Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2021)

Издание:

Автор: Алън Уилямс

Заглавие: Архивът на Берия

Преводач: Валентин Кръстев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Стубел“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“

Редактор: Красимир Мирчев

Технически редактор: Николай Чомпалов

Коректор: Десислава Пачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14270

 

 

Издание:

Автор: Алън Уилямс

Заглавие: Архивът на Берия

Преводач: Валентин Кръстев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Стубел“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Красимир Мирчев

Технически редактор: Николай Чомпалов

Коректор: Десислава Пачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14271

История

  1. — Добавяне

Репортажът на Малори

Дните се нижеха един след друг, лятото беше вече в разгара си. Три четвърти от първия вариант на ръкописа, на английски и руски, бяха готови и ние с Борис все още се спогаждахме.

Развитието на този писачески брак беше неравномерно и на моменти мъчително. И все пак успявахме да съхраним определен ритъм, диктуван от Борис с поредното въплъщаване в пасивна, „женска“ роля при сътворяването на сексуалните подвизи на Берия или в тази на доминиращия мъжкар, докато се промушвахме през дебрите на политическите разкрития.

После дойде кризата. Както при всички бракове, където единият от партньорите с всички сили се стреми да запази търпение, за да не се разпадне връзката, настъпва моментът, когато търпението се изчерпва: една погрешна дума, една речева неточност и цялата постройка се сгромолясва. И подобно на всички развития от този род кризата между мен и Борис дойде изведнъж, без предупреждение.

Започна се в една ранна сутрин. Борис бе вече излязъл и седеше на терасата, гол до кръста и по бермуди, а раменете и темето на главата му червенееха като току-що сварени скариди. Той чу шляпането на сандалите ми по стъпалата и вдигна глава към мен от купчината бележки.

— Добро утро, другарю. Днес ще сътворим една истинска мерзост!

— Мерзост ли?

Пристъпих внимателно. Както обикновено, неговата работа беше тъмна Индия за мен — море от драски, кръгчета, подчертавания и зачерквания на кирилица. Той ми намигна хъшлашки и посегна към обичайната си чаша с „Ферне Бранка“.

— Една наистина забележителна мерзост — изрече той и гаврътна питието си, без да му мигне окото.

— Каква мерзост? — попитах аз и приседнах на ниския парапет пред него.

— Оо! — той се плесна силно по бедрата. — Ще спипаме цялото съветско ръководство. Всички, до последното копеле, ще ги измъкнем в светлината на прожекторите, най-отгоре в списъка на световните бестселъри, и ще серем отгоре им от страхотна височина.

Той целият се задави от смях, напомнящ кучешки лай.

— Ще серем отгоре им, mon cher, докато ги погребем под огромен смърдящ куп. Ще ги унищожим!

— Имаш предвид сегашното ръководство ли?

— Разбира се. До последното копеле! Ще ги пипнем много ловко, разбираш ли: нищо очевидно, тъй като повечето са били дребосъци по времето, когато старият Берия е стоял на върха. Но ние все пак ще подметнем тук-там по някоя думица за всеки от тях, нали се сещаш, нищо особено. И в един момент всеки от тях ще завони като престоял труп!

Той се облегна назад, широко ухилен. Наблюдавах го и усещах как ме затиска огромна умора. Предстоеше един дълъг горещ ден.

— Ние вече сме се изсрали върху тях — казах аз най-после. — Върху министър-председателя при всички случаи, с ленинградската история.

— О, това беше глупост! Разбираш ли, проумях, че в тази игра, очернянето, никога не трябва да забравяме с кого си имаме работа. Ленинградският случай е стара история. Наистина Берия спокойно може да изложи своя собствена версия за случая, но това няма да е нищо повече от неговата версия, нали? А той е доказан лъжец, това е известно на всички и точно затова е гениален.

— Но щом това се знае от всички, никой няма нищо да повярва — казах аз, но не изпитах никакво облекчение от този любопитен, двусмислен довод, тъй като усещах, че в него може би се крие допълнителен, дяволски мотив.

— Така е, наистина — съгласи се той, — но само до известна степен. Разбираш ли, ако искаме да уличим сегашното ръководство във връзка с престъпленията на Берия и Сталин, трябва да подходим не само откъм политическата страна. Днес на върха всички до един знаят политическите си тайни — и престъпленията, и по-безобидните опущения. Те сигурно са наясно например дали наистина дъртият Косигин е бил набъркан в Ленинградския случай и доколко. Когато това нещо се появи в нашата книга, то сигурно яко ще го изпоти — но няма да го погребе! После дори и книгата да се появи в самиздат, тя ще стигне само до няколко хиляди души в цяла Русия. А и истории като Ленинградския случай са вече стара работа.

— Преди няколко седмици не говореше така.

— Вярно е. Но оттогава имах време да размисля. И стигнах до извода, че не ни е работа да хвърляме срещу висшата номенклатура престарели политически истории. Имаме нужда от нещо по-фино, по-лично — нещо, което ще проникне през пролуките на броните им и ще се лепне за кожите им като катран!

Не казах нищо. Борис се разкърши, кръстът му изпука като сноп пръчки и той продължи да излага доводите си:

— Както виждаш, mon cher, за да ги засегнем истински, трябва да открием нещо, което останалите от ръководството не знаят. Обаче не такова, за което с лека ръка да заявят, че е поредната пропагандна фалшификация на ЦРУ и за което и без това знаят истината. А такова, на което те ще се хванат, нещо хем просто, хем умопомрачително. Нещо много трудно за опровергаване — дори и излязло от устата на самия Берия — поради великолепната причина че спокойно може и да е истина!

Той се облегна назад и заблещи насреща ми искрящите си от възбуда кървясали очи.

— Схващаш ли към какво се стремя, mon cher!

— Прекрасно.

Той потри ръце и се изхили.

— Има една руска поговорка: „Най-добрите лъжи са като маргарина, който трябва да съдържа поне десет процента масло“. Маслото е истината и всичките наши лъжи ще съдържат най-малко десет процента истина. Съгласен ли си?

— Не. Ти говориш за това, че трябва да оклеветим някого и колко добре трябва да го изпипаме. Аз мислех, че задачата ни се свежда до изработването на една мистификация, предназначена за широката западна читателска публика и като частен случай, за съветолозите. Така ли е?

— Така е. Но каква е ползата от една мистификация, ако не оклеветим някого?

— Защо, по дяволите, изобщо трябва да оклеветяваме някого!

— Защо, по дяволите, изобщо пишем тази шибана книга! — изрева той. — Хайде кажи, от какъв зор?

— Заради парите, Борис. — Станах и се обърнах към стълбите. — Заради парите и сигурността. За да мога да си платя пресрочените сметки, да си купя нова кола и да се просна на някой пуст плаж с едно красиво гадже, без непрестанно да си блъскам главата откъде ще получа следващия си хонорар… Но и без да се потя всеки път, когато отварям някой вестник или когато попълвам адресната карта в някой хотел, вечно готов да си събера багажа и да хукна посред нощ, за да не изпусна първия самолет за възможно най-отдалеченото място, следван може би по петите от агенти на Интерпол. — Спрях се в горния край на стълбите. — Това ми е зорът, Борис.

Той изрева:

— Какво общо има с това Интерпол?

Не му отговорих. Не го направих, поради простата причина че имаше само един отговор и Борис го знаеше във всичките му варианти — по-добре и от мен. Той просто ме предизвикваше за безсмислен спор. Гласът му прогърмя след мен в кухнята, кънтейки оглушително между каменните стени:

— Ти просто си уплашен като кирлив пубер!

Сварих едно канче кафе, налях го в една глинена кана, сложих я на един поднос с две супени купи и го изнесох навън. Борис бе потънал в мълчание и забързано драскаше нещо, прегърбен над листчетата си. Изчака, докато оставих подноса върху масата, след което ме погледна лукаво усмихнат.

— Какво знаеш за Александър Шелепин?

— Шелепин ли? — свих рамене аз. — Не много, виждал съм негови снимки. Красив, студен, желязна глава. Бил е шеф на КГБ, сега е председател на техните, с извинение, профсъюзи. — Засърбах кафето си, хванал купичката с две ръце. — Защо питаш? С него още не сме се занимавали — добавих предпазливо аз, наблюдавайки как цялата му уста се ухилва до ушите.

— Още не, mon cher. Но имаме време — и той очерта неправилен кръг около едно от имената върху листа хартия. — Шелепин е първокласен мръсник, сталинист от най-чиста проба. Достатъчно стар е, за да е помагал по време на чистките, но не е бил достатъчно важен, за да намаже сам ножа. През петдесет и втора година, в разгара на втория сталинистки терор, става шеф на Комсомола и член на Световната федерация на демократичната младеж, в която завежда борбата срещу буржоазната диверсия. През петдесет и осма го слагат начело на КГБ, докато старият Никита го натирва през шейсет и първа. В момента е смятан за един от най-амбициозните и опасни младотурци в Кремъл. Няма никакво съмнение, че се стреми да се завърне във властта.

Той замлъкна за известно време, гризейки кокалчетата на палците си.

— Мисля да разиграем някой и друг ход с другаря Шелепин. Бил е на достатъчно години и достатъчно издигнат, за да е останал извън полезрението на Берия като шеф на Комсомола. Може би младият Саша Шелепин много е обичал своите млади комунисти? И дори просто младите момчета… — Той се приведе напред, докато ме облъхна със застоялия мирис на „Ферне Бранка“. — Как ти се харесва тази идея?

— Никак.

Отстъпих на около метър от него и отново си напълних купата с кафе. Съзнавах, че следващите минути ще са критични.

— Идеята е забавна — казах най-сетне аз, — но от нея няма да излезе нищо.

