата. Когато му се стори, че са на около седем метра над водата, той вкара ръката си през отвора в предното крило, докато оръжието и ласото не застанаха на една линия.

— Обърни глава! — извика той. Прицели се и съсредоточи всяка част от волята си в малката цел. Оръжието отново стреля и скъса ласото…

Двамата едновременно паднаха от машината и се гмурнаха в езерото. Машината се удари в повърхността на водата и потъна като камък след фонтан от пръски.

Джейк и Ела подадоха глави над водата, като плюеха и кашляха. Бяха замаяни, ожулени, но живи.

Доплуваха до брега и се запрепъваха нагоре като се държаха един друг. Джейк беше изпълнен с благодарност, затова че е жив. Двамата с Ела се погледнаха и се усмихнаха едновременно.

Усмивката й бе най-красивото нещо, което е виждал… Беше истинска. Никога не беше виждал истинската й усмивка — сякаш я бе пазила заключена някъде в себе си, докато намери причина да я използва.

Пазила я е за мен.

Спомни си как Алис се усмихваше на снимката или в спомените му от колибата. Но Алис я нямаше… заради нещо, което направих.

Сведе глава и отново я вдигна. Ела е тук, точно пред него, в безопасност, жива и усмихната… заради нещо, което направих.

Дори повярва на това, което видя в очите й едва миналата нощ, в изоставения параход — че заедно могат да постигнат невъзможното. Той погледна езерцето — там където потънаха машината и демонът. Повърхността бе огледална.

Сложи лявата си длан върху десния си лакът, там където се одра, когато се наведе, за да изкриви пантата на крилото. Сега, когато вече бяха на земята, можеше да даде воля на усещанията си… на световъртежа, когато се сети за най-невъзможното от всички неща:

— Летяхме… — стомахът му се сви.

— Да — промълви Ела, толкова нехайно сякаш и преди го е правила.

— Не искам никога повече да го правя — с пълна убеденост рече той и вдигна глава към небето.

После погледна Ела. Тя още се усмихваше така, че цялата сияеше. Мокрите й дрехи обгръщаха тялото й по начин, който го караше да се чувства особено. Нямаше значение, че носи пистолет, че живее за отмъщение и говори като най-големия юначага, когото е срещал, Ела си оставаше невероятна жена.

Лицето й беше толкова близо до неговото, устните й толкова примамливи… Очите й добиха странна дълбочина, чувства, които той не успяваше да разбере… но разпозна копнежа й — усети тялото й да го подканя…

Той се наведе, изпълнен с желание…

Писукането на оръжието го спря. Джейк се обърна към езерото, откъдето излизаше нещо… Нещо огромно.

Демонът се вдигна от водата и закри слънцето, по-невероятен и много по-страховит от силуета, който видяха предната нощ.

Ако дяволът вземе всички създания, от които се страхуват най-много хората, и ги превърне в нещо, което може да върви, това би бил демонът. Невероятна смесица от хлебарки, червеи, пустинни змии, акули, бронирана кожа на алигатор, покрита със слуз от блато…

Исусе, всичко е…

Създанието се спусна към Джейк с невероятна скорост, а през ума му премина мигът на смъртта на Мийчъм…

Кошмар…

Единият от крайниците на демона се изстреля към Джейк като копие с ноктести пръсти, които можеха да разчленят човек като…

Оръжието му се отвори и стреля от упор. Лъчът синя светлина хвърли демона обратно във водата, само че на парчета. Части от бронирани крайници и тяло, вътрешности и зелена кръв, взривиха повърхността на езерото и превърнаха синята му ведрина във врящ казан от ужасяващи останки.

Джейк остана загледан във водата. Сърцето му сякаш искаше да разкъса гърдите му, а оръжието на ръката му тихо си върна вида на гривна.

До слуха му достигна звук — съвсем различен, човешки, ужасяващо познат — хриптенето на човек, получил фатална рана.

Джейк се обърна и на пясъка видя Ела с резка на челото… и гърди, покрити с кръв, точно на мястото, където я бе пронизал демонът.

— Нееее! — Джейк падна на колене до нея. Това не може да е истина. Обгърна я с ръце и вдигна внимателно главата й, за да може Ела да диша по-лесно.

Тя го погледна с объркано лицето, изпълнено с болка, сякаш някаква съществена част от ума й не можеше да проумее какво се е случило с нея.

Той я залюля нежно в ръцете си и приглади кичур тъмна коса… наум проклинаше капризния Бог, който позволи Мийчъм да умре… същия, на когото преди малко благодареше за пръв път в живота си. Единственият Бог на тези земи е богът на апачите — Койота, Изменника…

— Ела — рече той с глас, пресипнал от болка, каквато не бе изпитвал досега. — Ела… Хайде, кажи нещо…

Клепачите й изпърхаха, докато се мъчеше да избистри погледа си и да го погледне.

— Не се тревожи… — прошепна тя. — Ще се оправя…

Джейк си спомни раната на Мийчъм, същата рана… Прогони мисълта от главата си. Хвана края на полата й, откъсна широка ивица плат и превърза раната.

— Ще намерим Док…

— Ще се… ще се оправя… — промълви Ела и поклати глава. — Върви…

Ела, не разбираш…

Джейк я взе на ръце и се изправи с олюляване. Успя да го направи, без енергията от демоничното оръжие и без адреналина, притъпяващ болката.

Останала му бе само неумолимата воля за живот. Досега тя не бе успявала да спаси ничий друг живот освен неговия. Вероятно, защото досега не го е било грижа за никого другиго…

Беше точно като оръжието на китката му. Нищо чудно, че това кръвопиещо парче тенекия ме е избрало. Собственият му живот не значеше вече нищо… но само чрез него можеше да спаси Ела.

Джейк се обърна и затърси с поглед сред заслепяващите го дюни какъвто и да било знак от пресъхнала вада, оставена от наводнението — път, който би го извел обратно до каньона, откъдето дойдоха. Най-сетне различи един далечен хребет, който трептеше на жегата. Сигурно това е мястото.

Колко е далеч? Колко бързо летеше онова нещо? Никой не може да оцелее задълго на тази жега. Адът сигурно е покрит с горещ пясък от пустинята. Вървенето през него беше истинско мъчение.

Няма значение. Не може да си позволи да мисли за нищо друго освен за Ела… Трябва да спаси Ела, само това има значение. Той я понесе по брега, докато откри снишение между дюните, където се бореха да оцелеят няколко разкривени храста и тревички. Приличаше на пролука, направена от вода, а не от вятър. Тръгна по нея.

Джейк вървя дълго, макар че времето нямаше много значение във вечния мираж на собственото му съществуване. Приближаваха хребета — не можеше да не го приближават, каза си той, въпреки че не можеше да каже колко, или дали дори е прав. От дюните се вдигаха топлинни воали и въздухът танцуваше пред очите му.

Погледна Ела, която не помръдваше в ръцете му. Лицето й бе като от тебешир, въпреки жарещото слънце.

— Хей… — рече той и я поразтърси леко. — Не си отивай!

Очите й се отвориха и отново се затвориха уморено… Но преди това той видя нещо да блещука в тях, отражение от спомен, неестествената дарба, с която тя виждаше в него, сякаш очите му са стъкла на прозорци.

— Сега помниш… — промълви, — нали…

Джейк се сепна.

— Какво?

— Жената.

Джейк вдигна очи и зарея поглед в далечината, а умът му нареди всички парчета от пъзела.

Снимката на Алис, колибата, бандата, златото…

Алис, прегръдките й, думите й: „Ти си добър човек…“

Само че това бяха части от по-голяма картина и той още не можеше дори да предположи каква е тя.

— Обичаше ли я? — прошепна Ела.

Той не сваляше очи от хоризонта. Бездната в него му пречеше да разбере дори това.

— Можеш да ми кажеш…

Не мога… не знам кое е истина… Предадох бандата си за злато, казах си, че е защото я обичам. Не беше ли лъжа? Как погледна онова злато. И изоставил ли съм я на демоните въобще?

От празнотата вътре в него го болеше.

— Сигурно съм я обичал… — каза накрая. Тя ме е обичала, знам. Аз съм се нуждаел от нея… но това любов ли е? Отново се загледа в далечината. — Просто… трудно ми е да видя… — Пот опари очите му и той тръсна глава. — Знам само, че… й дължа това, да я намеря. — По някакъв начин. Дължа й го…

Препъна се — ботушът му се бе оплел в някакъв храсталак. Изрита го и продължи да върви.

Наистина имаше растения — треви и храсти — които растяха около него в червеникавата пръст. Пясъкът отстъпваше.

Почти сме там, почти сме при каньона…

Не толкова видя, колкото усети как Ела отново отваря очи… И несъмнено вижда всичко — как той вехне… как пребитото му тяло се мъчи да го надвие, как жегата, жаждата и изтощението го повличат към още по-странни сънища. Може би дори виждаше истината, която ще я накара да го презира…

— Не е далеч… — настоя той, а гласът му издра гърлото му като пясък. — Да се държиш, чуваш ли… дръж се… ще се оправим…

 

 

Долархайд, Нат, Док, Емет — последните четирима от седмината, тръгнали на път тази сутрин — яздеха по каменистото дъно на каньона, между скали с цвят на избелели кости.

Яздеха бавно и пазеха силите на животните, въпреки че този път Док нямаше представа защо. Оцеляха от погналите ги бандити и демоните, но напредваха мълчаливо, все едно към погребение. Всеки от тях знаеше колко много са изгубили.

Чарли Лайл, Ела, Джейк… и оръжието му, единствената им надежда за победа над демоните по собствените им адски правила. Всички тях ги нямаше, а с тях изчезна и надеждата да спасят близките си и всички останали.

Долархайд твърдеше, че е видял как една от летящите машини отвлича Ела и как Джейк тръгнал след нея в този каньон. Само че яздеха вече часове и гледаха как сянката на скалната стена се удължава, докато слънцето се спуска на запад.