— Защо? Защото никой няма да повярва ли? Ами! Захапат ли веднъж въдицата, ще бъдат готови да повярват на всичко, особено на подробности за сексуалните навици на апаратчиците.

— Отново си противоречиш — казах аз. — Току-що говореше, че не е изключено никой да не повярва на Берия, защото е доказан лъжец.

— Да, но само за политическата страна, mon cher! Когато опре до секса, хората са много по-доверчиви, особено пуританите. А руснаците по душа винаги са били много пуританска нация и в не по-малка степен, високопоставените им партийни апаратчици.

— Кого се опитваме да убедим, Борис, читателската публика в свободния свят или началниците в Кремъл?

— Това ли е според теб въпросът? Не по врат, а по шия, както би казал ти. Но защо ми се струва, че не си весел?

— Тревожа се, че ще провалиш цялото ни начинание, Борис.

— Да го проваля ли?

— Да, ще го провалиш. Напълно.

Оставих празната купичка на масата, наведох се напред и заизреждах на пръсти доводите си:

— Първо. Единодушни сме, че на когото и да покажем този ръкопис, той от самото начало ще е предразположен да гледа на него като на фалшификация. Така ли е? А калянето на сегашните съветски шефове с мръснишки подмятания за сексуалния им живот е тъкмо от типа простащини, достойни за перото на някой посредствен драскач от ЦРУ — или по-вероятно, на някоя групичка побъркани емигранти. Не, Борис. Много е евтино, много е лесно и е съшито с бели конци, по дяволите! Второ. Да предположим, че някой се върже — тогава ще разбуним цяло гнездо от институции срещу нас. На първо място, Държавния департамент. Те никак не обичат някой да клати лодката. Някой друг, освен тях, искам да кажа.

Борис кимаше и върху бележките му се отцеждаха капки пот.

— Да, да, mon cher, мисля, че бихме могли хубавичко да се позабавляваме с тези хубавци! — Той се облегна с длани на масата и се изправи. — Ще накараме цялото Политбюро здравата да се изприщи, до последния шибан мръсник!

— Борис, откъде си сигурен във всичко това?

— А! — Той се усмихна и се отправи към кухнята. — Имам си свои източници, другарю. Както ти казах, навремето баща ми е бил много приближен до ръководството. Макар, разбира се — побърза да добави той, — никога да не е бил канен на някоя от оргиите при Александров.

— Има си хас.

Сега беше мой ред да се засмея, макар че изобщо не ми беше до смях.

Борис се спря на стълбите.

— Баща ми беше учен — намръщено рече той. — Напълно аполитичен. Не си е пъхал носа в тези неща.

Аз кимнах утвърдително.

— Убеден съм, че приносът му за създаването на атомната бомба за чичко Сталин е нещо напълно аполитично…

Видях как един мускул трепна под бузите му и потта отново потече по лицето му като по неизбърсано автомобилно стъкло.

— Това е обида — тихо изрече той, — долна обида! — И юмруците му се свиха, като придобиха размерите на кокосови орехи. — Повтори го и ще те дам под съд.

— Побързай да повикаш синьор Гаки за свидетел — казах аз.

Борис пристъпи крачка напред. Очите му се превъртяха, коремът му се разтресе, той изрева и след това най-неочаквано се разсмя.

— Том, копеле с копеле! Отивам да взема бутилка вино и се залавяме яко за работа!

Знаех, че е безнадеждно. Жлъчната ни престрелка не можеше да доведе до друго, освен до още по-дълбоко затъване в авантюрата. След малко Борис седеше под лозниците с огромна бутилка местно вино до лакътя и усърдно пишеше — този път на английски. Не изглеждаше ни най-малко разколебан от моето назидателно слово за опасностите от световните полицейски служби, напротив, сякаш бе получил свеж стимул от него. Неразбираемите му драсканици този път бяха предназначени за мен: това беше дълъг поменик на съветски ръководители, повечето от тях познати в цял свят, останалите със значително задкулисно влияние.

Той зачете списъка като на вечерна проверка, заграждайки в скоби всяко име, придружено с лични сведения, биографични данни и най-малките дреболии, които биха могли дори и бегло да установят някаква връзка между него и сталинския терор. Това бяха впечатляващи клинични, дори научно издържани диагнози. Докато слушах, аз се чудех как биха ги възприели онези бляскави еманципирани дами високо над Мадисън и Пето авеню, които си лакират ноктите, докато съобщават мненията си на своите главни редактори. Или онези момчета с кремъчни очи от централата в Лангли, Вирджиния, сред звънтящите си шифровъчни апарати, докато привикват всички съветолози и университетски драскачи, за да проучват всяко име, дата и подробност въз основа на изобилие от архивни материали и досиета, подир които остават умърлушени физиономии и купища розови конфети от канцеларски бумаги. Не се и запитах каква ли би била картинката в онази шестетажна сграда на площад „Дзержински“, тъй като в този миг много по-силно ме тревожеше фактът, че не мога да понасям Борис. Всички изпитани номера — плуване, ходене до града, опитите да го отвлека с пикантни описания — нямаше да свършат работа. Той очевидно добре се забавляваше.

— Смятам за особено деликатен момент — говореше той — портретът на другаря Брежнев, усвояващ правоверните възгледи за социалистическия реализъм в обкръжението на Александров и Михалков, които му позволяват днес да обвинява Солженицин в предателство, докато в същото време дебелата му зурла е завряна между бедрата на някое момиче и езикът му работи юнашки…

— Говориш за държавен глава — с укор казах аз.

— Подгорни е държавен глава, mon cher. Брежнев е първи секретар на партията.

Знаех, че трябваше да скъсам с него тогава. Да му кажа, че това не е книгата, която се бях съгласил да му помогна да напише, да се разплатя за онова, което му дължах, да си събера багажа и да си тръгна.

Вместо това се съблякох и скочих в басейна. Започнах да плувам редовните си шест дължини и в края на петата, докато още не бях решил могат ли съветски граждани да предявяват иск за клевета в британски и американски съдилища, когато извадих главата си от водата, дочух тракането на руската пишеща машина на Борис. Избърсах се и се облякох. Той дори не вдигна поглед, когато се качих по стъпалата на терасата. Не спираше дори за да отпие глътка вино, а продължаваше да удря клавишите с един пръст, напомнящ чуканче, сгърбен над машината, дишайки тежко. Когато се спрях срещу него, той високо извика името на маршал Гречко, съветския министър на отбраната:

— Още един от главните насилници на Чехословакия — каза той. — През четирийсет и пета Гречко се намира в Германия с военна част, която поддържа връзка с британските и американските окупационни войски. Берия проявявал специален интерес към Германия и не е изключено да е имал някаква връзка с Гречко или по-скоро с неговите началници. Нищо чудно, освен това бъдещият министър на отбраната да е имал и лични мераци — например да припечели малко незаконна западна валута, като спазари военни тайни? Берия разбира за това и сключва сделка с него. Младият Гречко е трябвало да се разплати, ставайки двоен агент, които предавал сведенията лично на Берия. Ще кажем, че негова връзка е бил човек на име Харви — в средните чинове на американската армия няма начин да не се намери някой Харви. Не е нужно да бъдем прекалено точни — достатъчна е просто една вметната бележка. Но ако в това има дори само частица истина, той ще бъде съсипан.

— Защо Берия не го е разстрелял?

Борис отпи малко вино и се замисли за момент.

— Бил му е полезен. Берия обичал да държи край себе си полезни лакеи и разстрелвал само предани хора с принципи. Или хора без принципи, обаче лакеи на някой съперник.

— Накрая би го разстрелял — казах аз и дръпнах от цигарата, докато Борис беше зареял поглед към размитите от маранята хълмове. Дори високите кипариси се мержелееха неясно на фона на пепелявосивите маслинови дървета.

— Ще приемем, че бъдещият министър е извадил късмет. А може би Берия просто го е харесал? — Той най-после се обърна усмихнат. — Да те хареса Берия е абсолютно проклятие!

Аз се отдалечих към гърба на къщата, където държах ситроена, паркиран до бараката за инструменти на Гоки. Влязох в него и затръшнах вратата. Почти бях повдигнал хидравличното окачване на колата достатъчно, за да се справи със стръмния път, когато видях в огледалото Борис да тича към мен.

— Имаме достатъчно храна за обед — задъхано каза той и напъха лицето си през страничното прозорче. — Вземи обаче малко хубаво телешко. Довечера ни чакат стриди със сметана!

Дръпнах крака си от спирачката и колата потегли. Зад мен остана облак прах, който се изви като змия нагоре по хълма и после образува жълта димна завеса. Зад пушилката остана един напълно откачил впиянчен руски фанатик, който изглеждаше неспособен да разсъждава и да преценява нормално. Но може би най-неприятният проблем, с който се сблъсквах след неколкоседмичното ми сътрудничество с Борис, бе липсата на какъвто и да било ясен критерий, който да въведем в нашата работа. За разлика от романа, тук стойността не се определяше от динамиката на действието или от сюжетните обрати, от елегантния стил, от прецизното изграждане на характерите. В същото време това не беше чиста документалистика, която се опира на задълбочено проучване и внимателна проверка на фактите. Не, до момента нашият труд се свеждаше до купчина истини, полуистини, измислици, лъжи и дреболии, всяка от тях напомняща част на космическа ракета. Дефектът, в която и да е можеше да причини мигновена катастрофа на цялото.

Ние с Борис се бяхме забъркали в литературна измама — едно благородно, но сравнително рядко изкуство, чиито правила оставаха неясни. Чудех се в кой точно момент авторството на фалшифицирания дневник на един починал убиец се превръща в престъпление? И би ли могла творбата, веднъж демаскирана, да претендира за някаква литературна стойност сама по себе си? Или успехът само би увеличил степента на престъплението от юридическа гледна точка? Но в такъв случай каква ще е тази гледна точка, изразяваща стандартите на международното право?

Опитах се да си спомня подробности за съдебното развитие на случая Хюз — Ървинг, докато влизах в Гайоле. На главната улица беше много тихо и много горещо. Малцина туристи рискуваха да се залутат в това кътче на Тоскана, дори през лятото. Седнах пред единственото кафене в сянката на стената и поръчах кафе на един небръснат старец с бяла престилка. Някаква котка излезе отвътре и ме стрелна с очи, след което се отдалечи пълзешком, като измършавелият й корем почти помете прахта. Мислех си за нашия обемист ръкопис на английски и руски и за Борис, който блъскаше потен по клавишите на машината си, пиеше и проваляше цялото ни съвместно творение. А ако не го провалеше, щеше да го превърне в нещо толкова опасно, че да избухне в ръцете ни, преди да сме имали време да осребрим и един швейцарски чек.

Съзнавах, че съм безпомощен в тази нова игра на политическо оклеветяване: Борис не само държеше всички козове — обширната информационна банка, от която почти си нямах понятие и трябваше да приемам всичко на доверие, — но също и джокера: езика. Защото когато се стигнеше до окончателния вариант, той можеше да налее в руската версия колкото отрова му хрумне — сводничество, блудство с деца, содомия, държавна измяна, вкарвайки я в плътта на творбата като смъртоносна инжекция. Без да имам понятие от руския език и съвсем бегло — от азбуката му, аз изобщо нямаше да разбера дали тъканта е била нарушена.

Нямаше да е така, ако Борис се интересуваше само от парите. Но при цялата му разпътна екстравагантност — алчността, комарджийската страст и безпорядъчното прахосничество — той сякаш напълно бе забравил основния подтик за труда ни. Вече не пишеше за една смесена публика, а за да унизи ограничена клика от университетски учени и друга, още по-ограничена шайка апаратчици, които управляваха втората по могъщество страна в света. Вече можех да си представя какво ще каже, когато допише последните думи в книгата: „Навих часовника — сега искам да го чуя как цъка!“

Потръпнах в прашната жега. Бях изпил прекалено много кафе и ръцете ми трепереха.

* * *

Сварих Борис да яде в кухнята. Хранеше се прав и с пръсти, а босите му крака бяха оставили мокри следи по каменния под. Забелязах, че връхчетата на показалците му са на ранени до кръв от обкованите със стомана клавиши на руската пишеща машина.

Взех си една вилица, набодох парче диня и казах:

— Знаеш ли, че британците все още пазят досиета за всички англичани, воювали в Испания? При това ние не сме полицейска държава.

Той се разсмя, както бе налапал парче пармска шунка.

— Същите онези идиоти, които плащаха заплата на Филби и изпратиха Гай Бърджис във Вашингтон, а?

— Американците съхраняват своите досиета в огнеупорни тунели — продължих аз, — дълги няколко километра, на около двеста метра под земята и извън обхвата на атомна бомба със средна мощност в центъра на Вашингтон. Едно полароидно око те фотографира, когато влизаш в асансьорите, и снимката се вкарва в компютър, който я проверява, преди да си стигнал долу. Запознах се с един американец в Сайгон, който е слизал там, и казваше, че дори нямало никаква охрана. Ако компютърът не хареса физиономията ти, стоманените врати просто не се отварят, задейства се някаква алармена система и асансьорът те изхвърля обратно на повърхността.

Борис натъпка голямо парче шунка в устата си, изтри пръсти в раираните си бермуди и се отправи към вратата. Отвън на масата се виждаше купчина напечатани на машина страници, разгърната като счупено ветрило. Той седна, погледна докъде е стигнал, чукна няколко букви на кирилица и блъсна валяка на машината назад, а той изтрещя като зле смазана тресчотка.

— Нека да ти кажа нещо, mon cher. Вие англичаните и американците оценявате работата на тайните ви служби според това какви шпионски романи сте прочели. При това въпросът е дали вашият герой пие полска водка или злодеят си поръчва червено вино с рибата. Чиста фантазия! Ти не знаеш нищо за истинското състояние на нещата, независимо какво ти е разказал твоят приятел в Сайгон.

— А ти наистина ли знаеш? За КГБ например. — Седнах отново върху парапета на терасата срещу него. — Разкажи ми за КГБ, Борис.

Той ми хвърли един подозрителен поглед, след това си сипа остатъка от виното — облачножълто като проба урина.

— Аз не съм специалист, нямам никакъв личен опит — предпазливо започна той. — Но мога да ти кажа, че те не са така безпогрешни, както си мислят повечето хора на Запад. Ето да кажем типичен пример с една случка, свързана със съветското нашествие в Чехословакия през шейсет и осма. Министър на външните работи по онова време е Иржи Хайек, който бил в Югославия, когато научил вестта, и отлетял направо за Ню Йорк, изправил се на трибуната в ООН и се нахвърлил срещу агресорите. Това засегнало Москва и от КГБ се разтичали, опитвайки се да изнамерят някакви компромати за министъра. Решили, че са извадили късмет, тъй като според архивите им Иржи Хайек бил псевдоним на някакъв автор, чешки евреин, чието истинско име било Карпелес и той се прочул по времето на „Дубчековата пролет“ със своите, така да се каже, „либерални“ възгледи. Съветската преса веднага го изобличила като ционистки шарлатанин и подкрепила обвиненията си с цитати, показващи неговото „антисъветско отношение“. Сякаш всичко вървяло по мед и масло — особено като се вземе предвид антисемитската струна, която винаги се слуша с удоволствие в Русия, — докато външният министър не заявил, че Карпелес е съвсем друг човек, емигрирал в Израел доста преди нашествието на руснаците. КГБ просто били объркали архивите си. В крайна сметка те се извинили на министъра — нещо немислимо по времето на Берия.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че КГБ са не само некомпетентни, но и вежливи?

— Казвам ти просто, че като всички големи организации и те понякога стават жертва на собствената си бюрокрация. Мислят си, че ако нещо го няма в архивите им, то не съществува изобщо. А влезе ли нещо в тези архиви, вече се превръща в евангелие. Нямат никаква гъвкавост и въображение, от един момент нататък са повече чиновници, отколкото тайни агенти. ЦРУ са същите. Сигурно си срещал хора от ЦРУ във Виетнам?

Кимнах утвърдително.

— Обикновено бяха или с бради а ла Че Гевара, или с бели чорапи и кафяви обувки. Но какво е накарало КГБ неочаквано да прояви такава цивилизованост?

— Не цивилизованост, mon cher. Предпазливост. Вече е друго. По времето на Берия те бяха държава в държавата, своего рода мафия, отговорна единствено пред Боса. Случвало се е екзекуторите да бъдат екзекутирани, инквизиторите да бъдат инквизирани, но никога не се случвала някой да бъде привлечен към отговорност вън от организацията. И ето че се явява Никита пред Двайсетия конгрес с прословутите си „отклонения от социалистическата законност“, след което вече нищо не е съвсем същото. Съветският Наказателен кодекс е доста изчерпателен документ и има един член — седемдесети, за разпространяването на антисъветска пропаганда, — който може да се извърта така, че да приляга всеки път, когато режимът реши. Но момчетата са длъжни вече да внимават. Сбъркат ли някъде, вече няма никаква гаранция, че някой хубав ден грешката им няма да се обърне срещу тях. Това до голяма степен разваля удоволствието им.

— Не се и съмнявам, че е така. И, предполагам, сега искаш да ми кажеш, че е нормално да има пропуски и в досиетата на другарите Шелепин, Гречко и Брежнев? И може би разчиташ те да решат, че досиетата им са непълни? На това, че никога не са водили досиета на педерастите в Комсомола? Че разузнаването на Червената армия и СМЕРШ са пропуснали всички подробности от дейността на Гречко в Германия през четирийсет и пета? Че не разполагат с цели купища филми, заснети по време на оргиите в дома на Александров — вероятно по разпореждане на самия Берия? А какво ще кажеш за горкия стар Алексей Косигин? Ти самият каза, че те сигурно знаят всички подробности за ролята му в Ленинградския случай. Тогава защо да не знаят и за другите? Разчиташ на шанса ли? Надявайки се, че някой американски издател просто няма да може да устои на изкушението или че ще бърза на всяка цена да изпревари другите?

Замълчах, останал без дъх в жегата.

— Борис, ти знаеш как стоят нещата. Захванали сме със сериозна работа. Нека да я доведем докрай.

Той се усмихна.

— От какво си толкова изплашен, mon cher?

— Изплашен ли?

Думата отекна в мен подигравателно, горчиво, подтиквайки ме да избухна. Трябваше да се овладея на всяка цена. Да остана спокоен, но да не отстъпвам. Изобщо да не проявявам страх или гняв — все едно че си имам работа с дете или с опасно животно. Опитах се да го погледна с безразличие, но слънцето грееше прекалено силно и клепачите ми лепнеха от пот.

Прекалено горещо беше, за да се спори, прекалено горещо беше, за да може толкова да мисли.

— От какво си изплашен, по дяволите! — кресна отново той.

Направих опит да отговоря, но устата ми бе пресъхнала, а когато премигнах, клепачите ми залепнаха.

— Върви на майната си! — прошепнах аз. — Ти искаш да провалиш целия проект и да ни натресеш обвинение в измама.

Но дори не бях сигурен, че изобщо ме чува — все едно дали крещях или шепнех думите в глуха ярост, — защото той през цялото време се надсмиваше.