Сянката не носеше много облекчение, защото каменните стени и дъното на каньона още излъчваха пладнешка жега. Каньонът сякаш нямаше край, а още не виждаха нищо — нито летящата машина, нито следи от Джейк и Ела. Док се чудеше колко дълго ще се преструват, че има шанс да ги открият.

Док вдигна поглед от прашната грива на коня си, от каменистата земя — опитваше се да си представи лицето на Мария… и след това пропъждаше образа, защото всеки път, когато го видеше, това само му напомняше, че никога повече няма да види самата нея.

До него яздеше Нат Колорадо. Той по навик оглеждаше високите места край тях, както и небето — само че Док не беше сигурен дали и той вече вижда каквото и да било.

— Не премислихме много добре този план, нали? — рече накрая Док.

Нат свали поглед, но гледаше право пред себе си, където Долархайд яздеше сам, а Емет го следваше отблизо.

— Загубихме ли се? — попита Док, защото му се струваше, че наникъде не вървят.

— Ще се оправим — отвърна Нат, а раменете му помръднаха леко.

— Как може да си толкова спокоен след всичко това? Почти зацапах гащите.

Нат най-сетне го погледна, но без изражението, което Док очакваше да види.

— Добре се справи. С бандата. И сега яздиш добре. — На устните му се оформи лека усмивка, но очите му бяха напълно сериозно. — Заедно оцеляхме в битка. Вече си воин. Жена ти няма да те познае, когато се видите.

Изненадата на Док се стопи, заменена от спомени.

— Ако я видя…

Нат за пръв път го погледна право в очите и каза:

— В езика на апачите няма дума за „сбогом“.

Док позволи на думите да се процедят през пропуканата му вяра и да му дадат мъничко надежда. Кимна на Нат, обзет от странно облекчение.

 

 

Отпред Долархайд съвсем леко забави ход, тъй че да се изравни с Емет. Забеляза зачервените очи и протеклия нос на момчето. От известно време той плачеше — чуваше се, нищо, че Емет се стараеше да го скрие.

— Какво ти има? — попита Долархайд.

Изненадан и смутен, Емет избърса нос с ръкава си.

— Липсва ми дядо… — рече с тъничък гласец момчето.

И Чарли, и Мийчъм, и кучето… Всички и всичко, което му даваше утеха. Долархайд си спомни какво беше казал на момчето за проклетото куче, докато напускаха парахода рано сутринта.

Сега съжаляваше малко, докато разглеждаше лицето на момчето. За миг очите му погледнаха през него, все едно търсеше решение на въпрос от военната тактика.

— Не бях много по-голям от теб, когато това място тук беше Мексико — каза накрая той. — Пристигна вест, че апачите са тръгнали към едно селище край Аривака. Баща ми искаше да съм мъж, затова ме накара да тръгна с гарнизона и да бия някакъв барабан. В онези дни границите нямаха значение, когато нещата опираха до сражения с апачи — мексиканците ги мразеха също толкова, колкото и американската армия.

Изражението му стана кисело, когато си спомни. По онова време не беше нищо повече от едно хлапе.

— Познай, дали не бях уплашен… — Долархайд се усмихна по-широко, за да го види и Емет.

Емет се изненада и изведнъж се поуспокои, лицето му се поразведри, а раменете му се отпуснаха. Долархайд не можеше да си спомни да е признавал пред когото и да било, дори пред сина си — особено пред сина си — че някога е бил уплашено дете.

Не си позволи да се зачуди, а просто позволи на спомена да се извърти докрай.

— И когато пристигнахме в Аривака, заварихме всичко опожарено. Видях един заселник да излазва от запалена колиба… беше зле обгорен, знаеше, че умира. Успя да каже само две думи. — Долархайд сведе глава, загледан в миналото: — „Убий ме“.

Емет го гледаше.

— Какво направи? — попита тихо момчето.

Долархайд извади от колана на Емет ножа, който му даде.

— Взех ей този същия нож и му прерязах гърлото.

Завъртя го, хвана го за върха и го подаде обратно на Емет.

Емет го взе. Дълго го гледа, след това погледна Долархайд, разтърсен от миналото на идеално острото оръжие, което изглеждаше така все едно току-що си го е купил, неопетнено от кърваво насилие или дори кървава милост… Прибра го в калъфа с уважението, което историята му изискваше.

Все още в плен на някакъв дълбок подтик, без да се пита какво прави, Долархайд сложи ръка на рамото на момчето и каза тихо:

— Сега бъди мъж!

В очите на момчето Долархайд видя каквото имаше нужда да види. Не че страхът е изчезнал, а че Емет осъзнава собствената си сила и е уверен, че може сам да избира какво да прави с живота си, така че страхът да няма власт над него.

— Шефе, виж!

Гласът на Нат развали магията, която го бе пленила, и Долархайд отново погледна напред. Сви очи и успя да различи силует в маранята.

Очите му се разшириха, когато видя същото, което беше видял и Нат. Блуждаеше като призрак, но нямаше съмнение — Джейк Лонерган вървеше към тях и носеше Ела… Той с препъване излизаше от трескавия блян на страховитата земя и се връщаше в собствената им реалност.