— Теб просто те е страх, че можем да разстроим онези мръсни гангстери в Кремъл. Мислиш си, че понеже носят костюми и вратовръзки и пият наздравици с вашите западни дипломати под искрящи полилеи, са добри хора? Ами! Нима си въобразяваш, че някои от онези свини щяха да надживеят Сталин и днес да са на власт, ако ръцете им не бяха до лактите в кръв?

Отново проумях, че всичко е безполезно. Той изглеждаше така, сякаш се наслаждаваше на някаква страхотно весела шега.

— Бедата ти, mon cher е, че си по душа плейбой. Единственият ти мерак е един голям скучен чек. За да можеш да си купиш гаджета, шампанско и ситроен ферари.

— Мазерати — поправих го аз. — А ти какво искаш? — попитах. Не ми харесваше да ме наричат плейбой.

— Да им го начукам на тези копелета от Кремъл, — извика той. — Да им начукам в задниците най-големия политически скандал, който е видял светът!

— Няма да ти повярват, знаеш това. Ти самият каза, че в КГБ не може да няма образец от почерка на Берия. Нищо чудно да пазят някои от неговите секретни документи, дори дневници. Така че какъв е смисълът да се занимаваме с една клевета, съшита с бели конци?

Борис се изхили.

— Забравяш за десетте процента масло. Старата тоталитарна максима — пълната лъжа се приема по-лесно отколкото цялата истина.

Аз се обърнах уморено и се заизкачвах с препъване по стъпалата към къщата.

— Ти нямаш повече нужда от мен, Борис. Аз си свърших порнографската част. Свободен си да напъхаш вътре всичката политическа мръсотия, която ти хрумне. Само трябва да си намериш нов шофьор, който да пазарува.

Столът му изскърца зад гърба ми, когато бях стигнал до вратата, и той изрева с необичайно дебел глас:

— Не можеш да избягаш сега! Ние сключихме договор! Изцяло те издържах през това време. Без мен щеше да умреш от глад.

Аз забързах към банята и се пъхнах под хладкия душ, като се опитах да мисля спокойно. Всякакъв спор с Борис само укрепваше ината му. Трябваше да се сложи край. Влязох в спалнята, все още мокър от душа, и започнах да си събирам багажа. Хвърлях нещата както дойде, прекалено измъчен от жегата и прекалено уморен, за да ме интересува нещо друго, освен мисълта да се махна.

Бях почти приключил, когато той да се появи. Все още не знам какво го тревожеше най-много. Перспективата да остане без кола? Моят дял от разноските? Помощта ми? Или просто унижението от един загубен спор? Той стоеше в рамката на вратата със свити юмруци и посивяло, напомнящо на сюнгер лице.

— Бягаш, а? Бягаш при домашния лекар? При шибания си психиатър? Да се заредиш отново, а, да потърсиш утеха!…

Тогава го ударих. Лицето му бе плувнало в пот и аз го почувствах меко и влажно под юмрука. Той изкрещя, аз замахнах отново и го улучих в рамото. За няколко секунди настана пълен хаос. Той се хвърли върху мен и ме блъсна назад, както бях гол, върху леглото. Ритнах инстинктивно, с единия, с другия крак и улучих нещо. Чух го как изгрухтя, докато се изправях, и видях, че по лицето му тече кръв. Той извика нещо на руски, а аз се шмугнах край него, грабнах дрехите си от леглото, както бяха на куп, и когато посягах за куфара, усетих тъп удар в тила.

Лежах по очи в локва вода, плочките бяха осеяни с диви маргарити и строшените останки от една глинена ваза — подарък от Борис, за да освежи голотата на стаята ми. Изправих се на крака и напипах една голяма буца на темето си. Виеше ми се свят и ми се гадеше. Борис нито се виждаше, нито се чуваше. Влязох в банята и си измих главата, облякох се и отнесох багажа си в колата. Раната пулсираше болезнено. Включих двигателя и подкарах бавно по хрущящия чакъл към черния път. Борис все още не се появяваше. Преди къщата да се скрие от погледа ми, сякаш мярнах за миг раираните му бермуди в огледалото и си спомних с известно злорадство, че днес е ден за пазар и че в къщата има храна колкото за един сандвич. Борис оставаше сам, на пет километра пеш от градчето. Това ме държа весел до автострадата, където завих на север към Флоренция. Карах бавно, без никакъв план. Градът беше душен, претъпкан с автобуси и туристи с ръце и крака, обгорели от слънцето, с цвят на розова шунка. За момент болезнено ми напомниха за Борис и аз проклех всички руснаци.

Паркирах колата пред хотел „Екселсиор“. Вътре беше хладно и тихо, аз седнах в едно дълбоко кожено кресло и си поръчах някакъв коктейл, наречен „Монсеньор“, чиято най-слаба съставка беше шампанско. Това бе първото питие, до което се докосвах през последните осем месеца, и аз се отдадох на сладостта от съгрешаването. Вкусът му беше прекрасен и невинен. Изпих го и си поръчах още един. След него се почувствах успокоен и вял. Следобедът отлиташе безметежно. Вече не ме беше грижа: миналото се замъгли, бъдещето бе празно. Поръчах си трети „Монсеньор“ и в този момент запалиха осветлението. По-късно платих с пътнически чек сума, с която бих могъл да изкарам цяла седмица във „Фрабечи“. Тъй като не се доверявах на шофьорските си рефлекси, взех едно такси до ресторант „Сабатини“. Беше страшно претъпкано и ме накараха да изчакам. После главният келнер ме преведе през облицованото с ламперия помещение до един отдалечен ъгъл. На съседната маса Борис бе заврял нос в голямо парче джолан с мозък.

* * *

— Сядай, другарю.

Той кимна към стола срещу него и махна да му донесат нова бутилка фраскати. Изглеждаше спокоен и удовлетворен, следобедният побой личеше само по една драскотина на лявата буза и несръчно прикрита с лепенка раничка на горната устна.

— Как се добра дотук? — най-после попитах аз.

— С такси. Гоки ме откара до града с моторетката си — той очевидно знаеше, че съм пил и наля остатъка от виното в моята чаша. — Май си в по-добро настроение, mon cher? Достатъчно добро, за да поговорим сериозно.

— За какво?

Той повика един минаващ келнер и, без да се допита до мен, поръча коктейл от раци и джолан. След това се наведе над масата и рече:

— За убийството на Сталин.

— Убийство ли?

— Точно така. Като пряк резултат от Лекарския заговор.

— Кой го е убил?

— Берия, разбира се. За да спаси собствената си кожа. Нали си спомняш девиза на Сталин: „Членовете на Политбюро трябва често да се сменят“? Е, идвал редът на Берия и той е взел съответните мерки.

— Къде откри това?

— У самия Берия. В дневниците му, къде другаде? — Той се ухили и чукна с ножа си по чашата ми. — Пийни малко вино, mon cher. То ще те направи по-възприемчив за деликатността на плана ми.

Той омете изцяло чинията си, след това извади едно снопче от печатните си бележки на руски.

— Първо трябва да вникнеш в подробностите на Лекарския заговор. Това е последният гърч от втората вълна на сталиновия терор, прекъснат от смъртта на Стария на пети март петдесет и трета. През целия си живот той не е вярвал на лекари, особено ако са били евреи и като Хитлер предпочитал самолечението и народната медицина. Фактически през последните си дни е бил точно толкова луд колкото и онова куче Хитлер. Само че може би по-умен от него.

Той се облегна назад и започна да превежда от напечатания машинописен лист:

— Сценарият на заговора е следният: През есента на петдесет и втора някаква лекарка изобличава петнайсет от най-изтъкнатите си колеги в открито писмо до властите. Наред с други престъпления тя ги обвинява, че са отровили Шчербаков и Жданов, стари пияници, починали от сърдечен пристъп. Всичките петнайсет лекари правят самопризнания, че са работили за британската, американската и израелската разузнавателни служби. След като направили самопризнания, изтръгнати с мъчения, Сталин разгръща широкомащабна кампания срещу евреите, твърдейки в неподписана статия за „Правда“, че ционистките агенти подкопават страната и „унищожават ръководните кадри на държавата“. Това е бил началният залп на замислената от Сталин масова антисемитска чистка, при която евреите е трябвало да бъдат депортирани в Северен Казахстан — уж по тяхно собствено желание, за да бъдат защитени от „гнева на масите“. Но Лекарският заговор е имал и по-изтънчени цели. Така например в списъка на ръководителите, които лекарите възнамерявали да убият, подозрително отсъстват имената на редица старши членове на Политбюро: Молотов, Микоян, Ворошилов… и Берия. Скритият смисъл бил, че обвинените лекари са получили заповед от своите чуждестранни господари да запазят тези хора и това развързвало ръцете на Сталин сам да им предяви обвинение в шпионаж. Сталин подчертава и това, че заговорниците възнамерявали „да подкопаят здравето на висшия команден състав на армията“, с което подсказвал, че ударът не е насочен срещу Червената армия и че дори ще я освободи от опекунството на някои могъщи партийни лидери. В този случай сценаристите на заговора били избрани лично от Сталин извън системата на Бериевия НКВД. Само няколко дни след смъртта на Сталин тринайсет от оцелелите лекари — двама починали по време на разпитите — са освободени и целият заговор публично е отхвърлен като „отклонение от социалистическата законност“.

Той се огледа внимателно наоколо и скри листовете обратно в джоба на сакото си.

— Нали виждаш колко на време идва смъртта на Стария? Останалите членове на Политбюро са без значение. Достатъчна е била една дума на Сталин, за да изчезнат от хоризонта. С Берия обаче е друго. При смъртта на Сталин той е командвал над един милион въоръжени мъже, като седемдесет и пет хиляди от тях са били съсредоточени в Москва и са разполагали с танкове и катюши. Помня ги всичките, в специалните им сини униформи, застанали на всеки ъгъл със заредени автомати. Личната армия на Берия.

— В такъв случай — защо не е предприел нищо, вместо да чака четири месеца и накрая да загуби главата си?

— Това, mon cher, е една от загадките на съвременната история. Съществуват няколко ключа за разгадаването й. Най-вероятната версия е, че Червената армия се е страхувала от Берия колкото и всяка друга групировка и в критичния момент го е убила във вътрешния град на Кремъл.

Той млъкна, за да долее чашата ми от новата бутилка фраскати, която току-що бе цъфнала на масата. Аз не обърнах внимание на това.

— И как Берия е убил Сталин?

На Борис му бяха нужни няколко секунди, за да отговори, подобно на актьор, подчертаващ с пауза своята реплика.

— Като на романист ще ти допадне изтънчеността. Това ще бъде неочакваната развръзка на цялата книга!

Той се наведе над масата.

— Ще поддържам тезата, че Лекарският заговор е бил истински! Не проектираният от Сталин, а друг, от самия Берия. Знаем от няколко източника, в това число от Хрушчов и Светлана, че на старини Сталин е страдал от високо кръвно и флебит. От Светлана знаем, освен това, че край леглото му са се въртели някакви странни лекари, които му слагали пиявици на врата и му биели инжекции, докато накрая се задушил до смърт. Знаем също, че при смъртта му Берия единствен не е показал никакъв признак на скръб, дори се изсмял, заповядат да приготвят колата му и заминал. Както разбираш, по онова време всеки лекар, който се намирал в близост до ръководството, треперел за кожата си. И какво е трябвало да направи Берия? Просто да привика един от тези лекари и да му каже: „Докторе, или, или!“ И какво по-просто от тук нататък — малко отрова за Стария със сипаничавото лице, може би дори чрез една от пиявиците във врата му!

Той щракна с пръсти и поръча захаросани орехи и две стреги.

— И ти смяташ, че можем да скърпим всичко това? — казах аз.

— Да го скърпим ли? Ще прилепне като пиявица, mon cher! А ние с теб ще си поделим едно състояние. Три милиона… най-малко.

— Не по-малко — съгласих се аз.

Бях пиян и му вярвах. И защо не? Та нали, както той непрекъснато подчертаваше, доказаните факти съвпадаха до един. Останалото, макар и догадки, се свързваше в толкова правдоподобна версия, че изследователите волю-неволю щяха да се отнесат сериозно към нея. В края на краищата не изглеждаше по-нелепо от разните предположения за убийството на Кенеди.

Към края на вечерята започнах да изразявам ентусиазъм по отношение на това, което Борис продължи да нарича своята неочаквана развръзка. Помогнах му да довършим виното, изпих си стрегата и му позволих да плати сметката. Бях се предал безусловно.

* * *

Две седмици по-късно първият проект беше готов, а след още една седмица стана готов и окончателният вариант. Пристигна второ писмо от Кингс колидж, този път адресирано и до двама ни, което потвърждаваше определената среща с госпожа Татана Бернщайн в Кеймбридж, десет дни по-късно.

След сбиването ни с Борис бяхме установили някакво неловко примирие. Той беше с приповдигнат дух и от ранни зори до късна вечер блъскаше по машината на Каменев, докато аз да се занимавах с трудоемкото редактиране, доукрасявайки или туширайки непристойните и гнусни сексуални изстъпления на Берия. Повече не стана дума за политическата страна на версията: грижливо отпечатана на руски, тя очакваше госпожа Бернщайн. Нямах никаква охота отново да започвам спор. Сякаш махмурлукът след вечерта във Флоренция ме преследваше през следващите две седмици с упоритото усещане за проклятие. Тревогата ми стана постоянна. Веднъж дори се събудих през нощта, плувнал в пот, с онова лице с рибешките очи и пенснето пред очите. Излизаше от някакъв анонимен гроб, за да се опита да ни превърне с Борис в свои последни жертви.

Дойде и сутринта, когато грижливо подредихме в багажника на ситроена двата опаковани обемисти ръкописа и за последен път се спуснахме по тесния път до Гайоле. Не почувствах нищо от онзи възторг, който обикновено съпътства завършването на някой роман. Борис настоя да се отбием в „Харис Бар“ във Флоренция, за да отпразнуваме случая, аз се съгласих неохотно и през цялото време пих портокалов сок.

До Болоня стигнахме за пет дни, като спряхме в шест ресторанта с две звезди и в два с три звезди според пътеводителя „Мишлен“. Всеки път, когато оставяхме колата, Борис мъкнеше куфара с ръкописите и го държеше между коленете си под масата или го пъхаше под леглото си в хотелите.

* * *

Заварихме Кеймбридж окъпан от летен дъждец. Майската седмица беше отминала, от сергиите нямаше и следа, подгизналите ялове стояха навързани като рибарски лодки край фабриката. Срещата ни с госпожа Бернщайн беше в пет часа. Паркирах ситроена до един от страничните портали, водещ в Уебския двор.

— Ако не беше тоя шибан дъжд — рече Борис, — можехме да проведем разговора си на някой ял: някъде, където няма да ни виждат.

— За бога, кой очакваш да ни види? И гледай да не изплашиш жената от самото начало — добавих аз, когато влязохме в двора и тръгнахме край входовете към стълбищата, обозначени по азбучен ред. — Нищо чудно да предпочете да завърши аспирантурата си, вместо да се занимава със закононарушения.

Стигнахме до стълбище „E“, където името госпожица Т. Шумара бе трето поред в един списък с шест имена.

— Това трябва да е! — извика Борис. — Шумара е грузинско име, сигурно така се казва по баща.

И той пое навътре в познатия ми тъмен проход, а аз си помислих как ли колежанските власти се справят с проблема за тоалетните при това женско нашествие.

Госпожа Бернщайн ни извика да влезем. Лежеше свита на едно неоправено легло, закрило почти изцяло едната от стените, пушеше и четеше евтин френски роман.

— Господин Малори? Господин Дробнов? — Единственото движение, което направи, бе да загаси цигарата си и незабавно да запали нова от един пакет, оставен до главата й на възглавницата. — Не мога да ви предложа нито чай, нито кафе, печката отвън е развалена. Желаете ли уиски? Или ликьор?

Английският й беше спокоен и самоуверен, акцентът й звучеше по-скоро като френски, отколкото като руски. Борис си поиска уиски и тя посочи полупразната бутилка върху една лавица до газовата печка. Аз се намърдах в креслото. Борис си наля питие и остана прав. Нашата домакиня все още не бе помръднала.

Дори и легнала, личеше, че е висока жена с едър кокал — по-скоро впечатляваща, отколкото хубава. Беше облечена с джинси и черен пуловер, без сутиен отдолу. Ноктите на босите й крака бяха кървавочервени, широкото й лице излъчваше увереност. Имаше прав нос и тежка коса с цвят на лъскави кестени. Изглеждаше на около трийсет, трийсет и пет години.

— Ако искате вода — обърна се тя към Борис, — отвън има чешма. — Той поклати отрицателно глава. — Можете да сипете едно и на мен — добави тя.

Докато той й наливаше, аз огледах стаята. Беше малка, спалня и дневна едновременно, с изглед към двора и толкова мрачна, че лампата светеше. В наредбата нямаше нищо женско и за момент ми напомни за кът от апартамента на Борис в Мюнхен: отрупаното с хартии бюро и задръстените с издания на френски и руски полици.

— Значи вие сте написали заедно някаква книга — каза тя и сплете пръсти зад тила си.

— Половината на английски, половината на руски и искате от мен да я преведа на грузински?

— На мингрелски диалект — каза Борис.

— Значи знаете, че съм мингрелка?

— Разбрах го от вестниците — казах аз.

Тя ме погледна със сънени черни очи.

— Това не е разпит, нали? Официален, искам да кажа?

Но преди да отговоря каквото и да е, тя каза нещо на руски на Борис, който в момента пристъпваше от крак на крак като животно в клетка. Той изрече нещо в отговор и то прозвуча като порой от руски ругатни. Тя сви рамене и отново се обърна към мен.

— Нека да се разберем, господин Малори. Вие сте възпитаник на Кингс колидж и пишете на мен, съвършено непозната ви, от Западна Германия, като ми предлагате да извърша някакъв специален превод. Сега идвате и ми казвате, че искате книгата да бъде преведена не на грузински, а на мингрелски диалект. Правилно ли съм схванала?

Аз кимнах, а Борис отпи глътка уиски.

— Много добре. В момента може би няколко хиляди грузинци живеят извън Съветския съюз, повечето от тях в Париж. Едва неколцина от тях говорят мингрелски. Съгласете се, че не мога да не се запитам: каква е целта на всичко това? Да не би възнамерявате да пренесете книгата нелегално в Съветския съюз?

Борис, който бе започнал да крачи насам-натам по оскъдното подово пространство, спря и отвори уста, но тя вдигна ръка:

— Моля ви, оставете ме да довърша. Защото дори и в това няма никакъв смисъл. Всички мингрелци в Съветския съюз говорят грузински и повечето от тях знаят руски. Та защо трябва да бъде на мингрелски?

Борис изпи уискито си и без да пита, си наля още. Лицето му бе силно почервеняло.

— Много питате! — извика той. — Още не сме споменали и думичка за условията. — И той изля нов порой от руски.

Тя му отвърна нещо, от което той почервеня още повече, и се обърна към мен:

— Господин Малори, вашият приятел не изглежда особено сговорчив. Аз не съм сътрудник на никаква разузнавателна служба и предположението, че бих могла да бъда не ме засяга особено. От друга страна, не разполагам с никакъв начин да разбера вие кои сте. В края на краищата, ако става въпрос за нелегално пренасяне на някакъв ръкопис в Съветския съюз, тези неща се вършат непрекъснато. Не това ме безпокои. Но аз наистина имам да довършвам дисертация и да защитавам аспирантура и ако вие желаете да ви помогна с някаква тайна работа, свързана с мингрелския диалект, трябва най-малкото да бъдете честни от самото начало. Както и да ми заплатите някаква прилична сума. По-малко от лира на страница е мизерия!

— В случая става дума за дискретност. Тя е колкото в наш, толкова и във ваш интерес. Но мога веднага да ви кажа, че книгата няма да бъде пренасяна нелегално в Съветския съюз. Във всеки случай, не и от нас. Ние сме написали триста и петдесет страници, които искаме вие да преведете на мингрелски, след което ще се опитаме да ги продадем на някой американски издател.

Тя седеше почти неподвижна, загледана в пръстите на краката си. Запали нова цигара, разгъна бавно краката си, отиде до полицата при газовата печка и напълни отново чашата си, върна се в леглото и лежа известно време, вдишвайки дълбоко дима и отпивайки от уискито. Накрая седна в леглото и кимна с глава. Когато заговори, не гледаше към никого от нас.

— Ние грузинците не сме играли много голяма роля в руската история. През повечето време сме се пъхали под полата на Матушка Рус, за да се спасим от персийците. Едва преди около петдесет години сме проявили самостоятелност, излъчвайки шайка управници, с която Иван Грозни би се гордял. Най-лошият от тях беше синът на един обущар пияница, Йосиф Джугашвили, по-известен като Сталин. Но той не е мингрелец, макар край него да са се навъртали неколцина мингрелци. Най-прочутият е бил „деперсонифициран“, както се казва, през петдесет и трета. — Тя се усмихна. — На прав път ли съм?

Никой от нас не проговори. Дори Борис бе замръзнал на мястото си.

— Колко очаквате да получите за това? — попита тя.

— Три милиона долара — рече Борис. — Вие ще получите процент… ако проектът успее.

Устните й се открехнаха и издухаха дима в стаята.

— Три милиона долара — тихо повтори тя. — И ще подпишем договор, естествено.

— Естествено — казах аз. — При условие че нито дума от този разговор и дори самият факт, че сте се срещали с нас, никога няма да стане известен на никого.

Тя тихичко се разсмя.

— А вие какво предполагате, че ще застана зад катедрата и ще разкажа всичко пред дългокосите студенти и изкукуригалите професори? Та повечето от тях дори няма да разберат за кого говоря, ако наистина става дума за него, за Берия. — Тя произнесе името по мингрелски, с дълго и. — Най-много да решат, че това е цвете или може би някоя тропическа болест. — Тя отново се засмя, после добави сериозно: — Аз не съм глупачка, разбирате ли?

— Виждам — казах аз, а Борис допи уискито си.

— Берия има живи роднини в Русия — продължи тя. — Кого сте избрали?

— Самият Берия — казах аз. — Неговите дневници от четирийсет и пета до смъртта му.

— Вие експерт по Берия ли сте?

— Борис е експертът. Аз просто помагах при писането.

Тя кимна:

— Попитах само защото много малко хора знаят нещо за него. Добре сте улучили, стига наистина да пипнете някой американски издател, който ще клъвне. Но като че ли в днешно време те кълват на всичко. — Тя погледна часовника си. — Най-добре е да се срещнем по-късно, за вечеря. Сега имам среща с научния си ръководител, един стар глупак, който се смята за професор по руска литература. Много е мил, но установих, че по-скоро аз трябва да го уча, отколкото той мене.

Тя се изправи.

— Вече съм запазил маса — казах й аз.

— Ще се срещнем на едно дискретно място в седем и половина — каза Борис.

— Нека да е в „Синия глиган“. И можете да ми купите нова половинка уиски. — Тя отвори вратата с усмивка. — Искам да ви кажа, че и двамата сте много доверчиви. Или може би просто оптимисти. Става дума за три милиона долара…

Тя остави думите да заглъхнат в коридора. Затвори вратата след себе си и се ръкува с нас.

— Ще се видим в седем и половина.

Махна с ръка и изчезна в главния двор.

— Свястна, много волева грузинка — каза Борис, като че ли на себе си. — Освен това и умна.

— Умна не е точната дума. Но щом тя ни разкри толкова бързо, представяш ли си колко ще затрудним професионалистите?

— Не се тревожи, mon cher, — заяви той, докато влизахме в колата. — Да, мисля си, че сполучихме с нея.

— Е, и да не е така, вече е късно да се отказваме.

Завихме към Кралския плац.

* * *

Ресторантът беше на една поляна с изглед към Кеймбридж. Борис прекара първите петнайсет минути в изучаване на менюто, докато Татана — както я наричах — ми разказваше за живота си в Париж, където преподавала руски в един лицей, и за това как като дете учила три години в Московското балетно училище при Болшой театър.

Борис върна една бутилка бургундско, защото в нея имало корк от тапата и поръча вечеря за всички ни. След това се разколеба, отново мисли и поръча пак същото и всичко това с глас, който кънтеше из цялото заведение. Татана не показваше каквато и да било изненада от поведението му и пушеше една от друга френски цигари, пиейки чаша след чаша, наравно с Борис.

Вечерята потръгна. Скоро Борис пое инициативата да я посвети във всичко — или поне в онова, което трябваше да се разкаже. За договора се споразумяхме, че моят лондонски адвокат — компетентен юрист, лишен от въображение — ще състави един типов договор, който предвижда за преводача десет процента от печалбите.

На пръв поглед нашето споразумение изглеждаше съмнително, дори безполезно, тъй като обвинението за измама със сигурност щеше да се разпростре върху всички съучастници, но Татана показа здрав философски поглед към въпроса. Единствената й цел бе при успешна развръзка да разполага с някакъв документ черно на бяло, за да може да ни заплаши, ако се опитаме да пренебрегнем ангажимента си. Тя направо употреби думата „шантажирам“ без каквито и да било задръжки, дори с гордост. От друга страна, Борис изобщо не трепна при тази заплаха, очевидно приемайки я като допълнително доказателство за сериозността на нашата уговорка.

Чак към края на вечерята заговорихме за необходимостта тя да засвидетелства автентичността на книгата.

— Един малък инцидент в Московското балетно училище при Болшой театър… — подхвана Борис.

— Не ми говорете за това училище. Изхвърлиха ме оттам, защото бях прекалено висока, с прекалено големи крака!

— Иска ми се да ти обясня някои неща, преди да прочетеш ръкописа — казах аз. — Книгата фактически се състои от две части: политически раздел, написан предимно на руски от Борис. И английски, написан от мен.

— Английският е отвратителен, чиста порнография! — провикна се Борис.

Аз не му обърнах внимание.

— Всъщност ние желаем от теб, Татана, да представиш някакво доказателство пред издателите, че написаното е автентично.

— Американските издатели не се нуждаят от доказателства — каза тя. — Достатъчна им е надеждата за голяма печалба.

— Съмнявам се, че с тази книга нещата ще стоят точно така. Борис е включил материали за сегашните ръководители в Кремъл, които могат да доведат до сериозни политически сътресения. В Русия, имам предвид.

— Браво на Борис! Колкото повече неприятности им създадете, толкова по-добре. Стига, разбира се, да не правите това, като изкарате, че Берия си е останал един неразбран човек и че за всичко е бил виновен единствено Сталин.

— Ни най-малко — казах аз. — Той пише съвършено откровено за всичко и особено за мераците си по съвсем млади момичета.

— Колко млади?

— Дванайсетинагодишни.

— А, да. Това всъщност е зряла възраст за южните народности в Съветския съюз. Но къде ме виждате мен във всичко това?

— Ти си една от жертвите му.

— Аз?

— Берия те вижда на улицата и един от неговите адютанти те отвлича. Докарват те в къщата му в Москва и той те изнасилва.

— Когато съм била на дванайсет години?

Аз кимнах, а тя се замисли за момент и лицето й стана сериозно.

— Да, предполагам, че съм била горе-долу на тази възраст тогава. Приятно ли ми е било?

— Разбира се, че не.

— И ще се наложи ли да се навлиза в подробности?

— Да. А по-късно, или преди книгата да излезе от печат, в случай че издателите проявят недоверие, или след това, ако възникнат някакви спорове, ти с голяма неохота ще се съгласиш да дадеш интервю за пресата и да потвърдиш автентичността на епизода.

Борис се намеси:

— Ние пишем, че баща ти е бил застрелян лично от Берия, защото отказал да мълчи, дори и след като му предложили пет хиляди рубли годишно и дача край морето.

Тя го погледна с любопитство.

— Откъде знаете, че баща ми е убит от Берия?

— Убит от Берия? — зяпна насреща й Борис.

Тя кимна.

— По време на така наречената Мингрелска афера, през петдесет и първа. Той беше училищен директор и го обвиниха във връзка с националистически настроени интелектуалци. Арестуваха го и повече не се върна.

Борис плесна с ръце.

— Това е страхотна новина!

Нетактичността му не предизвика никаква реакция у нея.

— Предполагам, че всичко това е част от сделката? — попита тя.

— За триста хиляди долара — каза Борис — не би могла да очакваш, че ще ти предложим само някаква „преводаческа работа“ за месец-два.

Тя отново кимна.

— Нека обаче не забравяме нито за момент: ако всичко мине успешно, дори и с моята помощ. Има стотици начини да бъдете разобличени. Например помислили ли сте за хартията и машината?

Борис й обясни как стои въпросът с хартията и че е уредил да заеме една стара грузинска пишеща машина от свой приятел в Париж.

Това й направи впечатление.

— Това ми харесва. Така изящно просто е.

— А какво ще стане с дисертацията ти? — попитах аз.

Тя се засмя.

— Смяташ ли, че има дисертация, която да струва триста хиляди долара?

— В такъв случай кога можеш да започнеш?

— Утре.

— Не тук — каза Борис. — В един университет, дори и по време на ваканцията, се клюкарства твърде много. Ще отидем в един малък хотел в Северна Франция, близо до Абвил. В „Мишлен“ е отбелязан с една звезда. Но е много тихо място, дори през лятото.

— В такъв случай ще ми трябват няколко дни — каза тя. — Тук ще кажа, че ми се налага да правя проучвания в Париж.

— Някой в състояние ли е да разкрие самоличността ти, в случай ще историята се разчуе?

— Да не би да мислите, че може да ми се наложи да изчезна?

— Не е изключено.

— Мога да го направя — каза тя. — Вече ми се е случвало. Аз съм „един космополит без корени“, както наричаха евреите по времето на Сталин.

— Все още ли си с израелски паспорт?

— Да. Но това не е проблем. Само не мога да посещавам арабските и комунистическите страни, но и без това не вярвам да отидем точно там.

— В такъв случай като че ли всичко е наред? — казах аз. — С изключение на договора, разбира се.

На лицето й се появи лека загадъчна усмивка.

— Имам по-добра идея. Хайде да забравим за договора и просто да си имаме доверие. В края на краищата това ще трябва да направят и горките американски издатели. Ако си нямаме доверие… — Тя млъкна и се пресегна през масата към мен.

Стиснахме си ръцете един по един, в тържествена последователност, след това Борис поръча два големи коняка. Аз се присъединих към тоста с халба бира.

* * *

Татана прекъсна учебните си занимания и пет дни по-късно ние се качихме на автомобилния ферибот за Болоня. Пристигнахме в малкото градче Льо Кротоа точно за обяд, който Борис организира с обичайната си агресивна взискателност. Собственичката на „Отел Дьо ла Бе“, мадам Мадо Понсле, беше грамадно женище, отрупано със скъпоценности. Ходеше със синя перука и тъмни очила, неотлъчно я придружаваха две неприветливи източноевропейски овчарки. Тя се оказа страшно предизвикателство дори за Борис, но гастрономическите им вкусове съвпадаха и нашето първо хранене на новото ни работно място можеше да се нарече успешно.

Същия следобед Борис взе влака за Париж, където си бе уговорил среща със стария грузинец, съдържател на ресторант, за да вземе пишещата машина. Татана се настани на балкона си под лъчите на залязващото слънце и започна да чете ръкописа.

Като че ли бяхме единствените чужденци в градчето — купчина къщи, миролюбиво струпани край дървения рибарски пристан в края на широкото устие на река Сома. Повечето от останалите гости на хотела бяха парижани, пристигнали за лов на патици из блатата или за да прекарат един тих уикенд за двама. Същата вечер някакъв младеж седеше на бара с приятелката си, а мадам Мадо, следвана по петите от овчарките, мина край двамата и погали младежа по рамото с думите: „Как върви любовта?“ След това отмина с клатушкане, без да дочака отговор.

При положение че клиентите й изглеждаха доволни и добре нахранени, тя сякаш изобщо не се интересуваше от тях. Докато попълвахме регистрационните фишове, тя не прояви никакъв интерес към паспортите на Борис и Татана, макар в неговия като месторождение да бе посочена Москва, а в нейния — Зугдиди, Грузия, СССР. Аз обаче щях да се радвам изобщо да не се бе налагало да ги попълваме (това като че ли беше първото ни представяне като съучастници) и се питах какво ли става с тях, след като ги изпратят в местната префектура. През лятото броят им сигурно надхвърля един милион само във франция. Дали ги унищожават в края на сезона? Или ги оставят да плесенясват в някакво чудовищно хранилище, за да може да бъдат изровени месеци по-късно и да кацнат върху бюрото на някой следовател?

В седем часа се качих в стаята на Татана. Тя лежеше върху леглото и четеше ръкописа. Пепелникът върху нощното шкафче беше препълнен, въздухът не се дишаше.

— Би ли ми донесъл едно питие? — каза тя. — Голямо перно с много лед.

Когато се върнах, тя отмести ръкописа и аз с облекчение забелязах, че е стигнала до средата на един от руските пасажи. Чудех се какво впечатление й правят останалите.

— Много ми харесва — каза най-после тя. — Единствената ми съществена забележка е, че на моменти правите Берия почти забавен: някакъв весел похотлив дърт пръч, който използва положението си просто за да се забавлява с пиене и разврат и от време на време с по някой разстрел, а на това отгоре и се перчи с тези неща. Разбира се, във всичко това може да има и известна истина. Безспорно, хванали сте много от атмосферата. И, боже мой, прав си, когато казваш, че някои от днешните управници ще се изприщят, когато прочетат това. Само се надявам данните на Борис да са достатъчно точни.

— Смяташ ли, че някой издател ще клъвне?

Тя си запали нова цигара.

— Аз съм предубедена. Зная истината. Но от това, което прочетох дотук, не виждам защо не, при положение че сте в състояние да поднесете убедително обяснение за произхода на ръкописа.

Тогава й разказах за нашия план да замина за Будапеща и да установя връзка с приносителя. Отначало тя ме слушаше с недоверие.

— Единствено на думата на Борис ли разчиташ, че този човек ще го направи?

— Неговата дума обикновено значи нещо — казах аз.

Тя не се върна на този въпрос.

— Ще трябва много да внимавате — каза накрая тя. — Всички ще трябва много да внимаваме. Ако оставим дори и най-малката следа, и най-дребната улика… — тя отпи малко перно. — Това не е просто измама — добави тя, като кимна към ръкописа на леглото. — В Съветския съюз това ще се разглежда като държавна измяна.

— Смяташ, че ще стане опасно ли? От страна на руснаците, имам предвид?

— То се знае. Нали не си мислиш, че ще гледат със скръстени ръце как се разпространяват подобно нещо? Те не могат да си го позволят. Репутацията на половината от ръководството ще бъде поставена на карта. Но, разбира се, ще трябва първо да ни открият.

Седнах и се заслушах в рева на прилива, който долиташе над блатата. Всъщност докато влизах в стаята й, ме интересуваше единствено как възприема порнографските ми творби, а тя дори не спомена за тях. Вместо това пробуди всичките ми опасения, припомняйки ми загубената битка срещу Борис и неговите необуздани пориви за отмъщение. Тя също е била съветска гражданка, беше наясно с всичко и именно затова ме безпокоеше липсата на възбуда у нея, спокойното възприемане на опасността като неотменима част от условията на играта. Както бе казал Борис, никой не получава 300000 долара хонорар само за един превод.

Докато вечеряхме, тя ми разказа за живота си в Русия и в Израел. След като приключила с балета, се снимала в няколко филма, но отказа да говори за това с думите:

— Играех келнерки и барманки, филмите бяха изцяло пропагандна бълвоч.

На двайсетгодишна възраст се омъжила за офицер от Червената армия и три години по-късно се развела с него.

— Той беше един самонадеян пуяк и обичаше единствено да се перчи в униформата си.

Нямали деца. По-късно станала учителка — първо в едно сиропиталище, после в някакъв московски техникум, и там се запознала с един възрастен евреин, който по време на по-либералните Хрушчовски години се сдобил с емиграционна виза за Израел.

— Задушавах се в Русия. Исках да се измъкна, където и да било, затова се омъжих за него. Той беше твърде стар. Единственото забавно нещо, свързано с него, беше, че откри ресторант на Тивериадското езеро, в който пробутваше на туристите свински пържоли, представяйки ги за овнешки.

— Четох, че загинал в Шестдневната война.

Тя се изсмя рязко.

— Вярно е. И знаеш ли как? Блъснал се с една полева кухня в танк. Целият екипаж се състоял от лекари, петима души. Но не могли нищо да направят. Умрял на място.

Палеше цигара от цигара, разказваше и непрекъснато пиеше, редувайки вино с горчиво кафе. Апетитът й също го биваше. Забавно ми беше с нея, харесвах я, но бе някак неспокойна. Трудно бе да се каже дали се тревожи от нещо или е просто умислена или отегчена. Не можех да разбера.

Останахме на масата и след като приключихме вечерята, тя продължи да пие кафе и коняк и да ми разказва за Кеймбридж. Коментарите й бяха съвсем немногословни.

— Спокойна застояла вода с прекалено стари или прекалено млади хора. Повечето от студентите са недозрели идеалисти. Въобразяват, че за да си революционер е достатъчно да се тъпчеш с наркотици и да лепнеш на стената си снимки на Джейн Фонда и на сталинистката дева Анджела Дейвис. А дълбоко в себе си са така невинно буржоазни!

Поръча нов коняк и ми предложи да я придружа на балкона й, където да го изпие. Тръгнах след нея и щом вратата се затвори, тя остави чашата на нощното шкафче, притегли главата ми и ме целуна в устата. Аз разплисках половината от кафето си.

— Съблечи се — каза тя и миг по-късно самата беше гола.

Тялото й, така успешно прикривано под убогото облекло, се оказа прекрасно. Любеше се почти свирепо и в същото време всеотдайно и с въображение. Накрая изви глава настрани и захапа възглавницата, за да не вика. Когато свършихме, тя ме целуна нежно зад ухото, след което стана и се изми. Като се върна в леглото, каза:

— Смятам да почета малко, нали не възразяваш? — и се напъха под чаршафите с гръб към мен.

Не възразявах, но аз самият нямах какво да правя. Нямах нищо за четене и надникнах през рамото й. Тя започваше един от моите пасажи. Зачете се мълчаливо. Скоро ми се доспа.

Събудих се късно на другата сутрин и я заварих на терасата да пие кафе и да чете втората част от ръкописа. Не спомена нищо за предишната нощ, дори и с намек, но нямаше вид на смутена или на такава, която иска да забрави. По-скоро сякаш възприемаше случилото се като нещо естествено, което не се нуждае от коментар. Странна жена.

Борис се обади по телефона едва късно следобед, а когато го посрещнах на гарата в Абвил, веднага се оплака от махмурлук: нещо нечувано за него, доколкото го познавах.

— Тия стари грузинци са невероятни — измърмори той. — Яденето бе неописуемо, така не съм се гощавал от години насам. Накрая собственикът ми подари бутилка водка за сметка на заведението.

Носеше нещо, което напомняше малък олющен куфар: пишещата машина, модел 1938 г., както ми обясни.

— Собственикът много ли те разпитва? — попитах аз.

— Изобщо не ме е разпитвал. Беше пиян. Той през цялото време пя. Дори ми каза, че мога да я задържа като подарък. Чудесни хора са грузинците!

Мълчаливо се съгласих: чудесни и фатални. Изпитвах известно безпокойство за реакцията на Борис, когато научи за мен и Татана. По време на вечерята двамата почти през цялото време си говориха на руски и това силно ме подразни, но се стараех да не проличи. Махмурлукът на Борис скоро отмина и двамата с Татана си поръчаха тумбести чаши с ликьор, които изпиха отвън на терасата, която гледаше към залива. Аз се почувствах неловко, едва ли не им пречех, седейки там със своята минерална вода, докато те си бърбореха за ексцентричностите на грузинците в Париж. Станах да си вървя. Татана се усмихна и ми пожела лека нощ, Борис само кимна.

По някое време след полунощ дочух гласовете им и смеха на Татана, когато минаваше пред вратата ми. Не можех да заспя и на няколко пъти бях сигурен, че чувам звуци от нейната стая. Накрая станах и се опитах да отворя вратата й. Беше заключена. Извиках я и след малко се чу гласът — сънен, но нетърпелив:

— Какво искаш? Късно е.

Върнах се в стаята си, по-скоро объркан, отколкото ядосан. На другата сутрин тя се появи почти по обед. А беше първият ни работен ден! Промърморих нещо за това, докато тя пиеше кафето си на терасата.

— Сърдиш ли се? — попита тя. — Защо? Да не би да ревнуваш?

— Да ревнувам ли? Какво искаш да кажеш?

Тя сви рамене.

— Толкова трудно е да ви се угоди на вас, мъжете.

Взрях се в нея и осъзнах, че онова, което ме бе държало буден, измъчвайки ме почти до сутринта, бе представата за нейното тяло и звукът от гласове. Чувствах се уморен и настроен за свада.

— Не и с Борис, нали? — казах най-после.

— Защо не с Борис? Това, че не е хубав като теб, не значи, че му липсва страст. Не бъди нетолерантен, моля те. Аз не принадлежа на никого.

— Къде е Борис?

— Мисля, че отиде да се разходи. Нали няма да вдигаш скандали?

— Значи предлагаш да те споделяме?

— Защо не. Толкова сте различни като характери. Ти никога ли не си имал връзка с две жени едновременно?

Изправих се.

— Това няма нищо общо с онова, за което сме тук. Щом си вършиш работата… — погледнах часовника си. — Не знам как Борис ще възприеме всичко това.

— Борис проявява голямо разбиране.

— По-вероятно е да е просто благодарен — злобно казах аз и понечих да се обърна, когато тя ме хвана за ръката.

— Моля те, не се сърди, Том. Това би развалило всичко, а беше толкова хубаво.

— По-добре се хващай за работа — казах аз и забързах към рибарския пристан и вълнолома.

Може би трябваше да приема положението така както Борис бе приел безплатната бутилка водка в грузинския ресторант. Грузинците бяха създали Сталин и Берия, а също и Татана Шумара, аспирантка в Кингс колидж, чието тяло желаех.

Тази нощ отново се любих с нея, неистово и неколкократно. Тя ми каза, че й харесвало да я щипят и да я пляскат. Удрях я, докато ме заболя ръката, а тя пищеше. По някое време Борис започна да блъска по вратата. Тя му викна нещо на руски и той изчезна.

— Помислил е, че се отнасяш зле с мен! — изкикоти се тя, притегли ме навътре в себе си и продължи да се клати напред-назад, да стене и да хапе възглавницата, отново и отново.

По-късно, докато лежах и слушах пукотевицата на ловджийските пушки някъде сред блатата, осъзнах, че съм готов да загубя престижа си, само не и нея. Бедата бе там, че Борис очевидно мислеше същото.

* * *

Следващите няколко седмици не бяха от леките. Трудовите навици на Татана се оказаха едва ли не по-хаотични и от тези на Борис, а двамата заедно изискваха огромно търпение и такт от моя страна и това ме изтощаваше много повече отколкото самата работа. Тя се състоеше главно в повторно редактиране на ръкописа в преводния му вариант, като Борис се пазареше за всяка подробност, а Татана спореше за тънкостите на езика. Тя работеше бавно, в свой ритъм, и негодуваше срещу всеки намек да побърза. Техните спорове често преминаваха на руски и това ме вбесяваше. През цялото време се борех с Борис, за да не вмъква допълнителен компрометиращ материал.

Той бе станал друг човек. Ходеше веднъж седмично да се подстригва, бръснеше се педантично всяка сутрин (понякога и вечер), неизменно ухаеше на скъп одеколон, а ноктите на ръцете му бяха изрязани до месото и приличаха на розови зъби. В края на първата седмица го попитах между другото какво мисли за Татана.

— Обичам я като сестра — каза той. — Освен това обичам и тялото й, то е съвършен instrument d’amour. — След което добави със злост: — Но трябва да те предупредя, mon cher: не я преследвай. Грузинците са много страстен народ, но са и много независими. Понечиш ли да ги обвържеш, хващат гората и изчезват. Знаеш ли, че Тбилиси е бил строен наново повече пъти, от който и да е друг град по света?

Не можех да доловя какво общо има това с поведението на Татана, като изключим твърдението на Борис, че никой не е успявал да подчини Грузия за по-дълъг период от един човешки живот.

Любехме я през нощ и страстта и умението й сякаш не знаеха предел и не се изчерпваха нито за миг. Аз се влюбих в нея. Това беше самотна неудовлетворена любов, която не можех да призная нито пред нея, нито пред Борис, тя се превърна в моя скрита болка, уталожвана на редовни интервали от спазми на удоволствие, следвани от горчиви часове на очакване, докато отново ми дойде редът.

Междувременно спомените на Лаврентий Павлович Берия бавно и със запъване зазвучаваха на родния му диалект — така далечен и чужд, както самата Татана.

* * *

След около два месеца преводът бе завършен — редактиран, поправен, подкастрен и изгладен. Представляваше две пъпки, пълни с груба жълта хартия, грижливо опаковани в картон и запечатани, но без никакъв надпис.

Борис и Татана се почерпиха с три бутилки от най-доброто шампанско на мадам Мадо, след което ме накараха да ги откарам до Казино де ла Форе в Ла Тюке, където преживях страха от най-лошото. Борис упорито залагаше само на червено — „любимия цвят на Берия“, докато Татана напук залагаше на черно. Най-неочаквано само след половин час и двамата се оказаха с печалба. Аз загубих двеста франка, прилагайки една сложна система, които не доведе до нищо добро.

Двамата продължиха веселбата с шампанско, като този път принудиха и мен да изпия една чаша с тях, но и това не разпръсна острото усещане за самота и чувството, че съм натрапник. На връщане Татана ни учеше да пеем грузински песни, които Борис повтаряше страхотно фалшиво с гръмотевичния си бас. Минаваше три часът, когато пристигнахме в хотела и се наложи да будим главния келнер, предизвиквайки в същото време яростния лай на овчарките. Горе Татана целуна и двама ни по бузите и се скри в стаята си. Сякаш искаше в тази празнична нощ да покаже, че никой от нас не стои по-високо от другия в нейната обич. Борис се прибра в стаята си и аз го чух как се блъска в тъмното, опитвайки се да намери ключа на лампата. Той вземаше това, което му даваха, и нищо повече. Беше щастлив.

На другата нощ — последната, преди да замина за Унгария — Татана ме покани в стаята си, макар че, строго погледнато, беше ред на Борис. Може би понеже бях целият напрегнат и изпълнен с тревога за бъдещето, този път не се получи. Докато лежахме един до друг и бегло си разменяхме ласки, аз се опитах да поговоря с нея, да разбера намеренията й. Не можах да изкопча нищо.

— Да видим първо как ще реагират американците — каза тя. — Ако забогатеем, ще можем да чертаем някакви планове.

— Ако забогатееш, ти вероятно ще поискаш да вървиш по свой път.

— Ако американците купят стоката — отвърна замислено тя, — ще имаме по-сериозни проблеми от това да решаваме какво да правим с парите си. — Тя ме целуна и ми обърна гръб.

Спомних си онова безсмислено сбиване с Борис в Тоскана и опитите да го разубедя да не клевети съветските управници. Чудех се дали и тя не е говорила с него за това. Попитах я и тя ми отвърна сънено:

— Аз съм само преводачка, Том. Това зависи от теб и от Борис.

Призори аз я събудих и този път се любихме както винаги. Закусихме рано тримата, аз прибрах багажа си и потеглих на изток през плодната земя на Шампан, през Нанси и Страсбург към Щутгарт, а оттам по аутобана към Мюнхен и Виена.